Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (18)

ИНТЕРЛЮДИЯ
Слоут в своя свят (II)

От джоба на обемистата си шуба (бе я купил убеден, че след първи октомври Америка на изток от Скалистите планини представлява ледена пустиня, и сега от него се лееше пот като река) Морган Слоут извади малка стоманена кутийка. Под ключалката й имаше десет малки копчета и продълговато екранче от прозрачно жълто стъкло с дължина два сантиметра. Внимателно натисна няколко от бутончетата с възрозовия нокът на малкия си пръст и на прозорчето бързо присветнаха серии цифри. Смяташе се, че джунджурийката в ръцете му е най-малкият сейф на света. Беше си го купил от Цюрих и според човека, който му го продаде, целостта на въглеродната стомана оставала непокътната даже след седмица в пещта на крематориум.

Чу се изщракване и сейфчето се отвори.

Слоут отметна две миниатюрни парченца абаносовочерно бижутерско кадифе и откри нещо, което притежаваше повече от двадесет години, още от времето преди раждането на омразното келеме, причиняващо всичките му неприятности. Едно потъмняло малко ключе, което някога служеше за навиване на механична играчка-войник. Слоут бе видял играчката-войник на витрината на някакъв вехтошарски магазин в странното градче Пойнт Венути, Калифорния, град, в който той имаше важни интереси. Бе се подал на неудържимия си импулс, защо да отрича (а всъщност и не му се искаше да отрича; та Морган Слоут не бе ли вършил винаги чудеса благодарение на импулсите си, а?), бе влязъл и платил пет долара за прашното, нащърбено войниче… като така или иначе изобщо не го бе искал. Ключето му бе хванало окото, то му бе дало знак. Бе го извадил от гърба на войничето и пуснал в джоба си веднага щом излезе от вехтошарницата. Самия войник хвърли в първата изпречила му се кофа за боклук.

Слоут стоеше до колата си на паркинга в почивната зона на Луисбърг. Извади ключето и се вгледа в него. То също се превръщаше в нещо друго в Териториите. Веднъж, когато се връщаше обратно, го бе изпуснал във фоайето на старата сграда, където се намираше кантората им. И в него сигурно е била останала част от магията на Териториите, понеже онзи идиот Джери Бледсоу се беше опекъл само час след това. Дали го беше вдигнал? Или просто го бе настъпил? Слоут не знаеше и не би дал и пукната пара, за да разбере. Както не даваше и пет пари за случилото се с Джери, а като се има предвид, че електротехникът си е бил направил застраховка с двойна осигурителна полица в случай на смърт при злополука (управителят на сградата, с когото Слоут понякога споделяше лула с хашиш, му бе открехнал тази малка подробност), то Нита Бледсоу нямаше какво да я мисли човек. Но той, той почти полудя при загубата на ключето. И тъкмо Фил Сойер го намери и му го върна без никакъв друг коментар освен думите: „Заповядай, Морган. Наистина си щастливец, нали? Сигурно джобът ти е пробит. Намерих го във фоайето, след като отнесоха бедния Джери.“

Да, във фоайето. Във фоайето, където всичко вонеше невъобразимо. Във фоайето, където всичко беше почерняло, изкривено и разтопено.

С изключение на скромното малко ключенце.

Което в другия свят беше нещо като гръмоотвод и което сега Слоут окачи на шията си върху тънка сребърна верижка.

— Идвам за теб, Джеки — каза той с почти нежен глас. — Време е да приключим веднъж завинаги с цялата тази нелепа история.