Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (45)

ИНТЕРЛЮДИЯ
Слоут в своя свят (V)

Мотел „Кингсланд“ бе стоял празен почти шест години и вонеше на мухъл като всички дълго необитавани сгради. Отначало миризмата подразни Слоут. Баба му по майчина линия умря вкъщи, когато той бе още момче — умирането й бе отнело четири години, но най-накрая се беше справила — и миризмата на агонията й приличаше на тази. Изобщо не му трябваше такава миризма, нито пък такива спомени в момента, когато щеше да постигне най-големия си триумф.

Но сега вече нямаше значение. Нямаха значение дори отвратителните загуби, които бе понесъл поради преждевременното пристигане на Джек в лагера „Рединис“. Първоначалният му смут и яростта му се превърнаха в трескава, нервна възбуда. С наведена глава, с потрепващи устни и светнали очи той крачеше из стаята, където някога бяха отсядали с Ричард. От време на време сключваше ръце зад гърба си, после удряше дланта си с юмрук или пък поглаждаше плешивото си теме с ръка, но най-вече крачеше със здраво стиснати юмруци — някак си напомнящи за анус — както бе правил в колежа, и злобно забиваше нокти в дланите си. Стомахът му ту натежаваше, ту след миг му се струваше съвсем празен.

Нещата назряваха.

Не, не. Същността е тази, но фразата е лоша.

Нещата просто си идваха на мястото.

„Ричард вече е мъртъв. Синът ми е мъртъв. Сигурно е така. Той преживя Прокълнатите земи — едва — но е изключено да преживее «Азенкур». Мъртъв е. Зарежи лъжливите надежди! Джек Сойер го уби и аз ще му избода очите!“

— Но и аз, аз също го убих — прошепна Морган и поспря за миг.

Внезапно се сети за баща си Гордън Слоут — мрачен лютерански пастор в Охайо. Морган бе прекарал цялото си детство в безплодни опити да се изплъзне от властта на този суров и ужасяващ човек. Накрая избяга в Йейл. През последната година в гимназията впрегна всичките си сили и насочи стремежите си към Йейл по причина, която, макар и непризната съзнателно, бе дълбока като дъното на морето — там грубият му баща-селяк никога не би посмял да дойде. Ако изобщо се опиташе да стъпи в двора на Йейл, сигурно щеше да му се случи нещо. Гимназистът Слоут не знаеше какво точно може да е това нещо… но усещаше, че то ще прилича на случилото се с Лошата магьосница, когато Дороти плисва ведрото с вода върху нея. Прозрението му излезе вярно. Баща му никога не стъпи в Йейл. Още от първия ден на Морган там властта на Гордън Слоут над него започна да чезне — дори само това си струваше всичките му усилия и старания.

Но сега, докато стоеше със стиснати юмруци и забити в меките длани нокти, баща му заговори: „Каква печалба е за човека да придобие целия свят, ако трябва да загуби собствения си син?“

За момент старата влажна миризма на мухъл — миризмата на празен мотел, миризмата на баба му, миризмата на смърт — изпълни ноздрите му и сякаш го задуши и Морган Слоут/Морган дьо Орис се уплаши.

„Каква печалба е за човека…“

„Защото в «Книгата на добрия земеделец» се казва, че човек не трябва да води плода на своето семе при жертвеника, понеже каква…“

„Каква печалба е за човека…“

„Такъв човек ще бъде прокълнат, прокълнат, и още веднъж прокълнат.“

„… за човека да придобие целия свят, ако трябва да загуби собствения си син?“

Вонящ хоросан. Суха миризма на престояли миши лайна, превръщащи се в прах в тъмните дупки зад стените. Смахнати. Улиците бяха пълни със смахнати.

„Каква е печалбата за човека?“

Мъртъв. Един мъртъв син в онзи свят, един мъртъв син и в този.

Синът ти е мъртъв, Морган. Несъмнено. Умрял е във водата или под подпорните стълбове на терасата, където сега вълните го подмятат насам-натам, или е умрял — със сигурност — горе в хотела. Не е могъл да го понесе! Не е могъл…

„Каква е печалбата…“

И изведнъж намери отговора.

— Печалбата за човека е светът! — изкрещя Морган в прогнилата стая. Разсмя се и пак закрачи. — Печалбата за човека е светът, а светът е достатъчен, кълна се в Язон!

Смееше се и крачеше все по-бързо и по-бързо. Не след дълго от стиснатите му юмруци закапа кръв.

След десетина минути отпред спря кола. Морган се приближи до прозореца и видя Сънлайт Гардънър да изскача от кадилака.

Секунди по-късно той вече удряше по вратата с две ръце, както разплакано тригодишно момченце удря по пода. Морган разбра, че Гардънър окончателно се е побъркал, и се зачуди дали това е добре, или зле.

— Морган! — изрева Гардънър. — Отворете ми, господарю! Новини! Нося ви новини!

„Мисля, че видях всичките ти новини през бинокъла си. Поудряй вратата още малко, Гардънър, докато реша добре ли е, че си побъркан, или е зле.“

„Добре е“ — реши Морган. В Индиана в критичния момент Гардънър се беше превърнал в Сънлайт Страхливеца и бе побягнал, вместо да се разправи с Джек веднъж завинаги. Но сега дивата му скръб отново го правеше достоен за доверие. Ако на Морган му потрябваше пилот-камикадзе, Сънлайт Гардънър пръв щеше да се втурне към самолетите.

— Отворете ми, господарю! Новини! Новини! Нови…

Морган отвори вратата. Макар и да бе силно възбуден, изражението, с което се обърна към Гардънър, излъчваше почти зловещо спокойствие.

— По-кротко — каза той. — Кротко, Гард. Ще си спукаш някой кръвоносен съд.

— Те отидоха в хотела… плажа… стреляхме по тях, докато бяха на плажа… тъпите дръвници не улучиха… помислих си, че във водата… че ще ги пипнем във водата… после се надигнаха създанията от дълбините… държах го на мушка… държах това лошо, лошо момче точно на мушка… и тогава… създанията… те… те…

— Не бързай толкова — успокоително каза Морган. Затвори вратата и извади манерка от вътрешния си джоб. Подаде я на Гардънър, който отви капачката и отпи две огромни глътки. Морган чакаше. Лицето му изглеждаше добродушно и спокойно, но една вена на челото му пулсираше, а ръцете му се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха.

Отишли в хотела, да. Бе видял смешната им лодчица с надутата на носа конска глава и гумената опашка отзад да се носи натам.

— Синът ми — обърна се той към Гардънър. — Какво казват твоите хора? Жив или мъртъв е бил, когато Джек го е сложил в лодката?

Гардънър поклати глава, но очите му показваха какво мисли.

— Никой не знае със сигурност, господарю. Някои казват, че са го видели да помръдва. Но други твърдят обратното.

„Няма значение. Ако не е бил мъртъв тогава, вече е. Една глътка от въздуха на онова място и дробовете му ще се пръснат.“

Уискито върна цвета на Гардънър, очите му се насълзиха. Не подаде манерката на Слоут, стоеше и я стискаше. Слоут нямаше нищо против. Нямаше нужда нито от уиски, нито от кокаин. Беше в състоянието, което онези лигльовци през шестдесетте наричаха „естествено надрусан“.

— Почни отначало — рече той — и този път говори смислено.

Единственото нещо от разказа на Гардънър, което не беше разбрал от първия му несвързан изблик, бе присъствието на стария негър на плажа, но той почти се бе досещал за него. Въпреки това го остави да говори. Гласът му го успокояваше, а яростта му го ободряваше.

Докато Гардънър докладваше, Морган още веднъж набързо обмисли открилите се пред него възможности и с лека тръпка на съжаление извади сина си от уравнението.

„Каква е печалбата за човека? Печалбата за човека е светът, а светът е достатъчен… или, в този случай, световете. Два като начало, а и повече, когато и ако първите се изхабят. Мога да управлявам всичките, ако искам — мога да бъда нещо като Господът на вселената. Талисманът! Талисманът е…“

Ключът?

Не. О, не.

Не ключ, а врата. Заключена врата между него и съдбата му. Той не искаше да отвори тази врата, а да я унищожи, да я унищожи напълно, тотално и за вечни времена, за да не може да се затвори никога повече — за заключване да не говорим.

Когато талисманът се счупи, всички тези светове ще бъдат негови.

— Гард! — каза той и пак закрачи нервно. Гардънър го погледна въпросително.

— Каква е печалбата за човека? — весело изцвърча Морган.

— Господарю? Не разби…

Морган се спря пред него с трескаво блеснали очи. Лицето му затрептя. Стана лицето на Морган дьо Орис. После пак се превърна в лицето на Морган Слоут.

— Печалбата за човека е светът — рече той и сложи ръце на раменете на Озмънд. Когато след секунда ги вдигна, Озмънд пак си беше Гардънър. — Печалбата за човека е светът, а светът е достатъчен.

— Господарю, не разбирате — каза Гардънър и погледна Морган, сякаш той беше луд. — Мисля, че те влязоха вътре. Вътре, там където е ТОЙ! Опитахме се да ги застреляме, но създанията… създанията от дълбините… се надигнаха и ги защитиха, точно както се казва в „Книгата на добрия земеделец“… и ако те са вътре… — Гласът на Гардънър се извиси. Очите на Озмънд неистово се въртяха и излъчваха смесица от омраза и ужас.

— Разбирам — успокоително рече Морган. Лицето и гласът му пак бяха спокойни, но той стискаше и стискаше юмруци и върху мухлясалия килим капеше кръв. — Да, да, да, тралаладада, тралилидада. Те са влезли вътре и моят син никога няма да излезе оттам. Ти загуби своя син, Гард, а сега и аз загубих моя.

— Сойер! — излая Гардънър. — Джек Сойер! Язон! Този…

И избухна в ужасни ругатни, които продължиха почти пет минути. Ругаеше Джек на два езика. Гласът му пресекваше и се задъхваше от скръб и дива ярост. Морган го остави да си излее мъката.

Най-сетне Гардънър млъкна, опита се да си поеме дъх и отпи още една глътка от манерката. Морган каза:

— Хубаво. Слушай сега, Гард… слушаш ли ме?

— Да, господарю.

Очите на Гардънър/Озмънд излъчваха горчивина и внимание.

— Синът ми никога няма да излезе от черния хотел, а не мисля, че и Джек Сойер ще успее. Има много голям шанс той все още да не е достатъчно Язон, за да се справи с това, което е вътре. То вероятно ще го убие или ще го подлуди, или ще го изпрати през девет свята в десети. Но той може и да излезе, Гард. Да, може и да излезе.

— Той е най-гадният, най-гадният кучи син, който някога се е раждал — прошепна Гардънър. Ръцете му стискаха манерката… стискаха… стискаха… пръстите му вече огъваха стоманата.

— Казваш, че старият негър е на плажа?

— Да.

— Паркър — рече Морган и в същия миг Гардънър изстреля:

— Паркъс.

— Мъртъв? — попита Морган без особен интерес.

— Не знам. Мисля, че да. Да изпратя ли хора да го приберат?

— Не! — рязко отвърна Морган. — Не. Но ние ще отидем долу, за да бъдем близо до него, нали, Гард?

— Наистина ли? Морган се ухили.

— Да. Ти… аз… всички ние. Защото ако Джек излезе от хотела, ще отиде първо там. Няма да зареже дъртия черньо на плажа, я!

Сега вече и Гардънър се захили.

— Не — рече той. — Няма да го зареже.

Морган чак сега усети тъпа, пулсираща болка в ръцете си. Разпери ги и замислено погледна кръвта, бликаща от дълбоките разранени полумесеци върху дланите му. Вместо да помръкне, ухилването му стана още по-широко.

Гардънър го наблюдаваше със страхопочитание. Морган бе преизпълнен от чувство за огромно могъщество. Посегна към шията си и стисна ключа, изпращащ светкавици, в окървавената си ръка.

— Печалбата за човека е светът — прошепна той. — Кажи „алилуя“.

Устните му се дръпнаха още повече. Ухилването му приличаше на гримасата на вълк-единак — вълк вече поостарял, но все още коварен, упорит и силен.

— Хайде, Гард — каза той. — Отиваме на плажа.