Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (24)

2.

Коридорът би трябвало да е осветен от късното следобедно слънце, но не беше. Сякаш върху прозорците в края му бе монтиран някакъв нов вид едностранно пропускащ филтър с цел момчетата да могат да гледат навън и да виждат реалния свят, а на самата светлина да бъде отказан достъп. Тя като че ли умираше, щом докоснеше високите викториански прозорци.

Четиридесет момчета стояха пред двадесетте врати, по десет от всяка страна. Джек и Вълк се появиха последни, но закъснението им остана незабелязано. Сингър, Баст и две от по-големите момчета си бяха хванали едного за канарче и не можеха да се занимават с някакви си там проверки.

Жертвата им беше слабовато, очилато хлапе някъде около петнадесетте. То стоеше със смъкнати и надиплени около черните обувки сини работни панталони. Нямаше долни гащи.

— Спря ли вече? — попита Сингър.

— Аз…

— Млъквай! — кресна едно от другите две момчета. Джек съвсем скоро научи, че то се казва Уоруик, а дебелото до него — Кейси. Четиримата бяха облечени с чисти бели пуловери с поло яка и сини дънки, вместо работни панталони.

— Когато искаме да говориш, ще ти кажем! — отново кресна Уоруик. — Продължаваш ли да биеш невестулката си, Мортън?

Мортън потрепера, но не отвърна.

— Отговори му! — изкрещя Кейси, дундесто момче, което приличаше на някакъв злобен Туидълдъм.^[1]

— Не — прошепна Мортън.

— Какво? Я по-високо! — изрева Сингър.

— Не — изстена Мортън.

— Ако успееш да издържиш цяла седмица, ще си получиш отново долните гащи — заяви Сингър с вид на човек, оказващ неоценима услуга на напълно незаслужаващ индивид. — А сега си вдигай панталоните, плужек такъв!

Подсмърчащият Мортън изпълни нареждането. Момчетата слязоха долу да се изповядат и да вечерят.

3.

Изповядването се извършваше в огромно помещение с голи стени, което се намираше точно срещу трапезарията. Подлудяващата миризма на запечен боб и топли кренвирши изпълваше въздуха и Джек забеляза, че ноздрите на Вълк ритмично потрепват. Днес за пръв път тъпият поглед бе изчезнал от очите му и той изглеждаше заинтересован.

Джек се бе постарал да не покаже пред приятеля си с какво напрежение чака „изповедта“. Докато лежеше на горното легло с ръце под главата, беше забелязал някакво черно нещо в едно от ъгълчетата на тавана. За момент реши, че е някой умрял бръмбар или поне част от обвивката му, помисли си, че отблизо човек би могъл да види и паяжината, в която се е хванала нещастната буболечка. Нещото наистина беше бръмбар, но не от органичен вид. То представляваше малко, старомодно микрофонче, закрепено с винт към стената. Стърчащото от гърба му тънко кабелче се вмъкваше директно в пробитата в гипса дупка. Хич и не бе правен опит микрофонът да се скрие. Просто част от обслужването, момчета! Нека се знае, че Сънлайт Гардънър слухти непрестанно.

След като бе видял бръмбара и грозната сцена с Мортън в коридора, Джек очакваше изповедта да бъде някакво зловещо, страховито и неприятно преживяване. Някой, може би Сънлайт Гардънър, а по-вероятно Съни Сингър или Хектор Баст, ще се опита да го накара да си признае, че докато е обикалял пътищата е вземал наркотици, че се е вмъквал посред нощ в чужди къщи, за да краде, че е плюл и храчил наляво и надясно, а вечер изморен от скитане се е отдавал на забранени удоволствия със собствените си органи. А дори да не беше правил нито едно от тези неща, те нямаше да го оставят на мира, докато в края на краищата не си признае. Ще се опитат да го прекършат и да сломят волята му. Джек смяташе, че ще успее да издържи на натиска им, но не беше сигурен дали и Вълк ще може.

Но най-обезпокояващо от всичко беше нетърпеливото желание, с което момчетата от дома очакваха началото на изповедта.

Най-отпред седеше приближеният кадър — момчетата с белите пуловери. Джек се огледа наоколо и забеляза, че останалите са втренчили очи в отворената врата, обзети от някакво тъпо очакване, и си помисли, че копнеят за вечерята. Тя наистина миришеше дяволски апетитно, особено след дългите седмици по пътя, прекарани на хамбургери, гарнирани с огромни порции нищо. И тогава през вратата чевръсто пристъпи Сънлайт Гардънър и той видя как очакването се превръща в чувство на неподправено задоволство. Очевидно момчетата не бяха изгаряли от копнеж по вечерята. Мортън, който беше треперил със свлечени около глезените панталони само преди петнадесет минути, сега изглеждаше почти екзалтиран.

Момчетата се изправиха. Вълк остана седнал, изглеждаше озадачен и разтревожен, а ноздрите му потрепваха. Джек го сграбчи за ризата, издърпа го и прошепна:

— Прави каквото правят те.

— Седнете, момчета — каза Гардънър и се усмихна. — Седнете, ако обичате.

Седнаха. Гардънър беше облечен с избелени сини дънки и ослепително бяла копринена риза, разкопчана около врата. Огледа ги и благо се усмихна. По-голямата част от тях му отвърна с преливащи от почитание погледи. Но Джек забеляза как едно момче — с къдрава кестенява коса, израснала чак по средата на челото му, щръкнала брадичка и фини ръце, бледи като порцелановия сервиз на чичо Томи, — се обръща встрани, за да прикрие с длан устата си и да се изхили, и се почувствува окуражен в известна степен. Очевидно не всички глави бяха замаяни от това, което ставаше тук… но доста от тях наистина бяха. И при замайването им се бе действувало широкомащабно. Поне така изглеждаха нещата. Хлапакът с огромните конски зъби гледаше Сънлайт Гардънър с истинско обожание.

— Нека се помолим. Хек, би ли ни подавал репликите?

Хек го направи. Молеше се бързо и механично. Отстрани гласът му звучеше като записан на грамофонна плоча, пусната на бързи обороти. След като помолиха Бога да бъде благосклонен към тях през следващите дни и седмици, да им прости прегрешенията и да им помогне да станат по-добри хора, Хек Баст избъбри като скоропоговорка „ВиметонаБогаамин“ и си седна.

— Благодаря ти, Хек — каза Гардънър, който си бе взел стол, беше го обърнал с облегалката напред и седеше на него като препускащ каубой от уестърн на Джон Форд^[2]. От него се излъчваше истинско обаяние, лудостта, забелязана от Джек сутринта, сякаш беше изчезнала.

— Сега нека чуем дузина изповеди. Но в никакъв случай повече. Би ли ни ръководил, Анди?

С изражение на нелепа набожност върху лицето, Уоруик зае мястото на Хек.

— Благодаря, преподобни Гардънър — каза той и след това погледна към момчетата. — Кой иска да се изповяда пръв?

Заразместваха се столове… и след това започнаха да се вдигат ръце. Две… шест… девет.

— Рой Оудърсфелт — реши Уоурик.

Рой Оудърсфелт, високо момче с пъпка с размера на тумор точно на върха на носа, се изправи, закърши мършавите си ръце и с висок, плачлив глас занарежда:

— Миналата година откраднах десет долара от чантата на мама! После отидох в кафенето на съседната улица и ги превърнах в жетони и играх подред на всички електронни игри, докато ги профуках. — Изранената му ръка безмилостно се насочи към лицето му, обхвана пъпката и жестоко я стисна. — А парите мама ги беше скътала за сметката за газта. Така се стигна дотам да ни спрат отоплението за известно време. И после брат ми се разболя и трябваше да отиде в болницата в Индианаполис с пневмония! Само защото аз откраднах десетте долара! Това е моята изповед.

Рой Оудърсфелт си седна.

— Може ли Рой да бъде опростен? — попита Гардънър.

— Рой може да бъде опростен — отговориха момчетата в хор.

— Момчета, може ли някой от тук присъствуващите да го опрости?

— Не, никой.

— Кой може да го опрости?

— Бог чрез силата на своя единствен обожествен син Исус.

— Ще се помолиш ли на Исус да се застъпи за теб? — попита Сънлайт Гардънър Рой Оудърсфелт.

— Да, ще го направя — извика момчето с треперлив гласец и отново стисна пъпката. Джек забеляза, че Рой плаче.

— А когато майка ти дойде тук следващия път, ще й кажеш ли, че знаеш колко си грешен пред нея и пред братчето си и пред лицето на Бога и че си най-разкайващото се момче на света?

— Да, ще й кажа!

Сънлайт Гардънър кимна на Анди Уоруик и той каза:

— Изповед.

До края на изповедта в шест часа почти всички с изключение на Джек и Вълк продължиха да вдигат ръце с надеждата да разкажат греха си на присъствуващите. Някои признаха дребни кражби. Други разказаха как са задигнали алкохол и са пили до пълно безсъзнание. Имаше, разбира се, и много истории за наркотици.

Уоруик посочваше момчетата, но докато говореха… и говореха… и говореха те гледаха единствено в Сънлайт Гардънър, единствено от него чакаха одобрение.

„Той ги е накарал да харесват греховете си — притеснен си помисли Джек. — Те го обичат, копнеят за одобрението му, и както ми се струва, го получават само ако се изповядат. И някои от тези нещастници по всяка вероятност дори измислят престъпленията си.“

Миризмата от трапезарията се беше засилила. Стомахът на Вълк непрестанно и яростно куркаше. По време на сълзливата изповед на едно от момчетата за това как свило някакво порнографско списание, за да гледа снимките на жените, наречени от него „външно сексуални“, куркането стана толкова силно, че Джек трябваше да сръга Вълк с лакът.

След последната изповед Сънлайт Гардънър отправи кратка, мелодична молитва. После застана на прага — непринуден и сияен в бялата си копринена риза — и момчетата се заизнизваха покрай него. Когато минаваха Джек и Вълк, той се протегна и стисна момчето за китката.

— Вече съм те срещал някъде. — „Изповядай се!“, заповядваха очите му.

И Джек почувствува странен подтик да направи точно това.

„О, да, вярно е, че се познаваме. Веднъж ти до кръв нашиба гърба ми с камшик.“

— Не — каза момчето.

— Напротив — възрази Гардънър. — О, сигурен съм, че сме се срещали и преди. Може би в Калифорния? Или в Мейн? Или в Оклахома? Къде?

„Изповядай се!“

— Не ви познавам.

Гардънър изхихика. Джек изведнъж разбра, че във въображението си мъжът срещу него подскача и танцува и размахва волския камшик.

— Така е отвърнал и Петър, когато са го помолили да разпознае Исус Христос — каза той. — Само че Петър е излъгал. Както и ти. В Тексас ли, Джек? Или в Ел Пасо? Или в Йерусалим в някой предишен живот? На самата Голгота, може би?

— Казах ви, че…

— Да, да. Знам, че току-що се запознахме. — Ново изхихикване.

Джек видя, че Вълк се е отдръпнал толкова, колкото му позволяваше рамката на вратата, и се сети, че се мъчи да се отърве от задушливата миризма от парфюма на Гардънър, под която се надигаше друга, още по-ужасна — миризмата на лудост.

— Никога не забравям лица, Джек. Никога не забравям лица или места. Ще си спомня къде сме се срещали.

Очите му се стрелнаха от Джек към Вълк, който простена и се отдръпна, и отново се заковаха върху момчето.

— Наслади се на вечерята си, Джек! — подсмихна се той. — Наслади се на вечерята си, Вълк. Истинският ви живот в нашия дом започва от утре.

Почти стигнал до стълбите, той се обърна и отново ги погледна.

— Никога не забравям места и лица, Джек. Ще си спомня.

„Господи, дано не бъде скоро! — помисли си момчето. — Поне не преди да съм стигнал на две хиляди километра от проклетия ти зат…“

Нещо тежко го халоса. Джек политна и се опита да запази равновесие, неистово размахал ръце. Главата му се удари в цимента и пред очите му затанцуваха звезди.

Когато успя да седне, видя срещу себе си ухилените физиономии на Сингър и Баст. Зад тях полюляваше корем Кейси. Вълк гледаше към Сингър и Баст и напрегнатата му стойка изплаши момчето.

— Вълк, не! — остро каза то.

Вълк се отпусна.

— Що го слушаш, тъпчо? Давай да те видим — рече Хек Баст и се захили предизвикателно. — Давай, опитай с мен, ако толкоз искаш. Винаги съм харесвал разгрявката преди вечеря.

Сингър погледна към Вълк.

— Остави тъпчото на мира, Хек, той е само тялото. — Кимна към Джек. — Главата е там. Там е главата, която трябва да променим. — Той приклекна с ръце на коленете и впери поглед в момчето на пода като възрастен чичо, който се навежда, за да размени една-две мили думи с някой малчуган. — И ние ще я променим, господин Джек Паркър. Можете да бъдете сигурен в това.

— Я се разкарай, копеле гадно! — отчаяно каза Джек.

Сингър почервеня и отскочи като ударен. Баст изрева и пристъпи напред, но Сингър го дръпна за ръката.

— Не сега, Хек. Има време.

Джек се изправи.

— Струва ми се, че си търсите белята, като се захващате с мен — спокойно рече той и въпреки че Хек Баст само почервеня, Съни Сингър го погледна почти изплашен. За миг от лицето на Джек Сойер лъхна нещо силно и властно, предупреждаващо и запрещаващо, нещо, което го нямаше там преди два месеца, когато едно много по-малко момче остави зад гърба си малкото крайбрежно градче Аркадия Бийч и пое на запад.

4.

Джек добродушно си помисли, че чичо Томи сигурно би описал вечерята като банкет на Американското сдружение на земеделците. Насядалите около дълги маси момчета бяха обслужвани от четирима от другарите си, облекли чисти бели престилки.

След още една молитва храната бе поднесена както си му е редът. Огромни стъклени купи, пълни със запечен боб, бяха поставени в двата края на четирите маси заедно с изпускащи пара подноси с кренвирши, супници с парчета ананас от консерва и много картонени кутии с мляко.

Вълк, навел глава, съсредоточено се хранеше. В едната си ръка непрекъснато държеше парче хляб, с което хем си помагаше, хем си отопваше чинията. Джек видя как приятелят му за секунди лакомо излапва пет кренвирша и три порции боб и се зачуди дали през нощта в малкото помещение със затворени прозорци няма да му трябва противогаз (не че имаше вероятност някой да му даде). Загрижено проследи появата на четвърта порция боб в чинията на Вълк и последната му надежда окончателно издъхна.

Като приключиха с вечерята, момчетата станаха, почистиха масите, строиха се в редица и понесоха мръсните съдове към кухнята. Докато вървеше с чиниите си и двете празни кутии от мляко, на Джек изведнъж му хрумна нещо.

Това място не беше нито затвор, нито изправителен дом. Вероятно го водеха интернат, пансион или нещо такова и законът сигурно изискваше инспекторите на щата да го наблюдават. А кухнята сто на сто е мястото, където окото на щата Индиана ще надниква най-често. Решетките на горните прозорци могат да бъдат обяснени някак си. Но решетки на кухненските прозорци? Те биха предизвикали твърде много въпроси.

Кухнята би могла да се окаже добър изходен пункт при евентуален опит за бягство, така че Джек внимателно я огледа.

Помещението много приличаше на кухнята на ресторанта на самообслужване в училището му в Калифорния. Подът и стените бяха облицовани с плочки, големите мивки и плотове бяха от алпака. Долапите по размер приличаха на каси за бране на зеленчуци. До едната стена стърчеше машина за миене на съдове с транспортна лента, от най-допотопните модели. Три от момчетата вече обслужваха тази престаряла антика под надзора на облечен с дрехи на готвач мъж — слабичък, блед и с дребно, като на плъх, лице. От устата му стърчеше цигара без филтър и съзнанието на Джек го възприе като възможен потенциален съюзник. Момчето силно се съмняваше, че Сънлайт Гардънър би разрешил на някой от своите хора да пуши.

На стената се мъдреше сложено в рамка удостоверение, че въпросната обществена кухня отговаря на стандартите, утвърдени от щата Индиана и правителството на Съединените щати.

И зад матираните стъкла на прозорците наистина нямаше решетки!

Слабичкият човек погледна Джек, отлепи цигарата от долната си устна и я хвърли в една от мивките.

— Значи ти си една от новите рибки. Е, скоро няма да бъдете нови. Рибата остарява доста бързо тук, нали, Съни? — заяви дребният човек и нагло се ухили. Беше повече от очевидно, че Съни Сингър не знае как да се справя с подобни усмивки, понеже се размърда объркан и притеснен и изведнъж отново заприлича на най-обикновено хлапе.

— Знаеш, че не бива да разговаряш с момчетата, Рудолф — измънка той.

— А ти знаеш, че си една мижитурка, дет може само да свива задник и да си наляга парцалите, когато не продава фасони, нали, любезни? — лениво изрече Рудолф и пренебрежително присви очи. — Известно ти е това, нали?

Сингър го погледна. Устните му се разтрепериха, разкривиха се, накрая плътно се стиснаха. После той рязко се обърна и яростно изрева:

— Вечерна служба! Хайде, тръгвайте! По-бързо почиствайте проклетите маси! Трябва да слизаме. Стига сте се мотали, закъсняваме за вечерната служба!

5.

Момчетата тръгнаха под строй надолу по тясното стълбище, осветено от няколко голи крушки. Стените бяха влажни и мухлясали и Джек не хареса начина, по който Вълк въртеше очи.

Параклисът в мазето се оказа истинска изненада. Значителна част от пространството, което не беше малко, бе превърната в просторен, модерен параклис. Тук долу въздухът си го биваше — нито твърде топъл, нито твърде студен, и много свеж. Джек чу бръмченето на климатична инсталация някъде съвсем наблизо. Имаше пет реда пейки, разделени по средата от пътека, която водеше към подиум с аналой. Върху завесата от пурпурно кадифе в дъното на подиума висеше прост дървен кръст.

Някъде свиреше орган.

Момчетата тихо заеха местата си по пейките. Микрофонът, закрепен върху аналоя, завършваше с голям заглушител, какъвто обикновено използуват професионалистите. Джек знаеше, че се слагат, за да се избегнат пукането и пращенето, защото безброй пъти беше придружавал майка си в различни звукозаписни студиа, където търпеливо седеше отстрани и четеше книга или си пишеше домашните, докато тя правеше дублажи за телевизията или затъваше в дебрите на неясни диалози. Наличието на подобно нещо в параклиса на религиозен дом-пансион за своенравни момчета му се стори твърде странно. От двете страни на аналоя бяха поставени камери — едната, за да хваща десния профил на Сънлайт Гардънър, а другата — левия. Тази вечер нито една от тях не беше включена. Тежки пурпурни драперии покриваха дясната стена изцяло, а лявата отчасти — точно в средата й бе оставен голям стъклен правоъгълник, който даде възможност на Джек да види, че Кейси се е навел над огромен пулт, а досами дясната му ръка чака включен магнетофон. След миг Кейси взе от пулта чифт слушалки и ги намести върху ушите си.

Джек погледна нагоре и забеляза, че обикновените дървени арки се редуват с ленти от звуконепроницаем материал. Мястото изглеждаше като параклис, но всъщност представляваше едно добре обзаведено радио-телевизионно студио и момчето внезапно се сети за Джими Суагърт, Рекс Хъмбард и Джек Ван Имп.

„Хора, просто допрете ръка до телевизорите си и ще бъдете излекувани!!!“

Изведнъж му се прииска гръмогласно да се изсмее.

Малката врата вляво от подиума се отвори и Сънлайт Гардънър, облечен в бяло от главата до петите, се насочи към аналоя. Джек забеляза как лицата на повечето момчета променят изражението си и стигат от екзалтация до открито обожание и отново трябваше да положи усилия да не изцвили от смях. Движещата се фигура в бяло му напомни за поредица телевизионни реклами, които бе гледал като много малък, и си помисли, че Сънлайт Гардънър прилича на един от образите в нея.

Вълк се наклони към него и дрезгаво прошепна:

— Какво става, Джек? Миришеш така, сякаш нещо наистина е смешно?

Джек толкова силно изпръхтя в шепите си, че пръстите му станаха само слюнка.

Сънлайт Гардънър с цветущо от здраве лице прелисти страниците на огромната Библия върху аналоя, очевидно потънал в най-дълбок размисъл. Джек мерна смръщеното лице на Хек Баст, изобразило изпепелен земен пейзаж, зърна тясната, разяждана от подозрения физиономия на Съни Сингър и бързо-бързо изтрезня.

Кейси се беше изправил в стъклената кабина и внимателно наблюдаваше Гардънър. И когато той вдигна прекрасното си лице от Библията и отправи замечтания си, замъглен и напълно безумен поглед към своето паство, Кейси включи някакво копче. Ролките на големия магнетофон започнаха да се въртят.

6.

— Не се измъчвай заради злодеи — започна Сънлайт Гардънър с нисък, напевен и сериозен глас.

— И не завиждай на подлеците, защото скоро ще бъдат окосени като трева и като жалък плевел ще изсъхнат. Вярвай в Бога и прави добро, за да се поселиш в Териториите…

(Джек Сойер усети как сърцето подскочи в гърдите му)

… където ще бъдеш вечно сит. Уповавай се на Бога и той ще изпълни и най-съкровените ти желания. Живей според повелите на Бога, вярвай в Него и му се посвети изцяло, и той ще се погрижи молитвите ти да се сбъднат. Въздържай се от ярост и се пази от гняв, и не се изкушавай от злото, защото злодеите ще бъдат лишени от Божието благоволение, а тези, които Му служат, ще наследят Неговите Територии.

Сънлайт Гардънър затвори Библията и каза:

— Нека Бог добави своята благословия към ползата от четенето на светите Му слова.

Сведе поглед и дълго, дълго време наблюдава ръцете си. В стъклената кабина на Кейси ролките на магнетофона продължаваха да се въртят. После Гардънър отново вдигна очи и Джек изведнъж си представи как той крещи: „Бира! Не кралската марка, нали! Не възнамеряваш да ми кажеш, че си обърнал цяла каруца Кралска бира, ти скапан, сбръчкан пенис! Не смяташ да ми кажеш това, нааалллиииии!“

Сънлайт Гардънър съсредоточено и сериозно оглеждаше младото си момчешко паство. Лицата срещу него му отвръщаха с взаимност (кръгли лица, мършави лица, лица със синини, лица, червени от младежките пъпки, потайни лица и лица — открити, млади и прекрасни).

— Какво означава това, момчета? Разбрахте ли псалм тридесет и седми? Разбрахте ли тази прекрасна, прекрасна песен?

„Не много — отговаряха лицата им: потайни и открити, ясни и приветливи, сипаничави и пъпчиви. — Не много, учили сме само до пети клас, били сме скитници, били сме пройдохи, загазвали сме… затова ми кажи… обясни ми… обясни ми…“

Изведнъж Гардънър изкрещя в микрофона:

— Това означава: Не се притеснявайте!

Вълк подскочи и тихо изстена.

— Сега знаете какво означава, нали? Добре ли чухте, момчета?

— Йеее! — извика някой зад Джек.

— О-йеее! — сияещ отвърна Сънлайт Гардънър. — Не се притеснявайте! Потенето се забранява! Това са добри думи, нали, момчета? Това са един вид мнооого доооообри думи, о-йеее!

— Йеее!… Йеее!

— Този псалм казва, че вие не бива да се тревожите заради злодеите! Никакви притеснения, никакво потене! О-йеее! Казва, че не трябва да се измъчвате заради сеещите грях и пороци! Потенето се забранява! Този псалм казва, че ако вървите към Бога и говорите с Бога, ще има само прохлада! Разбирате ли това, момчета? Разбирате ли го с душите си?

— Йеее!

— Алилуя! — изкрещя Хек Баст, божествено ухилен.

— Амин! — отвърна едно момче, очите му изглеждаха огромни зад стъклата на очилата.

Сънлайт Гардънър откачи микрофона с тренирана лекота и бързо започна да се движи напред-назад със ситни, нервни стъпчици. От време на време правеше подскок и полуобръщане с чистите си бели кожени обувки; за миг беше Дизи Гилеспи, в следващия — Джери Ли Луис, после Стен Кентън или Джийн Винсънт, чрез танц трескаво доказваше вдъхновението си от съществуването на Бога.

— Сега не трябва да се страхувате! Не! Не трябва да се страхувате от хлапето, което иска да ви покаже картинките от мръсните си книжки! Не трябва да се страхувате от момчето, което ви казва, че само едно дръпване от цигарата с марихуана не може да ви навреди и че само пъзльовците се дърпат! Не! Понеже когато достигнете Бога, вие ще вървите вечно с Него, прав ли съм?

— Йеее!

— О-йеее! И когато достигнете Бога, вие ще говорите с Него, прав ли съм?

— Йеее!

— Не ви чувам. Прав ли съм?

— Йеее!!! — изкрещяха момчетата. Почти всички се клатеха наляво-надясно като обезумели.

— Ако съм прав, кажете „алилуя“!

— Алилуя!

— Ако съм прав, кажете „о-йеее“!

— О-йеее!

Те се клатеха наляво-надясно, Джек и Вълк безпомощно се люлееха с тях. Джек забеляза, че някои от момчетата наистина плачат.

— Сега ми кажете — започна Гардънър и ги загледа топло и с доверие — има ли място за злодеи тук, в нашия дом „Слънчева светлина“? А? Как мислите?

— Не, преподобни! — извика момченцето с конските зъби.

— Точно така! — кимна Гардънър и се доближи до аналоя. С бързо, професионално движение издърпа кабела на микрофона и отново го закрепи на стойката. — Ето нашия девиз: „Тук няма място за клюкари и лъжци, тук няма място за служителите на порока и греха!“ Кажете „алилуя“!

— Алилуя! — отговориха момчетата.

— Амин — съгласи се Гардънър. — Бог казва, казва го в Книгата на Исаия: „А които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят.“ А аз ще ви кажа, момчета, че домът „Слънчева светлина“ е гнездо за орли! Я викнете „о-йеее“!

— О-йеее!

Настъпи нова пауза. Сънлайт Гардънър стисна с ръце аналоя и наведе глава като при молитва, а вълните на разкошната бяла коса кротко застинаха около лицето му. Когато отново заговори, гласът му бе тих и мрачен. Говореше с наведена глава, а момчетата го слушаха, притаили дъх.

— Но ние имаме врагове — почти прошепна той, но микрофонът улови думите му и ги предаде съвършено ясно.

Момчетата отвърнаха с въздишка, която бе понесена досущ като стенание на вятър през есенни листа.

Хек Баст диво се оглеждаше и блещеше очи, пъпките му грееха в тъмночервено — изглеждаше като момче, сграбчено от тропическа треска. „Покажи ми един враг — говореше лицето му. — Да, само ми покажи един враг и виж какво ще му се случи!“

Гардънър вдигна глава. Безумните му очи бяха пълни със сълзи.

— Да, ние имаме врагове — повтори той. — Вече два пъти щатът Индиана се опита да затвори нашия дом. Знаете ли какво? Радикалните хуманисти не могат да понесат мисълта, че аз стоя тук и уча моите момчета да обичат Исус, да обичат своята страна. Това ги докарва до лудост и искате ли да знаете нещо, момчета? Искате ли да научите една много, много стара тайна?

Те се наведоха напред и впериха очи в него.

— Ние не само ги подлудяваме — дрезгаво, съзаклятнически прошепна той. — Ние ги караме да се страхууууууват!

— Алилуя!

— О-йеее!

— Амин!

С рязко, отсечено движение Гардънър отново грабна микрофона и запристъпва напред-назад, встрани, от време на време изпълняваше стегнати двойни стъпки в ритъма на джаза като същински преоблечен като негър певец, вземащ участие в прочутата разходка от 1910 година^[3]! Изстрелваше думите към децата и ги придружаваше с последователно свиване и насочване на ръката си първо към тях, а след това право нагоре към небето, където без съмнение Бог бе наострил уши, за да слуша.

— Ние ги плашим, о-йеее! Караме ги да се страхуват толкова много, че те трябва да изпият още един коктейл или да изпушат още една цигара с марихуана, или отново да си смъркнат кокаин! Ние ги плашим, понеже даже самомнителните радикални хуманисти, които отричат Бога и мразят Исус, могат да надушат праведността и искрената любов към Бога и когато ги надушат, те надушват и сярата, излизаща от собствените им пори, а те не харесват миризмата й, о, не! И така те изпращат допълнително още един-двама инспектори, за да подхвърлят боклуци под кухненските долапи или да пуснат няколко хлебарки в брашното! Те разпространяват куп гадни слухове, че тук бием момчетата. Бие ли ви някой?

— Не! — възмутено изреваха всички и Джек с изумление забеляза как Мортън изкрещява отрицанието с не по-малък ентусиазъм от всички останали, въпреки че синините вече бяха започнали да избиват по бузите му.

— Е, нали те изпратиха тълпа нахакани репортери от своето преумно радикал-хуманистично предаване! — изкрещя Сънлайт Гардънър с отвращение. — Нали дойдоха и казаха: „Добре, кого трябва да съсечем сега? Правили сме го вече сто и петдесет пъти и сме истински експерти по охулването на праведниците, не се тревожете за нас, просто ни дайте няколко цигари с марихуана и две-три бутилки и ни посочете човека.“ Но ние ги изиграхме, нали, момчета?

Шумно, почти гневно съгласие.

— Те не намериха дори едного, завързан за греда в хамбара, нали? Не намериха момчета в усмирителни ризи, както са им разправяли проклетите чакали от Градската комисия по образованието, нали така? Нито намериха момчета с изтръгнати нокти или обръснати до голо глави, или нещо подобно! Можаха да намерят единствено няколко момчета, които се бяха оплакали, че ги били, и наистина ги бяха били, о-йеее, били ги бяха и аз лично ще дам показания по въпроса пред престола на всемогъщия Бог с ръце, допрени до детектора на лъжата, понеже е казано, че пръчката е от рая, и ако вярвате в това, момчета, вие ще ми отвърнете с алилуя!

— Алилуя!

— Даже онези от Щатската комисия по образованието, колкото и да им се искаше да се отърват от мен и да освободят поле за действие на дявола, даже те трябваше да признаят, че що се отнася до боя, Божият закон и законът на щата Индиана не се различават особено, понеже жали ли човек пръчката, ще разглези детето! Тук намериха щастливи момчета! Тук намериха здрави момчета! Тук намериха момчета, които искат да вървят към Бога и да говорят с Бога! Извикайте: „алилуя“?

Те извикаха.

— Извикайте: „о-йеее“?

Те извикаха и това.

Сънлайт Гардънър се върна при аналоя.

— Бог закриля тези, които Го обичат и няма да позволи тълпа радикални хуманисти, които пушат наркотици и обичат комунистите, да отнеме от изморените, объркани момчета тяхното място за почивка. — Пое си дъх и продължи: — Имаше няколко момчета, които издрънкаха куп опашати лъжи на тъй наречените „новинари“. И аз чух тези лъжи да звучат в телевизионното им предаване и въпреки че момчетата, хвърлили кал върху нас, бяха твърде страхливи, за да покажат собствените си лица на екрана, аз познах… о-йеее… наистина познах гласовете им. Понеже когато човек храни едно момче, когато нежно държи главата му до гърдите си нощем, докато то плаче за своята майчица, той наистина познава гласа му. Сега тези момчета не са между нас. Бог може би ще им прости, надявам се да го направи, о-йеее, но Сънлайт Гардънър е само човек.

Той наведе глава, за да покаже колко срамно признание е изрекъл. Но когато отново я вдигна, очите му продължаваха да горят и да искрят от ярост.

— Сънлайт Гардънър не можа да им прости. Сънлайт Гардънър ги изгони пак да се скитат немили-недраги, изпрати ги навън в Териториите, където никога няма да бъдат сити, където дори дърветата може да ги изядат, както и разхождащите се нощем зверове.

Ужасена тишина. Даже Кейси зад стъклената преграда изглеждаше блед и потресен.

— В Библията се казва, че Бог изпратил Каин на изток от Рая, в страната Нод. Да бъдеш изгонен на пътя прилича на това, момчетата ми. Тук вие имате сигурно убежище. — Огледа ги. — Но ако отстъпите и се поддадете… ако лъжете… тогава горко ви! Защото адът чака отстъпниците, точно както чака онези, които се гмурват в него нарочно. Помнете, момчета!

— Помним.

— Нека се помолим.