Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (50)

2.

— Добре — въздъхна Джек. Чувствуваше се изпълнен с някаква луда увереност. — Да вървим нататък, Ричи. Хайде да…

Той погледна към Ричард и видя, че приятелят му отново е на прага на припадъка. Едва се държеше на крака. Очите му бяха полузатворени и замаяни.

— А може би май ще е по-добре да не участвуваш в последното действие.

Ричард поклати глава.

— Идвам, Джек. Сийбрук Айланд. Ще измина целия път… до края.

— Ще трябва да го убия — каза Джек. — Ако мога.

Ричард упорито тръсна глава.

— Но не баща ми. Казах ти. Баща ми е мъртъв. Оставиш ли ме, ще пълзя. Ако трябва, ще пропълзя направо през мръсотията, която онзи човек остави след себе си.

Джек погледна към скалите. Не виждаше Морган, но не се съмняваше, че е някъде там. И ако Спийди бе още жив, в този миг Морган може би предприемаше стъпки да промени ситуацията.

Опита се да се усмихне, но не успя.

— Помисли за бацилите, които биха могли да те прихванат. — Поколеба се, после неохотно подаде талисмана на Ричард. — Аз ще те нося, но ти трябва да носиш това. Не го изпускай, Ричард. Изпуснеш ли го…

Какво бе казал Спийди?

— Изпуснеш ли го, всичко ще бъде загубено.

— Няма да го изпусна.

Джек пъхна талисмана в ръцете на Ричард и видът му отново сякаш се подобри… но не колкото преди. Лицето му изглеждаше ужасно изморено. Окъпано от ярката светлина на талисмана, то приличаше на лицето на мъртво дете, осветено от светкавицата на полицейски фотоапарат.

„От хотела е. Той му действува като отрова.“

Но не беше от хотела, поне не само. Беше от самия Морган. Морган му действуваше като отрова. Джек се обърна и откри, че му е трудно даже за миг да откъсне очи от талисмана. Наведе се и направи с ръцете си стреме.

Ричард се покатери. С едната си ръка държеше талисмана, а с другата го прегърна през врата. Джек хвана бедрата му.

„Той е лек като перо. Просто има свой собствен рак. Имал го е през целия си живот. Морган Слоут е като радиоактивен от зло и Ричард умира от разпада.“

Той затича към скалите, зад които лежеше Спийди. Усещаше светлината и топлината на талисмана точно над себе си.

3.

Тичешком заобиколи групата скали от лявата страна. Продължаваше да носи Ричард на гърба си и да изпитва същата луда увереност… а че беше луда му дадоха да разбере незабавно и то твърде грубо. Дебеличък крак, обут в кафяв вълнен панталон (точно под обърнатия маншет Джек мерна съвършено подхождащ кафяв найлонов чорап) изведнъж се подаде иззад последната скала като бариера.

„По дяволите! — изпищя съзнанието на Джек. — Той те е очаквал. Ти си абсолютен кретен!“

Ричард изкрещя. Джек се опита да спре, но не можа. Морган го спъна така лесно, както училищният побойник спъва някой новак на игрището. След Смоуки Ъпдайк, Озмънд, Гардънър и Елрой и нещо, което бе изглеждало като кръстоска между крокодил и танк, всичко, което трябваше да направи дебелият свръхнапрегнат Морган Слоут, за да го събори, бе да клечи зад една скала, да наблюдава и да чака прекалено самоувереният Джек Сойер сам да връхлети върху него.

— Оооо! — изпищя Ричард, когато Джек политна напред. Смътно съзнаваше, че общата им сянка сякаш има твърде много ръце — като някакъв индийски идол. Стори му се, че талисманът премества тежестта си… и го повлича.

— Ричард, внимавай, пази го! — изрева Джек.

Ричард полетя над главата на Джек с ококорени уплашени очи. Жилите върху шията му се бяха опънали като струни. Докато падаше, вдигна талисмана нагоре. Ъгълчетата на устата му отчаяно бяха увиснали надолу. Удари земята първо с лицето си като конус на дефектна ракета. Пясъкът тук изобщо не бе пясък, а някакъв груб чакъл, примесен с по-едри камъчета и мидени черупки. Тялото му се приземи върху някаква скала, изригнала по време на земетресението. Звукът от тупването му беше страхотен. За миг Ричард изглеждаше като щраус, заровил главата си в пясъка. Задните му части, обути в мръсни памучни панталони, се клатеха насам-натам във въздуха. При други обстоятелства — обстоятелства, непридружавани от ужасяващия звук от тупването му например — позата щеше да бъде смешна и достойна за снимка: „Ричард Рационалния буйствува на плажа“. Само че сега изобщо не беше смешно. Ръцете на Ричард бавно се разтвориха… и талисманът се търкулна по леко наклонения плаж, измина около метър и спря. Небето и облаците се отразяваха в него, но не по повърхността му, а в леко осветената му сърцевина.

— Ричард — отново изрева Джек.

Морган бе някъде отзад, но той за секунди просто беше забравил за него. Цялата му увереност го бе напуснала в мига, в който видя как обутият в кафяв панталон крак се изпречва пред него като бариера. Изиграха го като хлапе от детската градина, а Ричард… Ричард…

— Рич…

Ричард се преобърна и Джек видя, че по нещастното му, изморено лице се стича кръв. Триъгълно парче кожа висеше над челото му като раздърпано корабно платно и почти скриваше окото му. От долната му страна стърчеше коса и гъделичкаше бузата на Ричард като пясъчножълта трева… а там, откъдето бе дошло покритото с коса парче кожа, проблясваше голият му череп.

— Счупи ли се? — попита Ричард. Гласът му премина в писък. — Джек, счупи ли се, когато паднах?

— Не, Ричи, не…

Кръвясалите очи на Ричард видяха нещо зад него и се ококориха,

— Джек! Джек! Вни…

Нещо като кожена тухла — една от мокасините на Морган Слоут, се заби между краката на Джек право в тестисите му. Ударът беше жесток, болката — толкова невероятна, че Джек не успя дори да изкрещи. Просто полетя напред, сгънат на две.

— Добре като цяло — констатира Морган Слоут, — но ти не изглеждаш добре, Джеки. Никак даже!

И сега човекът, бавно напредващ към Джек — бавно напредващ, понеже се наслаждаваше на всичко това — бе човек, с когото Джек никога не се бе запознавал както трябва. Той беше бяло лице, надничащо от прозореца на огромен черен дилижанс, лице с тъмни очи, което някак си бе усетило присъствието му; той беше променяща се фигура, превръщаща се в реалност на полето, където Джек и Вълк си говореха за чудеса като „родени наведнъж“ братчета и Голям лунен път; той беше сянка в очите на Андерс.

„Но аз никога досега не съм виждал на живо Морган дьо Орис“ — помисли си Джек. А той все още бе Джек — Джек, обут в чифт избелели мръсни панталони, панталони, които човек очаква да види върху тялото на азиатски кули, и сандали с връзки от необработена кожа. Но той все пак бе Джек, а не Язон. И слабините му бяха замръзнал от болка вик.

А на десет метра от него талисманът озаряваше с лъчистата си светлина покрития с черен пясък плаж. Ричард го нямаше, но този факт засега не впечатли Джек.

Морган беше наметнат с тъмносиня пелерина, прихваната на врата със закопчалка от ковано сребро. Панталоните му бяха същите, само че бяха натъпкани в черни ботуши.

Този Морган вървеше с леко накуцване, изкривеният му крак оставяше в пясъка линия от къси тирета. Сребърната закопчалка на пелерината му се залюля и увисна и Джек забеляза, че сребърният предмет няма нищо общо с пелерината, която бе завързана с най-обикновен тъмен шнур. Това беше някакво украшение. За момент му се стори, че е миниатюрна пръчка за голф, едно от тези неща, които някоя жена може да свали от гривната си и да носи около шията си просто за удоволствие. Но когато Морган се приближи, той видя, че то е твърде тънко и изобщо не завършва като пръчка за голф, а е заострено.

Приличаше на гръмоотвод.

— Не, изобщо не изглеждаш добре, момче — каза Морган дьо Орис и пристъпи към Джек, който лежеше със свити крака, стенеше и притискаше слабините си. Наведе се напред, опрял ръце в коленете си, и го разгледа, както човек разглежда животно, което е премазал с колата си. Някое напълно безинтересно животно като мармот или катерица. — Ни най-малко. — Наведе се още по-близо. — Ти ми беше голям проблем. Причини големи вреди. Но в края на краищата…

— Мисля, че умирам — прошепна Джек.

— О, още не. Знам, че така ти се струва, но повярвай, още не умираш. След пет-шест минути наистина ще разбереш как се чувствува умиращ човек.

— Не… наистина… разкъсан съм… отвътре — изстена Джек. — Наведи се… искам да ти кажа… да помоля… да изпрося…

Тъмните очи на Морган просветнаха върху бледото му лице. От сладката мисъл, че Джек ще моли и проси, най-вероятно. Той се наведе още по-надолу и лицето му почти докосна лицето на момчето, чиито крака бяха силно свити в отговор на силната болка. Сега те се изхвърлиха като бутало напред и нагоре. За миг Джек изпита чувството, че ръждясало острие го разпаря от гениталиите до стомаха, но звукът, който се чу, когато сандалите му удариха лицето на Морган, пукнаха устните му и накараха носа му да изхрущи, напълно го обезщети за болката.

Морган дьо Орис залитна назад и изрева от болка и изненада. Пелерината му изпърха като крила на огромен прилеп.

Джек се изправи. За миг зърна черния замък — много по-голям отколкото бе „Азенкур“, всъщност сякаш разпрострян върху цели акри — и се хвърли напред покрай лежащия в безсъзнание (или мъртъв) Паркъс. Втурна се към талисмана, който лежеше и кротко грееше върху пясъка и докато тичаше се пренесе обратно в Американските територии.

— Ах, ти копеле мръсно! — изрева Морган Слоут. — Ти, копеленце проклето! Лицето ми, лицето ми, ах как само нарани лицето ми!

Нещо изпращя. Замириса на озон. Ярка синьо-бяла разклонена светкавица мина вдясно от Джек и разтопи пясъка като стъкло.

След това той отново държеше талисмана — отново го имаше! Режещата болка в слабините му изведнъж започна да намалява. Протегна напред стъклената топка и се обърна към Морган.

От устните на Слоут капеше кръв. Той притискаше с ръка бузата си. Джек се надяваше, че му е счупил поне няколко зъба. В другата си ръка Морган държеше нещо като ключ, което току-що бе изпратило светкавица в пясъка зад Джек, и го протягаше напред в някакво странно подражание на позата на момчето.

Джек се придвижваше странишком с протегнати напред ръце. Талисманът променяше цветовете във вътрешността си като някаква машина за дъги. Той сякаш разбираше, че Слоут е наблизо, понеже Джек усещаше — повече отколкото чуваше — че набразденото стъклено кълбо е започнало да бръмчи. То сякаш трептеше в ръцете му. Изведнъж в него се отвори ярка бяла ивица, която приличаше на сноп светлина, минаващ точно през центъра му, и Слоут се изви с рамо към Джек и насочи ключа към главата му. Изтри кръвта от долната си устна и изсъска:

— Ти ме нарани, вонящо копеленце. Не си въобразявай, че тази стъклена топка може да ти помогне сега. Нейното бъдеще е още по-кратко от твоето собствено.

— Тогава защо се страхуваш от нея? — попита момчето и отново я протегна напред.

Слоут се присви, сякаш талисманът също би могъл да запрати по него светкавица.

„Морган не знае какво може да прави той — осъзна Джек. — Той не знае нищо за талисмана. Знае само, че иска да го притежава.“

— Веднага го хвърли — каза Слоут. — Пусни го веднага, мошеник такъв, или ей сегичка ще отрежа върха на главата ти. Пусни го.

— Страхуваш се. Сега, когато талисманът е пред теб, ти се страхуваш да дойдеш и да го вземеш.

— Изобщо не трябва да идвам и да го вземам, проклет Лъжеязон такъв! Пусни го. Хайде да видим как ще се счупи от само себе си, Джеки.

— Ела да го вземеш, Слоут — сопна се момчето. Не можеше да се побере в кожата си от яд. „Джеки.“ Побесня, когато чу галеното име, с което го наричаше майка му, да излиза от гадната уста на Морган. — Аз не съм черният хотел, Слоут. Аз съм само едно хлапе. Не можеш ли да вземеш стъклена топка от ръцете на хлапе, Слоут?

Беше ясно, че докато Джек държи талисмана в ръцете си, те са в задънена улица. Тъмносиня искра, трептяща като искрите, изхвръкващи от „демоните“ на Андерс, проблесна и угасна в центъра на талисмана. Незабавно я последва друга. Джек продължаваше да усеща силното бръмчене, излъчващо се от сърцето на набраздената стъклена топка. Той беше предопределен да вземе талисмана, това е било предначертано. Талисманът е знаел за неговото съществуване още от мига на раждането му, мислеше си Джек, и още оттогава е чакал той да го освободи. Имал е нужда от Джек Сойер. От никого другиго.

— Хайде, ела. Опитай се да го вземеш — подигравателно предложи той.

Слоут изръмжа и насочи ключа към него. По брадичката му се стичаше кръв. За миг той му се стори объркан, разстроен и разярен като бик и Джек наистина се засмя. После погледна встрани към лежащия върху пясъка Ричард и усмивката му замръзна. Лицето на Ричард буквално бе плувнало в кръв. Косата му бе подгизнала.

— Гад… — започна той, но взрив от синьо-жълта светлина се заби в пясъка досами него. Бе направил грешка, като погледна встрани. Той се обърна към Слоут, който тъкмо изстрелваше нова светкавица към краката му. Джек отскочи назад и снопът разрушителна светлина стопи пясъка до краката му и го превърна в жълта течност, която почти незабавно се охлади и се превърна в дълго парче стъкло.

— Синът ти ще умре — каза Джек.

— Майка ти ще умре — изръмжа Слоут в отговор. — Пусни това проклето нещо преди да съм ти отрязал главата. Веднага. Отърви се от него.

— Нещо друго не ти ли се ще?

— Ще ми се да те превърна в труп! — изкрещя Морган и насочи ключа към главата на Джек. После размисли, очите му блеснаха и той рязко вдигна ръка право нагоре, така че ключът щръкна към небето. Дълъг сноп светкавици сякаш изригна от юмрука му и се разшири, докато се изкачваше нагоре. Небето почерня. Във внезапно настъпилата тъмнина светеха само талисманът и лицето на Морган Слоут. Лицето на Слоут светеше, понеже талисманът хвърляше светлината си върху него и Джек осъзна, че неговото собствено лице най-вероятно също е сгряно от стъкленото кълбо. И веднага щом той размаха светещия талисман към Слоут, опитвайки се Бог знае какво — да го накара да хвърли ключа, да го вбеси, да натрие носа му с факта, че е безсилен — разбра, че възможностите на Морган Слоут още не са стигнали до края си. Тлъсти снежинки заваляха от тъмното небе. Слоут изчезна зад плътната завеса от сняг. Джек чу гадния му смях.

4.

Тя с усилия стана от леглото и се приближи до прозореца. Погледна пустия декемврийски плаж, осветен от една-единствена улична лампа. Изведнъж една чайка кацна на перваза отвън. От човката й висеше парче хрущял и в този миг тя си помисли за Слоут. Чайката приличаше на Слоут.

Лили се отдръпна, после отново се приближи. Изпитваше някакъв нелеп гняв. Една чайка не можеше да прилича на Слоут, нито пък имаше право да нахлува в нейната територия… нямаше право и толкоз. Тя почука по студеното стъкло. Птицата изпърха с криле, но не отлетя. Лили чу мисълта, която се въртеше в студения й мозък, чу я ясно, сякаш я бяха казали по радиото:

„Джек умира, Лили… Джек умииирааааа…“

Чайката наведе глава напред. Почука по стъклото хладнокръвно като гарвана на По.

„Умииирааааа…“

— Не — изпищя тя. — Разкарай се, Слоут! — Този път не само почука, а удари с юмрук и проби стъклото. Чайката политна назад, изпищя и почти падна. Мразовит въздух нахлу през дупката в стъклото.

От ръката на Лили капеше кръв — не, не, не капеше. Направо течеше. Беше се срязала доста лошо на две места. Извади парченцата стъкло от меката част на дланта си и притисна ръка в нощницата си. — Не очакваше това, нали, стар мръсник такъв? — изкрещя тя на птицата, която неуморно кръжеше над парка, и се разплака. — Сега го остави на мира! Остави го на мира! Остави сина ми на мира!

Цялата беше в кръв. През пробитото стъкло нахлуваше леден въздух. Под светлината на единствената улична лампа видя, че от небето започват да падат първите снежинки.

5.

— Ей, Джеки.

Тихо. Отляво.

Джек се завъртя към гласа, държеше талисмана като фенерче. Светлината му прорязваше плътната снежна завеса. Нищо. Тъмнина… сняг… шумът на океана.

— Грешна посока, Джеки.

Завъртя се надясно, леко се подхлъзна по заледения сняг. По-близо. Бе го чул по-близо. Вдигна талисмана.

— Ела и го вземи, Слоут!

— Нямаш шанс, Джеки. Мога да го взема, когато си поискам.

Зад него… и още по-близо. Но когато вдигна талисмана, не се виждаше никакъв Слоут. Снегът бръснеше лицето му. Пое си дъх и се разкашля от студа.

Слоут се кискаше някъде точно пред него.

Джек се отдръпна и почти се спъна в Спийди.

— Опала, Джеки!

Една ръка се появи от мрака отляво и издърпа ухото му. Той се обърна натам, сърцето му биеше като лудо, очите му щяха да изхвръкнат. Подхлъзна се и се подпря на коляно.

Ричард изстена някъде съвсем наблизо.

Високо горе в тъмнината, която Слоут някак си бе успял да повика, избухна канонада от гръмотевици.

— Хвърли ми го! — присмя му се Слоут. Танцуваше пред Джек в бурята, щракаше с пръсти с дясната си ръка и размахваше ключа към него с лявата в някакъв странен синкоп. Дяволски му заприлича на някогашен римски пълководец. — Хвърли ми го! Защо да не го направиш, а? Като на стрелбище, Джек! Изкуствено гълъбче! Добрият чичо Морган! Какво ще кажеш, Джек? Опитай, а! Хвърли топката и печелиш дъвка!

И Джек откри, че е придърпал талисмана към дясното си рамо очевидно с намерение да направи точно това. „Опитва се да те измами, опитва се да те уплаши, опитва се да те накара да го метнеш, да…“

Слоут се стопи назад в мрака. Снежинките бясно се въртяха.

Джек нервно се обърна, но не успя да види Слоут. „Може би си е отишъл. Може би…“

— Какво става, Джеки?

Не. Още беше тук. Тук някъде. Вляво.

— Смеех се като побъркан, когато баща ти умираше, Джеки. Смеех се в лицето му. Когато моторът му най-после спря, почувствувах…

Гласът му изчурулика. Заглъхна за миг. Върна се. Отдясно. Джек се завъртя натам, без да разбира какво става. Нервите му бяха опънати до скъсване.

— … че сърцето ми изпърха като птичка с криле, Джеки. Така си беше.

От тъмнината изскочи камък, предназначен не за Джек, а за стъклената топка. Джек отскочи, мъгляво мерна Слоут. Той отново изчезна.

Пауза… и Слоут пак беше там и свиреше на нова плоча.

— Чуках майка ти, Джеки.

Гласът дойде откъм гърба му. Тлъста гореща ръка шляпна дъното на панталоните му.

Джек се завъртя, този път почти се спъна в Ричард. Сълзи — горещи, болезнени, яростни — потекоха от очите му. Мразеше ги, но ги имаше и нищо в света не би могло да ги отрече. Вятърът страховито пищеше. „Вълшебството е в теб“ — беше казал Спийди, но къде бе вълшебството сега? Къде, о, къде, къде?

— Не смей да говориш за майка ми!

— Дълго я чуках — радостно добави Слоут.

Отново отдясно. Дебела, танцуваща в мрака сянка.

— Чуках я по нейно желание, Джеки!

Зад него! Близо!

Джек се обърна. Вдигна талисмана. Той изхвърли сноп бяла светлина. Слоут се отдръпна назад, но не преди Джек да види сгърченото му от гняв и болка лице. Светлината бе докоснала Морган, бе го наранила.

„Няма значение какво говори. Той лъже и ти знаеш, че е така. Но как може да прави това? Прилича на Едгар Бергън. Не… по скоро на индианците, които в тъмното се приближават към влака. Как го прави, о, как го прави?“

— Този път ми поопърли мустаците, Джеки — каза Слоут и мелодично изхихика. Беше малко задъхан, но не достатъчно. Съвсем не достатъчно. Самият Джек дишаше като куче в горещ летен ден. Очите му френетично се мъчеха да открият Слоут в тъмнината. — Но аз още няма да го насоча към теб, Джеки. Поне още не. Та за какво говорехме? О, да. За майка ти…

Леко изчуруликване… леко заглъхване… и след това в тъмнината изсвистя камък и удари Джек по слепоочието. Той се завъртя, но Слоут отново бе изчезнал, пъргаво бе отскочил назад в снега.

— Беше обвила хубавите си дълги крака около мен и стискаше, стискаше, докато не изревах за милост! — декларира Слоут вдясно от Джек.

„Не му разрешавай да те вбеси, не му разрешавай да…“

Но просто не можеше да се овладее. Този гадник говореше за майка му, за неговата майка.

— Млъкни! Престани!

Сега Слоут беше пред него — толкова близо, че Джек го видя ясно въпреки плътната снежна пелена, но го зърна мъжделиво само за миг, както човек може да мерне лице под водата през нощта. Нов камък изскочи от тъмнината и го удари по тила. Той залитна напред и отново едва не се спъна в Ричард — Ричард, който бързо изчезваше под покров от сняг.

Джек видя звезди… и разбра какво става.

„Слоут се пренася! Пренася се… мръдва… и се пренася обратно!“

Той се обърна неспокойно като човек, заобиколен от стотици врагове, а не само от един. Зеленикавосиня светкавица проряза мрака. Той насочи талисмана към нея, надяваше се да я насочи обратно към Слоут. Твърде късно. Вече бе угаснала.

„В такъв случай защо не го виждам там отвъд? Отвъд в Териториите?“

Отговорът изведнъж проблесна в главата му… и сякаш за да го потвърди, талисманът излъчи великолепно ветрило от бяла светлина, което грейна в мрака като фар на локомотив.

„Не го виждам там отвъд, не му отговарям там отвъд, понеже ме няма там отвъд!!! Язон е изчезнал… и аз съм единствен по природа! Слоут се пренася на един плаж, където са само Морган дьо Орис и мъртвият или умиращ човек на име Паркъс. Ричард също не е там, понеже синът на Морган дьо Орис, Ръштън, е умрял преди много време и Ричард също е единствен по природа! Когато се пренесох преди, талисманът беше там… но Ричард го нямаше! Морган се пренася… мръдва… пренася се обратно… опитва се да ме докара до лудост…“

— Здрасти, Джеки!

Отляво.

— Тук съм!

Отдясно.

Но Джек вече не се ослушваше, за да открие мястото му. Той гледаше в талисмана и чакаше знак. Най-важният знак в живота си.

Отзад. Този път щеше да дойде отзад.

Талисманът проблесна като силна лампа.

Джек се завъртя… и докато се въртеше, се пренесе в Териториите, под ослепителна слънчева светлина. И там беше Морган дьо Орис — голям като живота и дваж по-грозен. За миг той не осъзна, че Джек е разгадал трика му. Бързо куцукаше към мястото, което щеше да се окаже зад гърба на момчето, когато отново се пренесеше в Американските територии. Гадна усмивка пълзеше по устните му. Пелерината се вееше зад гърба му на вълни. Провлачваше левия си ботуш и Джек видя, че върху пясъка с накъсана линия от тирета е нарисувана окръжност. Морган просто бързо бе обикалял в кръг около него, бе го предизвиквал с лъжи за майка му, бе хвърлял камъни и се бе пренасял от единия свят в другия и обратно.

— Виждам те! — с всичка сила извика момчето.

Морган се стресна и смаяно се втренчи в него, стиснал с една ръка гръмоотвода.

— Виждам те! — повторно изкрещя Джек. — Трябва ли да продължаваме до безкрайност, Слоут?

Морган дьо Орис насочи гръмоотвода към него. Върху лицето му не бе останал и помен от смайване и стрес. Не, то бе придобило изражението на човек, съзнаващ силата си, на умен човек, бързо виждащ всички възможности в дадена ситуация. Очите му се присвиха. В секундата, в която Морган дьо Орис насочи смъртоносния сребърен гръмоотвод към него и присви очи, сякаш се прицелваше, Джек понечи да се пренесе обратно в Американските територии и ако го бе направил, щеше да загине. Но в последната частица от секундата някаква разсъдливост, или благоразумие, или уплаха го накара да действува досущ като човек, скачащ точно пред бясно летящ насреща му камион. Същата проницателност, която му бе съобщила, че Морган се пренася от единия в другия свят, отново го спаси — Джек се бе научил да предусеща ходовете на врага си. Той остана на мястото си и отново зачака почти мистичния знак. За частичка от секундата Джек Сойер затаи дъх. И ако Морган не се гордееше толкова много с непочтения си трик, той би могъл да убие Джек Сойер точно в този миг и да изпълни най-съкровеното си желание. Но вместо това образът на Морган изведнъж напусна Териториите, точно както момчето бе смятало, че ще стане. Джек си пое дъх. Тялото на Спийди (на Паркъс, осъзна той) лежеше неподвижно недалеч от него. Знакът се появи. Джек изпразни дробовете си и се пренесе обратно.

Нова ивица стъкло разделяше пясъка на плажа на Пойнт Венути. Тя отрази внезапния лъч бяла светлина, излизащ от талисмана.

— Без малко да загинеш, нали? — прошепна Морган Слоут от тъмнината.

Сняг засипваше Джек, леден вятър смразяваше крайниците му, гърлото му, челото му. На няколко метра от него висеше лицето на Слоут със смръщено по познат начин чело и отворена окървавена уста. Той протягаше в бурята ключа към Джек, а ивицата мокър сняг по ръкава на кафявия му костюм се уголемяваше. Джек забеляза, че от лявата ноздра на несъразмерно малкия му нос се процежда тънка струйка кръв. Кръвясалите от болка очи на Слоут светеха в мрака.

6.

Ричард Слоут объркано отвори очи. Всяка негова частичка бе изтръпнала от студ. Отначало без каквото и да било чувство си помисли, че е мъртъв. Бе паднал някъде, вероятно по онези стръмни, отвратителни задни стъпала на трибуната в „Тейър“. Сега беше мъртъв и изстинал и нищо повече не можеше да му се случи. За миг изпита зашеметяващо облекчение.

И тогава режеща болка прониза главата му и той усети, че по вледенената му ръка се стича топла кръв — и двете му усещания доказваха, че независимо дали се радва, или не, Ричард Луелин Слоут още не беше мъртъв. Той бе само ранено страдащо създание. Върхът на главата му сякаш беше отрязан. Нямаше правилна представа къде може да е. Очите му се фокусираха доста дълго преди да му докладват, че лежи върху сняг. Значи беше зима. От небето продължаваше да вали. После чу гласа на баща си и отново си спомни всичко.

Ричард не отмести ръка от темето си, но леко наклони брадичка, за да може да погледне по посока на бащиния си глас.

Джек Сойер държеше талисмана — това бе следващото нещо, което Ричард откри, и отново изпита огромно облекчение, както когато си бе помислил, че е мъртъв. Даже без очила забеляза, че Джек имаше непокорен и смел вид и това дълбоко го развълнува. Джек изглеждаше… изглеждаше като герой. Това беше всичко. Изглеждаше мръсен, разчорлен, безбожно млад и неподходящ за ролята в почти всяко отношение, но несъмнено приличаше на герой.

И Ричард откри, че сега Джек просто беше Джек. Необикновеното, невероятно излъчване на филмова звезда, благоволила да се поразходи наоколо като дрипаво облечен дванадесетгодишен хлапак, бе изчезнало. И това направи героизма на Джек още по-впечатляващ в очите на Ричард.

Баща му се хилеше като хищник. Но това не бе неговият баща. Неговият баща бе свършил много отдавна — бе разяден отвътре от завистта си към Фил Сойер, от ненаситността на амбициите си.

— Можем да продължим така до безкрайност — каза Джек. — Аз никога няма да ти дам талисмана, а ти никога няма да можеш да го разрушиш с приспособлението си. Откажи се.

Ключът в бащината му ръка бавно се раздвижи и се наведе надолу. И той, и алчното нещастно лице на баща му се бяха насочили право към него.

— Първо ще направя Ричард на парчета — каза Слоут. — Искаш ли да видиш приятеля си Ричард, превърнат в бекон? А? Искаш ли? Аз, разбира се, няма да се поколебая да направя същата услуга и на оная чума до него.

Джек и Морган си размениха кратки погледи. Ричард разбра, че баща му не се шегува. Щеше да го убие, ако Джек не му отстъпи талисмана. Щеше да убие и Спийди, стария негър.

— Не прави това, Джек — успя да прошепне той. — Кажи му да върви по дяволите!

Джек му намигна и той едва не се побърка. Чу как гласът на баща му каза:

— Просто пусни талисмана.

И след това с ужас видя, че Джек разтвори дланите си и пусна талисмана да падне.

7.

— Джек, недей!

Джек не погледна към Ричард. „Човек не притежава нещо, освен ако не може да се откаже от него! — гърмеше гласът на съзнанието му. — Не притежаваш нещо, освен ако не можеш да се откажеш от него! Каква е печалбата за човека! Печалбата за човека е никаква! Кръгла нула! И ти не си научил това в училище, научил си го на пътя, научил си го от Фърд Джанклоу, от Вълк и от Ричард, забиващ се с глава в скалите като «Титан II».“

Научил си тези неща или си умрял някъде по света, където не е имало ясна светлина.

— Стига убийства — каза той в изпълнената със сняг тъмнина на калифорнийския плаж. Би трябвало да се чувствува напълно смазан — след четиридневна непрекъсната поредица от ужаси в края на краищата бе изпуснал топката като преден защитник-новак, който има още много да учи. Беше я хвърлил и толкоз. И все пак той чуваше сигурния глас на Андерс, на Андерс, който бе коленичил пред Джек/Язон с надиплена дреха и наведена глава. Андерс, който бе казал: „И сичко шъ е добре, и сичко шъ е добре и сички неща наистина шъ бъдат наред!“

Талисманът светеше на плажа, а снегът се превръщаше в капчици по набраздената му повърхност, и всяка капчица беше дъга, и в този миг Джек разбра изумителната чистота на отказването от нещото, което ти е нужно.

— Стига кръвопролития! Хайде, счупи го, ако можеш. Съжалявам те.

Сигурно тъкмо последните думи съсипаха Морган Слоут. Ако му бе останала и частица здрав разум, Слоут щеше да изрови камък от нечовешкия сняг и да счупи талисмана… а той наистина можеше да бъде счупен, беше крехък, уязвим и незащитен.

Само че Слоут насочи ключа към него.

И когато го направи, съзнанието му се изпълни с верни, отвратителни спомени за Джери Бледсоу и съпругата му. Джери Бледсоу, когото той бе убил, и Нита Бледсоу, която би трябвало да бъде Лили Кавано… Лили, която го бе цапнала толкова силно, че от носа му потече кръв, единствения път когато пиян се бе опитал да я докосне.

От ключа се изви пламък — зелено-син пламък изхвръкна от мъничкото ключе на амбулантния търговец. Стрелна се към талисмана, удари го, разстла се върху него и го превърна в горящо слънце. За миг там бяха всички цветове… за миг там бяха всички светове. После пламъкът изчезна.

Талисманът го бе погълнал.

Изял го бе без остатък.

Тъмнината се върна. Краката на Джек омекнаха и той се свлече върху отпуснатите прасци на Спийди Паркър. Спийди изсумтя и се размърда.

Имаше двесекундна фазова разлика… и тогава пламъкът изведнъж изригна от талисмана като река. Джек широко отвори очи въпреки неспокойната си, френетична мисъл

(„Ще те ослепи! Джек! Ще те…“)

и променената география на Пойнт Венути бе осветена сякаш Господът на всички вселени се бе навел, за да направи снимка. Джек видя „Азенкур“ — хлътнал и полуразрушен. Видя сгромолясалите се хълмове, които сега бяха низини. Видя Ричард да лежи по гръб и Спийди да лежи по корем с обърната на една страна глава. Спийди се усмихваше.

След това Морган Слоут се люшна назад и собственият му ключ го обви в море от пламъци. Пламъкът, който бе погълнат от талисмана, както светлината от оптическия мерник на Сънлайт Гардънър, бе върнат обратно хилядократно увеличен.

Между световете се отвори дупка — дупка с размера на тунела, водещ към Оутли — и Джек видя как Слоут пропада в нея. Прекрасният му кафяв костюм гореше, почти мъртвешката му ръка продължаваше да стиска ключа. Очите на Слоут вряха в дупките си, но бяха ококорени… разбираха.

И докато Слоут потъваше, Джек видя, че той се променя. Видя появата на пелерина, която приличаше на криле на прилеп, обгорен от пламъка на факла, видя горящите му ботуши и пламтящата му коса. Видя как ключът се превръща в нещо като миниатюрен гръмоотвод.

Видя… дневна светлина!

8.

Тя струйна изведнъж. Заслепен от нея, Джек се търкулна на покрития със сняг плаж. В ушите си — уши някъде дълбоко в главата — чуваше предсмъртния вик на Морган Слоут, който бе върнат надолу през всички възможни светове към забравата.

— Джек? — Ричард се надигна, хванал главата си. — Джек, какво стана? Май паднах по стъпалата на стадиона.

Спийди се издърпа напред в снега, понадигна се и погледна Джек. Очите му бяха изморени… но по лицето му нямаше рани.

— Добре свършена работа, Джек — каза той и се ухили. — Добре… — Отново се свлече в снега. Дишаше тежко.

„Дъга“ — помисли си Джек. Изправи се, но отново падна. Замръзналият по лицето му сняг започна да се топи като сълзи. Успя да застане на колене и отново се изправи. Пред очите му играеха петна… но той видя огромния тъмен кръг в снега, където бе стоял Морган.

— Дъга! — извика Джек Сойер и вдигна ръце към небето. Плачеше и се смееше. — Дъга! Дъга!

Той се приближи до талисмана и го вдигна. Продължаваше да плаче.

Занесе талисмана до Ричард Слоут, който е бил Ръштън, и до Спийди Паркър, който беше това, което бе, и ги излекува.

Дъга, дъга, дъга!