Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (46)

2.

Замазаните със сапун прозорци сякаш се разширяваха, докато Джек вървеше към „Азенкур“, като че ли черният хотел го гледаше със сляпо, но презрително учудване.

„Ей, малкия, наистина ли си мислиш, че можеш да влезеш тук? Да не би да се надяваш, че някога ще излезеш? Мислиш ли, че в теб има толкова много от Язон?“

Червени искри — като онези, които бе видял във въздуха — блеснаха и се заизвиваха по замазаните стъкла. В миг добиха форма. Джек изумен гледаше как се превръщат в огнени духчета. Те се плъзнаха надолу и се сляха върху месинговите дръжки на вратите, които засветиха с мътен блясък като желязо в ковачница.

„Хайде, малкия. Пипни една дръжка. Опитай.“

Веднъж шестгодишният Джек бе поставил пръста си върху студения реотан на електрическа печка и после беше включил копчето на най-силното. Просто му беше любопитно за колко време ще се нагрее реотанът. След секунда изкрещя от болка и дръпна пръста си, вече с мехур. Фил Сойер дотича, видя станалото и го попита откога изпитва това странно натрапчиво желание да изгори жив.

Джек стоеше с Ричард на ръце и гледаше мътния блясък на дръжките.

„Хайде, малкия. Помниш ли как те изгори печката? Мислеше си, че ще имаш предостатъчно време да си дръпнеш пръста. Мислеше си, че онова нещо не става червено цяла минута, ама то веднага те изгори, нали така? Нали знаеш какво ще стане, като пипнеш дръжката, а, Джек?“

По стъклото към дръжките на френските прозорци се плъзнаха още искри и те заприличаха на нажежен до бяло метал с червено по ръбовете, метал, на който не му стигат само пет-шест градуса, за да се разтопи и да започне да капе. Докоснеше ли една от тези дръжки, тя щеше да се впие в плътта му, да превърне кожата му във въглен и да накара кръвта му да заври. Агонията нямаше да прилича на нищо, изпитвано когато и да било. Изчака за миг с Ричард на ръце, надяваше се талисманът да го повика отново или това, което носеше от Язон в себе си, да излезе на повърхността. И тогава чу дрезгавия глас на майка си:

„Винаги ли нещо или някой трябва да те бута, Джеки? Хайде, вече си голямо момче. Ти сам започна това и можеш да продължиш, ако наистина искаш. Трябва ли другото момче да свърши всичко вместо теб?“

— Дадено, мамо — каза Джек и се поусмихна, но гласът му трепереше от уплаха. — Един на нула за тебе. Само се надявам, че някой се е сетил да донесе крема против изгаряне.

Протегна ръка и сграбчи една от нажежените до червено дръжки.

Тя обаче не беше нажежена. Всичко бе само илюзия. Дръжката бе просто топла и толкоз. Джек я завъртя и червеното изчезна от всички дръжки. Бутна стъклената врата напред и тогава талисманът отново пропя. Цялото му тяло настръхна.

„Браво! Язон! При мен! Ела при мен!“

С Ричард на ръце Джек пристъпи в трапезарията на черния хотел.

3.

Прекрачи прага и усети как някаква неодушевена сила — нещо като мъртва ръка — се опитва да го блъсне назад. Джек се стегна, наведе се напред и след секунда-две чувството, че го блъскат, изчезна.

Стаята не беше много тъмна, но замазаните прозорци й придаваха странна едноцветна белота, която не му хареса. Чувствуваше се притиснат, сляп. От стените, оттам, където влажният хоросан бавно се разлагаше, лъхаше страховита миризма на разруха — миризма на самотна старост и озлобен мрак. Но имаше и още нещо. Джек го знаеше и се страхуваше от него. Това място не беше пусто.

Не му бе ясно какво точно може да има тук — но знаеше, че Слоут никога не бе посмял да влезе, и предполагаше, че и никой друг не е посмял. Въздухът дразнеше дробовете му, сякаш ги пълнеше с бавно действуваща отрова. Джек усещаше как странните стъпала, наклонените проходи, тайните стаи и задънените коридори го притискат като стени на огромна крипта. Тук имаше лудост и дебнеща смърт, и нечленоразделно ломотеща ирационалност. Джек сигурно не би намерил,думи да опише тези неща, но въпреки това ги усещаше… и знаеше какво представляват. Също както знаеше, че всички талисмани в космоса не биха могли да го защитят от тях. Беше влязъл в странен танцов ритуал, чийто резултат изобщо не можеше да се предскаже.

Трябваше да разчита само на себе си.

Нещо го погъделичка по врата. Той замахна с ръка и залитна на една страна. Ричард глухо изстена в ръцете му.

Голям черен паяк се люлееше на тънка нишка. Джек погледна нагоре и в един от неподвижните вентилатори на тавана видя цялата му паяжина, оплела в мръсотията си дървените перки. Тялото на паяка беше издуто. Джек виждаше очите му. Не си спомняше някога да е виждал очите на паяк. Запромъква се покрай него към масите. Паякът се раздвижи на паяжината си и го последва.

— Долен крадец! — внезапно изпищя той.

Джек извика и притисна Ричард към себе си с родена от паниката сила. Викът му отекна под високите тавани на трапезарията. Някъде от сенките по-нататък се чу металическо изтракване и нещо се изсмя.

— Долен крадец, долен крадец! — пищеше паякът, а после изведнъж се изкатери в паяжината си под резбованите ламарини на тавана.

С разтуптяно сърце Джек прекоси трапезарията и положи Ричард на една от масите. Той отново съвсем тихо изстена. Джек усещаше неравните отоци под дрехите му.

— Трябва да те оставя за малко, приятелю — каза той.

От сенките над главата си чу: „Аз ще се грижа… ще се погрижа… ще се погрижа за него… долен… долен крадец такъв.“ После чу зловещо кискане, почти жужене.

Под масата, върху която положи Ричард, Джек видя куп покривки. Най-горните лепнеха от плесен, но към средата на купчината намери една горе-долу свястна. Разгъна я и зави Ричард до шията. После тръгна.

Гласчето на паяка шептеше от перките на вентилатора, от тъмнината, която вонеше на умрели мухи и оплетени в паяжина оси: „… аз ще се погрижа за него, долен крадец такъв…“

Джек хладнокръвно погледна нагоре, но не видя паяка. Представи си студените му очички, но това си беше само въображение и нищо повече. После изведнъж видя мъчителна, ужасна картина: паякът пробягва по лицето на Ричард, промъква се през отпуснатите устни в устата му и през цялото време монотонно припява: „Долен крадец, долен крадец, долен крадец…“

Помисли си дали да не покрие и устата на Ричард с покривката и установи, че не може да си наложи да го превърне в нещо, което толкова много прилича на труп — би било почти прокоба.

Върна се при него и нерешително се спря, макар да знаеше, че точно тази нерешителност сигурно най-много радва онези сили, каквито и да бяха те — всяко нещо, което го задържа далеч от талисмана, бе добре дошло за тях.

Бръкна в джоба си и извади голямото тъмнозелено топче — вълшебното огледало в другия свят. Нямаше никакви основания да смята, че то има някаква особена мощ срещу силите на злото, но беше от Териториите… а като се изключат Прокълнатите земи, Териториите бяха същностно добри. А същностната доброта, разсъждаваше Джек, би трябвало да има своя собствена сила срещу злото.

Сложи топчето в ръката на Ричард и сви пръстите му. Ръката на Ричард се затвори, но се отпусна веднага щом Джек вдигна своята.

Някъде отгоре паякът злорадо се изхили.

Джек се наведе над Ричард и се помъчи да не обръща внимание на миризмата на болест — толкова подобна на миризмата на това място — и прошепна:

— Стисни го, Ричи. Дръж го здраво, приятелче.

— Не ме… приятелче — промърмори Ричард, но ръката му все пак стисна топчето.

— Благодаря, Ричи — каза Джек и лекичко го целуна по бузата, а после се запъти през трапезарията към двойните врати отсреща. „Същото е като в «Алхамбра» — помисли си той. — Там от трапезарията се излиза в градината, а тук от трапезарията се излиза на тераса над водата. И на двете места има двойни врати, които водят към вътрешността на хотела.“

Докато прекосяваше стаята, пак усети да го блъска мъртвата ръка — хотелът не го пускаше, искаше да го изблъска навън.

„Не обръщай внимание“ — помисли си Джек и продължи.

Силата изчезна почти веднага.

„Имаме и други начини“ — прошушнаха двойните врати, когато се приближи до тях. Пак се чу приглушеното дрънчене на метал.

„Безпокои те Слоут — шепнеха двойните врати, само че вече не бяха само те — сега Джек чуваше гласа на целия хотел. — Безпокоят те Слоут и лошите вълкодлаци, и създанията, които изглеждат като козли, и треньорите по баскетбол, които всъщност не са треньори по баскетбол. Безпокоят те автоматите, пластичният експлозив и вълшебните ключове. Но нас тези неща не ни безпокоят, малкия. За нас те не представляват нищо. Морган Слоут не е нищо повече от припкаща мравка. Останали са му само двадесет години живот, а за нас това време е по-кратко от въздишка. Нас в Черния хотел ни интересува само талисманът — свързващото звено на всички възможни светове. Ти идваш тук като разбойник, за да ограбиш това, което ни принадлежи. Предупреждаваме те още един път: имаме и други начини да се разправим с долни крадци като теб. Упорствуваш ли, ще разбереш какви са — сам ще разбереш.“

4.

Джек отвори първо едната, а после и другата врата. Колелцата им неприятно изскърцаха — от години не се бяха плъзгали в издълбаните улеи.

Зад вратите имаше тъмен коридор. „Сигурно води до фоайето — помисли си Джек. — А после, ако това място наистина е същото като «Алхамбра», ще трябва да се кача на горния етаж по централните стълби.“

На втория етаж щеше да намери голямата бална зала. А в голямата бална зала щеше да намери това, за което бе дошъл.

Погледна назад, видя, че Ричард не е помръднал, и прекрачи в коридора. Затвори вратите след себе си.

Бавно тръгна напред. Оръфаните му мръсни кецове поскърцваха по изгнилия килим.

Малко по-нататък видя още едни двойни врати с нарисувани върху тях птици.

Преди тях имаше няколко заседателни зали. Ето зала „Златният щат“, точно срещу зала „Златотърсачът“. Пет крачки по-нататък към двойните врати беше зала „Мендосино“ (на по-ниския квадрат на махагоновата врата бе издълбано: „Майка ти умря в страшни мъки!“). Далече в коридора — безкрайно далече — се процеждаше водниста светлина. Фоайето.

Щрак.

Джек бързо се обърна и зърна някакво движение зад един от заострените входове в каменното гърло на коридора…

(„камъни?… заострени входове?“)

Джек притеснено примигна. Коридорът беше облицован с ламперия от тъмен махагон, която бе започнала да загнива от океанската влага. Нямаше никакъв камък. А вратите към зали „Златният щат“, „Златотърсачът“ и „Мендосино“ си бяха просто врати — здравомислещо правоъгълни, а не заострени. И все пак за миг сякаш бе видял отвори като арки на катедрали. А в тези отвори имаше железни подвижни порти — от онези, които могат да се вдигат или спускат с лебедка. Подвижни порти с кръвожадни железни шипове отдолу. Когато портата се спускаше, за да препречи входа, шиповете влизаха в дупки на пода.

„Няма никакви каменни арки, Джеки. Виж сам. Просто врати. Виждал си такива подвижни порти в лондонския Тауър при онова пътешествие с мама и чичо Томи преди три години. Просто лекичко откачаш, това е всичко…“ Но усещането под лъжичката не можеше да се сбърка.

„Те наистина бяха там. Пренесох се и просто за секунда бях в Териториите.“

Щрак.

Джек се завъртя на другата страна. По бузите и челото му изби пот, косата на тила му настръхна.

Пак го видя — отблясък от нещо метално в сенките на една от залите. Видя черни като грях огромни камъни, обрасли със зелен мъх. Гадни, разплути червеи-албиноси пълзяха в широките пори на ронещия се между камъните хоросан. По стените имаше празни стойки на разстояния от петнадесет-двадесет стъпки. Факлите, които някога бяха горели в тях, отдавна ги нямаше.

Щрак.

Този път дори не мигна. Светът се плъзна пред очите му, потрепващ като предмет, гледан през чиста течаща вода. Стените отново бяха от тъмен махагон, а не от каменни блокове. Вратите си бяха врати, а не подвижни железни порти. Двата свята, разделяни от мембрана, тънка като дамски копринен чорап, започваха да се препокриват.

Джек смътно осъзнаваше, че битието му като Язон е започнало да се препокрива с битието му като Джек. Зараждаше се някакво трето битие — смесица от двете.

„Не знам какво точно е съчетанието, но се надявам да е силно, защото зад тези врати дебнат разни неща… зад всяка врата.“

Джек отново се запромъква по коридора към фоайето.

Щрак.

Този път световете не се смениха. Солидните врати си останаха солидни. Не забеляза никакво движение.

„Някъде тук, все пак. Някъде тук…“

Сега вече чу шум зад рисуваните двойни врати — в небето над картината, изобразяваща блато, пишеше: "Бар „Чаплата“. Шумът беше като от задвижена огромна ръждясала машина. Джек се втурна

(Язон се втурна)

към тази отваряща се врата

(към тази вдигаща се подвижна порта)

мушна ръка в

(торбичката)

джоба

(която носеше на колана на жакета си)

на джинсите си и стисна перцето за китара, което Спийди му беше дал толкова отдавна.

(и стисна зъба от акула)

Изчака да види какво ще излезе от бар „Чаплата“, а стените на хотела приглушено прошепнаха: „Имаме начини да се разправим с долни крадци като тебе. Трябваше да си тръгнеш, докато още можеше… защото, малкия, сега с тебе е свършено.“

5.

Щрак… туп!

Щрак… туп!

Щрак… туп!

Шумът беше силен, тромав и металически. В него имаше нещо неумолимо, нечовешко, което изплаши Джек повече, отколкото би го изплашил какъвто и да било човешки звук.

То се движеше, влачеше се напред в бавния си идиотски ритъм:

Щрак… туп!

Щрак… туп!

Дълга пауза. Джек чакаше, притиснат до стената на няколко стъпки вдясно от изрисуваните врати. Нервите му бяха опънати така, че аха да засвистят. Доста време не се случи нищо. Той започна да се надява, че току-виж причината за тракането е изпаднала през някой отвор между измеренията обратно в света, от който е дошла. Гърбът го заболя от изкуствено неподвижната, силно изправена поза. Отпусна се.

Изведнъж прокънтя оглушителен трясък и от лющещото се синьо небе на вратата изскочи огромна ръка в желязна ръкавица. От кокалчетата й стърчаха тъпи шестсантиметрови шипове. Джек ахна и пак се притисна към стената.

И, безпомощен, се пренесе в Териториите.

6.

От другата страна на подвижната порта стоеше фигура в черна ръждясала броня. Единствената пролука в цилиндричния й шлем беше черен хоризонтален прорез за очите, не по-широк от два сантиметра. По раздърпаното червено перо на върха на шлема пълзяха бели червеи. Язон видя, че са същите като червеите, които първо бяха плъзнали от стените на стаята на Албърт Шишкото, а после от всички стени на училището „Тейър“. От края на шлема се спускаше желязна ризница, която обгръщаше раменете на ръждясалия рицар като дамски шал. Ръцете му бяха защитени от тежки стоманени ленти, свързани на лактите с метални плочки, покрити с пластове древна мръсотия. Когато рицарят помръдваше, налакътниците скърцаха и хленчеха като разглезени деца.

От железните му юмруци стърчаха шипове.

Язон стоеше до каменната стена и го гледаше — просто не можеше да откъсне поглед от него. Устата му бе пресъхнала като от треска. Очите му сякаш изскачаха от орбитите си в ритъма на туптенето на сърцето му.

В дясната си ръка рицарят държеше le martel de fer — петнадесеткилограмов боен чук от кована стомана, ням като смъртта.

„Подвижната порта! Спомни си, че подвижната порта е между теб и него…“

Но тогава, въпреки че край нея нямаше човешка ръка, лебедката се завъртя. Желязната верига — всяка брънка беше дълга колкото ръката на Джек — се занавива около барабана и портата започна да се вдига.

7.

Железният юмрук вече не стърчеше от вратата. Беше оставил нацепена по ръбовете дупка, която придаваше на избледнелия пасторален пейзаж сюрреалистично зловещ вид — сякаш някакъв апокалиптичен ловец, разочарован от деня, прекаран в блатата, бе изстрелял заряд сачми в самото небе в изблик на засегнато честолюбие. После бойният чук изскочи през вратата с тъп удар, заличавайки една-две чапли, опитващи се да излетят. Джек заслони лицето си с ръка, за да не го ударят треските. Бойният чук се скри. Последва още една кратка пауза — почти достатъчна, за да може Джек пак да помисли за бягство. Но изведнъж юмрукът с шиповете се показа отново. Завъртя се на едната страна, после на другата, за да разшири дупката, и се дръпна. След секунда чукът прониза тръстиките и голямо парче от вратата падна на килима.

Джек вече виждаше тромавата фигура в броня в сенките на бар „Чаплата“. Бронята не беше същата като на фигурата, изправила се срещу Язон в черния замък. Онази имаше почти цилиндричен шлем с червено перо. А шлемът на тази приличаше на излъсканата глава на стоманена птица. От двете му страни на височината на ушите стърчаха рога. Джек видя нагръдник, ризница от метални плочки и подшивка от железни брънки отдолу. Чукът си беше същият и в двата свята. И в двата свята рицарите-двойници го отпускаха в един и същи миг, сякаш презрително — кой може да има нужда от боен чук, за да се справи с толкова жалък противник?

„Бягай, Джек, бягай!“

„Точно така — прошепна хотелът. — Бягай! Точно това правят долните крадци! Бягай! Бягай!!!“

Но той не искаше да бяга. Можеше да умре, но нямаше да бяга — защото коварният шепнещ глас беше прав. Бягаха именно долните крадци.

„Но аз не съм крадец — мрачно си помисли Джек. — Това нещо може да ме убие, но няма да бягам. Аз не съм крадец.“

— Няма да бягам! — изкрещя той на безизразното лице на излъскана стоманена птица. — Не съм крадец! Чуваш ли? Дошъл съм за нещо, което си е мое, и не съм крадец!!!

От дупките за дишане в шлема-птица долетя полустон-полуписък. Рицарят вдигна шиповете на юмруците си и ги стовари първо върху изкорубената врата отляво, после върху изкорубената врата отдясно. От пасторалния нарисуван блатен свят не остана нищо. Пантите поддадоха… и докато вратите рухваха, Джек наистина видя как единствената останала чапла отлита като птица в рисуван филм на Уолт Дисни. В очите й блестеше ужас.

Доспехите тръгнаха към него като робот-убиец, краката бавно се повдигаха, после тежко се стоварваха на пода. Бяха високи над два метра и когато минаха през вратата, стърчащите от шлема рога прерязаха дълбоки бразди в касата отгоре. Приличаха на кавички.

„Бягай!“ — закрещя пискливият глас в главата му.

„Бягай, крадец такъв“ — прошепна хотелът.

— Не — отвърна Джек. Впери поглед в приближаващия се рицар и ръката му силно стисна перцето за китара в джоба му. Осеяните с шипове рицарски ръкавици докоснаха забралото на шлема. Повдигнаха го. Джек ахна.

Под шлема нямаше нищо.

После ръцете с шиповете се протегнаха към него.

8.

Ръцете с шиповете се вдигнаха и подхванаха цилиндричния шлем от двете страни. Бавно го свалиха и се откри сивосинкавото, изпито лице на човек, който беше най-малко на триста години. Едната страна на древното лице бе изкривена от удар. От кожата стърчаха парчета кости като счупена яйчена черупка, а раната беше покрита с нещо черно и лепкаво — засъхнал мозък, предположи Джек. Нещото не дишаше, но зачервените очи се взираха в Джек с блясък на адска алчност. То се захили и Джек видя острите като игли зъби, с които този ужас щеше да го разкъса на парчета.

То тромаво се заклати напред и затрака… но това не беше единственият звук.

Той погледна наляво, към централната зала

(фоайето) на замъка

(хотела)

и видя втори рицар, който носеше на главата си плитката паница, известна като Големия шлем. След него идваше трети… и четвърти. Бавно вървяха по коридора и влачеха древните си доспехи, приютяващи сега някакви вампири.

След това ръцете го сграбчиха. Тъпите шипове на ръкавиците се впиха в раменете и ръцете му. Потече топла кръв и сивосинкавото, сбръчкано лице се сгърчи в ужасно, кръвожадно хилене. Плочките на лактите му скърцаха и стенеха, докато мъртвият рицар придърпваше момчето към себе си.

9.

Джек изрева от болка — тъпите върхове на късите шипове бяха забити в него, в него, и той най-сетне разбра, че това наистина се случва и че след миг нещото ще го убие.

Дърпаше го към зейналия празен мрак под шлема.

Но действително ли там беше празно?

Джек зърна нещо като мътен отблясък от две червени огънчета в мрака… нещо като очи. И докато железните ръце го придърпваха все по-близо, той усети вледеняващ студ, като че ли всички съществували някога зими някак си се бяха събрали, някак си бяха станали една зима… и тази река от смразяващ въздух се изливаше от празния шлем.

"То наистина ще ме убие и майка ми ще умре. И Ричард ще умре, Слоут ще победи, ще ме убие, ще ме

(разкъса на парчета, ще ме изкорми със зъбите си)

ще ме превърне в късче лед…

„Джек!!!“ — извика гласът на Спийди.

(„Язон!!!“ — извика гласът на Паркъс.)

„Перцето, момче! Използувай перцето! Преди да е станало късно! В името на Язон, използувай перцето, преди да е станало късно!“

Джек стисна перцето. Беше горещо като монетата преди това и внезапно вледеняващият студ се смени с чувство на всепобеждаващо тържество. Той измъкна перцето от джоба си и извика от болка, когато избодените му мускули се обтегнаха срещу шиповете, забити в тях, но чувството за тържество — това прекрасно чувство за топлина от Териториите, това чисто чувство за дъга след дъжд — не изчезна.

Перцето, защото то пак беше перце, бе между пръстите му — здраво, тежко триъгълниче от слонова кост, украсено с филигран и инкрустирано със странни рисунки — и в този миг Джек

(и Язон)

видяха как тези рисунки се сляха в лице — лицето на Лаура де Лосиан

(лицето на Лили Кавано Сойер).

10.

— В нейно име, ти мръсно, закърняло нещо! — извикаха те в един глас, но се чу само един вик — викът на единното естество, викът на Джек/Язон. — Махайте се от лицето на този свят! В името на кралицата и в името на нейния син, махайте се от лицето на този свят!

Язон замахна с перцето за китара към бялото мършаво лице на вампироподобното нещо в доспехите. В същия миг, преди още да мигне, той се сля с Джек и видя как перцето свисти в мразовитата черна празнота. След още един миг Язон видя как кръвясалите очи на вампироподобното нещо се изцъклиха в недоумение, когато върхът на перцето се заби в средата на сбръчканото му чело. Минута по-късно самите очи, вече замъглени, избухнаха и по ръката му потече черна, димяща слуз, която гъмжеше от мънички, хапещи червейчета.

11.

Джек политна към стената. Удари я с глава. Въпреки това и въпреки силната, пулсираща болка в раменете и ръцете си не изпусна перцето.

Доспехите дрънчаха като ламаринено плашило. Джек успя да забележи, че те сякаш се издуват и заслони очите си с ръка.

Доспехите се самоунищожаваха. Не пръскаха шрапнели наоколо, просто се разпадаха — Джек се зачуди дали щеше да се смее, ако беше видял това на кино, а не тук, в приземния коридор на вонящия хотел, и ако под мишниците му не се стичаше кръв. Излъсканият стоманен шлем, толкова приличащ на птича глава, падна на пода с приглушено тупване. Извитият полумесец около шията, който би трябвало да не позволява на противника на рицаря да забие острието на копието си в гърлото му, се свлече сред дрънченето на ризницата. Бронята рухна като стоманена лавица за книги. Набедрениците се разпаднаха. Една-две секунди върху прогнилия килим валеше дъжд от метал, а после от всичко остана само купчина старо желязо.

Джек се облегна на стената и се огледа с ококорени очи, сякаш очакваше доспехите отново да се слепят. Всъщност той наистина очакваше нещо такова. Но като видя, че не се случва нищо, се обърна наляво, към фоайето… и забеляза, че към него бавно се движат още доспехи. Носеха белезникаво, покрито с плесен знаме. Върху него имаше символ, който Джек позна — беше го виждал на знамената, носени от конниците, ескортиращи черния дилижанс на Морган дьо Орис по пътя към Големия пущинак и към павилиона на кралицата. Знакът на Морган — но това не бяха хората на Морган, смътно усети той. Те просто носеха неговото знаме като някаква болезнена подигравка към този натрапник, който си позволяваше да краде единствената причина за съществуването им.

— Не мога повече! — дрезгаво прошепна Джек. Перцето потреперваше между пръстите му. Нещо му се беше случило — някак си се беше повредило, когато го използува, за да унищожи доспехите, излезли от бар „Чаплата“. Слоновата кост, по-рано с цвета на прясна сметана, бе видимо пожълтяла. Цялата повърхност се беше покрила с тънки пукнатини.

Доспехите настъпателно трополяха. Някой бавно изтегли дълъг меч със страховито двойно острие.

— Не мога повече — изстена Джек. — О, Господи, не мога повече. Изморен съм, не мога повече, моля ви, не мога повече, не мога повече…

„Пътниче Джек, пътниче Джек, приятелче…“

— Спийди, не мога! — изкрещя той. По мръсното му лице се стичаха сълзи. Доспехите се приближаваха с неумолимостта на автомобилни части върху поточна линия. Чу свиренето на полярен вятър в черния им студ.

„… ти си тук, в Калифорния, за да го върнеш.“

— Моля те, Спийди, не мога повече!

Те протягаха ръце към него — лица на роботи от черен метал, ръждясали набедреници, покрити с мухъл и плесен ризници.

„Трябва да направиш всичко възможно“ — изтощен прошепна Спийди и после вече го нямаше. Джек остана сам — за да остане прав или да падне на колене.