Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (34)

2.

— Двойникът на Етъридж идва насам — напрегнато възкликна Джек. Беше минал около час.

— Закогоговориш?

— Няма значение. Спи си. Едва ли искаш да го видиш.

Но Ричард вече беше седнал. Очите му бяха привлечени от двора, още преди да успеят да се фокусират върху изгърбената, някак си разкривена фигура, която се приближаваше към сградата на пансиона, и той изхълца ужасен и уплашен. Бръшлянът отсреща, който и сутринта бе изглеждал като скелет, но все пак зеленееше, сега жълтееше грозно.

— Слоут! Дай ни Пътника!

Изведнъж всичко, което Ричард искаше, бе отново да заспи и да спи, докато му мине грипът (бе се събудил убеден, че това със сигурност е грип; не просто настинка или температура, а истински грип), защото грипът и температурата, само те му докарваха ужасните изкривени халюцинации. Въобще не биваше да стои до онзи отворен прозорец… или преди това да пуска Джек през прозореца на стаята си. И щом си го помисли, незабавно дълбоко се засрами.

3.

Джек метна бърз кос поглед на Ричард и от бледото му лице и изпъкнали очи разбра, че приятелят му продължава да е на границата между съня и действителността.

Съществото отвън беше ниско. Стоеше върху покритата със скреж трева като трол, изпълзял изпод някой мост, ръцете му (с дълги нокти) висяха почти до коленете. Беше облечено с военна пелерина с качулка. Над левия му джоб имаше плочка с надпис „Етъридж“. Якето му висеше отворено с разкопчан цип. Под него Джек видя овехтяла смачкана риза с тъмно петно, което можеше да е от кръв или от повръщано. Носеше набръчкана синя вратовръзка, в чийто рипсен плат бе избродирано мъничко златно Е-главно, няколко репея бяха забодени върху нея като гротескни игли за вратовръзка.

Само половината от това ново лице на Етъридж се движеше както трябва. По косата му имаше кал, по дрехите му — листа.

— Слоут! Дай ни Пътника!

Джек отново погледна надолу към чудноватия двойник на Етъридж и очите му, които сякаш вибрираха в дупките си досущ като трептящи камертони, го сграбчиха и задържаха. С усилие откъсна поглед от тях.

— Ричард! Не поглеждай в очите му!

Ричард не отвърна. Като опиянен се взираше надолу в ухиления трол — новата версия на Етъридж.

Джек уплашен бутна приятеля си с рамо.

— Ох — каза Ричард. После изведнъж грабна ръката на Джек и я притисна към челото си. — Горещ ли съм?

Джек отдръпна ръка от челото му, топло, но в никакъв случай горещо.

— Много — излъга той.

— Знаех си аз — с истинско облекчение въздъхна Ричард. — Трябва да отида до амбулаторията, Джек. Май имам нужда от антибиотик.

— Дай ни го, Слоут!

— Хайде да преместим бюрото пред прозореца — каза Джек.

— Ти не си в опасност, Слоут! — извика Етъридж. Хилеше се успокояващо, дясната половина на лицето му се хилеше успокояващо, лявата само се зъбеше като труп.

— Как е възможно толкова много да прилича на Етъридж? — с някакво обезпокоително, зловещо спокойствие попита Ричард. — Как е възможно гласът му да се чува през стъклото така ясно? И какво му е на лицето? — Гласът му се поизостри и си възвърна част от предишната уплаха, а последният му въпрос сякаш бе най-жизненоважният въпрос на света, поне за него: — Джек, откъде мислиш, че е взел връзката на Етъридж?

— Не знам, Ричи. Положително отново сме на Сийбрук Айланд и смятам, че свят ще ни се извие, преди да се отървем.

— Дай ни го, Слоут, или ще влезем и ще го вземем! — Етъридж-тролът се ухили жестоко като канибал и показа единствения си зъб.

— Изпрати навън Пътника, Слоут, той е мъртъв! Той е мъртъв и не го ли изриташ скоро, наистина ще усетиш, миризмата му, когато започне да вони!

— Помогни ми да преместим бюрото! — изсъска Джек.

— Добре — въздъхна Ричард. — Да, добре. Ще преместим бюрото и след това ще легна долу, а пък до амбулаторията ще прескоча по-късно. Как мислиш, Джек? Какво ще кажеш? Това добър план ли е? — Лицето му молеше Джек да потвърди, че планът наистина е добър.

— Ще видим. Дай да караме поред. Първо бюрото. Те може би ще започнат да хвърлят камъни.

4.

Скоро Ричард започна да бълнува и да стене в съня, който отново го бе оборил. Това беше достатъчно лошо, но когато от ъгълчетата на очите му потекоха сълзи, стана по-лошо.

— Не мога да го дам — стенеше Ричард с плачлив опърничав глас на петгодишно дете. Джек го гледаше, а по кожата му лазеха студени мравчици. — Не мога да го дам, искам да дойде татко, моля ви, нека някой да ми каже къде е моят татко, той влезе в дрешника, но сега го няма там, искам моя татко, той ще ми каже какво да правя, моля…

Един камък счупи прозореца. Джек изпищя.

Камъкът се удари в гърба на изправеното пред прозореца бюро. Парчета стъкло се разлетяха през пролуките вляво и вдясно и се разбиха на пода.

— Дай ни Пътника, Слоут!

— Не мога — стенеше Ричард и се въртеше в одеялото.

— Дай ни го! — изкиска се отвън друг виещ глас. — Ние ще го върнем на Сийбрук Айланд, Ричард! Ще го върнем на Сийбрук Айланд, където му е мястото!

Нов камък. Джек инстинктивно се сви, въпреки че и той отскочи от гърба на бюрото. Кучета виеха, лаеха и ръмжаха.

— Никакъв Сийбрук Айланд — стенеше Ричард в съня си. — Къде е моят татко? Искам да излезе от дрешника! Моля, моля без измишльотините на Сийбрук Айланд, моля…

Джек коленичи и заразтърсва Ричард толкова силно, колкото можеше, и му говореше да се събуди, понеже всичко е само сън, да се събуди, за Бога, да се събуди!

— Моля-моля-моля. — Дрезгав, нечовешки хор от гласове се надигна отвън.

— Събуди се-събуди се-събуди се — отвърна втори хор. Кучетата виеха. Вихрено полетяха камъни, счупиха още стъкла, блъснаха се в гърба на бюрото и го разлюляха.

— Татко е в дрешника! — пищеше Ричард. — Татко, излез, моля те, излез, страх ме е!

— Моля-моля-моля!

— Събуди се-събуди се-събуди се!

Ръцете на Ричард се размахваха във въздуха.

Камъни летяха и се удряха в бюрото. „Скоро през прозореца като нищо ще влети достатъчно голям камък и или ще пробие това никакво бюро, или просто ще го катурне точно върху ни“ — помисли Джек.

Отвън троловете се смееха и ревяха, и припяваха с отвратителните си гласове. Кучетата — вече очевидно цели глутници — виеха и ръмжаха.

— Таткоооооо!!! — изпищя Ричард с вледеняващ глас.

Джек го удари.

Ричард отвори очи. За миг се втренчи в него с ужасяващо празен поглед, без изобщо да го познае, сякаш сънят напълно бе изтрил разсъдъка му. После си пое дълбок, треперлив дъх и бавно го изпусна.

— Кошмари. Сигурно са от температурата. Ужасни — каза той и веднага остро добави: — Но не мога да си спомня точно какви!

— Ричард, искам да излезем от тази стая.

— Да излезем оттук?! — Ричард го погледна така, сякаш той със сигурност е луд. — Не мога да направя това, Джек. Изгарям от температура… имам поне четиридесет, а може би дори четиридесет и един градуса. Не мога…

— Температурата ти в никакъв случай не е повече от тридесет и седем и пет — спокойно заяви Джек, — а нищо чудно да е и по-ниска…

— Аз изгарям! — възрази Ричард.

— Те хвърлят камъни, Ричи.

— Халюцинациите не могат да хвърлят камъни, Джек — каза Ричард, сякаш обясняваше някакъв прост, но неоспорим факт на умствено недоразвит човек. — Това е една от кретенщините на Сийбрук Айланд. Това…

Нов град от камъни влетя през прозореца.

— Изпрати навън Пътника, Слоут!

— Хайде, Ричард. — Джек помогна на Ричард да стане и го поведе към вратата и навън. Беше му страшно мъчно за него сега, може би не толкова, колкото му бе било за Вълк… но там някъде.

— Не… болен съм… температура… не мога…

Нова порция камъни забарабани по бюрото зад тях.

Ричард изпищя и се вкопчи в Джек като давещ се.

Див, кудкудякащ кикот навън. Кучетата виеха и се биеха помежду си.

Джек видя как бялото лице на Ричард пребледнява още повече, видя го как се олюлява и се завтече, но не успя да хване приятеля си, който се свлече пред вратата на Руел Гардънър.

5.

Припадъкът бе съвсем лек и Ричард се свести доста бързо, когато Джек ощипа нежната тъкан между палците и показалците му. Той не искаше да обсъжда това, което ставаше отвън — всъщност се преструваше, че не разбира за какво му говори Джек.

Внимателно вървяха по коридора към стълбището. Джек надникна в приемната и подсвирна.

— Ричард, я погледни!

Той неохотно се подчини. В приемната цареше истински хаос. Столовете бяха прекатурени, възглавниците на дивана — разпрани. Масленият портрет на Елдър Тейър на срещуположната стена беше обезобразен — някой бе нарисувал с креда чифт дяволски рогца над бялата му коса, друг беше добавил мустаци под носа му, а трети бе използувал гвоздей или друг подръчен инструмент, за да издраска груб фалос, стърчащ от чатала му. Стъклото на витрината с медалите и купите беше разбито.

Джек пет пари не даваше за замаяното, невярващо и ужасено изражение върху лицето на Ричард, който сто на сто по-лесно би приел маршируващи нагоре-надолу по коридорите взводове елфи или стадо дракони отвън на двора, отколкото тази поголовна разруха на училището „Тейър“, опознато и обикнато от него… училището „Тейър“, за което без съмнение вярваше, че е самото благородство и доброта, безспорна опора в един свят, където на нищо не би могло дълго да се разчита… дори на това, че бащите ще излязат от дрешниците, в които са влезли.

— Кой е направил това? — ядосано попита Ричард. — Онези ненормалници, разбира се. Само те са го направили — сам си отговори той и погледна Джек, а по лицето му започна да се изписва някакво смътно подозрение. — Те може би са колумбийци — изведнъж заяви той. — Може би са колумбийци и всичко това сигурно е един вид нарковойна, Джек. Не ти ли е хрумвало досега?

Джек едва не се задуши от усилията си да не се изсмее като побъркан. Само Ричард Слоут би могъл да измисли такова обяснение. Били колумбийци. Кокаиновата война е пристигнала в училището „Тейър“ в Спрингфийлд, Илиной. Елементарно, скъпи ми Уотсън; вероятността да се реши този проблем е седем и половина процента.

— Всичко е възможно — каза Джек. — Хайде, ела да огледаме горния етаж.

— И защо, за Бога?

— Ами… може би ще намерим още някого — сви рамене Джек. Не че вярваше особено в това, но все пак трябваше да каже нещо. — Току-виж някой се крие горе. Някой нормален като нас.

Ричард го погледна, после отново огледа хаоса в приемната. Болезненото изражение се върна върху лицето му, болезненото изражение, което казваше: „Изобщо не искам да гледам това, но по някаква непонятна причина то сякаш е всичко, което наистина искам да виждам точно сега, то е горчиво като принуда, прилича на отхапването на лимон или на драскането с нокът по черна дъска, или на стърженето със зъбите на вилица по порцелана на мивка.“

— Наркотиците са много разпространени в цялата страна — нравоучително заяви Ричард. — Миналата седмица четох статия по въпроса в „Ню Рипъблик“. Джек, всички онези хора отвън може би са дрогирани! Може би са наемници! Може би…

— Хайде, Ричард — спокойно рече Джек.

— Май няма да мога да се кача по стълбите. Температурата ми май е твърде висока за такова нещо.

— Е, опитай в името на добрия дядо Тейър — въздъхна Джек и продължи да го подкрепя по коридора.

6.

Когато стигнаха до площадката на втория етаж, пълната, почти бездиханна тишина в пансиона отново бе нарушена.

Навън ръмжаха и лаеха кучета — вече, изглежда, не дузини, а стотици. Изведнъж камбаните в параклиса неистово забиха.

Камбанният звън накара помиярите из двора да се мятат като бесни. Те се зъбеха и се хапеха, търкаляха се и се преобръщаха върху тревата, която започваше да изглежда занемарена, буренясала и неподдържана, и ръфаха наред всичко, изпречило се пред очите им. Джек видя как едно от тях нападна най-близкия бряст. Друго се нахвърли върху статуята на Елдър Тейър, озъбената му муцуна се сблъска с твърдия бронз, плисна кръв.

Джек отмести очи. Гадеше му се.

— Хайде, Ричард — каза той.

Приятелят му го последва, вече с желание.

7.

На втория етаж цареше абсолютен безпорядък от преобърнати мебели, счупени прозорци, изпотъпкани книги, натрошени грамофонни плочи, намятани на купчини дрехи.

Третият етаж приличаше на тропическа гора по време на дъжд, влажният въздух бе наситен с гореща пара. Когато се приближиха до вратата с надпис „Душове“, стана топло като в сауна. Леката мъгла, която ги бе посрещнала още по стълбите, тук бе гъста, непрогледна и непроницаема.

— Стой тук и ме чакай — каза Джек.

— Добре, Джек — спокойно отвърна Ричард, като извиси глас, за да надвика барабанящите душове. Очилата му се бяха замъглили, но той изобщо не посегна да ги избърше.

Джек блъсна вратата и влезе. Дрехите му мигновено се напоиха с пот и гореща влага. Вътре не се дишаше. Облицованото с плочки помещение ехтеше и кънтеше от леещата се вода. И двадесетте душа бяха пуснати и плющящата по пода вода се стичаше към купчината спортни екипи в средата на помещението. Водата едва успяваше да се оттече през тази шантава преграда и помещението бе наводнено. Джек си свали обувките и тръгна от душ на душ, плъзваше се покрай тях, като внимаваше да се мокри възможно по-малко и да не се опари, понеже този, който ги бе пуснал, очевидно не си беше направил труда да се занимава с крановете за студената вода. Един по един ги затвори всичките. Нямаше причина да го прави, изобщо нямаше причина и той се сгълча, че си губи времето точно сега, когато би трябвало с всички сили да се опита да измисли начин да се измъкнат оттук — от пансиона „Нелсън“ и от района на училището „Тейър“ — преди да щракне мандалото.

Изобщо нямаше причина, освен че може би Ричард съвсем не беше единственият, който изпитваше необходимост да създава ред от хаоса… да създава ред и да го поддържа.

Джек се върна в коридора. Ричард беше изчезнал.

— Ричард? — Усети как сърцето заблъска в гърдите му.

Никакъв отговор.

— Ричард!!!

Във въздуха се носеше тежкият, натрапчив мирис на разлян одеколон.

— Ричард, къде отиде, по дяволите?

Ръката на Ричард докосна рамото му и Джек изпищя.

8.

— Не разбирам защо ти трябваше да пищиш така — каза Ричард. — Нали съм аз.

— Просто съм нервен — изнурено отвърна Джек.

Седяха на третия етаж в стаята на едно момче със странно хармоничното име Албърт Хамбърт. Ричард му каза, че Албърт Хамбърт, с прякор Албърт Шишкото, бил най-дебелото момче в училището, и Джек и за миг не се усъмни в това. В стаята му имаше изумителни количества храна. Албърт едва ли беше от момчетата, чиито най-ужасни кошмари са, че ги изключват от отбора по баскетбол или че ги спукват на класното по тригонометрия, а по-скоро, че току-виж някоя нощ се събудили, без да имат подръка чаша течен шоколад. Наоколо се търкаляха какви ли не лакомства. В един от ъглите лежеше счупен буркан с конфитюр от рози, но Джек никога не си бе падал особено по конфитюра от рози. Той пренебрегна и крема с бит каймак, подсладен с ликвирица^[1], въпреки че Албърт Шишкото имаше цял кашон бурканчета такъв крем върху най-горната полица на дрешника си. Върху капака на кашона бе написано: „Честит рожден ден, скъпи. Твоя любеща те мама.“

„Някои любещи майчици изпращат кашони с кремчета, а някои любещи татенца — блейзъри от «Брукс Брадърс» — изморено си помисли Джек, — и ако има някаква разлика, единствено Язон знае каква е тя.“

В стаята на Албърт Шишкото намериха достатъчно храна, за да си направят най-шантавия възможен пир — сухарин, подлютени царевични пръчици, два вида чипс. В момента привършваха пакет ореховки. Джек седеше на стола на Албърт близо до прозореца. Ричард се бе разположил на леглото.

— Е, сигурно наистина си нервен — съгласи се Ричард и отказа с поклащане на глава последната ореховка, която му предложи Джек. — Всъщност може би страдаш от параноя. Хванал си я през последните няколко месеца, докато си скитал по пътищата. Щом се върнеш вкъщи при майка си, всичко ще бъде наред.

— Ричард — каза Джек и хвърли празния плик от ореховките, — хайде стига сме го увъртали. Разбираш ли какво става на двора?

Ричард облиза устните си.

— Вече ти обясних. Имам температура. Вероятно нищо от това не се случва в действителност, а ако все пак нещо става, то сигурно е най-обикновено, но моят мозък го изкривява и преувеличава. Това е едната възможност. Другата е… ммм… търговци на наркотици. — Ричард се наведе напред. — Не си опитвал наркотици, докато скиташе по пътищата, нали, Джек? — Интелигентността и проницателността отново надзъртаха от очите му. „Ето едно възможно обяснение, един възможен начин да се измъкнем от цялата тази лудница — говореха те. — Джек просто се е забъркал в някаква смахната история с наркотици и всички тези хора са го последвали тук.“

— Не — изморено отвърна Джек. — Винаги съм те смятал за маестро на реалността, Ричард. И през ум не ми е минавало, че ще доживея да видя как ти, как точно ти, използуваш мозъка си, за да изкривяваш фактите.

— Джек, това просто е… от изтощение и ти го знаеш!

— Нарковойна в Спрингфийлд, Илиной! Кой сега разправя измишльотини от типа Сийбрук Айланд?

И точно тогава един камък разби прозореца на Албърт Хамбърт и по пода се посипаха стъкла.