Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (7)

1.

Назъбените като трион стръкове трева точно пред очите на Джек приличаха на високи остри саби — по-скоро биха съсекли вятъра, отколкото да се превият под него. Джек надигна глава и изстена. Той не притежаваше тяхното достойнство. Стомахът му още беше на топка, челото и очите му горяха. Успя да застане на колене, а след това се насили и се изправи. Дълга, теглена от коне каруца трополеше към него по прашния коларски път и човекът на капрата — червендалест брадат мъж, огромен като похлопващите зад гърба му дървени бурета, го зяпаше. Джек кимна и се опита да разбере възможно най-много за него, докато в същото време се мъчеше да изглежда като безделник, скатал се, за да подремне малко. Вече не му беше толкова лошо. Нещо повече, чувствуваше се много по-добре, отколкото когато бе напуснал Лос Анжелос, не само здрав, но и в пълна хармония с тялото си. Топлият ветрец на Териториите галеше лицето му с най-нежната, най-ласкава милувка и разнасяше силната миризма на сурово месо, която не успяваше да задуши съвсем неговия собствен свеж и приятен аромат. Джек прокара ръка по лицето си и се втренчи в коларя — първият жител на Териториите, изпречил се насреща му.

Ако човекът го заговореше, как би трябвало да му отговори той? А и дали тук говореха английски? И ако говореха, езикът като неговия английски ли беше? Джек се замисли за миг и реши, че ако използуват някакъв диалект, ще се преструва на ням.

Коларят най-после отмести очите си от Джек и подвикна на конете. Думите определено нямаха нищо общо с английския, говорен в Америка през 1980 година. Но може би човек точно така подвиква на конете си: „Дя! Дя-а!“. Джек отстъпи назад в тревата, проклинаше се, че не е успял да се изправи няколко секунди по-рано. Мъжът отново го погледна и изненада момчето с кимването си — жест нито приятелски, нито враждебен, просто установяване на връзка между равни. „Ще се радвам, ако и днес свърша работата си, братко.“ Джек отвърна на кимването, опита се да мушне ръце в джобовете си и за миг се сащиса. Коларят се засмя дружелюбно.

Дрехите на Джек се бяха променили. Сега носеше широки панталони от груб вълнен плат вместо кадифените джинси и жакет от мек син плат. Вместо копчета жакетът (или късо палтенце?) имаше мъжки и женски кукички. И той, и панталоните бяха изработени на ръка. Вместо кецове на краката му се бяха появили кожени сандали. Раницата му се бе превърнала в кожена торба, закрепена с тънка каишка през рамото му. Коларят беше облечен почти по същия начин — с късо палто от кожа, боядисвана толкова дълбоко и продължително, че цялата бе изпъстрена с преливащи се един в друг пръстени като дънера на някое дърво.

Каруцата мина покрай Джек — гърмолеше и вдигаше прах. От буретата се разнесе острият дъх на ферментирала бира. Зад тях имаше три неща, които отначало Джек взе за гуми на камион. Той ги помириса отдалече. Бяха съвършено гладки и в същото време миришеха прекрасно — с особена, фина миризма, която моментално го накара да изпита глад. Сирене, но сирене, неопитвано досега. Зад сиренето, най-отзад в каруцата, беше струпано какво ли не сурово месо и камара лигави вътрешности, които той не можа да определи, покрити от гъст слой мухи. Силната миризма на сурово месо го удари в носа и уби глада му, събуден от сиренето. Каруцата отмина, а той застана по средата на пътя и я загледа как се друса към билото на ниския хълм. После тръгна след нея на север.

Бе изминал само половината път по нанагорнището, когато отново забеляза върха на огромната палатка да стърчи неподвижно в средата на редицата веещи се знамена. Предположи, че трябва да стигне точно там. Отмина къпинака, където бе спрял последния път (като си спомни колко вкусни бяха, Джек пъхна две от огромните къпини в устата си), и видя цялата палатка. Тя всъщност представляваше голям, лъкатушен павилион с дълги крила във всички посоки, с порти и вътрешен двор. Джек инстинктивно разбра, че този летен дворец с ексцентрична структура също като „Алхамбра“ е надвиснал над самия океан. Малки групи хора се движеха през и около огромния павилион, насочвани от сили, могъщи и невидими като силовото поле на магнит. Малките групи се срещаха, разделяха се и отново се сливаха.

Някои от хората носеха ярки, разкошни облекла, но повечето изглеждаха облечени почти като него. Няколко жени в дълги лъскави бели рокли или роби маршируваха през вътрешния двор целенасочено като генерали. Извън портите се издигаше множество по-малки палатки и дървени колиби, които изглеждаха построени надве-натри. Тук също се движеха хора. Ядяха, купуваха или просто говореха, изглеждаха много непринудени и сякаш се разхождаха безцелно. Някъде там, в тази шумна тълпа, Джек трябваше да намери човека с белега.

Но преди това той се обърна и погледна назад към коларския път, за да види какво бе станало с лунапарка.

Видя две малки черни кончета да дърпат плугове на около петдесет метра надолу и си помисли, че лунапаркът се е превърнал във ферма, но след това забеляза тълпата, която наблюдаваше орането от върха на височинката и разбра, че е състезание. Някакъв огромен червенокос, гол до кръста мъж, който се въртеше като пумпал, привлече вниманието му. В протегнатите си напред ръце държеше нещо дълго и тежко. Мъжът изведнъж спря да се върти и запрати нещото надалече. То изсвистя във въздуха, после тупна в тревата и Джек разбра, че е чук. Лунапаркът бе панаир, а не ферма. Сега Джек забеляза маси, отрупани с храна, и деца върху раменете на бащите си.

И дали в гъмжилото насред панаира беше Спийди Паркър, за да наглежда дали всички ремъци и хамути са здрави и дали всяка фурна е стъкната с дърва? Джек се надяваше, че е така.

И дали майка му продължаваше да седи сама в сладкарницата и да се чуди защо му е разрешила да тръгне?

Джек се обърна и видя как дългата каруца минава през портите на летния дворец, завива наляво и разделя движещите се там хора, също както някоя кола, отклоняваща се от Пето авеню, разделя пресичащите пешеходната пътека. Миг по-късно той я последва.

2.

Страхуваше се, че всички хора около павилиона незабавно ще усетят, че е различен от тях и ще започнат да го зяпат. Вървеше с наведени очи и се преструваше на момче, изпратено да извърши сложна поръчка, да набави цял списък неща. Лицето му показваше колко е зает да си ги повтаря. „Лопата, две кирки, кълбо канап, бутилка гъша мас…“ Но постепенно разбра, че никой от възрастните пред летния дворец не му обръща внимание. Те бързаха или се разтакаваха, оглеждаха стоките — черги, бакърени съдове, гривни, изложени в малки палатки, пиеха от дървени халби, заораваха в друга посока, за да си кажат мнението или да завържат разговор, спореха със стражите на портата, всеки напълно зает със собствената си работа. Представлението на Джек беше напълно излишно. Той изправи глава и започна да си проправя път към портата, като общо взето описваше някаква неправилна полуокръжност.

Почти веднага забеляза, че няма да може просто ей така да се вмъкне вътре. Двамата стражи на портата спираха и разпитваха едва ли не всеки, който се опитваше да проникне във вътрешността на летния дворец. Хората трябваше да покажат документите си или специални значки и печати, които да им осигурят достъп. Джек имаше само перцето на Спийди, но не смяташе, че то ще му помогне да мине покрай стражите. Видя как един човек се приближи към портата, размаха кръгла сребърна значка и стражите му кимнаха да мине, но този, който го следваше, бе спрян. Той започна да спори, после тонът и маниерите му се промениха и Джек разбра, че се моли. Стражът поклати глава и му нареди да се отстрани.

— Неговите хора влизат безпрепятствено — каза някой вдясно от Джек и той мигновено разреши проблема с езика в Териториите.

Извърна глава, за да види дали човекът говори на него, но вървящият покрай него мъж на средна възраст бе казал това на спътника си, облечен като повечето хора наоколо в обикновени, прости дрехи.

— Така е, за съжаление — отвърна вторият. — Вече бил тръгнал насам, очакват го да пристигне днес по някое време, както разбрах.

Джек забави крачка и тръгна след двамата мъже към портата.

Стражите пристъпиха напред, когато мъжете се приближиха, и когато се изравниха с единия от тях, другият направи знак на мъжа, който беше откъм неговата страна. Джек спря. Все още не бе видял човек с белег или каквито и да било офицери. Единствените войници наоколо бяха стражите, и двамата съвсем млади и недодялани. С широките си червендалести лица над натруфените плисенца и къдрички на униформите си те приличаха на фермери в карнавални костюми. Двамата мъже, след които бе вървял Джек, сигурно отговаряха на изискванията им, защото след няколко минути разговор униформените отстъпиха назад и им сториха път. Единият страж втренчено погледна Джек, който изви глава и отстъпи назад.

Ако не намереше капитана с белега, никога нямаше да успее да влезе в двореца.

Група мъже наобиколиха стража, който беше погледнал към Джек, и незабавно започнаха да се препират. Имали среща, било съдбоносно да ги пуснат вътре, от това зависели много пари, но за съжаление нямали документи. Стражът поклати глава и брадичката му се разходи по къдричките на бялата униформена яка. Докато Джек наблюдаваше сцената и не преставаше да се чуди как би могъл да намери капитана, водачът на малката група размаха ръце и заудря с юмрук дланта си. Лицето му бе станало червено като рак. Накрая заръга войника с показалеца си. Вторият страж се приближи към тях. И двамата войници гледаха отегчено и враждебно.

Висок, изправен човек в униформа почти същата като на стражите, която с еднакъв успех можеше да се използува както при битка, така и за някоя оперета, безшумно изникна край тях. След секунда Джек забеляза, че той не носи жабо и че шапката му е островърха, а не триъгълна. Той каза нещо на стражите, после се обърна към водача на малката група. Нямаше повече крясъци, нямаше размахване на пръсти. Мъжът говореше тихо. Джек видя, че мъжете от малката група престанаха със заплахите, запристъпяха от крак на крак, провесиха носове и един по един си тръгнаха. Офицерът изчака да се отдалечат, после отново се обърна към войниците си за последни наставления.

Докато той стоеше с лице към Джек и пропъждаше натрапниците, момчето видя продълговатата, бледа, назъбена като светкавица линия на някакъв белег, започващ под дясното му око и свършващ почти в края на челюстта, да лъсва върху кожата му.

Офицерът кимна на стражите и бързо тръгна нанякъде, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, и скоро се смеси с тълпата, очевидно насочил се към целта си встрани от павилиона. Джек пое след него.

— Господине! — извика той, но офицерът продължи да разблъсква бавно движещата се тълпа.

Джек тичешком заобиколи група мъже и жени, които влачеха някакво прасе към една от малките палатки, промуши се между две тумби хора, насочили се към портата, и най-накрая се приближи достатъчно, за да протегне ръка и да докосне лакътя на офицера.

— Господин капитан!

Офицерът се обърна и Джек се смрази. Отблизо белегът изглеждаше плътен и някак изпъкнал, приличаше на живо насекомо, пълзящо по лицето на мъжа. „И без белега — помисли си Джек — лицето на този човек би изразявало енергичност и нетърпение.“

— Какво има, момче? — попита го офицерът.

— Господин капитан, налага се да говоря с вас. Трябва да видя господарката, но не мисля, че мога да вляза в двореца. О, забравих да ви покажа това. — Той бръкна в широкия джоб на непознатите панталони и сграбчи триъгълния предмет.

Когато разтвори длан, за да го покаже, изстина от ужас. Това, което държеше в ръка, не беше перце за китара, а някакъв дълъг зъб, може би на акула, обточен със сложна плетеница от злато.

Джек уплашено погледна капитана в лицето й видя собствения си ужас да наднича и оттам. Нетърпението, което му се струваше така характерно, беше изчезнало. Несигурност и даже страх за миг изкривиха чертите на строгото лице. Капитанът протегна ръка към Джек и момчето помисли, че трябва да му даде зъба със златните орнаменти, но мъжът просто сгъна пръстите му върху триъгълния предмет и каза:

— Следвай ме!

Продължиха покрай огромния павилион и капитанът заведе Джек в голяма палатка от твърдо, избеляло корабно платно. В сумрака лицето на офицера изглеждаше като оцветено с дебел слой розова креда.

— Откъде взе този знак — попита той спокойно.

— От Спийди Паркър. Той ми каза, че трябва да ви намеря и да ви го покажа.

Мъжът поклати глава.

— Това име не ми говори нищо. Искам да ми дадеш знака сега. Веднага. — Той здраво стисна китката на Джек. — Дай ми го и ми кажи откъде си го откраднал!

— Казвам истината. Даде ми го Лестър Спийди Паркър. Той работи в лунапарка. Но това тогава не беше зъб, а перце за китара.

— Струва ми се, че не разбираш какво може да ти се случи, момче.

— Но вие го познавате, спомнете си — примоли се Джек. — Той ви описа, каза ми, че сте капитан от външната стража. Спийди ме посъветва да ви намеря.

Капитанът поклати глава и още по-здраво стисна китката на Джек.

— Опиши ми този човек. Аз ще разбера дали лъжеш, момче. На твое място добре бих си помислил, преди да започна.

— Спийди е стар. По-рано е бил певец на блус. — Стори му се, че в очите на капитана проблесна някакъв спомен. — Той е черен, с черна кожа. С побеляла коса и дълбоки бръчки по лицето. И е много слаб, ама е много по-силен, отколкото изглежда.

— С черна кожа. Имаш предвид кафява, нали така?

— Ами те, черните хора, не са наистина черни. Както и белите не са наистина бели.

— Значи кафяв човек на име Паркър. — Капитанът пусна китката на Джек. — Тук го наричаме Паркъс. Значи ти си от… — Той кимна към някаква далечна, невидима точка на хоризонта.

— Точно така — отвърна Джек.

— И Паркъс… Паркър… те е изпратил да видиш нашата кралица?

— Той каза, че държи да видя господарката и че вие можете да ме заведете при нея.

— Тогава трябва да побързаме. Мисля, че знам как да го направя, но нямаме време за губене. — Беше променил посоката на мисленето си с войнишка бързина и плавност. — Сега слушай внимателно. Наоколо се мотаят доста гадни копелета, затова ще се преструваме, че си мой син. Ти си ме разочаровал във връзка с някаква малка работа и аз съм ти много ядосан. Мисля, че никой няма да ни спре, ако изиграем убедително това представление. Поне ще успея да те вмъкна вътре, но влезем ли, там може да стане още по-сложно. Как смяташ, ще можеш ли да го направиш? Ще можеш ли да убедиш хората, че си мой син?

— Майка ми е актриса — отвърна Джек и отново изпита старата си гордост от това.

— Е, тогава да видим какво си научил — каза капитанът и изненада Джек с намигване. — Ще се постарая да не ти причинявам болка. — След това отново изуми момчето, като здраво стисна ръката му над лакътя. — Хайде! — каза той, отметна платнището и бързо тръгна напред, като почти влачеше Джек след себе си.

— Когато ти кажа да измиеш плочите зад кухнята, значи трябва да ги измиеш — високо нареждаше капитанът, без да го поглежда. — Ясно ли ти е? Ще си вършиш работата и това е! И когато не я вършиш, ще бъдеш наказван!

— Ама аз измих няколко плочи — захленчи Джек.

— Не съм ти казвал да измиеш само няколко! — изрева капитанът и продължи да го дърпа след себе си. Хората около тях се разделиха, за да им направят път. Някои се усмихнаха съчувствено на Джек.

— Ама аз щях да измия и другите, честна дума, тъкмо натам отивах…

Офицерът го влачеше към портата, без даже да погледне към стражите.

— Не, татко! — пищеше Джек. — Боли ме!

— Ще видиш как ще те заболи след малко! — закани се капитанът и го задърпа през широкия вътрешен двор, който Джек бе видял от коларския път.

Когато стигнаха до другия край на двора, той го затегли нагоре по ред дървени стъпала и навътре в самия дворец.

— Сега се постарай играта ти да е на ниво — прошепна „татко му“ и бързо зави по някакъв дълъг коридор. Стискаше ръката му толкова силно, че по нея сигурно оставаха синини.

— Вече ще слушааам! — виеше Джек.

Капитанът го дръпна към втори, по-тесен коридор. Вътрешността на двореца изобщо не приличаше на палатка. Беше нещо като лабиринт от проходи и малки помещения и миришеше на мазнина и дим.

— Обещай! — изрева капитанът.

— Обещавам! Сто пъти обещавам!

Завиха по трети коридор и видяха група натруфени мъже, които се подпираха по стените или се изтягаха по кушетките. Всички извиха глави, за да огледат шумната двойка. Един от тях, който се забавляваше да дава заповеди на две девойчета, понесли купчини сгънати чаршафи, хвърли изпълнен с подозрение поглед към Джек и капитана.

— А аз обещавам с бой да изкарам греха от теб! — високо се закани капитанът.

Някои от мъжете се изсмяха. Всички носеха меки, обточени с кожа шапки с периферии и кадифени ботуши. Лицата им изглеждаха тъпи и алчни. Мъжът, който говореше с прислужничките и май ръководеше групата, беше висок и слаб като скелет. Напрегнатото му, амбициозно лице проследи момчето и офицера, когато забързано минаха покрай него.

— Моля те, недей! — скимтеше Джек. — Моля те!

— Всяко моля е още един удар с каиша — изрева капитанът и мъжете отново избухнаха в смях. Кльощавият благоволи да покаже усмивка, студена като острието на нож, преди отново да се обърне към момичетата.

Капитанът завлече момчето в някаква безлюдна стая, пълна с прашни дървени мебели, и там най-после пусна изтръпналата му ръка.

— Онези бяха неговите хора — прошепна той. — На какво ли ще прилича животът ни, когато… — Той поклати глава и за миг сякаш забрави, че бърза. — В „Книгата на добрия земеделец“ се казва, че кротост и смирение ще се възцарят на земята, но онези типове не могат да съберат дори капка кротост и смирение помежду си. Те искат богатства, те искат… — Той сви рамене и разпери ръце, защото не искаше или не можеше да каже какво още искат мъжете отвън. После добави: — Сега трябва да побързаме. Добре е, че все още има тайни пътища, които неговите хора не са научили. — И кимна встрани към избелялата дървена стена.

Джек го последва и видя как капитанът натисна две от гладките, кафяви главички на гвоздеи, стърчащи в левия край на някаква прашна дъска. Един квадрат от избелялата стена хлътна навътре и разкри тесен, тъмен проход, не по-висок от изправен ковчег.

— Ще успееш само да я зърнеш, но предполагам, искаш точно това. Във всеки случай това е единственото, което можеш да получиш.

Момчето се подчини на мълчаливата инструкция да се вмъкне в прохода.

— Върви все направо, докато не ти кажа да спреш — прошепна капитанът и затвори тайната вратичка.

Джек тръгна пипнешком през абсолютната тъмнина. Проходът се виеше ту наляво, ту надясно, от време на време през пукнатина в стената или през някое прозорче над главата му проникваше самотен лъч светлина. Скоро Джек загуби всякакво чувство за ориентация и сляпо следваше приглушените упътвания на спътника си. На едно място долови апетитната миризма на печено месо, на друго — неприятната воня на отходна канализация.

— Спри! — нареди най-после капитанът. — Сега трябва да те повдигна.

— Ще мога ли да видя?

— Ще узнаеш след секунда — каза капитанът, хвана Джек под мишниците и го вдигна нагоре. — Пред теб има една плочка — прошепна той. — Плъзни я наляво.

Джек протегна ръка в тъмното и докосна някаква гладка дървена повърхност, която с лекота се хлъзна встрани. През процепа нахлу достатъчно светлина, за да се види огромният паяк, пълзящ към тавана. Пред очите на момчето се простираше помещение с размер на хотелско фоайе. Жени, облечени в бяло, се движеха между разкошни, богато украсени мебели и Джек си спомни множеството музеи, които бе посещавал с родителите си. Върху огромно легло в средата на помещението лежеше някаква жена. Тя спеше или беше в безсъзнание и само главата и раменете й се виждаха над чаршафите.

Джек едва не изкрещя от смайване и ужас, защото жената в леглото бе майка му. Това беше майка му и тя умираше.

— Видя я, нали? — прошепна капитанът.

Джек зяпнал се взираше в майка си. Не можеше да има съмнение, че тя умира. Кожата й изглеждаше бледа и нездрава, косата й бе загубила цвета си. Милосърдните сестри се суетяха наоколо, изпъваха чаршафите и преподреждаха книгите на масата, правеха се на заети, защото нямаха представа как да помогнат на пациентката си. Просто знаеха, че за такъв пациент няма помощ. Ако можеха да отложат смъртта с някой месец или даже със седмица, биха напрегнали всичките си сили.

Джек отново погледна лицето, обърнато нагоре като восъчна маска, и най-сетне видя, че жената в леглото не беше майка му. Брадичката й бе по-закръглена, формата на носа й — малко по-класическа. Умиращата жена беше двойницата на майка му — Лаура де Лосиан. Спийди може би бе искал да види повече, но той не беше в състояние да го направи. Бялото неподвижно лице не му каза нищо за жената, скрита зад него.

— Готово — прошепна Джек, върна плочката на мястото й и капитанът го пусна на пода. — Какво й е? — попита в тъмното.

— Никой не успя да открие. Кралицата не вижда, не може да говори, не може да се движи… — Капитанът замълча за миг, после докосна ръката му и каза: — Трябва да се връщаме.

Тихичко се промъкнаха назад до прашната стая. Там капитанът изтупа от униформата си няколко тлъсти паяжини, после наклони глава на една страна и мълчаливо огледа Джек. Върху лицето му се четеше тревога.

— Сега трябва да отговориш на въпроса ми — каза той. — Изпратен си тук, за да я спасиш, така ли? Изпратиха те да спасиш кралицата?

Джек кимна.

— Така мисля. Това е част от задачата ми. Но можете ли да ми кажете едно нещо… — Той се поколеба. — Защо онези гадняри просто не нахлуят тук? Тя със сигурност не би могла да ги спре.

Капитанът се усмихна. В усмивката му нямаше смях.

— Заради мен — отвърна той. — Заради мен и моите хора. Ние ще ги спрем. Не знам какво е разположението на силите извън двореца, но ние тук държим на кралицата.

Едно мускулче точно под окото му върху страната, която нямаше белег, заподскача като риба. Здраво преплел пръсти и стиснал ръце, капитанът попита:

— И ти трябва да вървиш… имаш нареждания да тръгнеш на запад, нали така?

Джек усети,че мъжът пред него почти трепери и сдържа възбудата си единствено благодарение на дългогодишно изграждания си навик за самодисциплина.

— Точно така — кимна той. — Трябва да вървя на запад. Не бива ли? Не трябва ли да се отправя на запад към другата Алхамбра?

— Не знам, не знам! — избъбри капитанът и отстъпи назад. — Трябва да се измъкнем оттук сега, веднага. Не мога да ти кажа какво да правиш. — Той дори не поглеждаше към Джек. — Но не бива да оставаш тук и секунда повече. Нека се опитаме да те измъкнем навън преди Морган да е пристигнал.

— Морган ли? — възкликна Джек, почти помислил, че не е чул добре. — Морган Слоут ли? Той ли идва насам?