Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (39)

2.

Андерс заобиколи дългия тезгях и започна да рови в някакво чекмедже.

— Чини ми се, че работи с дяволчета, милорд. Странни едни такива, наблъскани заедно. И хем не изглеждат живи, ама са. Да. — Той извади от чекмеджето най-дългата и най-дебела свещ, която Джек някога беше виждал. От една кутия върху тезгяха избра тясна треска от меко дърво, поднесе единия й край към пламъка на лампата и с тази „кибритена клечка“ запали огромната си свещ.

— Дяволчета ли? — попита Джек.

— Ами едни такива квадратни неща. Мисля, че вътре наистина има дяволчета. Как само цвърчат и искрят понякога! Шъ ви ги покажа, милорд.

Без повече обяснения той се понесе към вратата. Меката светлина на свещта за миг изличи бръчките от лицето му. Джек го последва навън. Спомни си за Спийди Паркър и за снимката на стената на стаята му — снимка, от която лъхаше непонятна сила, и осъзна, че сега наистина се намира близо до местата от тази снимка. В далечината се издигаше планина, която изглеждаше позната. В подножието на ниския хълм надлъж и нашир се полюляваха житните растения, една след друга се къдреха малките вълнички. Ричард Слоут неохотно вървеше до него и разтриваше челото си. Сребристите метални ленти, абсолютно несъвместими с останалата част от пейзажа, неумолимо се простираха на запад.

— Хангарът е отзад, милорд — меко каза Андерс и плахо зави покрай депото. Джек хвърли още един поглед към далечната планина. Сега тя вече не му приличаше на онази от снимката на Спийди, а беше съвсем непозната — западна, а не източна планина.

— Каква е тази история с милорд Язон? — прошепна Ричард в ухото му. — Той май мисли, че те познава.

— Дълго е за обясняване — отвърна Джек.

Ричард подръпна кърпата около врата си, после се вкопчи в ръката му.

— А какво стана с училището, Джек? И с кучетата? Къде сме сега?

— Просто върви с мен. Сигурно още сънуваш.

— Ами да — облекчено възкликна Ричард. — Разбира се, че е така, нали? Аз все още спя. И понеже ми разказа всички онези смахнати неща за Териториите, сега ги сънувам.

— Дааа — въздъхна Джек и тръгна след Андерс, който, вдигнал огромната свещ като факла, слизаше към някаква друга, доста по-голяма осмоъгълна постройка. Двете момчета го последваха през високата жълта трева. Светлината на втори фенер им позволи да видят, че две от срещуположните стени на постройката липсват и че тя прилича на странен осмоъгълен тунел, през който минават сребристите релси. Андерс стигна до хангара и се обърна да изчака момчетата. С високо вдигнатата запалена свещ, странното облекло и дългата си брада той приличаше на герой от приказка или легенда, на някакъв магьосник или вълшебник.

— Ей го тук, все тъй стои от самото начало и току-виж демоните наистина го подкарали. — Андерс се смръщи срещу момчетата и бръчките му станаха още по-дълбоки. — Дяволско изобретение, проклета работа, да! — Той едва-едва хвърляше по някой поглед през рамо и Джек разбра, че на стареца хич не му се влиза при влака. — Само половината товар е качен, ама и той вони като самия ад!

Джек пристъпи в хангара, Андерс неохотно го последва. Ричард се препъваше след тях и триеше очи. Малкият влак бе композиран с лице на запад. Състоеше се от странно изглеждаща машина и два товарни вагона — един закрит и един открит, върху който бе опънат брезент. Тъкмо от него идваше миризмата, толкова противна на Андерс. Беше силна и остра, нехарактерна за Териториите. Миризма на метал и машинно масло.

Ричард незабавно се свря в един от ъглите, седна на пода, опря гръб в стената и затвори очи.

— Знаете ли как работи, милорд? — тихо попита Андерс.

Джек поклати глава и тръгна към началото на влака. Да, там бяха „демоните“ на Андерс. Точно както Джек бе предположил, те се оказаха система от акумулатори — шестнадесет парчета, поставени в два реда по осем в метален контейнер, закрепен между четирите предни колела. Цялата предна част на влака наподобяваше някаква малко по-изискана версия на количката-велосипед на момчето, разнасящо покупките по къщите, но на мястото на самия велосипед имаше малка кабина, която приличаше на Джек на нещо друго… на нещо, което не можа веднага да определи.

— Демоните говорят на изправената пръчка — обади се Андерс зад него.

Джек се качи в малката кабина. „Пръчката“, спомената от стареца, беше лост за скорости, поставен в прорез с три жлеба. Джек разбра на какво му бе заприличала малката кабина. Целият влак действуваше на същия принцип като количките в лунапарка. Задвижваше се от акумулатор, а лостът за скоростите имаше три положения: напред, неутрално и назад. Това бе единственият влак, който би могъл да върви в Териториите, и Морган Слоут сигурно специално беше поръчал да му го изработят.

— Демоните в кутиите цвърчат и искрят и говорят на пръчката, а пръчката движи влака, милорд. — Андерс неспокойно пристъпваше около кабината, тревожно сбърчил лице.

— Ти трябваше да тръгнеш рано сутринта, така ли?

— Да, милорд.

— Но влакът вече е готов, нали?

— Да, милорд.

Джек кимна и скочи долу.

— А какъв е товарът?

— Дяволски неща — мрачно отвърна Андерс. — За лошите вълкодлаци. Трябва да се занесат в черния хотел.

„Ако тръгна сега, ще спечеля преднина пред Морган Слоут“ — помисли си Джек и неспокойно погледна Ричард, който отново бе успял да се приспи. Ако зависеше от хипохондричния Ричард Рационалния, той май никога не би се качил на влака, което щеше да даде възможност на Слоут да използува „дяволските неща“ — някакви оръжия най-вероятно — срещу него, веднага щом се приближеше към черния хотел. А че хотелът е крайната цел на експедицията му, Джек вече не се съмняваше. Нещо повече. Всичко сякаш го убеждаваше, че Ричард — безпомощен и досаден, какъвто беше в момента, щеше да се окаже много по-важен за експедицията му, отколкото някога си бе представял. Синът на Сойер и синът на Слоут. Синът на принц Филип Сотел и синът на Морган дьо Орис. За миг светът се завъртя около Джек и той прозря още нещо. Ричард може би щеше да бъде от първостепенно значение тъкмо за това, което той трябваше да извърши в черния хотел. После приятелят му изхърка и устата му увисна и моментното усещане за яснота напусна Джек.

— Ела да погледнем дяволските неща — каза той, обърна се и тръгна покрай влака. Едва сега забеляза, че подът на осмоъгълната постройка се състои от две части. По-голямата представляваше дървен кръг, нещо като огромна чиния. След това в дървото имаше неколкосантиметров прорез и започваше втората част, която стигаше до стените. Джек никога не бе попадал в депо, нито пък бе чувал нещо за обръщатели, но веднага разбра идеята: кръглата част на пода можеше да се върти около оста си. Естествено. Влаковете или дилижансите пристигаха откъм изток и се връщаха в същата посока.

Брезентът бе пристегнат към товара с дебело кафяво въже — толкова космато, че приличаше на стоманена вълна. Джек се напрегна, повдигна ъгълчето и надзърна под него, но видя само чернота.

— Помогни ми — повика той Андерс.

Старецът пристъпи напред, смръщи се и с едно силно, ловко движение развърза възела. Брезентът се отпусна и хлътна. Джек го повдигна и видя, че половината от вагона съдържа груби дървени сандъци с надпис: „Машинни части“. „Пушки“ — помисли си той. Морган въоръжаваше своите непокорни вълкодлаци. Другата половина на пространството под брезента бе заета от обемисти правоъгълни пакети от мека на външен вид субстанция, увита в няколко слоя найлон. Джек нямаше представа какво може да е това, но бе съвсем сигурен, че не е локум. Пусна брезента и се отдръпна. Андерс придърпа дебелото въже и отново го завърза.

— Тръгваме още сега — каза Джек.

Току-що го бе решил.

— Но, милорд Язон… Прокълнатите земи… през нощта… знаете ли, че…

— Знам — прекъсна го Джек. — Знам, че нямам време за губене. Морган и човекът, когото вълкодлаците наричат Свистящия камшик, ще ме очакват и ако пристигна дванадесет часа по-рано, аз и приятелят ми може и да отървем кожите.

Андерс мрачно кимна и отново заприлича на огромно куче, мъчещо се да свикне с неприятно положение.

Джек погледна Ричард, който продължаваше да спи с отворена уста. Сякаш прочел мислите му, Андерс направи същото.

— Морган дьо Орис имаше ли син? — попита момчето.

— Да, милорд. Беше женен за кратко и имаше едно момче на име Ръштън.

— И какво стана с него?

— Умря, милорд. Морган дьо Орис не е бил предопределен да бъде баща.

Джек потрепера. Спомни си как неговият враг си бе проправил път през въздуха и как бе изтребил почти цялото стадо на Вълк.

— Тръгваме. Би ли ми помогнал да качим Ричард в кабината, Андерс?

— Милорд… — Старецът наведе глава, после я вдигна и загрижено го погледна. — Пътуването шъ трае поне два дни, а може и три. Имате ли някаква храна? Не искате ли да споделите вечерята ми?

Джек поклати глава — нямаше търпение да започне тази последна част от пътешествието си към талисмана, но стомахът му внезапно изкурка и му напомни колко много време бе минало, откакто бяха изяли ореховките в стаята на Албърт Шишкото.

— Е, предполагам, че е без значение дали ще се забавим още половин час. Благодаря ти, Андерс. Ще ми помогнеш да вземем Ричард, нали? — каза Джек и си помисли, че може би в края на краищата не му се иска чак толкова да прекоси Прокълнатите земи.

Двамата криво-ляво вдигнаха Ричард. Той, досущ като Катерицата от приказката за Алиса, отвори очи, усмихна се и пак заспа.

— Храна. Истинска храна. Ще се събудиш да похапнеш, нали, приятелю?

— Никога не ям, когато сънувам — с някаква сюрреалистична рационалност отвърна Ричард, прозина се и разтърка очи. Лека-полека стъпи здраво на краката си и вече не висеше в ръцете им. — Но съм доста гладен, право да ти кажа. Дълъг сън беше това, нали, Джек? — Изглеждаше почти горд със себе си.

— Аха — въздъхна Джек.

— С този влак ли мислиш да тръгнем? Изглежда ми като нарисуван.

— Да.

— Ами ти можеш ли да караш такова нещо? Знам, че сънувам, но…

— Той се управлява по-лесно от някогашното ми електрическо влакче-играчка. И не само аз мога да го карам, а и ти.

— Да, ама аз не искам — заяви Ричард. Заядливата, кисела нотка отново се бе появила в гласа му. — Изобщо не искам да се качвам на него. Искам да се върна в стаята си в пансиона.

— Я по-добре ела да похапнем — каза Джек и поведе Ричард навън, — понеже после тръгваме към Калифорния.

И така непосредствено преди момчетата да навлязат в Прокълнатите земи, Териториите им показаха едно от най-добрите си лица. Андерс ги гости с дебели вкусни парчета хляб, очевидно омесен от зърното, което растеше около депото, крехко месо, някакви непознати зеленчуци — месести и сочни — и ароматен розов сок, за който Джек по неизвестни причини реши, че е от папая, колкото и сигурен да беше, че не е. Ричард дъвчеше в щастлива самозабрава, сокът се стичаше по брадичката му, докато най-сетне Джек не издържа и го избърса.

— Калифорния! — изведнъж възкликна той. — Трябваше да се сетя.

Джек предположи, че приятелят му намеква за репутацията на щата, прочут с лудостта си, и си замълча. Пък освен това се притесняваше да не би съвсем да ометат храната на Андерс, която най-вероятно не беше в неограничени количества, но старецът продължаваше да снове зад тезгяха, където той или баща му преди него бе инсталирал малка печка, и да се връща с нови и нови порции. Кифлички, желирани телешки крачета, някакви неща, които изглеждаха като пилешки бутчета, но имаха вкус на… какво? На тамян и смирна? На цветя? Вкусът сякаш избухна върху езика му и Джек си помисли, че току-виж и неговите лиги потекли, без да усети.

Тримата седяха около малката маса в топлото, уютно помещение. Към края на вечерята Андерс почти плахо извади тежка стъклена кана, до половината пълна с червено вино. Джек, изпълнен с усещане, че следва нечий сценарий, изпи една чашка.

3.

Два часа по-късно, когато започна да се одрямва, Джек се запита дали това чудовищно тъпкане не е било огромна грешка. Първо. Отпътуването от хълмистата равнина Елис и депото съвсем не бе минало лесно. Второ. С него бе Ричард, който като че ли наистина имаше опасност сериозно да се побърка. И трето и най-важно. Те бяха в Прокълнатите земи — доста по-смахнати отколкото Ричард би могъл да стане и изискващи пълна концентрация и внимание.

След вечерята тримата се бяха върнали в хангара и неприятностите бяха започнали. Джек разбираше, че се бе страхувал от това, което ги очаква (сега знаеше, че страхът му е бил напълно оправдан), и че вероятно това го беше накарало да се държи по-лошо, отколкото трябваше. Първата трудност възникна, когато се опита да плати на стария Андерс с монетата, дадена му от капитан Фарън. Андерс реагира, сякаш неговият възлюбен Язон току-що го е намушкал в гърба. Кощунство! Светотатство! С предлагането на монетата Джек не само обиди стария коняр, той просто хвърли кал върху вярата му. Очевидно не беше прието свръхестествено оживелите божествени създания да предлагат монети на последователите си. Андерс се разтревожи достатъчно, за да смаже ръката си в „дяволската кутия“, както наричаше металния контейнер с акумулаторите, но Джек разбираше, че старецът е извънредно изкушен да нанесе съкрушителен удар на друга цел, която стоеше край влака. Момчето успя да постигне само полупримирие. Андерс искаше да приеме извиненията му точно толкова, колкото бе искал и парите му, и се поуспокои едва когато осъзна целия смут на момчето, но не започна да се държи нормално чак докато Джек не се сети да каже, че в монетата на капитан Фарън е влагал съвсем друг смисъл.

— Въпреки че не си истинският Язон — тъжно рече старецът, — монетата на кралицата би могла да ти е закрила срещу съдбата. — И тежко поклати глава.

Сбогуването му накрая видимо не бе напълно сърдечно, заслуга за което естествено имаше и Ричард. Чисто детската му паника в началото бързо се превърна в истински ужас и той отказа да се качи в кабината. Отначало привидно безгрижно се беше мотал из хангара, без да поглежда към влака. Но когато осъзна, че Джек наистина възнамерява да го качи, нещо го прихвана и много странно, фактът, че пътешествието им ще свърши в Калифорния, го разстрои най-много.

— Не! Не! Не мога! — разкрещя се той, когато Джек го поведе към влака. — Искам да се върна в стаята си!

— Ричард, те може би са по петите ни — изморено каза Джек. — Трябва да тръгваме. — Протегна се и го хвана за ръката. — Това е само сън, нали си спомняш?

— О, Господи! — въздъхна Андерс, докато безцелно се движеше насам-натам и Джек разбра, че този път не може да направи нищо.

— Трябва да се върна в стаята си! — пищеше Ричард, до болка стиснал очи.

Джек отново си спомни за Вълк. Безуспешно се опитваше да дръпне Ричард към влака. Той се теглеше като заинатено магаре и крещеше:

— Не мога да отида там, наистина не мога!

— Но не можеш да останеш и тук — каза Джек и продължи безплодните си опити да го придърпа. Най-сетне успя да го придвижи крачка напред. — Ричард, престани. Това е нелепо. Искаш ли да останеш тук сам? Искаш ли да останеш сам в Териториите? — Ричард поклати глава. — Тогава ела с мен. Крайно време е. След два дни ще бъдем в Калифорния.

— Лоша работа — промърмори си Андерс, докато наблюдаваше момчетата.

— Не мога да отида там — повтаряше Ричард и продължаваше да клати глава. — Не мога да се кача на този влак! Не мога да отида там!

— В Калифорния ли?

Ричард безмълвно стисна устни и затвори очи.

— О, по дяволите! — възкликна Джек. — Андерс, можеш ли да ми помогнеш?

Огромният старец му хвърли уплашен, почти отвратен поглед, после прекоси помещението и грабна Ричард с лекотата, с която би вдигнал някое кутре. Момчето наистина изписка досущ като кутре. Андерс го пусна върху пейката в кабината.

— Джек! — изврещя Ричард, уплашен, че някак си може да се озове сам в Прокълнатите земи.

— Ето ме. — Джек всъщност вече се бе качил от другата страна. — Благодаря ти, Андерс. Пази се.

Старият коняр мрачно кимна и се отдръпна в ъгъла на хангара. Без състрадание гледаше Ричард, който бе започнал да циври.

Джек натисна бутона за запалването. Две огромни сини искри изскочиха от „дяволската кутия“. Моторът забръмча.

— Тръгваме — каза Джек и премести лоста напред. Влакът плавно потегли. Ричард изхлипа и обхвана коленете си с ръце. Промърмори нещо неразбираемо и зарови лице между краката си, сякаш се опитваше да се свие на кълбо. Джек махна на Андерс, който му отвърна, и след това вече бяха извън осветения хангар, под закрилата на обширното тъмно небе. Силуетът на Андерс се появи на осветения изход на хангара, сякаш старецът внезапно бе решил да тича след тях. Джек си помисли, че влакът едва ли ще може да се движи с повече от петдесет километра в час. В момента се движеше с около десет, което си беше чисто мъчение. „На запад — рече си момчето. — На запад, на запад, на запад!“ Андерс направи крачка назад, брадата му изглеждаше като от скреж на фона на масивните му гърди. Влакът продължаваше да пълзи. Още една синя искра изсъска и подскочи нагоре. Джек обърна глава напред.

— Не! — изпищя Ричард и почти го изтика от кабината. — Не мога! Не мога да отида там! — Бе вдигнал глава от коленете си, но не виждаше нищо — очите му бяха стиснати до болка, лицето му сякаш беше от кокал.

— Кротко — каза Джек. Релсите сочеха право напред през безкрайното поле разлюляно жито, към смътно очертани планини. Джек за последен път погледна през рамо и видя как малкият оазис от топлина и светлина бавно се стопява зад тях. Андерс бе само висока сянка на фона на осветения правоъгълник на изхода. Джек махна за сбогом. Високата сянка му отвърна. Момчето плъзна поглед по безбрежното вълнисто поле. Ако Прокълнатите земи изглеждаха така, следващите дни щяха да се окажат истинска почивка.

Разбира се, те не изглеждаха така. Изобщо не изглеждаха така. Даже на лунна светлина той забеляза, че житото започва да оредява, че става някак си рехаво и проскубано. На половин час път от депото промяната вече се усещаше. Цветът също не беше същият. Пак бе жълт, но стоеше като изкуствен, като жълтото на нещо, което твърде дълго е било държано близо до силен топлинен източник — жълтото на нещо на края на дните си. А и Ричард никак не му изглеждаше добре. Известно време рева като магаре, след това плака тихичко и отчаяно като зарязана девойка и накрая заспа и сякаш се смали. „Не мога да се върна“ — промърмори той насън или поне това чу Джек.

После целият пейзаж започна да се променя. Широтата на хълмистата равнина Елис се смени с мрачни падини и тесни тъмни долини, наблъскани с черни дървета. Навсякъде лежаха огромни каменни блокове, черепи, яйца, гигантски зъби. Самата почва също се промени и стана много по-песъчлива. Два пъти стените на долините се издигаха отвесно покрай самите релси и Джек виждаше само червеникави скали, покрити с рехави пълзящи растения. От време на време му се струваше, че мярва някакво животно, препускащо към скривалището си, но светлината бе твърде слаба и животното твърде бързо, за да успее да го идентифицира. Въпреки това не го напускаше злокобното усещане, че дори ако животното като истукан застане на средата на Родео Драйв посред бял ден, той пак няма да може да познае какво е. Не го напускаше смътното предчувствие, че главата на животното е два пъти по-голяма, отколкото трябва, и че най-добре ще бъде то да стои далече от човешки поглед.

Изминаха деветдесет минути. Ричард продължаваше да стене в съня си, а пейзажът стана съвсем странен. Когато за втори път влакът излезе от едно от тесните дефилета, Джек с изненада почувствува някаква внезапна просторност — сякаш отново бе в Териториите, в страната на сънищата наяве. После забеляза колко изкривени и превити са дърветата и след това долови и миризмата. Тя вероятно от дълго време бавно се бе промъквала към съзнанието му, но той й обърна внимание, чак след като видя как дърветата са се изкълчили и извили като изтезавани зверове. Въздухът бе напоен с миризма, която не можеше да бъде сбъркана — миризма на гнило и развалено. Адски огън. Разложение. Тук Териториите направо воняха. Мирисът на отдавна умрели цветя се стелеше над земята, а под него, също както при Озмънд, избиваше по-гадна, по-силна воня. Джек си помисли, че ако Морган в една от своите роли е причинил това, то той някак си е успял да доведе смъртта в Териториите.

След това долините и падините изчезнаха и земята заприлича на огромна червена пустиня, осеяна с недорасли, осакатени дървета. Сребристите релси прорязваха мрачната червеникава пустош, от двете страни същата тази пустош смълчана тъмнееше в мрака.

Привидно червената земя изглеждаше безлюдна. Няколко часа пред погледа на Джек не се мярна нищо по-голямо от деформираните животинки, потърсили убежище около железопътната линия. И все пак понякога му се струваше, че с крайчеца на окото си долавя някакво внезапно приплъзващо се движение, и обръщаше глава, но не виждаше нищо. Отначало реши, че може би го следят. След това двадесет или тридесет минути стоя на тръни, понеже си представяше, че го преследват хората-кучета от двора на „Тейър“. Накъдето и да погледнеше, нещо в същия миг преставаше да се движи — отскачаше зад някое от изкривените дървета или се пъхваше в пясъка. През това време обширната пустиня не изглеждаше пуста или мъртва, а пълна с пълзящ, прикрит живот. Джек блъсна напред лоста за скоростите (сякаш това би могло да помогне). Искаше му се малкият влак да се движи по-бързо, по-бързо. Ричард се размърда и изскимтя. Джек си представи как всички онези същества — нито кучета, нито хора — се втурват към тях и се помоли очите на Ричард да останат затворени.

— Не! — изкрещя Ричард насън.

Джек едва не изпадна от кабината. Стори му се, че вижда как Етъридж и господин Дъфри препускат след тях, непрекъснато скъсяват разстоянието, езиците им се люлеят, раменете им се движат. След секунда осъзна, че това са само мърдащи покрай влака сенки. Подскачащите ученици и техният директор се бяха стопили като свещички върху торта.

— Не там! — изрева Ричард. Джек внимателно си пое дъх. Той, те, бяха невредими. Опасностите на Прокълнатите земи бяха преувеличени, главно измислени. Не след дълго слънцето отново щеше да се покаже. Той вдигна часовника до очите си и видя, че са пътували само два часа. Не успя да сдържи огромната си прозявка и съжали, че беше ял толкова много в депото.

„Парче кейк — помисли си той, — и всичко ще бъде…“ И тъкмо когато се готвеше да довърши собствената си парафраза на думите на стария Андерс, които поразително му бяха напомнили за Бърнс, Джек видя първата от огнените топки и това завинаги разстрои душевното му задоволство.

4.

Цвърчаща от горещина огнена топка с диаметър поне три метра се търкаляше откъм хоризонта и се носеше право към влака.

„Мили Боже!“ — помисли си Джек и си спомни думите на Андерс: „Ако човек много се приближи до някоя от тези огнени топки, той ужасно се разболява… загубва косата си… цялото му тяло се покрива с рани… после започва да повръща… повръща и повръща, чак докато му се разкъса стомахът и му се сцепи гърлото и…“

Преглътна с мъка, имаше чувството, че през гърлото му минава торба с гвоздеи.

— Моля ти се, Господи! — високо каза той. Гигантската топка летеше право срещу него, сякаш притежаваше разум и бе решила да изтрие Джек Сойер и Ричард Слоут от лицето на земята. Лъчева болест. Стомахът на Джек се сви, тестисите му замръзнаха. "Лъчева болест. Повръща и повръща, чак докато му се разкъса стомахът…

Разкошната вечеря на Андерс едва не изскочи от стомаха му. Огнената топка продължаваше да се търкаля право към влака, като пръскаше искри и свистеше със собствената си огнена енергия. Зад нея оставаше тлееща златна следа, която сякаш по някакъв магически начин разпалваше други нажежени, светещи линии в червената земя. Точно когато огнената топка отскочи от земята и като гигантска топка за тенис безобидно заподскача на зигзаг наляво, Джек за пръв път ясно видя създанията, за които през цялото време бе подозирал, че ги преследват. Червеникаво-златистата светлина на движещата се топка и остатъчният блясък на следите по земята осветиха група деформирани зверове, които очевидно следваха влака. Бяха кучета или поне някога са били кучета, или пък праотците им бяха били кучета. Джек неспокойно погледна към Ричард, за да се увери, че той още спи.

Снишилите се зад влака създания пълзяха по земята като змии. Главите им приличаха на кучешки, но телата им имаха само закърнели задни крака и бяха, доколкото Джек можа да види, без козина и опашки. Изглеждаха влажни. Розовата им кожа лъщеше като кожата на новородена мишка. Ръмжаха — мразеха да бъдат наблюдавани. Тези ужасни кучета-мутанти бе мярвал Джек отстрани около линията. Сега те се свиваха и разточваха като влечуги, съскаха и ръмжаха и пълзяха встрани — те също се страхуваха от огнените топки и следите им по земята. И в този миг Джек долови и миризмата на огнената топка, която сега бързо и като че ли сърдито отново се търкаляше към хоризонта, подпалила цял ред от осакатените дървета по пътя си. Адски огън. Разложение.

Още една от огнените топки се приближаваше откъм хоризонта, търкаляше се насам-натам и буйно пламтеше. Джек бе сигурен, че долавя отвратителната смрад на пропуснати връзки, разбити надежди и зли желания, че всичко това се съдържа в гадната воня, разпръсквана от огненото кълбо. Сърцето му сякаш се качи в гърлото. Дочу скриптящо потайно движение, тътрене на тежки, лишени от крака тела по червения пясък — кучетата-мутанти скимтяха и се изнизваха, оголили лъщящите си зъби. Колко ли бяха? От основата на едно горящо дърво, което се опитваше да скрие глава в дънера си, го гледаха две.

След това в далечината се появи нова огнена топка, оставяща широка ярка следа след себе си, и за миг Джек мерна нещо като малка порутена барака. Пред нея стоеше едра човекоподобна фигура — мъжка — и го наблюдаваше. Бегло впечатление за големина, косматост, сила, злонамереност…

Джек разбираше, че влакът на Андерс е твърде бавен, че той и Ричард са изложени на опасността да бъдат подробно проучени от всеки, който би пожелал това. Първата огнена топка бе отпратила ужасните изродени кучета, но човекоподобните жители на Прокълнатите земи можеха да се окажат по-трудно преодолими. Преди светлината на огнената следа да угасне, Джек видя, че фигурата пред бараката наблюдава придвижването му, че обръща огромната си космата глава и следва движението на влака с очи. Ако съществата, които бе видял, бяха кучета, на какво ли щяха да приличат хората? При последните отблясъци светлина от огнената топка човекоподобното същество се шмугна покрай стената на жилището си, размахало дебела като на крокодил опашка. След това отново стана тъмно и не се виждаше каквото и да било — нито кучета, нито човек-звяр, нито барака. Джек дори не можеше да бъде сигурен, че изобщо ги е видял.

Ричард се замята в съня си и Джек натисна с ръка простия лост, опитваше се да увеличи скоростта. Напразно. Шумовете от кучетата постепенно замираха зад тях. Вдигна лявата си ръка, за да открие, че са минали само петнадесет минути, откакто за последен път бе погледнал часовника си. Отри потта си, после пак се прозя и отново съжали, че бе ял толкова много в депото.

— Не! — изпищя Ричард. — Не! Не мога да отида там!

И Джек изведнъж се зачуди къде е това „там“. В Калифорния или някъде другаде — някъде, където несигурното самообладание на Ричард, несигурно като необязден кон, съвсем би могло да го изостави.

5.

През цялата нощ Ричард спа, а Джек стоя до лоста за скоростите и наблюдава как следите на огнените топки мъждукат по червеникавата повърхност на земята. Миризмата им — миризмата на мъртви цветя и скрито разложение — изпълваше въздуха. От време на време чуваше как кучета-мутанти или други нещастни създания шумолят около корените на недораслите, осакатени дървета,които все още разнообразяваха пейзажа. Сегиз-тогиз акумулаторите изсъскваха и нагоре се извиваше синя дъга. Ричард продължаваше да спи, потънал в несъзнателност — едновременно нужна и желана. Вече не крещеше измъчено. Просто се бе свил в своя ъгъл на кабината и дишаше накъсано, сякаш дори дишането изискваше повече енергия, отколкото имаше. Джек хем се молеше за светлина, хем се страхуваше от идването на светлината. Дойдеше ли утрото, той щеше да бъде в състояние да огледа животните, но какво ли още щеше да му се наложи да види?

От време на време хвърляше поглед към Ричард. Кожата на приятеля му изглеждаше странно бледа, почти сивопепелява, направо призрачна.

6.

Започна да се развиделява. На извития като лък източен хоризонт се появи розова лента. Скоро след това под нея се подаде червена ивица, която изблъска оптимистичната розовина високо нагоре. Очите на Джек бяха зачервени, краката го боляха. Ричард се бе опънал върху цялата седалка. Продължаваше да диша накъсано, почти неохотно. Джек забеляза, че лицето на приятеля му наистина изглежда странно пепеляво. Клепачите му трепкаха в съня, но Джек се надяваше, че той няма да запищи отново. Изведнъж устата му се отвори, но се появи само върхът на езика му, а не пронизителен писък. Ричард облиза горната си устна, изхърка и отново изпадна в безчувствената си кома.

И макар че на Джек отчаяно му се искаше да седне и да затвори очи, той не обезпокои приятеля си, понеже колкото повече от Прокълнатите земи виждаше със засилването на светлината, толкова повече се надяваше безсъзнанието на Ричард да продължи, а той самият да има сили да управлява малкия влак на Андерс. Изобщо нямаше желание да става свидетел на реакцията на Ричард Слоут на особеностите на Прокълнатите земи. Слабите болки тук-там и прекомерното изтощение бяха твърде малка цена за временното му спокойствие.

През премрежените си очи виждаше пейзаж, в който сякаш нищо не бе успяло да се изплъзне от изкривяване и осакатяване. На лунна светлина околността му се бе сторила като огромна пустиня, въпреки че имаше дървета. Сега разбра, че изцяло се е лъгал. Това, което бе взел за червеникав пясък, представляваше сипкава като прах почва, създаваща впечатлението, че стъпне ли, човек ще затъне в нея до глезените, ако не и до коленете. От тази атрофирала, пресъхнала пръст растяха окаяните дървета. Като ги гледаше на дневна светлина, те му се виждаха още по-изкривени и осакатени. Имаше чувството, че с всички сили се огъват в опита си да се скрият под своите собствени оплетени корени. Гледката бе достатъчно лоша — достатъчно лоша за Ричард Рационалния във всеки случай. Но когато човек мернеше някое от тези дървета отстрани, само с периферното си зрение, той виждаше страдащо живо същество — изкривените клони бяха ръце, вдигнати към сгърчено от болка лице, замръзнало в отчаян вик. И като се стремеше да не поглежда директно в дърветата, Джек успя подробно да разгледа страдащите им лица — отвореното „О“ на устата им, втренчените очи и увисналите носове, дълбоките бръчки по бузите. Те го псуваха, проклинаха и молеха — нечутите им гласове висяха във въздуха като дим. Както целите Прокълнати земи, тези дървета също бяха отровени.

Червеникавата земя се простираше на километри вляво и вдясно. Тук-там се виждаха малки участъци, покрити с груба жълта трева, ярка като урина или току-що нанесен слой боя. Ако не беше отвратителният цвят на високата трева, тези места щяха да приличат на оазиси, понеже в средата на всяко имаше малък кръгъл воден басейн. По повърхността на водата, която беше черна, се носеха мазни петна, самата тя също изглеждаше някак си гъста и мазна, отровна. Повърхността на един от мнимите оазиси лениво започна да се вълнува, докато влакът минаваше покрай него, и отначало Джек с ужас си помисли, че черната вода също е живо същество, измъчвано и страдащо като дърветата, които не би искал да види никога повече. За миг мерна как нещо прорязва повърхността на гъстата течност, как широк гръб или хълбок се преобръща, после се появи огромна лакома уста и захапа нищото. Изпита усещането, че люспестото тяло на животното щеше да бъде пъстро като дъгата, ако мазната течност не го бе обезцветила. „Боже мили, това дали е риба?“ — помисли си Джек. Животното му се струваше дълго над шест метра, твърде голямо, за да живее в малкия гьол. Дълга опашка разсече водата преди цялото огромно тяло да се плъзне обратно назад в дълбините.

Джек рязко вдигна глава и погледна в далечината. Бе изпитал внезапното усещане, че за миг вижда как нечия кръгла глава наднича към него над хоризонта. И тогава за втори път замръзна от ужас, подобен на ужаса, който чудовището от Лох Нес или каквото беше то, му бе сервирало преди минута. Та за Бога, как би могъл някой да наднича над хоризонта???

И той най-накрая разбра, че хоризонтът не беше истински хоризонт. През цялата нощ и чак досега драстично бе подценявал големината на Прокълнатите земи. Момчето най-сетне се огледа и на светлината на слънцето откри, че се намира в широка долина и че това, което бе смятало за хоризонт, са скалистите върхове на вериги от хълмове. Всеки или всичко би могло да ги следи под прикритието на околните хълмове. Спомни си човекоподобното същество с крокодилската опашка, което се беше шмугнало зад малката си барака. Възможно ли беше то да го е следило през цялата нощ, да го е чакало да заспи?

Влакът потракваше през зловещата долина, движеше се подлудяващо бавно.

Той внимателно огледа хълмовете и от двете страни на линията, но не видя нищо освен озарени от слънчева светлина скали. После се завъртя в кабината, страхът и напрежението за миг изцяло потиснаха умората му. Ричард преметна ръка през очите си и продължи да спи. Всичко, всеки би могъл да върви успоредно с тях и да чака удобния случай.

Бавно, почти потайно движение вляво го накара да затаи дъх. Нещо огромно сякаш се плъзгаше… Джек си представи как половин дузина от хората-крокодили се свличат по скалистите склонове към него. Сложи ръце над очите си и се втренчи към мястото, където си мислеше, че ги е видял. Скалите имаха същия червен цвят като сипкавата почва. Виещата се между тях пътека минаваше през някаква дълбока цепнатина и водеше към билото. Това, което мърдаше между две от щръкналите скали, дори смътно не приличаше на човек. Беше змия, поне Джек реши, че е змия… понеже то тъкмо се бе плъзнало в една скрита част от пътеката и той видя само част от огромно кръгло и лъскаво тяло на влечуго да изчезва зад скалите. По кожата му май имаше някакви странни ивици, май имаше петна от изгорено, като че ли бе видял някакви назъбени черни дупки, тъкмо преди то да се шмугне зад скалите. Джек проточи шия, за да види мястото, откъдето ще се покаже, и след секунди стана свидетел на смразяваща гледка. Главата на гигантски червей, наполовина заровена в червената пръст, се въртеше срещу него. То имаше очи с клепачи, но главата му беше на червей.

Някакво друго животно с голяма глава и влачещо се тяло се подаде изпод съседна скала и когато гигантската глава на червея се стрелна след него, Джек видя, че бягащото създание е едно от кучетата-мутанти. Червеят отвори уста като пощенски чувал и загреба нещастната животинка. Джек ясно чу изхрущяването на счупени кости. Воят на кучето секна. Огромният червей го бе преглътнал като хапче. Сега точно пред чудовищното му тяло се простираше една от черните следи, оставени от огнените топки, и Джек смаян видя как дългото създание се заравя в праха със скоростта, с която подводница се потапя в дълбините на океана. То очевидно разбираше, че следите на огнените топки могат да му навредят и както всеки червей щеше да си прокопае път под тях. Джек гледа, докато грозното създание напълно се скри в червената пръст. След това неспокойно обходи с поглед целия склон, осеян тук-там с ивици от жълтата трева. Чудеше се къде ли ще се покаже отново.

Когато най-накрая поне отчасти се увери, че червеят няма да се опита да погълне влака, Джек отново започна да оглежда скалистите хълмове.

7.

Преди Ричард да се събуди в късния следобед на същия ден, Джек видя:

поне една глава със сигурност да наднича иззад билото на хълмовете;

още две друсащи се смъртоносни огнени топки да летят към него с бясна сила;

обезглавения скелет на нещо, което отначало взе за скелета на огромен заек, а после с ужас откри, че е на бебе, да лежи край релсите оглозган и лъщящ, последван от:

кръглото проблясващо черепче на същото бебе, полузаровено в синкавата пръст.

Освен това видя:

глутница кучета-мутанти, но много по-изродени от предишните, да пълзят след влака с потекли от глад лиги;

три дъсчени колиби, наколни човешки жилища, издигнати върху рохкавата червена пръст, обещаващи, че някъде в тази воняща отровена пустош — Прокълнатите земи — има хора, които ловуват, за да се прехранват;

малка птица без пера с — (чист полъх от Териториите) — брадато маймунско лице и ясно очертани пръсти, стърчащи от върховете на крилата й.

Но най-лошото от всичко (отделно от това, което си мислеше, че е видял) бе гледката как две абсолютно неузнаваеми животни пият вода от един от черните гьолове — животни с дълги зъби, човешки очи, предна част на тялото, приличаща на тялото на свиня, и задна, приличаща на тялото на голяма котка. И космати лица. Докато влакът се изнизваше покрай тях, Джек забеляза, че тестисите на мъжкото са големи колкото възглавница и са провиснали чак до земята. Какво причиняваше подобна уродливост? Джек предположи, че е радиоактивността, тъй като едва ли нещо друго притежаваше необходимата сила в такава степен да деформира природата. Създанията, отровени по рождение, гълтаха също толкова отровената вода и ръмжаха срещу преминаващия влак.

„Нашият свят би могъл да заприлича на този някой ден — помисли си Джек. — Боже, опази!!!“

8.

Освен това имаше и неща, които си мислеше, че е видял. Стана му горещо. Кожата го засърбя. Вече бе хвърлил на пода на кабината пончото, в което се бе превърнало палтото на Майлс П. Кигър. Към обяд съблече и ризата си. Вкусът в устата му беше ужасен — пясъчен, комбинация между ръжда и развалени плодове. В очите му се стичаше пот. Беше толкова изморен, че започна да сънува прав, с отворени, смъдящи от потта очи. Видя огромни глутници от гадните кучета да се свличат по хълмовете. Видя как червеникавите облаци се отварят и посягат надолу към Ричард и самия него с дълги пламтящи ръце — дяволски ръце. Когато най-сетне очите му наистина се затвориха, видя Морган дьо Орис, висок пет метра и облечен в черно, да праща мълнии навсякъде около тях и да превръща земята в изригващи прах кратери.

Ричард изстена и промърмори:

— Не, не, не.

Морган дьо Орис се разсея като мъгла и очите на Джек се отвориха.

— Джек? — каза Ричард.

Червената земя пред влака пустееше, прорязвана тук-там от черните следи на огнените топки. Джек разтърка очи и погледна към Ричард, който вяло се протягаше.

— Как си?

Ричард се облегна на твърдата седалка и премигна, обърнал към него изпитото си сиво лице.

— Извинявай, че те попитах — каза Джек.

— А, нищо. По-добре съм. Наистина — отвърна Ричард и Джек усети как поне част от напрежението му се стопява. — Още ме боли глава, но съм по-добре.

— Доста стенеше, докато… хм… — каза Джек, който не беше сигурен каква част от истината би могъл да понесе приятелят му.

— Докато спях. Да, сигурно съм стенал. — Лицето на Ричард се раздвижи, но този път Джек не се стегна срещу евентуалния писък. — Знам, че сега не сънувам, Джек. Освен това знам, че нямам тумор в мозъка.

— А знаеш ли къде си?

— На онзи влак. На влака на стареца. В това, което той наричаше Прокълнатите земи.

— Е, да бъда проклет, ако съм очаквал подобно нещо — усмихна се Джек.

Ричард се изчерви.

— И на какво дължим всичко това? — попита Джек. Все още не беше съвсем сигурен, че може да се довери на промяната, настъпила с приятеля му.

— Ами… аз знаех, че не сънувам — каза Ричард и бузите му станаха още по-червени. — Просто ми се струва… струва ми се, че беше крайно време да престана да се противя. Щом сме в Териториите, значи сме в Териториите, без значение колко невероятно е това. — Очите му потърсиха очите на Джек, който се смая от веселото пламъче в тях. — Спомняш ли си гигантския пясъчен часовник в депото? Когато го видях, разбрах, че всичко е истина. Понеже знаех, че не бих могъл да измисля такова нещо. Не бих могъл. Просто… не бих могъл и толкоз. Ако тръгна да изобретявам примитивен часовник, аз бих му набутал какви ли не колела, шайби… изобщо не бих го направил толкова прост. Значи не бях го измислил. Следователно той беше истински. Следователно всичко друго също.

— А как се чувствуваш сега? — попита Джек. — Спа доста време.

— Все още съм толкова изморен, че едва си държа главата изправена. Страхувам се, че не съм много добре.

— Ричард, трябва да те попитам нещо. Съществува ли някаква причина, заради която се страхуваш да отидеш в Калифорния?

Ричард наведе очи и поклати глава.

— Чувал ли си някога за място, наречено „черният хотел“?

Ричард продължи да клати глава. Не казваше истината, но Джек разбра, приятелят му признава само онази част от нея, която би могъл да понесе. Всичко друго (а Джек изведнъж прозря, че има и друго, и то доста) щеше да се наложи да почака. Може би чак докато наистина стигнат до черния хотел. Защото те двамата — двойникът на Ръштън и двойникът на Язон — щяха да стигнат до дома и затвора на талисмана.

— Е, добре — каза той. — Можеш ли да ходиш?

— Мисля, че да.

— Това е хубаво, понеже искам да направя нещо. А след като не страдаш от тумор в мозъка, би могъл да ми помогнеш, нали?

— За какво по-точно? — попита Ричард и изтри лице с треперещата си ръка.

— Искам да отворя един или два от сандъците в открития вагон и да видя дали не можем да се снабдим с оръжие.

— Мразя и ненавиждам пушките. Ти също би трябвало. Ако хората нямаха пушки, баща ти…

— Да, а ако свинчетата имаха криле, щяха да летят. Но просто съм сигурен, че някой ни догонва.

— Може би е татко — с надежда каза Ричард.

Джек изсумтя и освободи лоста. Влакът започна да губи скорост. Когато напълно спря, Джек закрепи лоста в неутрално положение.

— Можеш ли да слезеш?

— Да — каза Ричард и се изправи твърде бързо. Краката му се подгънаха и той тежко се свлече на пейката. Лицето му изглеждаше още по-сиво, по челото му избиха капчици пот. — А може би не — прошепна той.

— Само не се притеснявай. — Джек го хвана за лакътя и изтри мокрото му чело. — Отпусни се.

Ричард затвори очи, после отново ги отвори и доверчиво погледна Джек.

— Направих го твърде бързо. Цялото ми тяло е изтръпнало.

— Ами опитай бавно и внимателно — каза Джек и помогна на охкащия Ричард да се изправи.

— Всичко ме боли.

— Ще ти мине като се раздвижиш. Имам нужда от помощта ти.

Ричард пристъпи за опит и отново изохка. След това премести другия си крак. После леко се наведе напред и потупа бедрата и прасците си. Изражението му отново се промени, но този път не от болка, а от учудване. Джек проследи погледа му и видя как една от птиците без пера бавно се носи покрай влака, обърнала към тях маймунското си лице.

— Да, тук има доста странни неща. Наистина ще се почувствувам по-добре, ако под брезента намерим някакво оръжие.

— А какво мислиш, че има зад хълмовете? — попита Ричард. — Същото като тук ли?

— По-скоро ми се струва, че има някакви хора. Ако изобщо можем да ги наречем така. Два пъти усетих, че някой ни наблюдава. — Джек забеляза уплахата, изписала се по лицето на приятеля му, и добави: — Едва ли е някой от твоето училище, но би могло да бъде нещо също толкова лошо. Не искам да те плаша, приятелю, но докато спа, видях доста от Прокълнатите земи.

— Прокълнатите земи — колебливо повтори Ричард и с премрежени очи огледа червената прашна долина, осеяна с участъци жълта като урина трева. — Ооо… това дърво май…

— Знам. Ще трябва да свикнеш някак си да не им обръщаш внимание.

— Кой за Бога е могъл така да опустоши всичко? Това едва ли е станало от само себе си.

— Може би ще разберем някой ден. — Джек помогна на Ричард да се измъкне от кабината и двамата застанаха на тясното стъпало, под което се намираха колелата. — Не стъпвай долу. Не знаем колко е дълбока проклетата пръст. Не ми се ще да те вадя от нея.

Ричард потрепера, но може би просто защото отново бе забелязал едно от страдащите, измъчени дървета. Хванати за ръка, двете момчета бавно се придвижиха напред, докато стигнаха до буферите на закрития вагон. Тясна метална стълба водеше към покрива му. След това по стълбата в другия му край се спуснаха до открития вагон.

Джек подръпна дебелото космато въже и се опита да си спомни как го беше развързал Андерс.

— Мисля, че трябва да се започне оттук — каза Ричард и повдигна някакъв стегнат клуп, приличащ на примка на палач.

— Опитай.

Ричард не беше достатъчно силен, за да се справи с възела сам, но когато Джек му помогна и дръпна стърчащия край, „примката“ просто изчезна и брезентът се свлече върху сандъците. Джек го отметна назад. Показаха се няколко големи сандъка с надпис „Машинни части“ и няколко по-малки, които той не беше забелязал преди, с надпис „Лещи“.

— Ето ги — каза Джек. — Ако имахме и един лост, всичко щеше да бъде наред. — Той погледна към хълмовете и едно от нещастните дървета отвори уста и мълчаливо изпищя. Какво ли още се криеше зад скалите и надничаше насам? Може би някой от огромните червеи събираше сили да запълзи към тях. — Хайде, ела да се опитаме да махнем капака на един от сандъците — рече той и Ричард покорно се приближи.

След шест мощни напъна Джек най-сетне усети леко помръдване и чу изскърцването на гвоздеи. Ричард продължаваше да се напряга срещу него. Изглеждаше още по-сив и по-болен.

— Стига толкова — каза Джек. — Почини. Мисля, че вече ще успея и сам.

Ричард отстъпи назад и едва не се строполи върху един от по-малките сандъци. Посъвзе се и започна да оглежда какво друго има под брезента.

Джек застана пред високия сандък и стисна челюсти. Хвана ъгъла на капака, пое си дъх и започна да тегли нагоре, докато му се разтрепериха мускулите. Точно преди да се откаже гвоздеите отново изскърцаха и започнаха да се измъкват от дървото. „Опа!“ — извика той и повдигна капака.

Вътре наредени лежаха половин дузина лъщящи от смазка автомати, каквито не бе виждал никога преди. Той извади един и го разгледа отблизо. Опитваше се да види дали може да разбере как действува. Беше автоматично оръжие, значи трябваше да има пълнител. Наведе се и с помощта на цевта отвори капака на един от сандъците с надпис „Лещи“. Както и очакваше, там между пластмасовите прегради имаше добре смазани пълнители.

— Това е „Узи“ — обади се Ричард зад него. — Израелски автомати. Доста модерно оръжие, струва ми се. Любимата играчка на терористите.

— И откъде знаеш всичко това?

— Редовно гледам телевизия, приятелю. Откъде другаде бих могъл да знам?

Джек се мъчеше да сложи пълнителя, отначало се опитваше да го напъха наопаки в кухината, но след това откри правилното положение. После намери предпазителя. Отвори го и отново го затвори.

— Тези неща са направо отвратителни! — възкликна Ричард.

— Ти също ще вземеш едно, така че недей много-много да мърмориш. — Джек извади един пълнител и за Ричард, но след като поразмисли малко, реши да вземе всичките. Два пъхна в джобовете си, два подхвърли на приятеля си, който успя да ги хване, а останалите пусна в торбата.

— Уф! — изпъшка Ричард.

— Така е по-сигурно — каза Джек.

9.

Ричард се свлече на седалката в мига, в който се върнаха в кабината. Пътешествието нагоре и надолу по стълбите и бавното напредване по тесните стъпала над колелата бяха изцедили всичките му сили, но той все пак направи място на Джек до себе си и с натежали клепачи проследи как приятелят му отново подкара влака. Джек вдигна пончото си от пода и започна да лъска автомата с него.

— Какво правиш?

— Изтривам смазката. Като свърша, няма да е лошо и ти да направиш същото.

През останалата част от деня момчетата седяха в откритата кабина на влака, потяха се и се опитваха да не обръщат внимание на ревящите дървета, на гадната воня и на глада си. Джек забеляза, че около устата на Ричард е разцъфнала градинка от херпеси. Най-накрая взе автомата от ръцете му, избърса го и му сложи пълнителя. Напуканите устни го боляха от солената пот. Затвори очи. Може би не бе видял онези глави да надничат иззад хълмовете, може би в края на краищата те не ги следваха. Чу как акумулаторите изсъскаха, как искрите изпращяха и усети, че Ричард подскочи. След секунда вече спеше и сънуваше, че яде.

10.

Когато Ричард го разтърси за рамото и го събуди, Джек тъкмо сънуваше, че довършва една пица с големината на автомобилна гума. Над долината сенките бяха започнали да се удължават и да омекотяват агонията на плачещите дървета. Даже те — изкривени и приведени, разперили ръце пред лицата си — изглеждаха прекрасни на слабата, гаснеща светлина. Тъмночервената пръст блещукаше и проблясваше. Сенките се очертаваха върху нея видимо удължени. Ужасната жълта трева изглеждаше бледооранжева. Залязващата слънчева светлина бе обагрила околните хълмове в прекрасни преливащи се цветове.

— Просто си мислех, че може би ще искаш да видиш това — въздъхна Ричард и изнурено се усмихна. Още няколко рани се бяха появили около устата му. — Изглежда някак си по-особен. Спектърът, искам да кажа.

Джек се уплаши, че Ричард ще се впусне в научни обяснения за природата на светлината, но приятелят му беше твърде изморен и болен, за да го занимава с физика. Двете момчета мълчаливо наблюдаваха как здрачът потъмнява цветовете около тях и превръща небето на запад в пурпурно сияние.

— Знаеш ли какво още превозваш в онзи вагон?

— Какво? — попита Джек. Всъщност изобщо не го беше грижа. Едва ли бе нещо добро. Просто се надяваше, че ще доживее да види още един подобен залез — толкова прекрасен и наситен с чувства.

— Пластичен експлозив. Надлежно опакован в еднокилограмови пакети. Имаш достатъчно, за да вдигнеш във въздуха цял град. Ако един от тези автомати случайно гръмне или някой друг улучи с куршум онези торби, от влака няма да остане и помен.

— Е, нито аз, нито ти ще направим това — каза Джек и отново се остави залезът да го завладее. А той сякаш беше едновременно странно предупреждение и сбъдната мечта и го поведе назад и му припомни всичко, което бе преживял, откакто напусна хотел „Алхамбра“ и парка. И Джек видя как майка му пие чай в малката сладкарница и изведнъж се превръща в изморена старица, как Спийди Паркър седи под едно дърво, как Вълк пасе стадото си. После видя Смоуки и Лори от ужасната кръчма в Оутли и всички омразни лица от дома „Слънчева светлина“: Хек Баст, Съни Сингър… И въпреки че Джек непрекъснато тъгуваше за Вълк, прекрасният залез направи мъката му още по-горчива и болезнена, макар че той не би могъл да обясни защо. Прииска му се да хване ръката на Ричард. „А защо не?“ — внезапно си помисли той и плъзна пръсти по пейката. Те докоснаха една доста мръсна, влажна ръка и се сключиха около нея.

— Толкова ми е зле — каза Ричард, — но не както преди. Гадно ми е на стомаха и цялото лице ме сърби.

— Мисля, че ще се почувствуваш по-добре, веднага щом се измъкнем от това място. — „Но какви доказателства имаш за това, докторе? Какви доказателства имаш, че всичко наоколо не го трови в момента?“ Нямаше нито едно. Утеши се със своята новоизмислена (новооткрита?) идея, че Ричард е неотменима част от това, което щеше да се случи в черния хотел. Той щеше да има нужда от Ричард Слоут и то не защото Ричард Слоут можеше да различи пластичен експлозив от чувал изкуствен тор.

Ходил ли е Ричард някога в черния хотел? Бил ли е всъщност и преди в близост до талисмана? Той погледна приятеля си, който дишаше учестено. Ръката му лежеше като студена восъчна фигурка в неговата.

— Не го искам повече този автомат — каза Ричард и го махна от скута си. — Повръща ми се от миризмата му.

— Добре, дай ми го. — Джек го пое със свободната си ръка и го сложи в собствения си скут. Едно от дърветата, попаднало в обсега на периферното му зрение, безмълвно изрева от болка: Скоро кучетата-мутанти щяха да започнат да тършуват за храна. Джек погледна към хълмовете вляво, откъм страната на Ричард, и видя как някаква човекоподобна фигура се промъква между скалите.

11.

— Хей — невярващо възкликна той. Безразличен към ужаса му, огненият залез продължаваше да разхубавява неразхубавимото. — Хей, Ричи!

— Какво? И на теб ли ти е лошо?

— Мисля, че видях някого горе. От твоята страна. — Той отново се втренчи във високите скали, но не забеляза никакво движение.

— Изобщо не ми пука — каза Ричард.

— По-добре е да ти пука. Помисли само как са избрали момента! Решили са да ни нападнат, когато стане съвсем тъмно, за да не можем да ги видим.

Ричард отвори лявото си око и направи небрежна проверка.

— Не виждам никого.

— В момента и аз не виждам, но се радвам, че взехме автоматите. Стой нащрек и си отваряй очите, ако искаш да се измъкнеш жив оттук!

— Господи, ама и ти си едно зрънце! — възкликна Ричард, но въпреки това се поизправи и отвори и двете си очи. — Джек, горе наистина не виждам нищо. Пък и вече съвсем се стъмва. Вероятно само ти се е сторило…

— Шшшт. — Джек сякаш видя още едно тяло да се прокрадва между скалите на билото на хълмовете. — Двама са. Чудя се дали няма и трети.

— А аз се чудя дали изобщо има някой. Пък и да има защо ще иска да ни причинява зло в края на краищата? Или…

Джек обърна глава и огледа релсите пред влака. Нещо мръдна зад дънера на едно от пищящите дървета. Нещо по-голямо от куче.

— Охо! Мисля, че още някой ни чака там отпред. — За миг страхът го скова. Просто не можеше да измисли какво да направи, за да се защити от тримата убийци. Стомахът му замръзна. Той взе автомата от скута си и тъпо го загледа. Чудеше се дали изобщо ще може да го използува. Дали бандитите от Прокълнатите земи също имаха пушки?

— Ричард, съжалявам, но мисля, че този път яйцето наистина е опряло до задника и ще имам нужда от помощта ти.

— Какво мога да направя аз? — с пискливо гласче попита Ричард.

— Първо си вземи автомата — отвърна Джек и му го подаде. — Освен това трябва да коленичим долу. Както сме седнали, сме чудесна цел.

Той даде пример и Ричард със забавени движения го последва. Зад тях се чу проточен вик, високо горе — още един.

— Разбраха, че сме ги видели — отбеляза Ричард — Но къде са те?

Отговорът дойде почти незабавно. Все още различим в здрача, един човек — или нещо, което приличаше на човек — излетя иззад прикритието си и затича надолу по склона към влака. Зад гърба му се вееха някакви дрипи. Той крещеше като индианец и размахваше нещо в ръце. То приличаше на извит прът и Джек все още се опитваше да разгадае функциите му, когато повече чу, отколкото видя, една тясна пръчица да прорязва въздуха покрай главата му.

— Мили Боже! Те имат лъкове и стрели!

Ричард простена и Джек се уплаши да не би приятелят му да повърне.

— Трябва да го застрелям.

Ричард преглътна и издаде нечленоразделен звук.

— О, дявол да го вземе! — нервно каза Джек и освободи предпазителя на автомата си. Вдигна глава и видя, че дрипавото същество зад тях тъкмо пуска нова стрела. Ако изстрелът се беше оказал точен, той никога повече нямаше да може да види каквото и да било, но стрелата просто безобидно изтропа по стената на кабината. Джек вдигна автомата и натисна спусъка.

Изобщо не очакваше това, което се случи. Смяташе, че автоматът ще остане кротък в ръцете му и покорно ще изхвърли няколко патрона. Само че той се замята като животно и издаде серия звуци, способни да спукат тъпанчетата му. Мирисът на барут се вряза в носа му. Дрипавият човек зад влака изхвърли ръцете си встрани, но от удивление, а не защото беше ранен. Джек най-сетне отдръпна пръста си от спусъка. Изобщо нямаше представа колко изстрела е дал или колко куршума са останали в пълнителя.

— Улучи ли го, улучи ли го? — питаше Ричард.

Човекът сега тичаше нагоре през долината, размахал огромни плоски стъпала. Джек изведнъж разбра, че това са някакви странни, приличащи на чинии приспособления — снегоходките на Прокълнатите земи. Онзи се опитваше да се скрие зад едно от дърветата.

Джек вдигна автомата с две ръце и насочи късата цев. След това внимателно натисна спусъка. Оръжието подскочи в ръцете му, но по-леко от първия път. Куршумите се разлетяха и поне един от тях попадна в целта, понеже човекът се катурна встрани, сякаш току-що го бе блъснал камион. Снегоходките изхвръкнаха от краката му.

— Дай ми твоя автомат — каза Джек. Пое го и както бе на колене, изстреля половин пълнител напред в тъмнината. Надяваше се, че е улучил създанието, което ги чакаше там.

Още една стрела улучи кабината. Друга солидно изтрака в стената на покрития вагон.

Ричард, свит на пода на кабината, трепереше и плачеше.

— Зареди моя — нареди Джек, извади пълнителя от джоба си и го пъхна под носа му. После затърси с поглед втория нападател. След по-малко от минута щеше да бъде твърде тъмно, за да се види каквото и да било.

— Виждам го! — извика Ричард — Видях го. Точно там! — Сочеше към една безмълвна, бързо движеща се между скалите сянка и Джек шумно изпразни остатъка от втория пълнител по нея. После Ричард пое празния автомат и му подаде заредения.

— Симпатицни момцета, добри момцета. — Гласът идваше от дясната им страна, но бе невъзможно да се разбере от какво разстояние. — Вие сте спрете сега. Аз състо сте спра, радзбрано? Свърсваме с тази работа, радзбрано? Симпатицни момцета, вие мозе би сте ми продадете тази пуска. Тя много добре убива, виздам аз.

— Джек! — уплашено прошепна Ричард, за да го предупреди.

— Хвърли лъка и стрелите! — изрева Джек.

— Джек, не можеш — прошепна Ричард.

— Веднага сте ги хвърля — каза гласът, все още пред тях. Нещо леко тупна в праха. — Вие момцета спрете. Продайте ми пуска, радзбрано?

— Добре — каза Джек. — Приближи се, за да можем да те виждаме.

— Радзбрано — отвърна гласът.

Джек дръпна лоста назад.

— Когато извикам, го блъсни напред толкова бързо, колкото можеш — прошепна той в ухото на приятеля си.

— О, Господи! — простена Ричард.

Джек провери дали предпазителят на автомата, който му бе подал Ричард, е освободен. Струйка пот се стече право в дясното му око.

— Всицко е наред веце — каза гласът. — Момцетата могат да се изправят. Изправете се, момцета.

„Събуди се, събуди се, моля, моля.“ Влакът, движещ се по инерция, почти спря.

— Сложи ръката си върху лоста — прошепна Джек. — Той скоро ще се покаже.

Треперещата ръка на Ричард докосна лоста. Изглеждаше твърде малка, твърде детска.

Джек изведнъж си спомни как старият Андерс беше коленичил пред него на изкорубения под и го бе попитал: „Но вие шъ се измъкнете ли невредим, милорд?“ Той изобщо не се беше отнесъл към въпроса му сериозно, бе му отговорил твърде лекомислено. Та какво са Прокълнатите земи за момче, което е мъкнало бурета за Смоуки Ъпдайк?

Сега Джек много повече се страхуваше, че ще се напишка, отколкото че Ричард ще блъвне обяда си върху лодена на Майлс П. Кигър, превърнал се тук в пончо.

Силен смях изригна в тъмнината край кабината. Джек се изправи, вдигна автомата и изкрещя в мига, в който едно тежко тяло се блъсна в стената на кабината и прилепна там.

Ричард натисна лоста и влакът рязко пое напред.

Една гола космата ръка здраво стисна стената на кабината. „Толкова за Дивия запад“ — помисли си Джек и в този миг цялото туловище на човека се надвеси над тях. Ричард изпищя, а той наистина едва не се напишка.

Лицето сякаш беше само зъби и изглеждаше по-зло от готова да ухапе гърмяща змия. Някаква капка (Джек инстинктивно реши, че е отрова) падна от един от дългите, изкривени зъби. С изключение на малкия нос, създанието, изправило се срещу момчетата, изключително много приличаше на човек със змийска глава. В ципестата си ръка държеше нож. Джек даде един изстрел напосоки.

Създанието се поколеба, олюля се назад за миг и Джек изведнъж видя, че ципестата ръка и ножът са изчезнали. То замахна напред с окървавения си чукан и върху ризата на Джек цъфна червено петно. Джек, загубил ума и дума, насочи автомата към гърдите на нападателя и дръпна спусъка.

Огромна червена дупка се появи в средата на нашарените гърди и дългите, изкривени зъби изтракаха. Джек продължаваше да натиска спусъка, автоматът от само себе си повдигна цевта си и след секунда-две главата на създанието се превърна в кървава каша. Още миг и то изчезна. Единствено огромното кърваво петно до стената на кабината показваше, че двете момчета не бяха сънували цялата схватка.

— Внимавай — кресна Ричард.

— Улучих го — въздъхна Джек.

— Къде отиде той?

— Падна. Мъртъв е.

— Ти му откъсна ръката — прошепна Ричард. — Как успя да го направиш?

Джек разпери ръце и видя, че те неистово треперят. Във въздуха се носеше мирис на барут.

— Просто се опитвах да подражавам на някой, който стреля добре. — Той отпусна ръце и облиза устните си.

Дванадесет часа по-късно, когато слънцето отново се показа над Прокълнатите земи, никое от момчетата не беше спало. Бяха прекарали цялата нощ стегнати като войници — седяха нащрек, стискаха автоматите и се ослушваха и за най-малкия шум. Като знаеше колко много амуниции превозва влакът, Джек сегиз-тогиз пускаше по някой откос напосоки вляво и вдясно. И дори да имаше хора или чудовища в този отдалечен сектор на Прокълнатите земи, през целия втори ден те ги оставиха да пътуват необезпокоявани. Джек изморено си мислеше, че това би могло да означава две неща. Те или знаеха за пушките, или пък тук, толкова близо до западния бряг, никой не искаше да си има вземане-даване с влака на Морган. Той не каза нищо от това на Ричард, чиито очи бяха замъглени и нефокусирани, и който сякаш изгаряше от температура през повечето време.

12.

В късния следобед на същия ден Джек започна да долавя във въздуха мириса на солена вода.