Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (37)

2.

— Хайде — каза Джек.

— Не искам да се качвам там — отвърна Ричард.

— И защо?

— Твърде много шантави неща стават напоследък. — Той навлажни устните си. — Кой знае какво ни чака в тази постройка! Може да има кучета. Или луди хора. — Отново навлажни устните си. — Червеи.

— Вече ти казах, че сега сме в Териториите. Тук е чисто. И помен няма от каквато и да било лудост. По дяволите, Ричард, не го ли чувствуваш!

— Не съществуват никакви Територии!

— Огледай се наоколо!

— Няма! — Гласът му бе по-тънък от всякога, глас на заинатено дете.

Джек напълни шепата си с натежали класове от тревата.

— Погледни това!

Ричард обърна глава.

Джек едва се удържа да не го разтърси. Хвърли класовете, преброи наум до десет и се заизкачва по хълма. Погледна към краката си и видя, че сега те са обути в нещо като кожени панталони. Ричард бе облечен по същия начин, а около шията му беше вързана червена кърпа, която изглеждаше като извадена от картина на Фредерик Ремингтън. Джек посегна към собствения си врат и напипа подобна кърпа. Плъзна ръка надолу по тялото си и откри, че чудесното топло палто на Майлс П. Кигър се е превърнало в нещо като мексиканско пончо. „Бас хващам, че изглеждам като реклама за мексикански царевични питки“ — помисли си той и се ухили.

— Къде отиваш? — извика Ричард в паника.

Джек го погледна и се върна. Сложи ръце върху раменете му и се втренчи в него.

— Не можем да останем тук. Някои от тях сигурно са видели, че се пренасяме. Вероятно не могат да ни последват, но нищо чудно и да могат. Просто не знам. За законите, управляващи всичко това, знам точно толкова, колкото едно петгодишно хлапе знае за магнита — а то знае само, че понякога магнитът привлича, понякога отблъсква. Сега-засега повече не ми и трябва, само че се налага по най-бърз начин да се изметем оттук. Край на приказката.

— Всичко е само сън, сигурен съм в това.

Джек кимна към дървената постройка.

— Можеш да дойдеш с мен или да останеш тук. Ако искаш да останеш, ще се върна за теб, след като огледам мястото.

— Нищо от това не се случва в действителност — повтори Ричард. Очите му, лишени от очилата, изглеждаха разширени, безжизнени и някак си помръкнали. Той погледна за миг нагоре към черното небе на Териториите и неговите странни и непознати съзвездия, потрепера и наведе глава. — Имам температура. От грипа е. Много грип имаше напоследък. Това е делириум. Ти си звезда на гастрол в моя делириум, Джек.

— Е, при пръв удобен случай ще подам заявление за приемане в Гилдията на делириумактьорите, а междувременно ти защо не постоиш тук, Ричард? След като нищо от това не се случва в действителност, не виждам от какво се безпокоиш?

Джек отново тръгна нагоре, като си мислеше, че ако проведе с Ричард още два-три разговора от типа „Необикновената закуска на Алиса“, неминуемо ще стигне до извода, че и самият той се е побъркал.

Беше изкачил половината разстояние до върха на хълма, когато Ричард го настигна.

— Щях да се върна — въздъхна Джек.

— Знам. Просто реших, че след като всичко това е само сън, нищо не ми пречи да дойда.

— Добре, но ако горе има някой, си затваряй устата. Мисля че… мисля, че някой гледаше към нас през прозореца.

— А ти какво ще правиш?

— Ще налучквам, Ричи — усмихна се Джек. — Все това правя, откакто напуснах Ню Хампшир. Налучквам.

3.

Стигнаха до верандата. Ричард се вкопчи в рамото му като обезумял.

— Какво има? — попита Джек.

— Това наистина е сън. Мога да го докажа.

— Как?

— Ние изобщо не говорим на английски, Джек! Говорим на някакъв друг език и то перфектно, но това просто не е английски!

— Дааа — въздъхна Джек. — Странно, нали?

Той продължи нагоре по стъпалата. Ричард остана зад гърба му със зяпнала уста.

4.

След секунда-две Ричард се съвзе и го последва. Дъските бяха нацепени и изкорубени. През пролуките се подаваха подобните на жито стъбла. От тъмнината долиташе приспивното цвърчене на насекоми — не пронизителният писък на щурци, а някакъв много по-сладък, много по-нежен звук.

Фенерът бе останал зад тях и сенките им, очертали се върху верандата, се скършваха под прав ъгъл и потрепваха върху вратата, където имаше някакъв стар, избелял надпис. За миг на Джек му се стори, че няма да може да го разчете, че е написан на кирилица и е неразгадаем, понеже като че ли е на руски. След това се вгледа и думата изобщо не го изненада. „Депо“.

Той вдигна ръка, за да почука, но размисли и тръсна глава. Не. Нямаше да чука. Това не беше частно жилище. Надписът гласеше: „Депо“, а тази дума хората обикновено свързват с някаква обществена постройка — с местата, където нощуват трамваи, влакове и автобуси.

Отвори вратата. Отвътре едновременно изскочиха приятелска светлина и несъмнено неприятелски глас.

— Махай се, дявол такъв! — пронизително пищеше гласът. — Махай се, утре сутрин тръгвам. Кълна се! Влакът е в хангара. Махай се! Заклех се да тръгна и шъ го направя, но сега се махни и ме остави на мира!

Джек се намръщи. Ричард зяпна. Помещението беше чисто, но много старо. Дъските бяха толкова изкорубени, че стените изглеждаха почти вълнообразни. На едната висеше картина на дилижанс с големина на китоловен кораб. Очукан тезгях — хоризонталната му повърхност бе вълнообразна почти колкото стените — минаваше през средата на помещението и го разделяше на две. На вътрешната, успоредна на тезгяха стена бе подпряна плоча за писане, разделена на две. Над едната половина пишеше: „Дилижансът пристига“, над другата — „Дилижансът тръгва“. Докато разглеждаше овехтялата плоча, Джек си помисли, че трябва да са минали бая години, откакто за последен път върху нея е била изписвана някаква информация и че ако сега някой се опита да издраска нещо с парче най-мек тебешир, тя като нищо ще се разпадне и ще се посипе върху изгнилия под.

В единия край на тезгяха стоеше най-огромният пясъчен часовник на света — по-голям от трилитрова бутилка и пълен със зелен пясък.

— Шъ ме оставиш на мира, нали? Обещах ти да го направя и шъ го направя! Моля те, Морган, бъди милостив! Обещал съм и ако не вярваш, погледни в хангара! Влакът е готов, кълна се, че е готов!

Едрият старец, свил се в десния ъгъл на помещението, продължи да бъбри и да нарежда в този дух. Джек предположи, че е висок поне метър и осемдесет и пет — дори при настоящата му робска стойка ниският таван на депото не бе на повече от десетина сантиметра над главата му. Беше седемдесетгодишен или осемдесетгодишен, но добре запазен. Снежнобяла брада започваше под очите му и на дипли се стелеше върху гърдите му. Раменете му бяха широки, въпреки че сега изглеждаха толкова хлътнали, сякаш някой ги бе скършил, като го бе карал да носи непосилно тежки товари много дълги години. Снопчета дълбоки бръчки се разпръскваха от ъгълчетата на очите му, дълбоки гънки покриваха челото му. Кожата му бе восъчножълта. Беше облечен с широка бяла дреха, прорязана от аленочервени нишки. И макар че размахваше дебела тояга, изглеждаше изплашен до смърт.

Когато старецът спомена името на Морган, Джек неспокойно погледна приятеля си, но Ричард очевидно не беше в настроение да забелязва подобни дреболии.

— Аз не съм този, за когото ме смяташ — каза Джек и пристъпи към стареца.

— Махай се! — изпищя той. — Няма да ме измамиш. Знам, че дяволът понякога се крие и зад хубави лица. Махай се! Шъ го направя! Влакът е готов. Казах, че шъ тръгна, и наистина шъ го направя, само ме остави на мира!

Раницата на Джек се беше превърнала в торба, увиснала през рамото му. Той бръкна в нея, напипа огледалото, няколко от съчленените броеници и най-сетне пръстите му се сключиха около това, което търсеше — монетата на капитан Фарън, монетата с главата на кралицата от едната страна и грифона от другата. Когато я сложи върху тезгяха, меката светлина в помещението освети прекрасния профил на Лаура де Лосиан и той отново бе поразен от приликата й с майка му. „Дали и в началото толкова си приличаха? Или колкото повече мисля за тях, толкова повече прилики виждам? А може би самият аз някак си ги сближавам, като че ли ги сливам в едно?“

Когато Джек се приближи до тезгяха, старецът още повече се сви и сякаш щеше да пробие стената с гърба си. Думите му се изливаха в истеричен поток. Но щом Джек цапна монетата върху тезгяха, точно както лошият герой в някой уестърн си иска напитка, той изведнъж млъкна. Втренчи се в монетата, очите му се ококориха, ъгълчетата на устата му се разтрепериха. Той погледна Джек в лицето и този път наистина го видя.

— Язон — с треперещ глас прошепна той. Ужасът му се стопи и сега гласът му трепереше не от страх, а от благоговение. — Язон!

— Не. Името ми е… — Момчето спря, понеже осъзна, че думата, която щеше да излезе на този странен език, нямаше да бъде „Джек“, а…

— Язон! — извика старецът и падна на колене. — Язон, ти дойде! Ти дойде и сичко шъ е добре, да, сичко шъ е добре, сичко шъ е добре и сички неща наистина шъ бъдат наред!

— Вижте — започна Джек, — аз наистина…

— Язон! Язон дойде и кралицата шъ бъде добре, да, и сички неща шъ бъдат наред.

Джек беше по-малко подготвен да се справи с това плачливо обожание, отколкото да обуздае предишната ужасена нападателност на стария пазач. Той се обърна към Ричард… но не получи помощ. Ричард се беше опънал на пода зад вратата и или беше заспал, или пет пари не даваше.

— О, проклятие — изстена Джек.

Старецът беше на колене, тръшкаше се и плачеше. Ситуацията заплашваше бързо да се превърне от нелепа в невероятно комична. Джек вдигна подвижния капак и мина зад тезгяха.

— Стани, добри ми и верни служителю — каза той. Чудеше се дали някога Христос и Буда също са имали подобни проблеми. — Изправи се, човече.

— Язон! Язон! — хлипаше старецът. Бялата му коса скри сандалите на Джек — той се наведе и започна да ги обсипва с целувки, звучни като оръдейни залпове. Джек безпомощно изхихика. Беше успял да измъкне себе си и Ричард от Илиной и ето ги сега в разнебитеното депо в средата на огромна нива с жълтеникава трева, която приличаше на жито, но не беше, някъде в Големия пущинак. И Ричард спеше зад вратата, а този странен старец му целуваше краката и ги гъделичкаше с брадата си.

— Стани! — през смях кресна Джек и се опита да отстъпи назад, но се блъсна в тезгяха. — Стани, добри ми служителю! Изправи се, стига вече!

— Язон! — Мляс! — Сичко шъ бъде добре! — Мляс-мляс!

„И сички неща наистина шъ бъдат наред! — като побъркан си помисли Джек и отново изхихика, докато старецът целуваше палците му през сандалите. — Не знам дали тук отвъд, в Териториите, четат Робърт Бърнс, но би трябвало…“

Мляс-мляс-мляс.

„О, стига толкова, наистина не мога да понасям повече.“

— Стани! — изрева той и старецът най-сетне се изправи пред него, треперещ и разплакан, неспособен да го погледне в очите. Но изумително широките му рамене се бяха поизправили малко и вече не изглеждаха като прекършени, и Джек от сърце се зарадва на това.

5.

Мина цял час преди Джек да успее да поведе смислен разговор със стареца. Тъкмо започваха да говорят и Андерс, който беше коняр по професия, се впускаше в следващата от своите истерии — „О, Язон, мой Язон, колко чудесно е, че си тук“, и Джек трябваше да го успокоява възможно най-бързо… преди целуването на краката му да започне отново. Обаче Джек харесваше стареца и му съчувствуваше. А за да може да му съчувствува, просто трябваше да си представи как би се чувствувал самият той, ако Исус или Буда внезапно се появяха в местната автомивка или в училищния стол. И трябваше да си признае още нещо. Част от него изобщо не беше изненадана от отношението на Андерс. И въпреки че се чувствуваше като Джек, той все повече и повече започваше да се чувствува… като някой друг.

„Но той е мъртъв.“

Това беше вярно, съвършено вярно. Язон беше умрял и Морган дьо Орис вероятно имаше нещо общо със смъртта му. Но хората като Язон намираха начин да се върнат, нали?

Усилията да накара Андерс да говори му отнеха доста време, но според Джек то беше добре използувано, понеже му позволи да се увери, че Ричард не се преструва, а наистина спи. Това беше добре, понеже Андерс имаше какво да разкаже за Морган.

Той обясни, че някога това била последната спирка на дилижанса, известна със звучното име Погранично депо. Оттук нататък, каза той, светът ставал чудовищно място.

— В какъв смисъл? — попита Джек.

— Не знам — отвърна Андерс и си запали лулата. С мрачно лице погледна навън в тъмното. — Има много истории за Прокълнатите земи, и макар че всяка е различна от другите, те винаги започват така: „Познавам един човек, който срещнал едного, който се бил загубил в Прокълнатите земи и цели три дни се лутал там, и той му бил казал…“, но никога не чух история, започваща така: „Когато се загубих в Прокълнатите земи и цели три дни се лутах там…“ Забелязвате ли разликата, милорд?

— Да, забелязвам я — бавно отвърна Джек. Прокълнатите земи. Самото име го караше да настръхва. — Значи никой не знае какво представляват те, така ли?

— Поне не със сигурност. Но ако само четвърт от това, което съм чувал, е вярно…

— А какво си чувал?

— Ами казват, че там имало чудовища, в сравнение с които уродите в рудниците на Орис изглеждали почти нормални. По хълмовете и през пустошта се търкаляли огромни огнени топки, които оставяли дълги черни следи след себе си, ама следите всъщност изглеждали черни само през деня, щото съм чувал, че през нощта светели. И ако човек много се приближи до някоя от тези огнени топки, той ужасно се разболявал. Загубвал косата си, цялото му тяло се покривало с рани и после започвал да повръща. Казват, че понякогаж можело и да се оправи, ама в повечето случаи само повръщал и повръщал, чак докато му се разкъса стомахът и му се сцепи гърлото и…

Андерс се изправи.

— Милорд! Защо гледате така? Какво видяхте през прозореца? Да не би някое привидение да приближава насам по проклетите релси? — Андерс уплашено погледна към прозореца.

„Лъчева болест — помисли си Джек. — Той не знае това, но описа почти всички симптоми на лъчевата болест.“

Миналата година по физика бяха учили за ядрените оръжия и за опасностите от излагане на радиация. Джек бе внимавал много в часовете, понеже майка му подкрепяше както Движението за забрана на ядреното въоръжаване, така и Движението против използуването на ядрените електроцентрали.

„Колко добре пасва лъчевата болест на цялата представа за Прокълнатите земи!“ — помисли си Джек и осъзна още нещо. Западът беше мястото, където са били проведени първите изпитания, където е бил провесен от кула и взривен прототипът на бомбата, пусната над Хирошима, където са били разрушени доста издигнати за целта селища, населени единствено от кукли-манекени, за да може армията да получи по-точна представа за ядрения взрив и резултатите от него. След това те се бяха върнали в Юта и Невада, в сърцето на последните от истинските Американски територии, и просто бяха продължили изпитанията си под земята. Той знаеше, че в онези големи пустини има огромни площи държавна земя — множество полигони и скалисти плата и назъбени пустоши, и бомбите не бяха всичко, което се изпитваше там.

Колко от тази гадост щеше да пренесе тук отвъд Слоут, ако кралицата умре? Колко от тази гадост вече бе пренесъл? И дали тази бивша пощенска станция и настояща начална гара не беше част от системата за нейното транспортиране?

— Милорд, не изглеждате добре, хич даже. Бял сте като платно, истина ви казвам!

— Добре съм — бавно отвърна Джек. — Седни. Продължавай с историята си. Лулата ти е изгаснала, запали я.

Андерс извади лулата от устата си, запали я и отново премести поглед към прозореца… но сега лицето му не беше просто мрачно, то беше уплашено.

— Аз доста скоро шъ разбера дали туй, дет се приказва, е вярно.

— И как по-точно?

— Ами утре сутрин на зазоряване потеглям през Прокълнатите земи — въздъхна Андерс. — Потеглям през Прокълнатите земи с дяволската машина на Морган дьо Орис, дето е отвън в хангара, за да закарам само Бог знае какви страховити дяволии.

Джек се втренчи в стареца, сърцето му биеше като лудо, слепоочията му бучаха.

— Накъде? Колко далече? До океана ли? До голямата вода?

Андерс бавно кимна.

— Да. До водата. И… — Гласът му се скъса. Очите му се врътнаха към тъмните прозорци, сякаш се страхуваше, че някое безименно създание наднича, дебне и наблюдава оттам. — И Морган шъ ме посрещне и заедно шъ трябва да закараме стоката му по-нататък.

— Докъде? — попита Джек.

— До черния хотел — с нисък и треперещ глас отвърна Андерс.

6.

Джек отново трябваше да сподави желанието си да се разсмее. „Черният хотел“. Звучеше му точно като заглавието на някой роман на ужаса. И все пак… все пак… всичко това също бе започнало в хотел, нали? В хотел „Алхамбра“ в Ню Хампшир, на брега на Атлантическия океан. Ами ако на брега на Тихия океан също имаше някакъв хотел, ами ако съществуваше още едно разперено и уродливо викторианско подобие на хотел? Там ли трябваше да завърши неговото дълго странно приключение? В някакъв аналог на „Алхамбра“ със западнал лунапарк отстрани? Идеята беше дяволски убедителна; тя странно и все пак точно включваше в себе си самата представа за двойници и двойничество…

— Защо ме гледате така, милорд? — разтревожено попита Андерс.

Джек бързо отмести поглед.

— Извинявай. Просто си мислех нещо. Бих искал да престанеш да ме наричаш така.

— Как, милорд?

— Милорд.

— Милорд? — Андерс изглеждаше озадачен. Не повтаряше думата, произнесена от момчето, а молеше за пояснение. Джек изведнъж разбра, че ако се опита да продължи, ще се подхване безкраен спор от вида: „Кое е първо, кокошката или яйцето?“

— Няма значение — каза той и се наведе към коняря. — Сега искам да ми разкажеш всичко. Можеш ли?

— Шъ се опитам, милорд.

7.

Отначало думите му излизаха с мъка. Андерс беше простоват човек, прекарал целия си живот в Големия пущинак и свикнал да мълчи през по-голямата част от времето. Сега му бе заповядано да говори от едно момче, което той смяташе поне за кралски син, а може би даже за нещо като бог. Обаче думите му малко по малко започнаха да излизат по-бързо и към края на накъсания му, но дяволски убедителен разказ просто се лееха. Джек с лекота следеше мисълта на стареца, въпреки странното произношение, което продължаваше да му напомня за езика на Робърт Бърнс.

Андерс познавал Морган, понеже той бил господарят на Големия пущинак. Истинската му титла Морган дьо Орис не била толкова голяма, но на практика двете означавали почти едно и също. Орис бил най-източният кантон на Големия пущинак и единствената наистина организирана част от тази огромна тревиста област. Морган управлявал Орис изцяло и по право, а негласно и останалата част от Големия пущинак. През последните петнадесетина години лошите вълкодлаци започнали да преминават на страната на Морган. Отначало това не означавало почти нищо, понеже имало само няколко лоши (само че думата, която Андерс използуваше, звучеше като „побеснели“ в ушите на Джек) вълкодлаци. Но през последните няколко години те ставали все повече и повече и Андерс каза, че бил чул да се говори, че откакто кралицата легнала болна, повече от половината племе на менящите кожата си пастири също било разядено от болест. Пък и това не били единствените създания под командата на Морган, каза Андерс, имало и други — още по-лоши. Някои от тях можели да подлудят човека, ако ги погледнел дори един-единствен път.

Джек си спомни за Елрой, страшилището от кръчмата в Оутли, и потрепера.

— А тази част от Големия пущинак, в която сме ние, има ли си име?

— Милорд?

— Тази част, където сме сега.

— Не, милорд, но съм чувал хора да я наричат хълмистата равнина Елис.

— Хълмистата равнина Елис — повтори Джек. В главата му — макар и смътно и в много отношения не съвсем правилно — започваше да се оформя географията на Териториите, където Териториите отговаряха на Американския изток, Големият пущинак — на Средния запад и големите равнини (Елис? Илиной? Небраска?), а Прокълнатите земи — на Американския запад.

Той се вгледа в Андерс толкова продължително и вторачено, че накрая конярят отново се размърда неспокойно.

— Извинявай — рече Джек. — Продължавай.

Баща му, каза Андерс, бил последният кочияш на дилижанса, който тръгвал от Пограничното депо и пътувал на изток. Андерс чиракувал при него, но не щеш ли, точно тогава на изток нещата се размътили. Убийството на стария крал, последвано от кратка война, сложило началото на големи промени и бъркотии. И макар че войната завършила с възкачването на добрата кралица Лаура на престола, нещата не се уталожили и сякаш още оттогава безредието и хаосът, веднъж напуснали пределите на развалените и злокобни Прокълнати земи, непрестанно си проправяли път на изток. Имало хора, каза Андерс, които вярвали, че цялото зло е започнало на запад.

— Не съм сигурен, че те разбирам — каза Джек, въпреки че дълбоко в сърцето си чувствуваше истината.

— Ами на края на земята. Там където земята опира в голямата вода, където съм длъжен да отида.

„С други думи злото е започнало на същото място, от което е идвал баща ми… моят баща… но оттам идваме и аз, и Ричард… и Морган…“

Неприятностите, каза Андерс, били дошли и в Големия пущинак и сега племето на вълкодлаците било болно и отчасти изродено — точно колко, никой не би могъл да прецени, но конярят съобщи на Джек страховете си, че ако израждането не спре скоро, нищо чудно племето им съвсем да се затрие. Но след като злото дошло тук, то не спряло, а продължило на изток и той бил чул, че кралицата легнала болна и била почти мъртва.

— Но това не е вярно, нали, милорд? — проплака Андерс.

Джек го погледна и попита:

— Трябва ли да знам как да ти отговоря?

— Разбира се. Та нали сте неин син!

За миг целият свят сякаш притихна. Сладката песен на бръмбарите навън секна. Хрипливото дишане на Ричард като че ли замря. Сякаш и собственото му сърце спря… най-вече то. След това неговият съвършено спокоен глас каза:

— Да… аз съм нейният син и е вярно, че е болна.

— Но умира ли, милорд? — настоя Андерс. Очите му молеха, молеха…

Джек се поусмихна и отвърна:

— Е, това тепърва ще видим.

8.

Андерс каза, че преди да започнат неприятностите, Морган дьо Орис бил само един малко известен господар от граничните зони и нищо повече. Наследил титлата от баща си — дебел, лошо миришещ палячо. Приживе бащата на Морган бил нещо като посмешище, като посмешище и умрял в една канавка, след като цял ден се бил наливал с прасковено вино.

Хората се били приготвили да направят посмешище и от сина на стария господар, но смехът спрял скоро след като в Орис започнали да бесят. А когато наченали неприятностите в годините след смъртта на стария крал, важността на Морган нараснала със скоростта, с която звезда, вещаеща зла поличба, се издига в небето.

Всичко това значело твърде малко тук, в покрайнините на Големия пущинак — в тези огромни пусти пространства, каза Андерс, политиката не била особено важна. Единствено ужасната промяна в племето на вълкодлаците имала някакво значение за тях, но откакто повечето от лошите вълкодлаци отишли на Другото място, даже и тя спряла да ги вълнува („Това малко ни тревожи, милорд“ сякаш чуха ушите на Джек).

После, скоро след като новината за болестта на кралицата стигнала далечния запад, Морган изпратил тук група нещастни, изкривени от работа роби от рудниците си. Надзиравали ги вълкодлаци-отстъпници и други, непознати твари, предвождани от ужасен човек с камшик. Той стоял почти непрекъснато тук, след като започнала работата, но после изчезнал. Андерс, който прекарал повечето от тези зловещи седмици и месеци свит в къщата си, намираща се на седем-осем километра на юг от депото, се зарадвал на заминаването му. Той бил чул слухове, че Морган извикал човека с камшика обратно на изток, където нещата уж бързо достигали връхната си точка. Не знаел дали това е вярно, или не, ама и хич не го било еня. Просто се радвал, че човекът, придружаван понякога от мършаво, някак си зловещо изглеждащо момченце, си бил отишъл.

— А името му? Как му беше името? — попита Джек.

— Не знам, милорд. Вълкодлаците го наричаха Свистящия камшик. Робите му казваха просто Дявола. Мисля, че и едните, и другите имаха право.

— Той като конте ли се обличаше? С кадифени дрехи и обувки с катарами?

Андерс кимаше.

— Поливаше ли се със силен парфюм?

— Да, да, наистина го правеше!

— А камшикът му имаше много разклонения от необработена кожа, завършващи с метални шипове, така ли?

— Точно така, милорд. Зъл камшик, милорд. Ама и той дяволски добре го въртеше! Той беше, той, същият.

„Това е бил Озмънд. Това е бил Сънлайт Гардънър. Той е бил тук и е надзиравал работата по някакъв проект на Морган… после кралицата се е разболяла и Озмънд е бил повикан в павилиона, където за пръв път се запознах със светлата му личност.“

— А синът му? Как изглеждаше синът му? — попита Джек.

— Кльощав — бавно изрече Андерс. — Кривоглед с едното око. Това е всичко, което си спомням. Той… синът на човека с камшика не беше лесен за запомняне. Вълкодлаците май се страхуваха от него повече, отколкото от баща му, въпреки че той не носеше камшик. Казваха, че е невидим.

— Невидим ли? — учуди се Джек.

— Да. Това е тяхната дума за някой, който трудно се запомня, независимо колко дълго се взираш в него. Невидимостта е невъзможна, така казваха вълкодлаците, ама човек може да се направи невидим, ако му знае цаката. Повечето вълкодлаци го могат, този малък кучи син също го можеше. Така че всичко, което си спомням, е кривогледото му око и че беше мършав и грозен като черен сифилистичен грях.

Андерс въздъхна и замълча.

— Той обичаше да измъчва животинки. Малки животинки. Замъкваше ги под верандата и чувах какви ли не писъци… — Андерс потрепери. — Това беше една от причините да си стоя все вкъщи. Не обичам да слушам как животни вият от болка. Чувствувам се ужасно зле, ама наистина.

Разказаното от Андерс събуди хиляди нови въпроси в главата на Джек. Той с радост би научил всичко, което старецът знаеше за вълкодлаците. Само при споменаването им чувствуваше как сърцето му се свива от удоволствие и дълбок, болезнен копнеж по Вълк.

Но просто нямаше време: рано сутринта старецът трябваше да тръгне на запад към Прокълнатите земи; всеки миг орда побъркани учени, водена от самия Морган, можеше да се появи от това, което конярят наричаше Другото място; Ричард можеше да се събуди и да поиска да разбере кой е този Морган, когото обсъждат, и кой е този „невидим“ приятел — този „невидим“ приятел, който така подозрително приличаше на момчето, живяло в съседната стая в пансиона „Нелсън“.

„Те са дошли — повтори си Джек наум, — групата, изпратена от Морган, е дошла и е започнала да работи под надзора на Озмънд, работила е под надзора му поне преди той да бъде повикан обратно или когато не е трябвало да чете молитвите си на нощните служби в Индиана…“

— Милорд? — Андерс отново го гледаше озадачено.

— Те дойдоха и построиха… какво? — Момчето бе сигурно, че вече знае отговора, но искаше да го чуе и от Андерс.

— Ами релсите. Релсите, водещи на запад в Прокълнатите земи. Релсите, по които трябва да тръгна утре — каза Андерс и потрепери.

— Не! — възкликна Джек. Гореща, разтърсваща възбуда избухна в гърдите му като слънце и той се изправи. Отново имаше усещането, че вижда как важните неща се напасват.

Андерс шумно падна на колене, когато странна, прекрасна светлина озари лицето на Джек. Ричард се размърда и сънено се надигна.

— Не ти. Ще тръгнем аз и той — каза Джек и посочи към приятеля си.

— Джек? — Ричард го гледаше сънено и объркано. — За какво говорите? Защо този човек лази по пода?

— Милорд… как… не разбирам…

— Не ти, а ние. Ние ще закараме влака вместо теб.

— Но защо, милорд? — Андерс все още не смееше да вдигне очи.

Джек Сойер погледна навън в тъмното.

— Понеже мисля, че на края на релсите — на края на релсите или някъде там — има нещо, което трябва да взема.