Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (51)

2.

Интуицията на Джек не го бе излъгала. Човекът, стоящ до него отвъд на черния пясък, по който още си личаха следите от куция крак на Морган дьо Орис, беше силен и бодър и в цветущо здраве.

Джек се втренчи в този непознат, който донякъде приличаше на по-млад брат на Спийди Паркър, със страхопочитание и известно безпокойство.

— Спийди… господин Паркъс, искам да кажа… какъв сте…

— Сега имате нужда от почивка — каза Паркъс. — Ти със сигурност, а приятелят ти още повече. Той бе по-близо до смъртта, отколкото някой някога ще узнае… но не мисля, че е от хората, които си падат по признанията, даже пред самите себе си.

— Да. Правилно сте го преценили.

— Тук отвъд ще си починете по-добре. — Паркъс взе Ричард на ръце и тръгна по плажа в противоположна на замъка посока. Джек се запрепъва до него, но постепенно изостана. След няколко крачки се задъха. Краката му сякаш бяха от гума. Главата го болеше, вероятно като реакция от последната битка.

— Защо… къде… — Това бе всичко, което задъхан успя да изрече. Държеше талисмана до гърдите си. Сега талисманът изглеждаше матов, повърхността му беше тъмна, непрозрачна и безинтересна.

— Ще повървим съвсем малко — каза Паркъс. — Ти и приятелят ти не искате да почивате, където беше той, нали?

И въпреки че беше изтощен, Джек поклати глава. Паркъс погледна назад през рамо, после тъжно кимна.

— Там вони на неговото зло. Вони и на вашия свят, Джек.

— За мен двете миризми доста си приличат.

Паркъс продължи напред с Ричард в ръце.

3.

На стотина метра по-нататък той спря. Тук черният пясък имаше по-светъл цвят — не бял, но сив. Паркъс внимателно остави Ричард на земята. Джек се изпъна до него. Пясъкът беше топъл — благословено топъл. Нямаше сняг.

Паркъс седна до него и кръстоса крака.

— Сега ще поспите — каза той. — Може би ще се събудите чак утре. Дори да е така, никой няма да ви безпокои. Погледни.

Паркъс махна с ръка към мястото, на което в Американските територии се намираше Пойнт Венути. Когато Джек за пръв път видя черния замък, цяло едно крило от него бе разрушено и изгоряло, сякаш вътре беше имало огромна експлозия. Сега замъкът изглеждаше съвсем обикновен. От заплашителността му не бе останал и помен, незаконното му съкровище бе отнесено. Той бе просто най-обикновен замък — камъни, подредени един върху друг по шаблон.

След това Джек забеляза, че земетресението не е било толкова силно тук отвъд, пък освен това бе имало и много по-малко за разрушаване. Видя няколко срутени колиби, очевидно построени предимно от дървени трупи. Видя няколко полуизгорели дилижанса — кадилаци, а може би и не кадилаци в Американските територии. Тук-там мерна проснати космати тела.

— Тези, които бяха тук и оцеляха, избягаха — каза Паркъс. — Знаят какво се случи, знаят, че Орис е мъртъв, и няма да ви безпокоят повече. Злото, което бе тук, си отиде. Разбираш ли това? Можеш ли да го почувствуваш?

— Да — прошепна Джек. — Но… господин Паркъс… вие няма да… няма…

— Да си тръгна ли? Напротив. Съвсем скоро. Ти и приятелят ти ще си отспите, но ти и аз първо трябва да поговорим. Разговорът няма да ни отнеме много време. Опитай се да вдигнеш глава от гърдите си и да я подържиш изправена още съвсем мъничко.

С доста усилия Джек се справи и дори успя съвсем — е, почти — да отвори очи. Паркъс кимна.

— Когато се събудите, хванете на изток… но не се пренасяйте. Останете тук отвъд известно време. Останете в Териториите. Там отвъд, от вашата страна, ще цари голяма бъркотия — спасителни отряди, тълпи репортери, Язон знае още какво. Поне снегът ще се стопи преди някой да разбере, че го е имало, с изключение на няколкото души, които ще бъдат обявени за луди…

— А вие защо трябва да тръгвате?

— Просто трябва да се поразходя насам-натам, Джек. Тук отвъд има много работа за вършене. Новината за смъртта на Морган вече пътува на изток. Пътува бързо. Вече съм изостанал от нея, а трябва да я изпреваря, ако мога. Искам да стигна до Големия пущинак… и на изток… преди много лоши люде да се насочат към други места. — Той погледна океана с очи сиви и студени като кремък. — Когато дойде време да се плаща сметката, хората трябва да платят. Морган го няма, но има още много длъжници.

— Вие сте нещо като полицай тук отвъд, нали?

Паркъс кимна.

— Аз съм това, което вие бихте нарекли Върховен съдия и Главен екзекутор едновременно. Тук отвъд е така. — Сложи силната си, топла ръка върху главата на Джек. — А там отвъд съм просто онзи чиляк, който обикаля от място на място, работи каквот му падне и чат-пат посвирва. И повярвай ми, понякога това ми харесва много повече.

Той отново се усмихна и този път беше Спийди.

— И ти сегиз-тогиз ще срещаш тоз чиляк, Джек. Дааа, сегиз-тогиз, на едно или друго място. Пред някои хали, може би, или в някой парк.

Паркъс намигна на Джек.

— Но Спийди не е… добре. Има му нещо, нещо, което талисманът не можа да докосне.

— Спийди е стар — каза Паркъс. — Той е на моята възраст, но вашият свят го е състарил много по-бързо. Все пак в него има останали няколко години живот. А може би и доста. Не се безпокой напразно, Джек.

— Обещавате ли? — попита момчето.

— О-йеее — ухили се Паркъс.

Джек изморено му отвърна.

— Ще тръгнете на изток и ще вървите докато сметнете, че сте изминали десет километра. Изкачите ли веднъж тези ниски хълмове, нататък пътят ще бъде лек. Оглеждай се за голямо дърво — най-голямото дърво, което някога си виждал. Приближете се до него, хвани Ричард за ръка и се пренесете обратно. Ще се озовете близо до гигантска секвоя, през чийто дънер е прорязан тунел, за да минава пътят — вашето Шосе-17, и то ще ви заведе право в покрайнините на едно малко градче в северна Калифорния, казва се Сторивил. Продължете навътре към града и ще видите мигащите светлинни надписи на една бензиностанция.

— И после?

Паркъс сви рамене.

— Не знам, поне не със сигурност. Може би ще срещнеш някого, когото ще познаеш.

— Но как ще се прибе…

— Шшшт — каза Паркъс и сложи ръка на челото му точно както бе правила майка му, когато той беше…

(„Нани, нани, спинкай, Джеки, мое бебенце-вързопче, тръгна татко ти на лов, нани, нани, Джеки, всичко е наред и всичко е наред…“)

…съвсем малък. — Стига толкова въпроси. Смятам, че оттук нататък всичко с теб и Ричард ще бъде наред.

Джек легна. Прегърна тъмната топка с едната си ръка. Клепачите му натежаха.

— Ти се държа като смело и предано момче, Джек — тържествено каза Паркъс. — Бих искал да беше мой собствен син… Поздравявам те за куража ти. И за твоята вяра. Хора в много светове ти дължат голяма благодарност. И смятам, че по един или друг начин доста от тях усещат това.

Джек успя да се усмихне.

— Постойте още малко — промълви той.

— Добре. Докато заспиш. Не се безпокой, Джек. Тук нищо няма да ви навреди.

— Мама винаги казваше…

Но преди да завърши мисълта си, сънят вече го беше победил.

4.

Сънят по някакъв мистериозен начин продължи да предявява претенции към него и на следващия ден, когато Джек вече беше буден. Или ако не сънят, поне някаква защитна способност на ума, която превърна по-голямата част от този ден в нещо размазано и колебливо като сън. Той и Ричард, който се влачеше едва-едва също като него, стояха под най-високото дърво в света. Десет души не биха могли да го обхванат с ръце. Дървото се извисяваше до небето. В гората от невероятно високи дървета то бе същински великан, ясен пример за плодородието на Териториите.

„Не се безпокой“ — бе казал Паркъс в мига, когато се канеше да се изпари като Червения котак. Джек отметна глава, за да погледне към върха на дървото. Макар и да не го осъзнаваше напълно, бе емоционално изтощен. Огромното дърво само леко го учуди. Джек опря ръка в изненадващо гладката му кора. „Убих човека, който е убил баща ми“ — рече си той. Стисна здраво тъмната, сякаш мъртва топка на талисмана. Ричард гледаше нагоре към гигантската корона на дървото, извисяващо се над тях като небостъргач. Морган беше мъртъв, Гардънър също, а снегът на плажа би трябвало да се е стопил досега. И все пак не всичкият бе изчезнал. Джек се чувствуваше така, сякаш главата му беше пълна с преспи. Някога си бе мислил — сега му се струваше, че е било преди хиляда години — че ако наистина допре ръцете си до талисмана,ще бъде така изпълнен с триумф и възбуда и благоговение, та сигурно ще се пръсне. Но сега изпитваше само трохичка от всичко това. В главата му валеше сняг и той не виждаше по-далеч от инструкциите на Паркъс. Осъзна, че огромното дърво го повдига.

— Хвани ръката ми — рече той на Ричард.

— Но как ще се приберем у дома?

— Не се безпокой — отвърна Джек и стисна ръката му. Джек Сойер нямаше нужда да го повдига дърво. Джек Сойер беше ходил в Прокълнатите земи, бе победил черния хотел, Джек Сойер беше смел и предан. Джек Сойер беше преуморено дванадесетгодишно момче и в мозъка му сякаш валеше сняг. Той без усилия се пренесе в своя собствен свят, а Ричард, стиснал ръката му, се плъзна през всички препятствия заедно с него.

5.

Гората се беше свила и сега бе американска гора. Покривът от леко помръдващи клони бе забележимо по-нисък, дърветата около тях — видимо по-малки, отколкото в гората на Териториите, към която ги беше упътил Паркъс. Джек смътно долови промяната още преди да види двулентовото шосе пред себе си, но реалността на двадесетия век бързо-бързо го срита в пищялите, понеже едва зърнал шосето, чу бръмчене и инстинктивно отскочи и дръпна Ричард точно преди едно малко бяло рено да профучи покрай тях. Колата ги отмина и се вмъкна в тунела, прорязан през дънера на секвоята (която бе по-малка дори от половината на своята двойница в Териториите). Но поне един възрастен и две деца от реното не гледаха към гората, заради която бяха изминали целия път от Ню Хампшир („Живей свободен или умри!“). Жената и двете хлапета на задната седалка се бяха извили назад и зяпаха Джек и Ричард. Устите им бяха широко отворени и приличаха на малки черни пещери. Те току-що бяха видели две момчета да се появяват край шосето като духове, мигновено и като по чудо да придобиват форма от нищото като в някакъв фантастичен филм.

— Можеш ли да повървиш малко?

— Аха — отвърна Ричард.

Джек стъпна на настилката на Шосе-17 и тръгна през огромната дупка в дървото.

Мислеше си, че може би просто сънува всичко това. Може би все още е на плажа в Териториите, може би Ричард спи свит до него, може би те двамата все още са под доброжелателния поглед на Паркъс. „Мама винаги казваше… Мама винаги казваше…“

6.

Движейки се като през гъста мъгла (въпреки че денят в тази част на северна Калифорния всъщност беше сух и слънчев), Джек Сойер изведе Ричард Слоут от гората. След нея шосето се спускаше надолу покрай сухи декемврийски ливади.

„… че най-важната личност във всеки филм обикновено е операторът…“

Тялото му се нуждаеше от още сън. Мозъкът му се нуждаеше от почивка.

„… че вермутът съсипва доброто мартини…“

Ричард замислен тепкаше след него. Движеше се толкова бавно, че Джек трябваше да спира и да го изчаква. На около километър се виждаше малко градче, което сигурно бе Сторивил. От двете страни на шосето имаше по няколко ниски бели постройки. Табелата над една от тях гласеше: „Антиквариат“. Малко по-нататък над една безлюдна пресечка висеше премигващ светофар. Джек зърна ъгълчето на светлинния надпис на бензиностанция. Ричард с усилия местеше крака, навел ниско глава и почти опрял брадичка в гърдите си. Джек пристъпи към него, видя, че приятелят му плаче, и го прегърна.

— Искам да знаеш нещо.

— Какво? — Дребното лице на Ричард бе набраздено от сълзи, но предизвикателно.

— Обичам те — каза Джек.

Очите на Ричард отскочиха към настилката на шосето. Джек продължаваше да го прегръща през раменете. След миг Ричард погледна нагоре — погледна право в Джек — и кимна. И Джек си спомни думите, които Лили Кавано Сойер наистина бе казала веднъж-дваж на сина си: „Джеки, понякога просто трябва да държиш езика зад зъбите си.“

— На път сме, Ричи — каза той и го изчака да си избърше очите. — Предполагам, че някой е изпратен да ни посрещне на бензиностанцията.

— Хитлер може би? — Ричард притисна очите си с ръка. След миг бе готов и двете момчета заедно влязоха в Сторивил.

7.

От сенчестата страна на бензиностанцията бе паркиран един кадилак — „Елдорадо“ с телевизионна антена от задната страна. Изглеждаше голям като каравана и черен като смъртта.

— О, Джек, по дяволите — изстена Ричард и го сграбчи за рамото. Очите му бяха ококорени, устата му трепереше.

Джек усети как адреналинът му отново се повишава, но вече просто му беше писнало. Бе му се събрало твърде много, твърде много, твърде много.

Стиснал тъмната кристална топка от вехтошарски магазин, в каквато се бе превърнал талисманът, той тръгна надолу по хълма към бензиностанцията.

— Джек! — отпаднало изписка Ричард зад него. — Какво правиш, по дяволите? Това е един от тях! Същите коли бяха в „Тейър“! Същите коли бяха в Пойнт Венути!

— Паркъс каза да дойдем тук.

— Съвсем си луднало, приятелче — прошепна Ричард.

— Знам. Но този път всичко ще бъде добре. Ще видиш. И не ме наричай „приятелче“.

Вратата на кадилака се отвори и се подаде тежък мускулест крак в крачол от избелен дънков плат. Безпокойството се превърна в истински ужас, когато Джек забеляза, че пръстите на ботуша са отрязани, за да могат дългите космати пръсти да стърчат навън.

Ричард изписука до него като полска мишка.

Да, беше вълкодлак. Джек знаеше това още преди човекът да се обърне. Бе висок почти два метра. Косата му беше дълга до яката, чорлава и не съвсем чиста. В нея се бяха заплели няколко репеи.

След това едрата фигура се обърна, две оранжеви очи проблеснаха и изведнъж ужасът се превърна в радост.

Джек тичаше като луд към едрия човек долу, пет пари не даваше за обслужващия бензиностанцията, който бе излязъл специално, смаян от поведението му, и за зяпачите пред отсрещния магазин. Косата му се вееше назад, мръсните му кецове тупкаха, лицето му бе разтегнато от замаяно ухилване, очите му светеха като самия талисман.

Гащеризон. Кръгли очила без рамка като на Джон Ленън. И широка приветствена усмивка.

— Вълк! — извика Джек Сойер. — Вълк, ти си жив! Жив си!

Беше на два метра от него, когато скочи. Вълк го хвана без каквото и да било затруднение. Хилеше се от удоволствие и възторг.

— Джек Сойер! Вълк! Гледай ти! Точно както каза Паркъс! Аз съм тук на това богопоразяващо място, което мирише като лайно в блато, и ти също си тук! Джек и неговият приятел! Вълк! Добре! Страхотно! Вълк!

Всъщност именно миризмата каза на Джек, че това не е неговият Вълк, точно както му каза и че този Вълк е някакъв негов роднина… много близък най-вероятно.

— Познавах „родения ти наведнъж“ брат — каза Джек, докато още бе в силните му космати ръце. Сега, вече отблизо, видя, че това лице е по-старо и по-мъдро, но все така сърдечно.

— Моят брат Вълк — каза Вълк и пусна Джек долу. Протегна ръка и докосна талисмана с върха на пръста си. В същия миг една ярка искра лумна и като комета прониза тъмните дълбини на глобуса. Вълк го гледаше с благоговение.

После си пое дъх, погледна Джек и се ухили. Джек незабавно му отвърна.

Ричард ги наблюдаваше предпазливо и учудено.

— В Териториите има както лоши, така и добри вълкодлаци… — започна Джек.

— Много добри вълкодлаци — прекъсна го Вълк и подаде ръка на Ричард. Той понечи да се отдръпне, после я пое. Извивката на устата му накара Джек да си направи извода, че приятелят му очаква с него да се случи това, което се бе случило с Хек Баст преди доста време.

— Това е „роденият наведнъж“ брат на моя Вълк — гордо заяви Джек. Прокашля се, понеже не знаеше как точно да изрази чувствата си към брата на това същество. Дали вълкодлаците си поднасят съболезнования? Дали те бяха част от техния ритуал?

— Обичах брат ти — каза той. — Той ми спаси живота. Като изключим Ричард, който е тук, той беше най-добрият приятел, когото някога съм имал. Мъчно ми е, че умря.

— Сега е в луната — каза братът на Вълк. — Ще се върне. Джек Сойер, всичко си отива като луната. И всичко се връща като луната. Хайде да вървим. Искам да се махна от това вонящо място.

Ричард го погледна озадачен, но Джек го разбираше и му съчувствуваше. Бензиностанцията сякаш беше обградена от горещата мазна воня на въглеводороди като с кафяво було, през което човек може да гледа.

Вълк се доближи до кадилака и отвори задната врата като същински шофьор. Джек предположи, че той всъщност е точно такъв.

— Джек? — Ричард изглеждаше изплашен.

— Всичко е наред.

— Но къде…

— При майка ми, мисля. Ще прекосим цялата страна чак до Аркадия Бийч, Ню Хампшир. Пътуването ще бъде първокласно. Хайде, Ричи.

Приближиха се до колата. На широката задна седалка се мъдреше стара кутия за китара. Сърцето на Джек отново подскочи.

— Спийди! — Той се обърна към брата на Вълк. — И Спийди ли ще дойде с нас?

— С вас съм само аз — ухили се вълкодлакът.

Джек посочи кутията за китара.

— А това откъде се взе?

Вълк пак се ухили и показа много и големи зъби.

— От Паркъс — каза той. — За вас остави и това. Почти забравих.

Извади от задния си джоб някаква много стара пощенска картичка. От предната й страна се виждаше въртележка с познати кончета. Ела Спийд и Сребърната дама също бяха между тях. Само че жените около въртележката бяха облечени с рокли с турнюри, а момченцата с голфчета. Много от мъжете имаха цилиндри и тънки мустачки. Картичката бе пожълтяла от старост.

Джек я обърна и първо прочете отпечатания в средата надпис: „Въртележката в Аркадия Бийч, 4 юли, 1894.“

И именно Спийди — а не Паркъс — бе издраскал не съвсем грамотно две изречения с разкрачен почерк и тъп, мек молив.

„Ти извърши големи чудеса, Джек. Използвай каквот ти трябва от кутията — запази остатъка или го изхвърли.“

Джек прибра картичката в джоба си, влезе в кадилака и се плъзна по плюшената седалка. Една от закопчалките на старата кутия беше счупена. Той отвори другите три.

— Мили Боже! — възкликна Ричард, който беше влязъл след него в колата.

Кутията беше натъпкана с двадесетдоларови банкноти.

8.

Вълк ги закара вкъщи и макар че Джек позабрави част от случилите се през тази есен събития доста бързо, всеки миг от това пътуване остана запечатан в съзнанието му завинаги. Той и Ричард седяха на задната седалка на кадилака и Вълк ги караше на изток и на изток и на изток. Знаеше пътищата и шофираше добре. Понякога си пускаше касети на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“ — „Бяг през джунглата“ май му беше любима — толкова силно, че на момчетата едва не им се спукваха тъпанчетата. След това прекарваше дълго време да слуша как се променя звукът на вятъра, докато той натиска бутона и страничното стъкло се вдига и спуска. Това занимание сякаш напълно го омагьосваше.

На изток, на изток, на изток — всяка сутрин към изгрева, всяка вечер към мистериозно сгъстяващия се синкав здрач, като първо се слушаше Джон Фогърти и след това вятърът, после отново Джон Фогърти и после отново вятърът.

Тримата ядоха пици. Тримата ядоха хамбургери. После спряха в крайпътен грил-ресторант, където Джек и Ричард си взеха по една порция, а Вълк омете двайсетина барабар с костите и Джек си спомни за своя Вълк и пуканките. Къде ли се беше случило това? Мънси. В покрайнините на Мънси, в киното с шестте салона. Точно преди да се насадят на пачи яйца в дома „Слънчева светлина“. Той се ухили… и усети как нещо като стрела прободе сърцето му. Погледна през прозореца, за да скрие от Ричард сълзите си.

През втората нощ спряха в Джулсбърг, Колорадо, и Вълк им приготви страхотна вечеря на скарата, която измъкна от багажника. Ядоха насред заснеженото поле под светлината на звездите, загърнати в тежките шуби, които си бяха купили с пари от кутията на Спийди. Високо горе проблесна метеоритен дъжд и Вълк се разтанцува в снега като дете.

— Обичам този човек — замислено каза Ричард.

— Дааа, аз също. Трябваше да срещнеш брат му.

— Искрено съжалявам, че не успях. — Ричард започна да събира боклуците. Следващите му думи напълно шашардисаха Джек. — Вече забравям много неща.

— Какво имаш предвид?

— Точно това. С всеки километър си спомням все по-малко от случилото се. Всичко сякаш потъва в мъгла. Мисля… мисля, че така и искам да бъде. А ти наистина ли си сигурен, че майка ти е добре?

Джек три пъти се бе опитал да се обади на майка си. Никой не отговори, но той не се тревожеше особено. Надяваше се, че всичко е наред. Когато стигне, тя ще е там. Болна… но все още жива. Надяваше се.

— Да.

— Тогава защо не вдига телефона?

— Слоут правеше някакви трикове с телефоните — отвърна Джек. — Сигурен съм, че е скроил подобен номер и с персонала в „Алхамбра“. Тя още е добре. Болна е… но е добре. Още е там. Чувствувам го.

— И ако това нещо я излекува… — Ричард се поколеба и след това се гмурна в дълбокото. — Ти още ли… имам предвид, още ли смяташ, че тя ще ми разреши… знаеш… да остана с вас?

— Не — отвърна Джек, докато му помагаше да приберат остатъците от вечерята. — Тя ще иска да те види в някое сиропиталище, а може би и в затвора. Ричард, я не ставай кретен. Разбира се, че ще останеш при нас, къде другаде!

— Да но… след всичко, което направи баща ми…

— Баща ти, Ричард, не ти.

— И вие няма винаги да ми напомняте… да разчовърквате паметта ми?

— Не, ако искаш да забравиш.

— Аз наистина искам, Джек. Най-много от всичко искам точно това.

Вълк се върна.

— Момчета, готови ли сте? Вълк!

— Вече да — отвърна Джек. — Вълк, кажи нещо за касетата на Скот Хамилтън, която купих следобед.

— Става, Джек. А ти какво ще кажеш за „Кридънс“?

— За „Бяг през джунглата“ ли?

— Добър тон, Джек! Тежък! Вълк! Богопоразяващо тежък тон!

— Така е, Вълк. — Джек метна поглед към Ричард. Очите им се срещнаха и Ричард се ухили.

На следващия ден прекосиха Небраска и Айова. Ден по-късно минаха покрай развалините на дома „Слънчева светлина“. Джек реши, че Вълк нарочно е избрал този път, че може би иска да види мястото, където бе умрял брат му. Той наду касетофона до дупка, но на Джек въпреки това му се струваше, че чува хлиповете на своя Вълк.

Време. Отделни отрязъци от време. Джек сякаш плуваше и изпитваше някакво чувство за край, триумф и сбогуване. Уволнен с почести.

На петия ден към залез слънце навлязоха в Нова Англия.