Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (20)

2.

Този път цялото придвижване на Джек в Териториите беше половин километър в западна посока — разстоянието, на което Вълк бе преместил стадото си, за да могат животните да пият вода от потока, където малко по-късно самият Вълк едва не се удави. Тук отвъд Джек се озова с десет километра по на запад.

Едва изкачиха насипа. Всъщност Вълк тегли Джек почти през цялото време. В последните отблясъци дневна светлина Джек забеляза, че на петдесетина метра нагоре по пътя вдясно се отцепва изходна рампа. Светлоотражателният надпис гласеше: „Аркейнъм. Последен изход за Охайо. 20 км до границата на щата“.

— Сега трябва да стопираме — каза Джек.

— Да стопираме — замислено повтори Вълк.

— Я да те огледам.

Джек реши, че Вълк ще мине, поне в тъмното. Все още беше облечен с гащеризона, върху който сега се бе появил оригинален етикет. Домашно тъканата му риза се бе превърнала във фина синя ленена блуза. Босите му крака се бяха сдобили с огромен чифт мокри мокасини и къси бели чорапи.

Най-странни от всичко изглеждаха кръглите очила с метална рамка, като онези, които обикновено носеше Джон Ленън, разположили се в средата на огромното му лице.

— Вълк, някога имал ли си неприятности с очите? Отвъд в Териториите?

— И да съм имал, не съм знаел. Така предполагам. Вълк! Със сигурност тук отвъд виждам по-добре с тези стъклени очи. Вълк! Точно тук и сега! — Той погледна към ревящото движение по магистралата и за миг Джек се постави на мястото му и си представи картината през неговите очи: огромни железни зверове с грамадни жълто-бели очи ръмжат в нощта с невъобразима скорост, а кръглите им гумени крака вдигат пришки по пътя.

— Виждам по-добре, отколкото бих искал — с безнадеждно отчаяние довърши Вълк.

3.

Два дни по-късно две изморени момчета с подбити крака с накуцване навлязоха в покрайнините на град Мънси, Индиана. Джек изгаряше от почти четиридесет и два градусова температура и непрекъснато кашляше. Лицето на Вълк беше подуто и потъмняло. Приличаше на боксьор, видял дебелия край в последния мач. Предишния ден се бе опитал да набере малко ябълки от едно дърво, израсло в сянката на изоставен хамбар край пътя. Вече се бе покатерил и пускаше сбръчканите есенни ябълки в пазвата на гащеризона си, когато рояк оси, свили гнездото си някъде под стрехата на стария хамбар, го откри. Вълк се смъкна от дървото с най-голяма бързина и кафяв облак около главата си. Виеше от болка. Но нито подутото му, напълно затворено око, нито носът му, който бързо-бързо заприлича на огромна синьо-виолетова ряпа, му попречиха да настоява Джек да получи най-хубавите ябълки. Всъщност между тях изобщо нямаше хубави, всичките бяха малки, кисели и червиви и Джек трябваше да се насили, за да хапне, но след всичко, през което бе минал Вълк, за да се сдобие с тях, сърце не му даде да откаже.

Голям стар камион профуча край тях и изсвири с клаксон.

— Хей, задници! — поздрави ги нечий крясък, придружен от избухването на силен, зареден с бира смях. Вълк изрева и се вкопчи в Джек, който се бе надявал, че Вълк в края на краищата ще преодолее ужаса си от колите, но вече наистина започваше да се отчайва.

— Всичко е наред, Вълк — изтощено каза той, докато за двадесети или тридесети път днес смъкваше ръцете му от себе си. — Успокой се, отминаха.

— Толкова силно! О, какъв шум! Вълк! Вълк! Вълк! О, Джек, ушите ми, горките ми уши!

„Сигурно ще ти хареса шеметната скорост по свръхбързите калифорнийски магистрали, Вълк — изтощено си помисли Джек. — Ще те проверим там, ако още пътуваме заедно. Можем да опитаме с някоя състезателна кола или мотоциклет. Като нищо ще се побъркаш по тях.“

— Някои хора си падат по силните звуци, Вълк. Те… — Нов пристъп на кашлицата го връхлетя и за миг светът заплува пред очите му в размазано сиво и много, много бавно се върна на фокус.

— Харесват го, така ли? — промърмори Вълк. — Язон! Как може някой да харесва подобно нещо, Джек? А миризмите…

Джек разбираше, че за Вълк най-лошото са миризмите. Не бяха минали и четири часа от пристигането им тук отвъд и Вълк започна да нарича неговия свят „Страната на лошите миризми“. През първата нощ Вълк повръща поне половин дузина пъти. Отначало напояваше почвата на Охайо с кална вода от потока, който продължаваше съществуването си в друга вселена, после само се дереше на сухо и отчаяно обясняваше, че било от миризмите. Не разбирал как Джек може да ги понася, как който и да било може да ги понася.

Джек знаеше, че при връщането си от Териториите човек се задавя от миризми, които даже не забелязва, докато живее покрай тях. Дизелово гориво, отработени газове, индустриални отпадъци, боклуци, замърсени води, химикали. После отново свиква с тях. Свиква с тях или просто претръпва. Само че с Вълк не стана така. Той мразеше колите, мразеше миризмите, мразеше този свят. Джек дори не мислеше, че някога ще свикне с него. И ако той не успееше да го върне в Териториите в най-скоро време, Вълк може би щеше да полудее. „А може би преди това ще докара до лудост мен — помисли си момчето. — Както гледам, май не ми трябва много.“

Потракващо ремарке, натоварено с пилета, се заклати покрай тях. Следваше го нетърпелива редица коли, някои от които натискаха клаксоните си. Вълк почти скочи в ръцете на Джек. Отслабнал от температурата, той се олюля и политна към обраслата с храсталак, пълна с боклуци канавка, където се стовари толкова тежко, че зъбите му изтракаха.

— Извинявай, Джек — отчаяно каза Вълк. — Бог да ме порази!

— Вината не е твоя. Случва се. Време е да си починем пет минути.

Вълк се свлече до него. Седеше мълчаливо и неспокойно го наблюдаваше. Разбираше колко много усложнява живота на Джек. Знаеше, че момчето изгаря от нетърпение да се движи по-бързо — отчасти, за да се отдалечи от Морган, но главно поради някаква друга причина. Знаеше, че Джек насън стене и споменава името на майка си, а понякога и плаче. Но единственият път, когато го видя да плаче буден, бе, след като той, Вълк, едва не полудя на изходната рампа при Аркейнъм. Това се случи, когато осъзна какво разбира Джек под „стопирам“ и му каза, че не би могъл да пътува с кола поне известно време, а може би и никога — момчето просто седна на перилата и се разплака в шепите си. И след това спря, което беше добре… но когато вдигна лицето си, погледна към Вълк така, че той се почувствува сигурен — Джек ще го остави сам в ужасната Страна на лошите миризми… а без него Вълк скоро съвсем би полудял.

4.

До изходната рампа за Аркейнъм вървяха по платното за аварийно спиране. Всеки път, когато някоя кола или камион ги задминаваше в сгъстяващия се здрач, Вълк ужасен се вкопчваше в него. Джек дочу как въздушната струя донася до ушите му нечий подигравателен глас.

— Къде е вашата кола, мошеници?

Изтръска го, както куче изтръсква вода от козината си и просто продължи да върви, като хващаше ръката на Вълк и го дърпаше след себе си всеки път, когато той показваше признаци на изоставане и желание да свърне към гората. Беше важно да успеят да се измъкнат от участъка с бариерата за плащане на таксите, където автостопът беше забранен, и да застанат на изходната рампа за Аркейнъм. Някои щати бяха узаконили стопирането от рампите (или поне така му каза скитникът, с когото бе споделил един хамбар преди няколко нощи), а дори в щатите, в които размахването на палец на практика се смяташе за престъпление, полицаите обикновено си затваряха очите, ако човек стои на самата рампа.

И така първо да стигнат до рампата. Да се надяват, че няма да мине патрул, преди да са се добрали до нея. На Джек не му се мислеше как пътните полицаи биха могли да приемат Вълк. Сигурно ще си помислят, че е хванал превъплъщението на Чарлс Мансън от осемдесетте, което си е сложило очила, за да пунтира Ленън.

Стигнаха до рампата и застанаха край лентата, водеща на запад. Десет минути по-късно някакъв очукан стар крайслер вече беше спрял. Шофьорът, широкоплещест мъжага с дебел волски врат и килната назад шапка, се наведе и отвори вратата.

— Хайде, момчета! Гадна нощ, нали?

— Благодарим, господине, не е лъжа — радостно отвърна Джек. Умът му работеше на бързи обороти, опитваше се да измисли как би могъл да вмъкне Вълк в историята и изобщо не забелязваше изражението му.

Мъжагата обаче го забеляза. Лицето му се ожесточи.

— Нещо лошо ли помирисваш, синко?

Джек бе върнат към действителността от тона му — суров като изражението на лицето му. Цялата сърдечност си бе отишла и той изглеждаше, като че ли ей сега ще влезе в кръчмата в Оутли, за да изпие няколко бири, а после да изяде и чашите.

Джек се изви и погледна към Вълк.

Ноздрите му трептяха като ноздрите на мечка, подушила скункс.

Устните му не само се бяха дръпнали и оголили зъбите му, а просто щяха да се скъсат от опъване.

— Той да не е нещо бавноразвиващ се? — тихо попита мъжът.

— Не, ъъъ, той просто…

Вълк започна да ръмжи. Точно така, браво!

— Мили Боже! — възкликна мъжагата с тон на човек, който просто не може да повярва, че това наистина става. После даде газ и се понесе към изходната рампа, а предната врата се затвори с трясък. Задните му светлини кратко присветнаха в подножието на рампата и изпратиха червеникавите си отражения през дъждовния мрак към мястото, където стояха те.

— Страхотно! — възкликна Джек и се обърна към Вълк, който отстъпи назад и се сви под гневния му поглед. — Направо знаменито! Ами че нали ако той има радиотелефон, веднага ще повика полиция и ще разтръби на всички, че двама умопобъркани се опитват да се качат в някоя кола на рампата на изхода от Аркейнъм! Язоне! Или Исусе! Или който и да си там, все ми е едно! Вълк, да не би да искаш да видиш поразени две шибани вересии, а? Само направи това още няколко пъти и ще почувствуваш как ги поразяват! На гърба си ще изпиташ как ни поразяват! Нас, да, самите нас!

Изчерпан, ядосан, разстроен, напълно изтощен, Джек тръгна към присвилия се страхливо Вълк, който, стига да поискаше, с един удар би могъл да му откъсне главата, и той отстъпи назад.

— Не викай, Джек — изстена Вълк. — Миризмите… как да вляза при тях… как да се затворя вътре с толкова ужасни миризми…

— На нищо не миришеше! — кресна Джек. Гласът му се скъса, възпаленото гърло го заболя повече от всякога, но той като че ли не можеше да спре, трябваше да се навика или да полудее. Мократа му коса се свлече в очите. Отметна я встрани и после цапна Вълк по рамото. Чу се силно изпляскване и ръката го заболя така, сякаш бе ударил камък. Вълк жално зави и това още повече вбеси Джек. А най-много го ядоса собствената му лъжа. Този път беше прекарал в Териториите по-малко от шест часа, но колата наистина вонеше като бърлога на диви зверове. Бе усетил да се смесват острите, гадни миризми на гранясало кафе и прясна бира (между краката на мъжа имаше отворена кутийка), а висящият на огледалото за обратно виждане освежител за въздух смърдеше като сухата, сладникава пудра по бузите на труп. Освен това имаше още нещо, нещо много потискащо, нещо някак си мокро, лепкаво…

— На нищо! — втори път кресна момчето с дрезгав, пресеклив глас и удари Вълк по другото рамо. Той отново зави и се обърна с гръб, сви се като дете, налагано от сърдит баща. Джек го заудря по гърба и от мокрия му гащеризон се разхвърчаха пръски. При всеки удар на ръката му Вълк изреваваше.

— Най-добре ще бъде да свикнеш (шат!), понеже следващата кола може да се окаже полицейска (шат!) или зеленото БМВ на Морган Слоут (шат!) и ако можеш да се държиш само като едно голямо бебе, спукана ни е работата (шат!)! Разбираш ли това?

Вълк не отвърна. Стоеше с гръб към Джек и трепереше под дъжда. И плачеше. Джек усети, че и в собственото му гърло се надига буца, на очите му припари. Всичко това само увеличи гнева му. Някаква ужасна част от него просто копнееше да се нарани до болка и знаеше, че нараняването на Вълк е чудесен начин да го стори.

— Обърни се!

Вълк се подчини. Мътните кафяви очи ронеха сълзи зад кръглите очила. От носа му се стичаха сополи.

— Разбра ли ме?

— Да — изстена Вълк. — Да, разбрах, но не бих могъл да пътувам с него, Джек.

— И защо не? — сърдито го погледна Джек, опрял свити юмруци на хълбоците си. О, как го болеше главата!

— Понеже той умираше — тихо отвърна Вълк.

Джек се втренчи в него, целият му яд просто се изпари.

— Джек, ти не разбра ли? — меко попита Вълк. — Вълк! Не подуши ли това?

— Не — прошепна Джек, останал без дъх. Понеже той бе помирисал нещо, нали? Нещо непомирисвано досега, някаква странна смес от…

Изведнъж се сети и цялата сила го напусна. Краката му се подкосиха, той приседна на парапета и погледна към Вълк.

Изпражнения и гниещо грозде. Точно така. На това миришеше! На изпражнения и гниещо грозде.

— Това е най-лошата миризма — каза Вълк. — Появява се, когато хората са забравили как да бъдат здрави. Ние я наричаме Черната болест. Аз дори мисля, че той не знаеше, че я има. Джек… Странниците не могат да я помиришат, нали?

— Не — прошепна Джек. Ами ако сега изведнъж се телепортираше в Ню Хампшир, в апартамента на майка си в „Алхамбра“, дали нямаше да помирише същата воня и там?

Да. Щеше да я подуши и при майка си, щеше да усети как през порите й се просмуква миризмата на изпражнения и гниещо грозде, как от нея мирише на Черната болест.

— Ние я наричаме рак — промълви той. — Наричаме я рак и майка ми я има.

— Просто не знам дали някога ще мога да пътувам с кола — каза Вълк. — Джек, ще опитам отново, ако искаш, но миризмите… вътре… те са достатъчно лоши и навън, но вътре…

И точно тогава Джек бе скрил лице в шепите си и бе заплакал, отчасти от отчаяние, но най-вече от изтощение. Да, и изражението, което Вълк смяташе, че е видял на лицето му, наистина се беше появило. За миг изкушението да изостави Вълк бе нещо повече от изкушение, то просто се превърна в подлудяваща повеля. Шансовете да стигне до Калифорния и да намери талисмана, каквото и да представляваше той, и преди не бяха големи, но сега се бяха смалили до трепкаща на хоризонта точка. Вълк не само щеше да го забави, Вълк рано или късно щеше да вкара и двамата в затвора. Най-вероятно скоро. И как би могъл изобщо да обясни Вълк на разумния Ричард Слоут?

В този миг Вълк видя върху замисленото лице на Джек изражение, което говореше за хладна пресметливост, и коленете му се подкосиха. Той се свлече на тях и протегна към Джек сключените си ръце като ухажор в сълзлива викторианска мелодрама.

— Не ме оставяй, Джек. Моля те, не тръгвай без мен. Не ме изоставяй! — захлипа той. — Не изоставяй приятеля си, не ме оставяй тук, ти ме доведе тук, моля те, не ме оставяй сам…

След това разбираемите думи изчезнаха. Вълк се опитваше да говори, но очевидно бе способен единствено да хълца. Джек усети, че го връхлита нечовешка умора. И как само го обгърна — като удобно старо сако, обличано безброй пъти! „Не ме изоставяй, ти ме доведе тук…“

Това е то! Той носеше отговорност за Вълк, нали така? Да. О, да, наистина. Той го бе хванал за ръката, той го бе издърпал от Териториите в Охайо и с болящото си рамо можеше да докаже това. Не бе имал избор, разбира се. Вълк се давеше, а и да не се бе давил, Морган щеше да го опече с проклетия си гръмоотвод. Така че той би могъл да се обърне към Вълк и да попита: „Е, Вълк, стари приятелю, я кажи какво предпочиташ? Да си тук уплашен или там мъртъв?“

Да, като нищо би могъл и горкият Вълк нямаше да успее да отговори, понеже хич не беше бърз в умствената област. Но чичо Томи обичаше да цитира една китайска поговорка, която гласеше: „Спасиш ли живота на някой човек, носиш отговорност за него, докато си жив!“

Нямаше значение проливният дъжд, нямаше значение проклетото движение на краката. Той отговаряше за Вълк.

— Не ме оставяй, Джек — продължаваше да плаче той. — Вълк! Вълк! Моля те, не оставяй добрия Вълк! Аз ще ти помагам, ще стоя на пост през нощта, ще видиш колко много неща мога да върша, само недей, недей ме…

— Престани да си дереш гърлото и стани! — тихо каза Джек. — Няма да те изоставя. Но трябва да се измитаме оттук. Онзи човек наистина може да извика полиция. Хайде да тръгваме.

5.

— Измисли ли какво е следващото, което трябва да направим? — плахо попита Вълк.

Почиваха си в обраслата канавка в покрайнините на Мънси повече от половин час и когато Джек се обърна към Вълк, той с облекчение забеляза, че момчето се усмихва. С изтощена усмивка наистина, но все пак усмивка. Но Вълк никак не харесваше тъмните кръгове под очите му (а още по-малко харесваше миризмата му, болна миризма беше тя).

— Мисля, че знам какво бихме могли да правим през следващите часове ей там отсреща — отвърна Джек. — Хрумна ми още преди няколко дни, когато си взех новите кецове.

Наведе се към краката си. Двамата с Вълк разгледаха кецовете му в потискащо мълчание. Те бяха протрити, обезформени и мръсни. Лявата подметка бе казала сърдечно сбогом на горницата си. Джек им бе собственик от… сбърчи чело и се замисли. Температурата затрудняваше мисленето му. Три дни. Бяха минали само три дни, откакто ги бе купил от магазина в халите, а сега изглеждаха стари. Стари!

— Както и да е… — въздъхна момчето. — Виждаш ли сградата отсреща, Вълк?

Сивата тухлена сграда, същинска експлозия от безинтересни чупки, стърчеше като остров в средата на огромен паркинг. Вълк знаеше на какво ще мирише асфалтът в паркинга: на мъртви, полуразложени животни. И миризмата почти щеше да го задуши, а Джек дори нямаше да я забележи.

— За твоя информация ще ти кажа, че от надписа се разбира, че е кино с шест салона. Би трябвало поне един от филмите да ни хареса. Хайде! — Момчето с олюляване се изправи на крака.

— Какво е кино, Джек? — попита Вълк. Знаеше, че наистина е ужасен проблем за момчето, толкова ужасен, че вече се страхуваше да протестира за каквото и да било или дори да покаже безпокойство. Но имаше ужасното предчувствие, че да отидеш на кино и да се качиш в кола може би е едно и също нещо. Джек наричаше ревящите каруци и карети „коли“ и „автомобили“ (Вълк си мислеше, че последните може би са нещо като дилижансите, които превозват пътниците в Териториите от една спирка до друга). Дали би могло ръмжащите, вонящи карети да бъдат наричани кино? Струваше му се напълно възможно.

— Ами то е по-лесно да ти се покаже, отколкото да ти се обясни — сви рамене Джек. — Мисля, че ще ти хареса. Хайде.

Момчето залитна, докато излизаше от канавката, и за миг падна на колене.

— Джек, добре ли си? — тревожно попита Вълк.

Той кимна. Тръгнаха през паркинга, който миришеше точно както си бе представял Вълк.

6.

Джек бе изминал по-голямата част от петдесетте километра между Аркейнъм, Охайо, и Мънси, Индиана, върху широкия гръб на Вълк. Вълк се страхуваше от коли, изпитваше ужас от камиони, повдигаше му се от почти всички миризми, беше способен да започне да вие и да побегне при внезапни и силни шумове. Но бе почти неуморим. „Както ми се струва — помисли си Джек, — май мога да зачертая «почти». Доколкото на мен ми е известно, той е неуморим.“

Бяха се махнали от изходната рампа при Аркейнъм възможно най-бързо. Джек почти тичаше, бе напрегнал мокрите си, изморени крака до максимум. Главата го болеше ужасно, непрекъснато го обливаха ту топли, ту студени вълни. Вълк с лекота се движеше от лявата му страна, крачката му бе толкова широка, че той не изоставаше от Джек, въпреки че просто си вървеше с умерен ход. Джек разбираше, че може би се бе смахнал на тема полицаи, но мъжът в стария крайслер му се бе сторил наистина изплашен. И малко гадняр.

Бяха изминали едва половин километър, когато усети остра, пареща болка под лъжичката и попита Вълк дали не би могъл да го вземе на конче за малко.

— Как? — попита Вълк.

— Знаеш как — отвърна Джек и му обясни със знаци. Огромна усмивка се ширна по лицето на Вълк. Най-после се появи нещо за него, най-после и той да е полезен!

— Искаш да ме пояздиш като кон! — зарадван извика той.

— Май да…

— Да, разбира се. Вълк! Тук и сега! Редовно носех така братчетата ми „родени наведнъж“. Скачай горе, Джек! — Вълк се наведе и помогна на Джек да го възседне.

— Когато много ти натежа, просто ме свали д…

Преди да успее да довърши, Вълк вече тичаше с него по пътя в тъмното — наистина тичаше. Студеният, примесен с дъжд въздух отмяташе косата на Джек от пламтящото му чело.

— Вълк, по-бавно, ще капнеш — извика той.

— Не и аз! Вълк! Вълк! Тичам тук и сега! — За пръв път, откакто се бяха пренесли, гласът му звучеше наистина щастливо. Той тича през следващите два часа по тъмен, немаркиран асфалтов път, докато Аркейнъм не остана далече на изток. Край една буренясала нива Джек забеляза изоставена, схлупена плевня и те спряха и пренощуваха в нея.

Вълк не искаше да има нищо общо с търговските зони, където движението беше непрекъснат ревящ поток и облаците вонящи газове се вдигаха чак до небесата. Джек също не изгаряше от желание. Вълк изпъкваше твърде много. Но се налагаше да спрат веднъж и Джек избра крайпътния магазин до самата граница на Индиана, близо до Харисвил. Докато Вълк нервно го чакаше отвън, клякаше, ровеше земята, ставаше, обикаляше наоколо, правеше малки кръгчета и пак клякаше, Джек купи един вестник и внимателно прегледа страницата с времето. Следващото пълнолуние се очакваше на 31 октомври — Празника на Вси Светии, което май горе-долу го устройваше. После обърна на първа страница, за да разбере вчерашната дата и видя, че е била 26 октомври.

7.

Джек дръпна една от стъклените врати и влезе във фоайето на кинокомплекса. Изви се и остро погледна към Вълк, който поне за момента изглеждаше задоволително. Всъщност Вълк беше разсъдливо оптимистичен… поне засега, въпреки че никак не му харесваше да влизат в сградата, но тя все пак не беше кола. Тук вътре се долавяше някаква добра миризма — лека и някак си вкусна. Или поне би била, ако не беше другата — горчива и гранясала, която се просмукваше под нея. Вълк погледна наляво и видя стъклена кутия, пълна с някакви бели топчета. Това бе източникът на добрата, лека миризма.

— Джек — прошепна той.

— Какво?

— Искам от бялото нещо, ако може. Ама без пикнята.

— Пикня ли? За какво говориш?

Вълк затърси по-официална дума и я откри.

— Урина. — Той посочи една тръбичка, по чиито стени бавно се стичаше нещо. Надписът й гласеше: „Мазнина с подправки“. — Това е нещо като урина, нали? Така си мисля, като съдя по миризмата й.

Джек уморено се усмихна.

— Пуканки без мазнинка и подправки, добре. А сега малко по-тихо, а?

— Да, Джек. Точно тук и сега.

Момичето на касата, което досега жвакаше огромен къс дъвка с аромат на грозде, спря и погледна към Джек, после към неговия едър, тромав спътник. Дъвката залепна на езика в средата на полуотворената й уста като огромен морав тумор. Тя врътна очи към човека зад щанда.

— Два, моля — каза Джек и извади навитите си на ролка еднодоларови банкноти, мръсни и с подвити краища. В средата им се криеше самотна петачка.

— За кой филм? — Очите й се местеха отляво-надясно и отдясно-наляво, от Джек към Вълк и от Вълк към Джек. Приличаше на жена, наблюдаваща оспорвана среща по тенис на маса.

— Кой започва сега? — попита Джек.

— Ами… — Тя погледна надолу към листа, залепен с тиксо. — В Четвърти салон дават „Летящият дракон“. С Чък Норис. — Очите й неспокойно продължаваха да шарят отляво-надясно и отдясно-наляво. — Освен това в Шести салон има двойна прожекция. Два анимационни филма на Ралф Бакши. „Магьосници“ и „Властелинът на пръстените“.

Джек се зарадва. Вълк не бе нищо друго освен едно голямо, избуяло хлапе, а хлапетата най-много обичат анимацията. Това май ще свърши работа. Току-виж в края на краищата Вълк открие, че поне едно нещо в Страната на лошите миризми му доставя удоволствие, а Джек би могъл да подремне през трите часа.

— За тях ще взема — каза той. — За анимационните.

— Ще струва четири долара — отвърна тя. — Намалените цени за дневните прожекции важат до два. — После натисна някакво копче и автоматът изплю два билета през прореза си, като същевременно издаде стържещ звук. Вълк отскочи назад с лек вик.

Момичето го погледна, а веждите му се извиха въпросително.

— Нервен ли сте, господине?

— Не, аз съм Вълк. — Той се усмихна и показа огромен брой зъби. Джек би могъл да се закълне, че усмивката му разкрива много повече зъби, отколкото бе имал преди ден-два. Момичето внимателно ги огледа всичките и облиза устните си.

— Всичко е наред. Той просто… — Джек сви рамене. — Не излиза често от фермата, нали разбирате. — Подаде й самотната петачка. Тя я пое, сякаш й се искаше да има щипци, за да я пипне с тях.

— Хайде, Вълк.

Докато се обръщаха към щанда с бонбоните и Джек прибираше рестото в джоба на мръсните си джинси, момичето от касата прошушна на продавача:

— Погледни му носа!

Джек стрелна с очи Вълк и видя, че ноздрите му ритмично се веят.

— Престани! — промърмори той.

— С кое, Джек?

— С това, което правиш с носа си!

— О, Джек! Ще се опитам, но…

— Шшшт!

— Какво ще обичате, синко? — попита продавачът.

— Пакетче ментови, кесийка солети и една от най-големите фунийки с пуканки, но без мазнина.

Продавачът приготви изброеното и го плъзна по тезгяха към тях. Вълк хвана фунийката с пуканките с две ръце и незабавно започна да ги поема направо с уста и лакомо да мляска.

Продавачът мълчаливо го наблюдаваше.

— Не излиза много от фермата — повтори Джек, който вече се чудеше дали тези двамата не са видели достатъчно странности, за да сметнат, че едно позвъняване в полицията ще си бъде в реда на нещата. Помисли си — и не за пръв път — че във всичко това наистина има твърде много ирония. В Ню Йорк или Лос Анжелос вероятно никой не би удостоил Вълк с втори поглед… или ако все пак го погледнеше втори път, то със сигурност не би го сторил за трети. Очевидно във вътрешността на страната толерантността към странностите на другите бе на много по-ниско ниво. Но, разбира се, Вълк отдавна щеше да се е чалнал съвсем, ако беше попаднал в Ню Йорк или Лос Анжелос.

— То си личи — съгласи се продавачът. — Общо два и осемдесет. Джек плати с вътрешно потреперване. Изведнъж осъзна, че следобедът в киното му струва четвърт от всичките налични пари.

Вълк се хилеше на продавача с натъпканата си с пуканки уста. Джек разпозна неговата приятелска усмивка номер 1, но някак си се съмняваше, че продавачът я вижда по същия начин. Твърде много зъби имаше в усмивката му… сякаш стотици.

И Вълк отново вееше ноздри.

„Пусни му края, остави ги да повикат полицаите, ако искат — помисли си той с умора, по-характерна за възрастен, отколкото за дете. — Това не би могло да ни забави много повече, отколкото вече сме се забавили. Той не може да пътува с новите коли, понеже не понася миризмата на катализаторите, а със старите не може, понеже му миришат на изтощение и пот и бензин и бира и най-вероятно не би могъл да пътува с каквато и да било кола, понеже го мъчи дяволска клаустрофобия. Кажи истината, Джеки, пък било и само пред себе си. Непрекъснато си повтаряш, че той скоро ще преодолее това, а пък е ясно като бял ден, че тая няма да я бъде. Така че какво ни остава? Да прекосим пеша Индиана, предполагам. Малка поправка, моля. Вълк ще прекоси пеша Индиана. А аз ще я прекося на конче. Само че първо ще вмъкна Вълк в проклетото кино и ще спя или докато свършат и двата филма, или докато пристигнат полицаите. И това е краят на моята приказка, любезни ми господине.“

— Приятно гледане — каза продавачът.

— Благодаря — отвърна Джек. Тръгна и след миг осъзна, че Вълк не е до него. Той стоеше като истукан и с почти суеверно учудване втренчено зяпаше нещо над главата на продавача. Джек погледна нагоре и видя най-обикновена въртяща се реклама, съобщаваща за повторните прожекции на „Срещите“^[1] на Стивън Спийлбърг.

— Хайде, Вълк — каза той.

8.

Вълк разбра, че тая няма да стане, още щом влязоха през вратата.

Помещението беше малко, тъмно и усойно. Миризмите в него бяха ужасни. Някой поет, помирисал това, което помириса Вълк в този миг, може би щеше да ги нарече „Зловонията на горчивите съновидения“. Вълк не беше поет. Той знаеше само, че миризмата на урината върху пуканките преобладава и че неудържимо му се повръща.

После светлините още повече отслабнаха и превърнаха помещението в пещера.

— Джек — изстена той и се вкопчи в ръката му. — Джек, трябва да се махнем оттук.

— Ще видиш, че ще ти хареса, Вълк — измърмори Джек, който беше наясно със страданията на Вълк, но не и с тяхната дълбочина. Та Вълк в края на краищата винаги страдаше в известна степен. В този свят думата „страдание“ го определяше изцяло. — Опитай, все пак.

— Добре — каза Вълк и Джек чу съгласието му, но не и трепета, който показваше, че Вълк с две ръце стиска последната нишка на самоконтрола си.

Настаниха се. Вълк седеше до пътеката, неудобно нагънал крака, притиснал фунийката с пуканките (които не искаше да яде повече) до гърдите си.

Пред тях за миг светна жълтият пламък на кибритена клечка. Джек долови сухия, остър дъх на марихуана, толкова характерен за киносалоните, че човек престава да мисли за него, веднага щом го установи. Вълк подуши горски пожар.

— Джек…

— Шшшт, филмът започва. — „А аз задрямвам.“

Джек никога нямаше да узнае за героизма на Вълк през следващите няколко минути, нито пък самият Вълк някога го разбра. Той разбираше само, че трябва да се опита да изтърпи целия този кошмар в името на Джек. „Би трябвало всичко да е наред — мислеше си той. — Погледни, Вълк, Джек се опитва да заспи, да заспи точно тук и сега. А ти знаеш, че Джек не би те завел на някое опасно място, така че просто потърпи… просто почакай… Вълк!… всичко ще бъде наред…“

Но той беше създание, чийто живот протичаше в цикли, и цикълът му тъкмо достигаше месечната си кулминация. Инстинктите му бяха станали прекалено изострени, почти непреодолими. Разумът му казваше, че тук вътре всичко ще бъде наред, че в противен случай Джек не би го довел. Но това беше все едно човек, когото носът сърби нетърпимо, да си казва, че не бива да киха в черква, понеже е неучтиво.

Той седеше в тъмната, воняща пещера, където миризмата на горски пожар се засилваше, присвиваше се всеки път, когато някоя сянка се промъкнеше по пътеката, и чакаше вцепенен нещо да падне върху главата му от изпъстрения със сенки таван. И тогава в началото на пещерата се отвори някакъв вълшебен прозорец и той замръзна в парливата воня на собствената си пот, разтворил широко очи, с маска на ужас върху лицето, докато коли се трошаха и преобръщаха, докато горяха сгради, докато човек преследваше човека.

— Рекламират следващата програма — прошепна Джек. — Казах ли ти, че ще ти хареса…

В ушите на Вълк бучаха странни гласовег

— Непушете — каза един.

— Неправетебоклуци — обади се втори.

— Груповитенамалениясавалидни — застърга трети в мозъка му.

— Вделничнитедни-намаленитецениважатдочетириследобед.

— Вълк, минаха ни — промърмори Джек, понечи да добави нещо, но то премина в леко похъркване.

— Сегащевипредставимфилма — гръмна някакъв последен глас и точно тогава Вълк загуби контрол. „Властелинът на пръстените“ на Бакши бе със звук „Долби стерео“ и операторът имаше разпореждания наистина да го усилва до дупка по време на следобедните прожекции, понеже тъкмо тогава се намъкваха пуберите-наркомани, а те наистина си падаха по шумните стереоефекти.

Пронизителен, разногласен месингов трясък, последван от ново отваряне на вълшебния прозорец и Вълк наистина видя пожара и пълзящите му червено-оранжеви пламъци.

Той изрева и скочи, като помъкна със себе си и Джек, повече заспал, отколкото буден.

— Джек — разпищя се той. — Излизай! Давай да излизаме оттук! Вълк! Виждам го, виждам как всичко гори! Вълк! Вълк!

— Тихо там! — извика някой.

— Млъкни бе, куку! — провикна се друг. Вратата в дъното на Шести салон се отвори.

— Какво става тук?

— Вълк, млъкни! — изсъска Джек. — За Бога…

— Ооооооооооуууууууууу!… — пронизително зави Вълк.

Светлината от фоайето през отворената врата падаше точно върху него. Някаква жена го огледа добре, изпищя и се спусна към изхода, като влачеше малкото си момченце за едната ръка. Буквално го влачеше, понеже хлапето бе паднало на колене и се плъзгаше по осеяния с пуканки килим на централната пътека. Една от обувките му се бе изхлузила.

— Ооооооооооуууууууууу!

Наркоманчето, седнало три реда пред тях, се обърна и ги заразглежда с мрачен интерес. В едната му ръка димеше саморъчно свита цигара, втора беше затъкната зад ухото му.

— Хей… я виж ти! — замаяно произнесе то и после изведнъж се разкрещя: — Шибаните лондонски върколаци нападат отново, така ли?

— Спокойно — каза Джек. — Спокойно, излизаме. Не се бойте. Само… само не крещете повече, бива, нали?

Той поведе Вълк навън. Умората отново го бе обгърнала.

Светлината във фоайето остро го удари в очите, направо ги прободе. Жената, извлякла момченцето от салона, стоеше в един ъгъл и притискаше хлапето към себе си. Когато видя Джек да извежда все още виещия Вълк през двойната врата на Шести салон, го грабна и хукна да бяга.

Продавачът, момичето от касата, операторът и висок мъж в спортно сако стояха скупчени в малка групичка. Джек предположи, че човекът с карираното спортно сако и белите обувки е уредникът на киното.

Вратите на другите киносалони в комплекса бяха полуоткрехнати. Лицата, надзъртащи от тъмното, за да разберат за какво е цялата врява, заприличаха на Джек на язовци, надничащи от дупките си.

— Хайде, да ви няма! — каза мъжът с карираното сако. — Изчезвайте веднага. Вече се обадих в полицията. След пет минути са тук.

„Обадил си се на куково лято — помисли си Джек с лъч надежда. — Просто не си имал време. А измъкнем ли се веднага, може би пък изобщо и да не си направиш труда.“

— Добре де, тръгваме — каза той. — Вижте, наистина съжалявам. Просто… по-големият ми брат е епилептик и току-що имаше пристъп. Ние… ние забравихме да вземем лекарствата му.

Като чуха „епилептик“ момичето от касата и продавачът ужасени отскочиха назад, сякаш Джек беше казал прокажен.

— Хайде, Вълк.

Той забеляза, че уредникът свежда очи и устните му се присвиват гнусливо. Проследи погледа му и видя голямо тъмно петно върху гащеризона на Вълк. Беше се подмокрил от страх. Самият Вълк също го забеляза. В света на Джек много неща му бяха чужди, но той очевидно достатъчно добре разбираше какво означава презрителният поглед на уредника и силно, сърцераздирателно заплака.

— Джек, съжалявам. Вълк толкова съжалява!

— Изведете го оттук — презрително изпуфтя онзи и се обърна встрани.

Джек прегърна Вълк и го поведе към вратата.

— Ела, Вълк — каза той. Говореше тихо и с искрена нежност. Никога досега не се бе чувствувал така привързан към него, както в този миг. — Хайде, вината изцяло е моя. Да вървим.

— Съжалявам — накъсано хлипаше Вълк. — Не съм добър, Бог да ме порази, просто не съм добър!

— Напротив, добър си и то много. Хайде, ела.

Джек блъсна вратата и с Вълк излязоха навън при рехавата октомврийска топлинка.

Жената с детето беше стигнала най-малко на двадесет метра от входа, но щом ги забеляза, заднишком заотстъпва към колата си, протегнала детето пред себе си като притиснат в ъгъла гангстер, прикриващ се с някой заложник.

— Не му разрешавай да ме доближи! — пищеше тя. — Не пускай това чудовище близо до бебето ми! Чуваш ли? Не му разрешавай да се приближи!

Джек си помисли, че трябва да й каже нещо успокоително, но не можа да измисли какво да бъде то. Беше твърде изморен.

Насочиха се по диагонал през паркинга към шосето и на половината път Джек се олюля и му притъмня пред очите.

Смътно усети, че Вълк го грабва и го понася като бебе. Смътно долавяше, че Вълк плаче.

— Джек, съжалявам, моля те, не мрази Вълк. Мога да бъда много добър Вълк. Почакай и ще видиш…

— Не те мразя — отвърна Джек. — Знам, че си… че си добрият…

Заспа преди да успее да довърши изречението. Когато се събуди, беше вечер и Мънси бе останал далеч зад тях. Вълк се бе отделил от главното шосе и бе продължил по мрежа от черни пътища и кални пътеки. Без изобщо да се обърка от липсата на пътни знаци и наличието на множество варианти за избор, той бе вървял на запад с безпогрешния инстинкт на прелетна птица.

Тази нощ преспаха в някаква празна къща северно от Камак и призори Джек реши, че температурата му е спаднала малко.

Сутринта вече преваляше — сутринта на 28 октомври — когато той осъзна, че козината по дланите на Вълк се е появила отново.