Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (36)

ИНТЕРЛЮДИЯ
Слоут в своя свят — Орис в Териториите (III)

На следващата сутрин, малко след седем часа, Морган Слоут спря колата си до бордюра пред главната порта на „Тейър“, погледна с безразличие знака, забраняващ паркирането, бръкна в джоба си, извади малко шишенце с кокаин и употреби част от него. След няколко секунди светът сякаш се изпълни с цветове и жизненост. Прекрасно нещо е кокаинът. Морган се зачуди дали ще може да се отглежда в Териториите и дали няма да е още по-силен там отвъд.

Гардънър лично беше събудил Слоут в дома му в Бевърли Хилс в два през нощта, когато в Спрингфийлд е едва полунощ, за да му разкаже случилото се. Гласът му трепереше, той очевидно бе ужасен, че Морган ще изпадне в ярост, и вбесен, че е изпуснал Джек Сойер за по-малко от час.

— Ах, това лошо… това лошо, лошо момче…

Слоут обаче изобщо не побесня. Напротив, чувствуваше се извънредно спокоен. Усещаше някаква странна предопределеност и подозираше, че тя идва от неговото друго аз, за което бе свикнал да мисли като за „своята орисия“, доволен от сполучливо хрумналия му каламбур.

— Не се тревожи и успокой топката — утеши той Гардънър. — Веднага тръгвам. Навъртай се там и ме чакай, приятелю.

После прекъсна връзката, преди Гардънър да успее да добави каквото и да било, и отново легна върху леглото. Кръстоса ръце върху корема си и затвори очи. За миг се почувствува в безтегловност… само за миг… и след това усети друсането под себе си. Чу поскърцването на кожени хамути, простенването на груби железни ресори, псувните на кочияша си и отвори очи като Морган дьо Орис.

Както винаги първата му реакция беше чисто удоволствие, в сравнение с което кокаинът изглеждаше като детски аспирин. Гърдите му бяха по-тесни, теглото му — по-малко. Пулсът на Морган Слоут се движеше в интервала между осемдесет и пет и сто и двадесет удара в минута, този на Орис рядко се покачваше над шестдесет и пет. Зрението на Морган Слоут бе окачествено като безупречно, но въпреки това Морган дьо Орис виждаше по-добре. Кокаинът беше запушил носа на Слоут, бе притъпил обонянието му. Със съвършеното си обоняние Орис прецизно различаваше отсенките в миризмата на праха, почвата или въздуха и сякаш можеше да усети всяка отделна молекула.

Зад себе си той бе оставил празно двойно легло, върху което все още личеше очертанието на едрото му тяло. Тук седеше върху плюшена седалка, по-мека от седалката на който и да било ролс-ройс, произведен някога от човешка ръка, и пътуваше на запад, към края на Големия пущинак, към едно място, наречено Погранично депо, и към мъж, на име Андерс. Знаеше всичко това, знаеше къде точно се намира, понеже Орис все още беше тук, вътре в главата му, и му говореше по начина, по който дясната половина на мозъка може да говори на рационалната си лява посестрима по време на сънищата наяве, с тих, но съвършено ясен глас. Слоут бе говорил на Орис със същия нисък вътрешен глас в малкото случаи, когато Орис се бе пренасял в това, за което Джек бе започнал да мисли като за Американските територии. Когато някой се пренесе и влезе в тялото на двойника си, резултатът е един вид тиха лудост. Слоут бе чел за много случаи на буйна лудост и въпреки че въпросът не го интересуваше особено, той предполагаше, че бедните, нещастни потърпевши са имали злочестината в тях да се настани луд стопаджия от другите светове — или може би не луд, а по-лабилен, бързо докаран до лудост от самия Американски свят. Това изглеждаше повече от възможно, то със сигурност бе погаждало номер и на главата на бедния Орис първите два или три пъти, когато се беше мушвал отвъд, въпреки че той бе бил и дяволски възбуден, а не само ужасен.

Дилижансът жестоко подскочи — в Големия пущинак човек приема пътищата такива, каквито са, и даже благодари на Бога, че изобщо ги има. Орис се намести на седалката и усети тъпа болка в изкривения си крак.

— По-бързо, Бог да ви порази — промърмори кочияшът горе на капрата и размаха камшик. — Давайте, проклети синове на мъртви блудници, по-бързо.

Слоут се ухили от удоволствието, че е тук, макар и за няколко мига. Той вече знаеше това, което му трябваше. Гласът на Орис му го беше прошепнал. Дилижансът щеше да пристигне в пограничното депо — училището „Тейър“ в другия свят — малко преди зазоряване. Нищо чудно да ги спипа още там, ако са се замотали, ако ли не — Прокълнатите земи ги очакват. Болеше го и се вбесяваше при мисълта, че сега Ричард е с келемето на Сойер, но ако се изискваше жертвоприношение… в края на краищата Орис бе загубил сина си и бе оцелял.

Единственото нещо, крепило Джек жив толкова дълго, беше подлудяващият факт, че той е единствен по природа, че няма двойник. Проклетото келеме се пренасяше и винаги се озоваваше на мястото, аналогично на напуснатото от него. Слоут обаче винаги завършваше там, където е Орис, и това там можеше да се окаже отдалечено на километри от желаното от него… както например в настоящия случай. Той бе имал късмет в почивната местност, но късметът на Сойер беше излязъл по-голям.

— Късметът ти е на свършване, малки ми приятелю — каза Орис. Дилижансът отново жестоко се раздруса. Той се смръщи, после се ухили. Ако не друго, ситуацията се опростяваше, макар че окончателната конфронтация придобиваше по-дълбоки и по-широки измерения.

Достатъчно.

Затвори очи и кръстоса ръце. Само за миг усети как тъпата болка пулсира в деформирания му крак… и когато отвори очи, Слоут видя тавана на апартамента си. Както винаги допълнителните килограми се стовариха върху него със смазваща тежест, а сърцето му реагира с изненадан двоен удар, преди да ускори пулса си.

След това той бе станал и си бе ангажирал самолетен билет по телефона. Седемдесет минути по-късно Слоут вече напускаше въздушното пространство над Лос Анжелос. Стръмното излитане го накара да се чувствува както обикновено в такива случаи — сякаш някой е прикрепил горелка към задника му. Бяха кацнали в Спрингфийлд в шест без десет, централно време, точно когато Орис наближаваше пограничното депо в Териториите. После Слоут си взе кола под наем и ето го тук. Пътуването в Америка наистина имаше своите предимства.

Той слезе от колата, тъкмо когато забиха сутрешните камбани и влезе в двора на „Тейър“, напуснат през нощта от собствения му син.

Всичко в „Тейър“ говореше за една най-обикновена делнична сутрин. Камбаните на параклиса изпълняваха обичайна утринна мелодия, нещо от класиката, макар и не съвсем познато, което донякъде звучеше като „Te Deum“, но не беше. Покрай Слоут минаваха ученици, запътили се към столовата или към сутрешните си занятия. Те може би бяха малко по-мълчаливи от обикновено и всички изглеждаха бледи и леко замаяни, сякаш бяха сънували един и същ неспокоен сън, както, разбира се, и беше станало. Слоут спря за миг пред пансиона „Нелсън“ и замислено го огледа. Те просто не знаеха колко са нереални, те и всички останали същества, живеещи в близост до разредените пространства между световете. Той зави зад ъгъла, където един от байчовците събираше счупените стъкла, посипали се по земята като фалшиви диаманти. Слоут погледна над наведения му гръб право във фоайето на пансиона. Там седеше Албърт Шишкото, необичайно тих, втренчил празен поглед в поредния епизод на „Бъгс Бъни Шоу“.

Слоут тръгна към депото, а мислите му се върнаха към първия път, когато Орис се бе пренесъл в този свят. Той откри, че си спомня за това време с носталгия, която със сигурност би се сторила нелепа на повечето хора. В края на краищата тогава той едва не умря. И двамата едва не умряха. Но това се беше случило в средата на петдесетте, а сега самият той наближаваше петдесет — там е работата.

Той се връщаше от кантората си. Слънцето залязваше в мръсноморавата, задименожълта мъгла над Лос Анжелос — това беше в дните, преди смогът над града наистина да започне да се сгъстява. Тъкмо стоеше на булевард „Сънсет“ и разглеждаше рекламите на някаква нова плоча, когато усети студенина в главата си, сякаш от изведнъж избликнал извор нейде в подсъзнанието му бе рукнало нещо чуждо и странно, нещо, което приличаше на… на…

(на сперма)

… е, той не знаеше на какво точно бе приличало.

Само че то бързо стана топло и познато и му остана време да осъзнае, че това е той — Орис, и после всичко се обърна с краката нагоре — шкаф за книги от едната страна, тоалетна масичка в стил „Чипъндейл“ от другата, и двете съвършено вписващи се в атмосферата на стаята — и Орис седеше на волана на форда със заоблена муцуна, модел 1952 година, Орис носеше кафявия двуреден костюм, Орис посягаше към чатала си не от болка, а от леко отвращение и любопитство — Орис, който, разбира се, никога не бе носил слипове.

В един миг фордът едва не се качи върху тротоара и тогава Морган Слоут — главно подсъзнателно — пое тази част от операцията и Орис бе свободен да върви по пътя си, да се звери наоколо, полулуд от удоволствие и възторг. О, и за Морган Слоут имаше удоволствие и възторг! Той се чувствуваше като човек, който за пръв път развежда приятел из новия си дом и открива, че онзи го харесва поне колкото той самият.

После Орис свърна в някакъв авторесторант и след известно пипкане с непознатите банкноти на Морган си поръча хамбургер, пържени картофи и шоколадов шейк. Думите с лекота излязоха от устата му — изскочиха от подсъзнанието му като вода от извор. Колебливо опита хамбургера… и го погълна с шеметна скорост. Продължи да тъпче пържените картофи в устата си с една ръка, а с другата неспирно въртеше копчето на радиото и се радваше на редуването на съблазнително шумен джаз с Пери Комо, на някакъв голям оркестър с ранен ритъм-енд-блус. След като изсмука шейка, си поръча още веднъж от всичко.

По средата на втория хамбургер той — Слоут, както и Орис — усети, че му се повръща, сякаш изведнъж му бе станало байгън от тежкия вкус на пържен лук. Изведнъж миризмата на изгорели газове започна да го дразни. Ръцете внезапно нетърпимо го засърбяха. Той съблече сакото на двуредния костюм (вторият шейк, този път мока, се катурна и поръси седалката на форда със сладолед и сметана) и огледа ръцете си. Целите бяха покрити с грозни червени петна, които бързо се уголемяваха. Стомахът му се сви, той се наведе през прозореца и точно докато повръщаше върху закрепения поднос, усети как Орис излита от него, връща се в своя собствен свят и…

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Слоут сепнат вдигна глава. Пред него стоеше високо русо момче, облечено в безукорен син блейзър и избелели дънки. То отметна косата от очите си, които имаха същия избледнялозамаян, унесен поглед.

— Аз съм Етъридж, господине. Помислих си дали не мога да ви помогна с нещо. Изглеждахте някак си… объркан.

Слоут се усмихна. Прииска му се да каже: „Не, любезни ми приятелю, ти изглеждаш объркан“, но се отказа. Всичко беше наред. Келемето на Сойер все още бе на свобода, но той знаеше посоката му, което означаваше, че Джеки е на верижка. Макар и невидима, верижката си е верижка.

— Спомнях си миналото. Това е всичко. Господин Етъридж, няма за какво да се тревожите, не идвам за първи път. Синът ми също е ученик тук. Ричард Слоут.

Очите на Етъридж за миг станаха още по-унесени и озадачени. След това се проясниха.

— А, Ричард значи! — възкликна той.

— Ще се кача да поговоря с директора, но просто реших да се поразходя преди това.

— Чудесно. — Етъридж погледна часовника си. — Тази сутрин съм дежурен и ако сте сигурен, че всичко е наред…

— Разбира се, че съм сигурен.

Етъридж кимна, усмихна му се бегло и тръгна.

Слоут го изчака да се отдалечи, след което още веднъж преценяващо огледа мястото между пансиона „Нелсън“ и депото. Отново забеляза счупения прозорец. Добро попадение. Беше приятно — повече от приятно — да се предполага, че от някоя точка между пансиона и тази осмоъгълна тухлена сграда двете момчета се бяха пренесли в Териториите. Стига да поискаше, той би могъл да ги последва. Просто влиза вътре — на вратата нямаше катинар — изчезва и се появява на мястото, където в този миг се намира тялото на Орис. Още повече, че щеше да е някъде близо, нищо чудно и пред самия пазач на депото. Този път нямаше да се наложи първо да се озове на сто километра от точката, която го интересуваше, и като гламав да се бъхти по пътищата с кола или както баща му казваше, „с кракомобил“.

Момчетата най-вероятно вече щяха да са продължили нататък. В Прокълнатите земи. Е, Прокълнатите земи щяха да ги довършат. А двойникът на Сънлайт Гардънър — Озмънд — щеше да изстиска от Андерс не само цялата информация, а и майчиното му мляко. Озмънд и неговият ужасен син. Изобщо нямаше нужда да се пренася.

Освен може би за да хвърли един поглед. Заради удоволствието отново да се превърне в Орис, пък било и само за няколко секунди. И да се увери, разбира се. Целият му живот от детството насам беше една безкрайна поредица от уверявания.

Още веднъж се огледа наоколо да не би Етъридж нещо да се е замотал, после отвори вратата на депото и влезе.

Вътре въздухът бе спарен. Слоут долови миризмата на престоял грим и прашни кулиси и изпита невероятна носталгия. За миг му се стори, че се е побъркал, че е направил нещо по-невероятно от пренасянето в Териториите, изпита усещането, че се е върнал назад във времето в отдавна отминалите дни, когато той и Фил Сойер бяха побъркани по театъра състуденти.

После очите му привикнаха с мрака и той различи непознатите, почти сантиментални театрални реквизити — гипсов бюст на Атина Палада за постановка по „Гарванът“^[1], екстравагантен позлатен кафез, шкаф за книги, пълен с празни подвързии — и си спомни, че се намира в тъй наречения „театър“ на „Тейър“.

Постоя неподвижно секунда-две, пое си дълбоко дъх и погледна нагоре към слънчевия лъч, проникващ през прашното прозорче. Светлината затрептя и внезапно стана по-златиста, по-наситена — светлина от лампа. Той беше в Териториите. Нищо друго, просто беше в Териториите. За миг изпита зашеметяваща възбуда от скоростта на промяната. Обикновено имаше пауза, усещане за приплъзване от едно място на друго, и тя май бе в пропорционална зависимост от разстоянието, на което се намираха неговите две тела — тялото на Орис и тялото на Слоут. Веднъж, когато се бе пренесъл от Япония, където уреждаше някаква сделка с „Шоу Брадърс“ за филмирането на един ужасен роман за холивудски звезди, заплашвани от побъркан нинджа, паузата бе продължила толкова дълго, че той се беше уплашил да не би завинаги да остане някъде в празното, безсъзнателно чистилище между световете. Но този път те бяха били близо… толкова близо, че той си помисли (Орис си помисли), че пренасянето бе приличало на единиците случаи, в които мъжът и жената, едновременно достигнали до оргазъм, едновременно умират в мига на върховно блаженство.

Миризмата на сухи гримове и прашни кулиси бе заменена от леката, приятна миризма на горящата върху масата лампа, от която се виеха тъмни струйки дим. Вляво от него върху друга маса още стояха неприбрани чинии със замръзнали остатъци от нечия вечеря. Три чинии.

Орис пристъпи напред и както винаги провлачи изкривения си крак. Вдигна една от чиниите и огледа гадната мазнина на светлината на лампата. „Кой ли е ял от тази? Андерс, Язон или Ричард… момчето, което би било Ръштън, ако синът ми не беше умрял?“

Ръштън се беше удавил в езерото, недалече от Голямата къща. Бяха на пикник. Орис и жена му изпиха доста вино. Слънцето напичаше. Синът им, неколкогодишно хлапе, заспа. Орис и жена му се любиха и след това също заспаха под лъчите на следобедното слънце. Стреснаха го детски викове. Ръштън се беше събудил и слязъл при езерото. Можеше да се държи над водата точно толкова, колкото да влезе в дълбокото и да се паникьоса. Орис докуцука до езерото, хвърли се вътре и заплува към мястото, където се мяташе момчето. Неговият крак, проклетият му куц крак му попречи да стигне навреме и да спаси живота на сина си. Когато се добра до момчето, то вече бе потънало. Той успя да го хване за косата и да го издърпа на брега… но Ръштън вече беше мъртъв и посинял.

Маргарет умря от собствената си ръка след по-малко от шест седмици.

Седем месеца по-късно синът на Морган Слоут едва не се удави по време на една тренировка по гребане. Измъкнали го от басейна посинял като Ръштън… но спасителят му направил изкуствено дишане и Ричард Слоут оцелял.

„Бог прибира своите вересии“ — помисли Орис и въздъхна. Дълбоко, неспокойно хъркане го накара да обърне глава.

Андерс, пазачът на депото, спеше върху един сламеник в ъгъла. Край него лежеше прекатурена кана, виното се бе стекло в косата му.

Андерс отново изхърка, след това простена, сякаш го мъчеше лош сън.

„Никакъв сън не може да се сравни с бъдещето, което те очаква“ — мрачно си помисли Орис, пристъпи към пазача и го погледна без състрадание.

Слоут планираше убийствата, но Орис се бе пренасял всеки път, за да ги извърши. Тъкмо Орис в тялото на Слоут се беше опитал да задуши невръстния Джек Сойер с възглавница, докато гласът на коментатора монотонно разясняваше ставащото на тепиха. Орис бе ръководил и убийството на Фил Сойер в Юта (точно както бе ръководил убийството на двойника му, принца-консорт Филип Сотел, в Териториите).

Слоут имаше вкус към кръвта, но бе алергичен към нея, както Орис бе алергичен към американската храна и американския въздух. Морган дьо Орис бе извършил всички планирани от Слоут убийства.

„Моят син умря, неговият е жив. Синът на Сотел умря. Този на Сойер още е жив. Но това може да бъде поправено. Ще бъде поправено. И няма да видите никакъв талисман, мои сладки приятелчета. Запътили сте се право към радиоактивната версия на Оутли, където ще намерите смъртта си. Бог прибира своите вересии.“

— А ако не го направи сам, аз ще му помогна! — високо добави той.

Мъжът на пода отново изстена, сякаш го беше чул. Орис направи още крачка към него, вероятно за да го събуди с ритник, но изведнъж наостри уши. Дочу далечно потракване на копита, поскърцване на хамути, дрезгави викове на ездачи.

Това сигурно беше Озмънд. Добре. Нека Озмънд свърши работата тук. На него самия хич не му се занимаваше с разпитването на човек с махмурлук, още повече, че достатъчно добре знаеше какво ще трябва да каже той.

Орис се приближи до вратата, отвори я и погледна на изток. Изгряващото слънце бе оцветило с великолепен прасковен цвят небето над Териториите. Тъкмо от тази посока — посоката на изгрева — пристигаха ездачите. Той си разреши да се наслади за миг на прекрасната гледка и след това отново се обърна на запад, където небето продължаваше да е с цвят на новополучена синина. Над полето все още се стелеше тъмнина… но тук-там вече поизсветляваше под първите слънчеви лъчи.

„Момчета, тръгнали сте към смъртта си“ — доволно си помисли Орис… и внезапно изпита още по-голямо задоволство. Просто му хрумна, че те може би вече са мъртви.

— Дай Боже — каза той и затвори очи.

Миг по-късно Морган Слоут, хванал дръжката на вратата на малкия театър на училището „Тейър“, отвори собствените си очи и започна да обмисля пътуването си към западното крайбрежие.

Може би бе дошло време да предприеме малко пътешествие по пътя на спомените. Към едно градче в Калифорния, наречено Пойнт Венути. Но преди това на изток, на посещение при кралицата, и след това…

— Океанският въздух ще ми се отрази добре — каза той на бюста на Палада.

После отстъпи няколко крачки назад, смръкна си отново от малкото шишенце (вече не забелязваше миризмата на грим и прашни кулиси) и освежен тръгна надолу по хълма към колата си.