Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (47)

2.

Доспехите прииждаха, скъсяваха разстоянието и се клатушкаха като роботи-играчки. „Липсват им само ключовете за навиване на гърба“ — помисли си Джек.

Изправи се с лице към тях. Държеше пожълтялото перце между палеца и показалеца на дясната си ръка, сякаш готов да удари струните.

Те като че ли се поколебаха, усетили безстрашието му. Самият хотел сякаш внезапно се поколеба или отвори очи за опасността — по-голяма, отколкото беше предполагал отначало. Дъските на подовете изстенаха, няколко врати с трясък се затвориха една след друга, а месинговите украшения по покривите за миг спряха да се въртят.

После доспехите пак затрополиха напред. Бяха вече плътна движеща се стена от брони, ризници, набедреници, шлемове и блестящи метални навратници. Един държеше железен боздуган с шипове, друг martel de fer. Този в средата стискаше двуостър меч.

Изведнъж Джек тръгна към тях. Очите му искряха. Насочи перцето напред. Лицето му се освети от ослепителния блясък на Язон. Той

се пренесе

за миг в Териториите и стана Язон. Тук зъбът от акула, който вече не беше перце, сякаш пламтеше. Приближи се към тримата рицари и единият свали шлема си. Откри се едно от онези древни, бледи лица — този път с широки челюсти. Шията му беше осеяна с тъмни брадавици като капки от восъчна свещ. Той хвърли шлема върху него. Язон лесно се изплъзна

и

отново се пренесе в битието си на Джек, тъкмо когато шлемът рикошираше от ламперията на стената зад него. Пред себе си видя безглави доспехи.

„Смяташ ли, че така ще ме уплашиш? — презрително си помисли той. — Този номер вече съм го виждал. Той не ме плаши, и ти не ме плашиш, ще го взема и толкова!“

Този път не усети просто че хотелът слуша — този път той като че ли се отдръпваше от него, както тъканта на храносмилателен орган би се отдръпнала от парче отровно месо. Горе, в петте зали, където бяха загинали петимата рицари-пазители, пет прозореца се пръснаха като от изстрел. Джек се спусна към доспехите.

Някъде горе Талисманът пропя с чистия си, мелодичен, тържествуващ глас: „Язон! При мен!“

„Хайде! — извика Джек на доспехите и избухна в смях. Не можеше да спре да се смее. Смехът никога не му се бе струвал толкова силен и могъщ, толкова хубав — като водата на планински поток или на дълбока река. — Хайде, аз съм готов! Не знам от коя скапана Кръгла маса сте дошли, но трябваше да си стоите там! Направихте грешка!“

Разсмя се още по-силно, но вътрешно бе изпълнен с мрачна решителност като Вотан на скалата на валкириите. Нахвърли се върху олюляващата се безглава фигура в средата.

— Трябваше да убиете и двамата братя Елис! — изкрещя той и заби перцето за китара, дадено му от Спийди, в зоната мразовит въздух, където би трябвало да се намира главата на рицаря. Доспехите рухнаха.

3.

В спалнята си в „Алхамбра“ Лили Кавано Сойер вдигна очи от книгата, която четеше. Стори й се, че чува някой — не, не просто някой, а Джек — да я вика от дъното на празния коридор, или даже от фоайето. Тя се ослуша с широко отворени очи, със стиснати устни, с разтуптяно сърце… Никой. Джеки все още го нямаше, ракът все още я ядеше хапка по хапка и оставаше цял час и половина преди да може да вземе следващото от големите кафяви хапчета, които поне малко притъпяваха болката й с конската си доза.

Все по-често се замисляше дали да не ги изпие всичките наведнъж. Така болката нямаше просто да се притъпява за малко — щеше да секне завинаги. „Казват, че ракът не се лекува, но не вярвайте на тези глупости, госпожо — защо не глътнете двадесетина от тези. Какво ще кажете? Искате ли да опитате?“

Не го бе направила само заради Джек — толкова силно искаше да го види пак, та вече си въобразяваше, че чува гласа му. И то не просто да изрича името й — нещо елементарно, макар и сантиментално, а да цитира един от старите й филми.

„Превърнала си се в побъркана старица, Лили“ — сгълча се тя, измъкна една цигара от пакета „Хърбърт Таритън“ и я запали с тънките си, треперещи пръсти. Дръпна два пъти и я загаси. След всяко трето дръпване започваше да кашля, а напоследък кашлицата като че ли раздираше гърдите й. „Побъркана старица.“ Пак вдигна книгата, но не можа да чете. От очите й се стичаха сълзи, а вътрешностите я боляха — боляха я, о, как само я боляха — и й се искаше да изпие всичките кафяви хапчета, но толкова жадуваше пак да го види, пак да види скъпия си син с високо умно чело и блестящи очи.

„Върни се у дома, Джеки — помисли си тя, — моля те, върни се скоро, иначе следващия път ще трябва да си говорим с помощта на чинийката на някой медиум. Моля те, Джек, моля те, върни се у дома.“

Лили затвори очи и се опита да поспи.

4.

Рицарят, който беше носил железния боздуган с шиповете, се олюля — на мястото на корема му нямаше нищо — и след това избухна. Последният вдигна бойния си чук… и просто се свлече на купчина. Джек стоеше сред развалините и се смееше, но щом погледна перцето на Спийди, млъкна.

То вече бе станало тъмножълто и изглеждаше древно. Пукнатините му бяха огромни.

„Няма значение, пътниче Джек. Продължавай нататък. Мисля, че наоколо се мотае още една от тези тенекиени кутии. Но ти ще се справиш с нея, нали?“

— Ако трябва, ще се справя — отвърна Джек на глас.

Срита настрани някакви набедреници, шлемове и брони и тръгна по средата на коридора. Подът под кецовете му поскърцваше. Стигна до фоайето и се огледа.

„Джек! Ела при мен! Джек! Ела при мен!“ — пропя талисманът.

Джек тръгна нагоре по стълбите. По средата се спря, погледна към площадката и видя последния рицар да се взира в него. Беше гигант, висок над единадесет стъпки, с броня и черно перо. В очния прорез на шлема му пламтеше свирепа червена светлина.

Ръката му в желязна ръкавица стискаше огромен боздуган.

За миг Джек замръзна на стъпалата, после продължи нагоре.

5.

„Оставили са най-лошото последно“ — помисли си Джек и както се качваше нагоре към черния рицар,

пак

се плъзна

в Язон. И тук рицарят бе в черни доспехи, но те изглеждаха различни. Забралото беше вдигнато и лицето под него почти не се виждаше, цялото бе покрито със стари, изсъхнали язви. Джек ги позна. Този тип се бе приближил твърде близо до някоя от търкалящите се огнени топки в Прокълнатите земи и не му се беше разминало.

По стълбите с широки перила, но не от махагон от Карибските острови, а от твърдото дърво на Териториите, срещаше и други фигури. Не можеше да ги види съвсем ясно. Фигури с наметала и фигури с копринени ризи, жени с дълги бели рокли и с блестящи бели воали, спускащи се над разкошните им прически. Тези хора бяха красиви, но обречени — или може би призраците винаги изглеждат така на живите. Защо иначе самата представа за призраци поражда такъв ужас?

„Язон! При мен!“ — пропя талисманът и за миг цялата разчленена действителност сякаш рухна. Той не се пренесе в другия свят, а усети, че пада през светове като човек, пропадащ през прогнилите подове на древна дървена кула, етаж след етаж. Не се страхуваше. Хрумна му мисълта, че може би никога няма да успее да се върне — че просто завинаги ще продължи да пада през веригата от действителности или ще се загуби като в гъста гора — но веднага я отхвърли. Всичко това се случваше на Язон

(и на Джек)

за частица от секундата — по-малко време, отколкото му трябваше, за да изкачи още едно стъпало. Щеше да се върне — той беше единствен по природа и не вярваше, че такъв човек може да се загуби, понеже той имаше място във всички светове. „Но аз не съществувам едновременно във всички тях — помисли си Язон.

(Джек) —

Именно това е важното, в това е разликата. Аз прелитам през тях — вероятно твърде бързо, за да ме види някой, и след мен остава звук като пляскане на ръце или леко свистене, когато въздухът затваря празнотата, отворена в пространството от милисекундното ми пребиваване.“

В много от тези светове черният хотел беше черна руина — той смътно се досещаше, че в тези светове голямото зло, надвиснало сега над тънката нишка, опъната между Калифорния и Териториите, вече се е случило. В един от тях бурното, блъскащо се в брега море имаше болезнен, мъртвешки зелен цвят; небето също приличаше на гангрена. В друг видя летящо създание, голямо колкото заселнически фургон, да свива крила и да се спуска към земята като ястреб. То сграбчи нещо като овца и пак се издигна нагоре с окървавеното животно в човката си.

Щрак… щрак… щрак. Световете се сменяха пред очите му като карти, разбърквани от професионален комарджия.

Пак видя хотела. Пред него се изредиха няколко различни варианта на черния рицар, но намеренията на всичките бяха едни и същи — разликите бяха толкова незначителни, колкото тези в дизайна на конкуриращи се автомобили. Веднъж попадна в черна палатка, пълна със задушливата остра миризма на прогнило платно — имаше много дупки и през тях влизаха прашни, пречупени слънчеви лъчи. В този свят Джек/Язон се катереше по някаква въжена стълба, а черният рицар стоеше в някаква дървена кошница досущ като гарваново гнездо. После пак се пренесе… и пак… и пак.

В един от световете океанът гореше, в друг хотелът беше като в Пойнт Венути, само че бе до половината потопен в океана. За миг сякаш се озова в асансьор, а рицарят надничаше през отвора над него. После се намери на някакъв склон, а горе бдеше огромна змия с дълго, мускулесто тяло, покрито с броня от блестящи черни люспи.

„Кога ще стигна до края на всичко това? Кога ще спра да падам през подовете и просто ще се стоваря в мрака?“

„Джек! Язон! — повика го талисманът, повика го във всичките светове. — При мен!“

Джек тръгна към него — и беше същото като да си тръгнеш за вкъщи.

6.

Видя, че е бил прав — беше изкачил само няколко стъпала. Но действителността отново се бе втвърдила. Черният рицар — неговият черен рицар, черният рицар на Джек Сойер — стоеше на площадката и му препречваше пътя. Вдигна боздугана си.

Джек се уплаши, но продължи да се качва. Протегна пред себе си перцето на Спийди.

— Няма да се разправям с тебе — каза той. — Махни се от пътя ми…

Черната фигура замахна с боздугана и го стовари с невероятна сила. Джек отскочи встрани. Боздуганът се вряза в дървото, точно където Джек стоеше преди малко, и разцепи стъпалата. Отдолу зейна кух мрак.

Рицарят изтръгна боздугана. Джек прескочи две стъпала с перцето на Спийди между палеца и показалеца си… и изведнъж то просто се разпадна, посипа се като ситен дъждец от пожълтели парченца слонова кост върху кецовете му. Джек зашеметено се взираше в късчетата.

Звук на мъртвешки смях.

Рицарят вдигна боздугана с полепнали по него трески и парчета от стария влажен стълбищен килим. Горещият пламък струеше от очния прорез в шлема на призрака. Той сякаш одра обърнатото към него лице на Джек и между очите му бликна кръв.

Отново хриплив смях. Не го чуваше с ушите си. Знаеше, че и тези доспехи са празни като другите — просто стоманен кожух за все още неумрял дух, но смехът кънтеше в главата му. „Загуби, момче — наистина ли мислеше, че тази жалка дреболийка ще ти помогне да се справиш с мене?“

Боздуганът пак връхлетя, този път отстрани, и Джек успя да откъсне поглед от червения пламък точно навреме, за да се наведе — чу боздугана да изсвистява над главата му секунда преди да се стовари върху перилото и да отнесе еднометрово парче от него.

С метално скърцане рицарят се наведе към него в някаква ужасна, саркастична пародия на загриженост, след това вдигна боздугана за още един зловещ удар.

„Джек, ти нямаше нужда от вълшебен сок, за да се пренасяш отвъд, нямаш нужда и от вълшебно перце, за да разкараш туй джезве оттука!“

Боздуганът отново засвистя във въздуха. Джек залитна назад и пое дълбоко дъх. Мускулите на раменете му запариха около раните от шиповете.

Боздуганът мина на сантиметри от гърдите му, преди да окоси няколко от подпорите на перилата, сякаш бяха клечки за зъби. Джек се олюля на ръба на нищото, чувствуваше се абсурден и комичен като Бъстър Китън. Опита се да се опре на остатъка от перилото отляво, но под ноктите му се забиха тресчици. Болката бе толкова пареща и остра, та за миг му се стори, че очните му ябълки ще се пръснат. После се хвана със здравата си дясна ръка, успя да се задържи и се дръпна от ръба.

„Цялото вълшебство е в тебе, Джек! Още ли не си го разбрал?“

За минута той просто стоеше и се опитваше да си поеме дъх, след това пак погледна нагоре, към безизразното желязно лице.

— Я се разкарай, сър Гауин!

Рицарят пак наклони огромния си шлем с неочаквано деликатен жест, сякаш казваше нещо като: „Извинявай, моето момче, не те чух… на мен ли говориш?“ После отново замахна с боздугана.

Може би заслепен от страха си, досега Джек не бе забелязал колко бавни всъщност бяха тези замахвания, колко ясно съобщаваха траекторията на всеки ужасен удар. „Сигурно са му ръждясали сглобките“ — помисли си той. Във всеки случай сега, когато главата му се бе прояснила, беше достатъчно просто да се приближи, за да може ударът да падне зад него.

Изправи се на пръсти, протегна ръце и сграбчи черния шлем. Металът бе болезнено топъл — като изгаряща от температура плът.

— Махай се от лицето на този свят — изрече Джек с тих, спокоен глас, сякаш просто подхващаше разговор. — Заповядвам ти в нейно име.

Червената светлина в шлема изгасна като свещ в издълбана тиква и изведнъж цялата тежест — най-малко седем килограма — се стовари в ръцете му, защото под шлема вече нямаше нищо, доспехите се бяха разпаднали.

— Трябваше да убиете и двамата братя Елис — каза Джек и захвърли празния шлем. Той тупна на пода, изтрака и се търкулна като играчка. Хотелът сякаш уплашено се сви.

Джек се обърна към широкия коридор на втория етаж и тук най-сетне имаше светлина — чиста и ясна като в деня, когато видя летящите в небето хора. Коридорът завършваше пак с двойни врати и те бяха затворени, но от вертикалния процеп между тях се процеждаше достатъчно светлина, за да се разбере, че вътре наистина е много, много светло.

А така му се искаше да види ярката светлина, да разбере откъде идва тя! Защото за да стигне до нея, бе вървял дълго и то в тъмен, непрогледен мрак.

Вратите бяха тежки, покрити с фина резба. Над тях пишеше с малко поолющени, но въпреки това съвсем четливи букви: "Бална зала „Териториите“.

— Ей, мамо — каза Джей Сойер с тих, възхитен глас и тръгна към блясъка. Сърцето му се свиваше от щастие и всичко сякаш беше дъга, дъга, дъга. — Ей, мамо, мисля, че стигнах. Наистина мисля, че стигнах.

Леко и със страхопочитание той хвана по една дръжка във всяка ръка и ги натисна. Отвори вратите и чистата бяла светлина обля озареното му от щастие лице.

7.

Точно в мига, в който Джек се разправи с последния от петте рицари-пазители, Сънлайт Гардънър гледаше назад към плажа. Чу приглушен тътен, като че ли малък заряд динамит избухна някъде в хотела. В същата секунда ярка светлина блесна от прозорците на втория етаж на „Азенкур“, а резбованите месингови символи — луни, звезди, планетоиди и странни изкривени стрели — едновременно спряха да се въртят.

Гардънър се беше издокарал като някое тъпо ченге от лосанжелоския отдел за борба с тероризма. Над бялата си риза бе навлякъл издута черна противокуршумна жилетка, на дясното му рамо висеше радиостанция в платнена торба. Плътната й къса антена подскачаше при всяка негова стъпка. През другото си рамо беше метнал „Уедърби 360“ — ловна пушка, голяма почти колкото зенитно оръдие, която би накарала самия Робърт Рурк да умре от завист. Гардънър я бе купил преди шест години, когато обстоятелствата наложиха да се отърве от предишната си ловна пушка. Оригиналният й калъф, направен от кожа на зебра, беше в багажника на черния кадилак, заедно с тялото на сина му.

— Морган!

Морган не се обърна. Той стоеше и надничаше над няколко струпани скали, които стърчаха в пясъка като черни зъби. На двадесет стъпки от скалите и само пет стъпки над най-високата точка на прилива лежеше Спийди Паркър, двойник на Паркъс. Като Паркъс той някога бе наредил да жигосат Морган — от вътрешните страни на едрите му бели бедра сега имаше белези. По тези белези познаваха предателите в Териториите. Единствено поради застъпничеството на самата кралица Лаура белезите бяха от вътрешната страна на бедрата, а не на бузите му. Така можеше почти винаги да ги крие под дрехите си. Морган — този, както и онзи — не беше обикнал кралицата повече, макар и да се бе застъпила за него, но омразата му към Паркъс, надушил тогавашния заговор, бе нараснала до безграничност.

Сега Паркъс/Паркър лежеше на пясъка по очи, с покрита с гнойни рани глава. От ушите му бавно капеше кръв.

На Морган му се искаше да вярва, че Паркър е още жив, че още страда, но бе видял гърбът му да се надига за последен път малко след като той и Гардънър дойдоха при скалите преди около пет минути.

Когато Гардънър го повика, Морган не се обърна, защото беше потънал в съзерцание на стария си враг, най-сетне повален. Ако някой твърди, че отмъщението не е сладко, греши.

— Морган! — пак изсъска Гардънър.

Този път Морган се обърна намръщен.

— Е? Какво искаш?

— Погледни! Покривът на хотела!

Морган видя, че всички ветропоказатели и украшения по покрива — фигурите от кован месинг, които преди това се въртяха с абсолютно еднаква скорост, независимо дали духаше лек ветрец или свиреп ураган — стояха неподвижни. В същия миг земята под краката им потрепера. Сякаш някакъв огромен подземен звяр се бе размърдал в зимния си сън. Морган почти би повярвал, че му се е сторило, ако не бяха разширените кръвясали очи на Гардънър. „Хващам се на бас, че ти се иска никога да не беше напускал Индиана, Гард — помисли си Морган. — В Индиана няма земетресения, нали така?“

От всички прозорци на „Азенкур“ отново блесна светлина.

— Какво означава това, Морган? — дрезгаво попита Гардънър. Морган разбра, че дивата ярост от загубата на сина му за пръв път отстъпва пред страха му за самия него. Това бе досадно, но пък можеше да го насъска до предишния му бяс, ако се наложеше. Само че Морган не искаше точно сега да хаби енергия за нещо, което нямаше пряко отношение към проблема — отърваването на света, на всички светове, от Джек Сойер, който от досадник в началото се беше превърнал в най-чудовищния проблем в живота на Слоут.

Радиостанцията на Слоут изписука: „Началникът на Четвъртия червен отряд търси Слънчевия човек! Обади се, Слънчеви човеко!“

— Слънчевия човек слуша — изграчи Сънлайт. — Какво има? Приемам, началнико на Четвърти червен отряд.

Гардънър изслуша четири несвързани, развълнувани, абсолютно еднакви доклада. Двамата със Слоут не научиха нищо ново — блеснала светлина, спрели да се въртят ветропоказатели, може би земни вибрации или първи трус на земетресение — но въпреки това Гардънър ентусиазирано се трудеше по всеки доклад, задаваше въпроси, крясваше „край“ след всяко предаване, понякога прекъсваше докладващите с „повторете“ или „разбрано“. Слоут си помисли, че Сънлайт прилича на второстепенен актьор във филм за природно бедствие.

Но ако това му помагаше да се отпусне, Слоут нямаше нищо против. Така поне не му се налагаше да отговаря на въпросите му… а като се замисли за това, реши, че може би Гардънър не иска да чуе отговора на въпросите си и затова се вживява толкова в несвързания брътвеж по радиото.

Пазителите бяха мъртви или извън строя. Затова спряха ветропоказателите и точно това показваше блесналата светлина. Талисманът не беше у Джек… поне още не. Когато това станеше, всичко в Пойнт Венути щеше наистина да се разтърсва, да се преобръща и да стене. И Слоут вече смяташе, че Джек наистина ще намери талисмана… че открай време е бил предопределен да го намери. Това обаче не го плашеше.

Вдигна ръка и докосна закачения на шията му ключ.

Гардънър беше свършил с „край“, „разбрано“ и „продължавайте“. Прибра радиостанцията в окачената на рамото си торба и погледна Морган с ококорени, уплашени очи. Преди да успее да продума, Морган леко сложи ръце на раменете му. Ако изобщо можеше да изпитва обич към някого другиго освен към бедния си мъртъв син, то изпитваше обич — доста изкривена, разбира се — именно към този човек. Бяха извървели дълъг път заедно и като Морган дьо Орис и Озмънд, и като Морган Слоут и Робърт Сънлайт Гардънър.

В Юта Гардънър бе застрелял Фил Сойер с пушка, която много приличаше на метнатата през рамото му сега.

— Слушай, Гард — спокойно каза той, — ще спечелим.

— Сигурен ли сте? — прошепна Гардънър. — Мисля, че е убил Пазителите, Морган. Знам, че звучи откачено, но наистина мисля… — Той млъкна. Покритите му със слюнка устни трепереха.

— Ще спечелим — повтори Морган със същия спокоен глас и наистина беше сигурен в това. Изпълваше го чувство за ясна предопределеност. Много години бе чакал този миг. Решимостта му си остана непоколебима — такава беше и сега. Джек щеше да излезе с талисмана в ръце. Той имаше огромна сила… но беше крехък.

Погледна окуляра на пушката „Уедърби“, която можеше да повали препускащ носорог, после докосна ключа за светкавиците.

— Оборудвани сме добре и когато излезе, ще го посрещнем — каза Морган и добави: — И в двата свята. Стига да не загубиш куража си, Гард. Стига да си до мен.

Треперещите устни се постегнаха.

— Морган, разбира се, аз ще…

— Спомни си кой уби сина ти — каза тихо Морган.

В мига, в който Джек Сойер бе забил нажежената монета в челото на едно чудовище в Териториите, Руел Гардънър, от шестгодишен страдащ от сравнително леки епилептични припадъци (от същата възраст синът на Озмънд бе започнал да проявява симптомите на това, което наричаха болестта на Прокълнатите земи), изглежда бе получил фатален припадък на задната седалка на кадилак, каран от вълкодлак по шосе Е-70 от Калифорния на запад към Илиной, и бе умрял от задушаване в ръцете на Сънлайт Гардънър.

Очите на Гардънър сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Спомни си — тихо повтори Морган.

— Лоши — прошепна Гардънър. — Всички момчета са лоши. Това е аксиома. И особено това момче.

— Точно така! — съгласи се Морган. — Задръж тази мисъл! Можем да го спрем, но искам да съм сигурен, че може да излезе от хотела само на твърда земя.

Той заведе Гардънър при скалата, откъдето бе наблюдавал Паркър. Видя, че върху мъртвия негър започват да кацат мухи — подути мухи-албиноси. Наистина прекрасно! Ако имаше списание като „Варайъти“, издавано и четено от мухи, Морган с удоволствие би купил рекламно пространство, за да ги привлече към мястото, където лежеше Паркър. Дойдеше ли една, щяха да дойдат и всички останали. Щяха да снасят яйцата си в гънките на гниещата му плът и човекът, жигосал бедрата на двойника му, щеше да служи за инкубатор на личинки. Каква разкошна идея! Морган посочи към пристана.

— Надуваемата лодка е там — рече той. — Прилича на кон, един Господ знае защо. В сенките е, но ти винаги си бил чудесен стрелец. Дали не би могъл да я улучиш, Гард, да я надупчиш с куршуми? Хайде, потопи тази проклета лодка!

Гардънър свали пушката от рамото си, погледна в окуляра и затърси целта.

— Видях я — злорадо прошепна той накрая и дръпна спусъка. Ехото дълго отеква над водата, после утихна. Цевта на пушката отскочи нагоре, после отново се сведе. Гардънър стреля пак. И пак.

— Улучих я — рече той и отпусна оръжието. Бе възвърнал куража си и пак вирна нос. Усмихваше се така, както се бе усмихвал, когато се върна от онази поръчка в Юта. — Вече е само пукнат балон във водата. Искаш ли да погледнеш в окуляра? — Той предложи пушката на Слоут.

— Не — отвърна той. — Щом казваш, че си я улучил, значи си я улучил. Сега ще трябва да излезе на твърда земя и ние знаем от коя посока ще дойде. Мисля, че ще носи това, което ни пречеше толкова години.

Гардънър вдигна светналите си очи към него.

— Предлагам да се преместим ето там. — Морган посочи старата, покрита с дъски пътека точно до оградата, където бе прекарал толкова много часове в наблюдение на хотела и в мисли какво ли има в балната зала.

— Добре…

И тогава земята застена и се разтърси под краката им — подземният звяр се беше събудил, протягаше се и ревеше.

В същия миг всички прозорци на „Азенкур“ се изпълниха с ослепителна бяла светлина — светлината на хиляди слънца. Прозорците се пръснаха едновременно и стъклата се посипаха в диамантен дъжд.

— Спомни си за сина си и ме следвай! — изкрещя Слоут. Чувството за предопределеност сега бе още по-ясно, ясно и неоспоримо. В края на краищата беше предопределено той да спечели.

Двамата се затичаха по разтърсващия се плаж към пътеката.

8.

Джек смаян пристъпваше по лъскавия под на балната зала. Гледаше нагоре с искрящи очи. Лицето му бе окъпано в чистия бял блясък, който носеше всички цветове — цветовете на изгрева, цветовете на залеза, цветовете на дъгата. Талисманът висеше във въздуха високо над него и бавно се въртеше.

Беше кристално кълбо с обиколка може би около деветдесет сантиметра — блясъкът около него бе толкова ослепителен, че не можеше да се каже точно колко е голямо. Грациозно извити линии прорязваха повърхността му, сякаш очертаваха географски ширини и дължини… „И защо не? — помисли си Джек, все още замаян от учудване и възторг. — Той е светът — микрокосмос на всички светове. Нещо повече, той е оста на всички възможни светове.“

Пееше, въртеше се, блестеше.

Джек стоеше под него, къпеше се в топлината му и ясно усещаше добронамерената му мощ. Стоеше сякаш в някакъв сън, мощта се вливаше в него като чист пролетен дъжд, събуждащ скритата сила на милиарди семенца. Почувствува неописуема радост да прелита през съзнанието му като ракета. Джек Сойер се засмя и скри вдигнатото си нагоре лице с две ръце — и в отговор на тази радост, и в подражание на полета й.

— Ела при мен тогава! — извика той и се плъзна

(през? към?)

в

Язон.

— Ела при мен тогава! — извика пак на мелодичния и леко напевен език на Териториите. Извика го през смях, но от очите му се стичаха сълзи. Разбра, че експедицията е започнала с другото момче и затова трябва да свърши с него. Откъсна се и

се плъзна

обратно

в

Джек Сойер.

Горе талисманът трептеше във въздуха, бавно се въртеше и хвърляше светлина, топлина и усещане за истинска доброта, за белота.

— Ела при мен!

Талисманът се заспуска надолу.

9.

И така, след много седмици, след трудни преживявания, тъмнина и отчаяние, след като намери и отново загуби приятели, след дни на тежък труд и нощи, прекарани във влажни копи сено, след битки с демоните на мрака (някои от които живееха в пукнатината на собствената му душа) — след всичко това талисманът идваше при Джек Сойер.

Той го гледаше как се спуска и нямаше никакво желание да избяга, но имаше чувството, че цели светове са изложени на риск, че цели светове висят на косъм. Истинска ли беше частта от Язон в него? Синът на кралица Лаура е бил убит — той беше призрак, в когото се кълняха хората от Териториите. И все пак Джек реши, че е истинска. Експедицията на Джек за талисмана — експедиция, която е била предназначена за Язон — го бе върнала към живота за малко — всъщност Джек имаше двойник, поне в известен смисъл. Ако Язон бе призрак, както рицарите бяха призраци, можеше като нищо да изчезне, когато блестящият, въртящ се глобус докосне протегнатите му нагоре ръце. Значи Джек щеше да го убие за втори път.

„Не се тревожи, Джек“ — прошепна му някакъв глас, топъл и ясен.

Спускаше се надолу — глобус, свят, светове. Той беше красота и топлина, той беше доброта, той беше възкресение на бялото. И както винаги е било и винаги трябва да бъде с бялото, беше ужасно крехък.

Докато талисманът се спускаше, в главата на Джек преминаваха светове. Сега не пропадаше през пластове действителност, а виждаше цял космос от действителности — препокриващи се, свързани като риза от

(действителност)

железни брънки.

„Протегнал си ръце към вселена от светове, към космос от доброта, Джек. — Гласът бе на баща му. — Не го изпускай, синко. В името на Язон, не го изпускай!“

Светове върху светове върху светове — някои великолепни, други като ад, осветявани за миг от топлата бяла светлина на тази звезда, на този кристален глобус, прорязан от тънки гравирани линии. Той бавно се спускаше надолу към протегнатите треперещи ръце на Джек Сойер.

— Ела при мен! — извика му момчето, както му бе пропявал самият талисман. — Хайде, ела при мен!

Беше на метър от ръцете му и ги обливаше с меката си, целебна топлина, после дойде по-близо и по-близо. Поколеба се за миг, като се въртеше бавно с леко наклонена ос, и Джек вече виждаше по повърхността му блестящите, трептящи очертания на континенти, океани и снежни върхове. Поколеба се… и после бавно се плъзна в протегнатите ръце на момчето.