Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (40)

2.

И така Ричард се присъедини към последното пътешествие на Джек до товарния вагон, което означаваше да бъде повдиган нагоре по стълбите и да бъде подкрепян като старица по покрива и надолу. Ричард Рационалния възвръщаше душевното си равновесие, но физически ставаше все по-зле.

Въпреки че между дъските му сълзеше консервираща смазка, квадратното сандъче носеше надпис: „Плодове“. Когато го отвори, Джек откри, че в надписа има известна истина. Сандъчето бе пълно с ананаси. Експлодиращи.

— О, Богородице, закриляй ни! — прошепна Ричард.

— Която и да си ти! — съгласи се Джек. — Ричи, помогни ми. Мисля, че всеки от нас може да вземе четири-пет в ризата си.

— И за какво са ти всички тези амуниции? Да не си решил да се биеш с цяла армия?

— Нещо такова.

3.

Докато прекосяваха покрива на вагона, Ричард погледна към небето и му призля. Олюля се и Джек трябваше да го сграбчи, за да не се прекатури долу. Изведнъж бе осъзнал, че не може да разпознае съзвездията нито на северното, нито на южното полукълбо. Звездите горе изглеждаха чужди… подредени в непознати съзвездия… но някъде в този странен, невероятен свят, моряци може би се ориентираха по тях. Тази мисъл накара Ричард да почувствува реалността на всичко, което го заобикаляше, да приеме окончателно и завинаги. Той смътно дочу гласа на Джек.

— Хей, Ричи! Язон! Ти едва не падна!

Най-сетне отново бяха в кабината.

Джек премести лоста напред, натисна го докрай и гигантската светкавица на Морган дьо Орис потегли отново. Джек огледа пода на кабината: четири автомата, двадесетина купчини пълнители — по десет във всяка, и десет ръчни гранати.

— Е, дори да не ни стигне всичко това, поне изглежда внушително.

— Какво очакваш, Джек?

Той само поклати глава.

— Струва ми се, че ме смяташ за истински хахо — каза Ричард.

— Винаги съм те смятал, приятелче — ухили се Джек.

— Не ме наричай приятелче!

— Приятелче, приятелче, приятелче!

Този път старата шега предизвика лека усмивка. Почти незабележима, тя едва освети плътната редица херпеси около устата на Ричард… но все пак беше по-добре от нищо.

— Ще имаш ли нещо против, ако поспя малко? — попита Ричард, поразбута пълнителите, настани се в ъгълчето на кабината и се зави с пончото на Джек. — Цялото това катерене и мъкнене… мисля си, че наистина съм болен. Чувствувам се като пребит.

— Добре ще е да поспиш — съгласи се Джек и си помисли, че всъщност му се открива възможност да си поеме дъх. Имаше нужда от това преди да стане напечено.

— Долавям мириса на океана — каза Ричард. В гласа му се усещаше изумителна смесица от обич, ненавист, носталгия и страх. Очите му се затвориха.

Джек натисна лоста докрай. Предчувствието му, че краят — някакъв край — е близо, никога не е било по-силно.

4.

Последните злокобни и окаяни следи от Прокълнатите земи изчезнаха преди луната да изгрее напълно. Житните растения отново се появиха. Бяха по-мизерни, отколкото в хълмистата равнина Елис, но въпреки това навяваха усещане за чистота и здраве. Джек дочу далечни крясъци на птици. Звучаха му като чайки. Писъкът им беше неописуемо самотен в това огромно разлюляно поле, напоено с миризма на океан и едва доловим аромат на плодове.

След полунощ влакът започна да се промъква през горски масиви от вечнозелени дървета. Повечето бяха борови и ароматът им се смесваше с миризмата на сол във въздуха и сякаш заздравяваше връзката между мястото, към което се приближаваше, и мястото, откъдето бе тръгнал. Джек и майка му никога не бяха отсядали за дълго в северна Калифорния, може би понеже Слоут често почиваше там, но той си спомняше думите на Лили, че околностите на Мендосино и Сосълито много приличали на Нова Англия — чак до солниците и едноетажните къщурки с островърхи покриви. Филмовите компании, които се нуждаели от обстановката на Нова Англия, обикновено просто отивали в северната част на щата, вместо да пресичат цялата страна, и по-голямата част от публиката никога не можела да открие никаква разлика.

„Очевидно е така. По някакъв странен начин аз просто се връщам на мястото, от което съм тръгнал.“

"Ричард: „Да не си решил да се биеш с цяла армия?“ Джек се радваше, че приятелят му спи и не трябва да отговаря на въпроса му — поне още не.

"Андерс: „Дяволски неща. За лошите вълкодлаци. За да ги закарат до черния хотел.“

Дяволските неща бяха автомати, пластичен експлозив и гранати. Дяволските неща бяха тук. Лошите вълкодлаци още ги нямаше. Обаче покритият вагон беше празен и на Джек този факт му се струваше повече от убедителен.

„Имам една приказка за теб, Ричи, и много се радвам, че спиш, понеже така няма да ми се наложи да ти я разказвам. Морган знае, че идвам, и планува купон с изненади в моя чест. Само че вместо голи мацки от тортата ще изскочат вълкодлаци. Предвидено е приветствено да размахват автомати и гранати в ръце. Е, ние един вид отвлякохме този влак и се движим десет-дванадесет часа предсрочно, но понеже смятам, че ще се озовем право в лагер, пълен с вълкодлаци, очакващи пристигането на пуф-пафа от Териториите, няма да е лошо да ги изненадаме максимално.“ Джек потри лицето си с ръка.

Щеше да бъде по-лесно да спре влака по-далеч от мястото, където чакаше ударният отряд на Морган, и предпазливо да заобиколи лагера. По-лесно и по-безопасно.

„Но това би оставило лошите вълкодлаци невредими, Ричи. Схващаш ли?“

Той погледна към арсенала на пода на кабината и се зачуди възможно ли е наистина да планира изненадващо нападение срещу отряда вълкодлаци. Ами да, имаше си и десантници — добре известния Джек Скитников, крал на миячите на чинии, и неговия близък приятел, Ричард Сънливия. Дали не беше изкрейзил? Положително, понеже точно това възнамеряваше. То беше-последното нещо, което някой от онези очакваше… а му се бе насъбрало много, дяволски много. Той беше шибан с камшик, а Вълк бе убит. Бяха разрушили училището и съсипали голяма част от разсъдъка на Ричард, а от всичко, което знаеше, можеше да предположи, че Морган е в Ню Хампшир, за да измъчва и тормози майка му.

Побъркан или не, времето за разплащане бе дошло.

Джек се наведе, взе един от заредените автомати и го подпря на рамо. Пред него проблясваха релсите, а миризмата на солена вода във въздуха ставаше все по-силна.

5.

В малките часове на нощта Джек поспа малко, облегнат на лоста за скоростите. На развиделяване Ричард го събуди.

— Отпред има нещо.

Преди да отправи взор натам, Джек добре огледа приятеля си. Бе се надявал, че на дневна светлина Ричард ще изглежда по-добре, но даже зората не можеше да прикрие факта, че той е болен. Багрите на новия ден бяха променили преобладаващия оттенък на кожата му от сив в жълт… това беше всичко.

— Хей! Влак! Привет на теб, голям шибан влак! — Викът бе гърлен и почти не се различаваше от животински рев.

Джек погледна напред. Приближаваха се към тясна дървена будка, очевидно служеща като караулно. Пред нея стоеше вълкодлак, но всяка прилика с Вълк свършваше с пламтящите оранжеви очи. Главата на този изглеждаше ужасно приплескана, сякаш нечия огромна ръка бе отсякла горната, извита част на черепа му. Лицето стърчеше над увисналата му челюст като скала над стръмен склон и даже настоящата радостна изненада не можеше да прикрие изписаната върху него прекомерна, животинска тъпота. От бузите му висяха валма козина. Голям белег прорязваше челото му. Беше облечен в нещо подобно на това, което носеха наемниците — торбести зелени панталони, затъкнати в черни ботуши. Джек забеляза, че върховете на ботушите бяха отрязани и оттам стърчаха космати пръсти с дълги нокти.

— Влак! — ръмжеше и лаеше вълкодлакът, докато машината изминаваше последните петдесетина метра. После се ухили дивашки и започна да подскача от радост. От устата му се разхвърча пяна. — Влак! Влак! Шибан влак точно тук и сега! — Челюстите му се разтвориха в гигантска обезпокоителна усмивка, разкриваща изпочупени жълти зъби. — Вие, момчета, дяволски сте подранили, браво, браво!

— Джек, какво е това създание? — попита Ричард и до болка стисна рамото му, но за негова чест трябваше да се отбележи, че гласът му бе равен и спокоен.

— Един от вълкодлаците на Морган.

„По дяволите, Джек, изпусна се, каза името му!“ Но точно сега не беше време да се тревожи за това. Почти се изравняваха с будката и вълкодлакът очевидно възнамеряваше да се метне в кабината. Той тромаво подскачаше в праха, ботушите без пръсти потупваха. В кожения колан, който носеше през голите си гърди като патронташ, имаше затъкнат нож. Нямаше пушка. Джек нагласи автомата на единична стрелба.

— Морган ли? Кой е Морган? Какъв Морган?

— Не сега — каза Джек и концентрира цялото си внимание в една-единствена точка — вълкодлака. Успя да намести широка усмивка върху лицето си и да държи автомата ниско долу, извън полезрението му.

— Влакът на Андерс! Тук и сега!

От дясната страна на машината, над широко стъпало стърчеше дръжка, подобна на голяма скоба. Дивашки ухилен, ръсещ пяна над брадичката си и очевидно нищо неподозиращ, вълкодлакът сграбчи дръжката и леко скочи върху стъпалото.

— Хей, къде е старецът? Вълк! Къде е…

Джек вдигна автомата и пусна един куршум в лявото му око.

Ярката оранжева светлина угасна като пламък на свещ при силен повей на вятър. Вълкодлакът се люшна назад като човек, падащ от трамплин, и тупна на земята.

— Джек! — дръпна го Ричард. Лицето му изглеждаше по диво, отколкото бе било лицето на вълкодлака, само че бе изкривено от ужас, а не от радост. — Баща ми ли имаше предвид? Баща ми замесен ли е в това?

— Ричард, имаш ли ми доверие?

— Да, но…

— Вземи един автомат.

— Джек…

— Ричард, вземи един автомат!

Ричард се наведе и изпълни нареждането му.

— Мразя оръжията — каза той.

— Да, знам. Аз също не ги обичам особено, Ричи. Но времето за разплащане дойде.

6.

Релсите водеха към висока ограда. Зад нея се чуваше ръмжене, викове, одобрителни възгласи, ритмично пляскане с ръце, равномерно потракване на токове по голата земя. Имаше и други, по-трудно различими звуци, но Джек причисли всичко в един и същи кюп — военна подготовка. Разстоянието между будката на часовоя и стената беше около километър и Джек се съмняваше, че някой е чул изстрела при невъобразимия шум, който долиташе отвътре. Влакът се движеше с електричество и също бе почти безшумен. Предимството на изненадата би трябвало все още да е на тяхна страна.

Релсите се мушваха и изчезваха под затворена двойна порта от обелени трупи.

— Джек, най-добре намали.

Бяха на сто и петдесет метра от портите. Отвътре се чуваха почти нечленоразделни команди. Джек потрепера.

— Няма начин, приятелю. През портите сме. Имаш време да извикаш ура.

— Джек, ти си се побъркал!

— Знам.

Сто метра. Акумулаторите изпращяха. Синя искра подскочи и изсъска. Покрай тях от двете страни на линията пробягваше гола земя. "Тук не расте жито — помисли си Джек. — Ако Ноел Кауард беше написал пиеса за Морган Слоут, предполагам, че щеше да я озаглави „Пагубен дух“.

— Джек, какво ще стане, ако това пълзящо влакче изхвръкне от релсите?

— Нищо чудно и това да се случи.

— Ами ако се вреже през портите и релсите просто свършат?

— Значи сме дотук.

Петдесет метра.

— Джек, ти май наистина си си загубил ума, а?

— Мисля, че да. Махни предпазителя, Ричард.

Ричард изщрака с автомата.

Тропот… сумтене… маршируване… скърцане на кожа… викове… нечовешки писък или може би по-скоро смях, който накара Ричард да се свие. Но въпреки това върху лицето му ясно бе изписано решение, изпълващо с гордост сърцето на Джек. „Той няма да ме изостави, Ричард Рационалния наистина е решил докрай да остане с мен!“

Двадесет и пет метра.

Викове… писъци… шумни команди… и гърлен крокодилски хрип — „Кррррруууууу!“, който накара Джек да настръхне.

— Ако се измъкнем от това, ще те черпя двойна мелба в „Дейри Куин“.

— Нещо по-гадно не можа ли да измислиш! — сопна се Ричард и — невероятно, но се разсмя. В този миг нездравият жълт цвят на лицето му сякаш поизбледня.

Пет метра.

Портите изглеждаха солидни, да, доста солидни и на Джек му остана време да се запита дали не бе направил голяма, огромна, фатална грешка.

— Клекни долу, приятелче!

— Не ме наричай при…

Влакът удари портите и ги понесе напред.

7.

Портата наистина беше доста стабилна, а и допълнително бе укрепена отвътре с две кръстосани греди. Влакът на Морган не бе особено голям, а и акумулаторите съвсем се бяха изтощили след дългия преход през Прокълнатите земи. Влакът като нищо можеше да дерайлира при сблъсъка и двете момчета сигурно щяха да загинат при катастрофата, но портата си имаше Ахилесова пета. Бяха поръчани нови панти, изковани по последни американски технологии, но за късмет още не бяха пристигнали и старите ръждавейки се скъсаха, когато машината джасна портите.

Влакът навлезе в лагера с четиридесет километра в час, бутайки откъснатата порта пред себе си. Успоредно на оградата се виеше писта с подредени по нея препятствия. Портата, действуваща като снегорин, загреба няколко от импровизираните дървени препятствия и започна да ги преобръща, да ги премята и да ги прави на трески.

След това подхвана един вълкодлак, който объркан се бе изпречил на пътя й. Краката му изчезнаха под долната част на движещата се порта, отрязани барабар с ботушите. Той пищеше и ръмжеше. Промяната му започна и той се закатери по портата с нокти, които за секунди достигнаха дължината и остротата на шишове за лед. Портата вече беше на около дванадесет метра навътре в лагера. Вълкодлакът изумително се бе покатерил почти до горния й край, преди Джек да премести лоста за скоростите в неутрално положение. Влакът спря. Портата падна напред, вдигна облаци прах и смаза нещастния вълкодлак под себе си. Под последния вагон на влака отрязаните му крака продължаваха да се покриват с косми и щяха да го правят още няколко минути.

Ситуацията в лагера се оказа по-добра, отколкото Джек се бе надявал и в най-смелите си мечти. Очевидно тук се ставаше рано, както на всички свързани с военните места, и по-голямата част от състава май беше навън, за да премине през затъпяващата строева подготовка и укрепващите тялото физически упражнения.

— Надясно — кресна Джек на Ричард.

— После какво? — отзова се той.

Джек отвори уста и извика заради чичо Томи Удбайн, премазан на средата на улицата, заради непознатия колар, пребит да смърт в калния двор, заради Фърд Джанклоу, заради Вълк, убит в задимения кабинет на Сънлайт Гардънър, и заради майка си, но най-много заради кралица Лаура де Лосиан, която също беше негова майка, и заради престъплението, извършващо се върху тялото на Териториите. Той изкрещя като Язон и гласът му бе гръмовен.

— Да ги разпердушиним! — изрева Джек Сойер/Язон де Лосиан и откри огън наляво.

8.

От страната на Джек имаше параден плац, от страната на Ричард — дълга дървена постройка. Тя изглеждаше като хотел във филм на Рой Роджърс, но Ричард предположи, че е казарма. Всъщност цялото място му се струваше по-познато от всичко, което бе видял в този странен свят, където го беше довел Джек. Бе виждал подобни места в новините по телевизията. Подкрепяните от ЦРУ превратаджии, подготвяни за прехвърляне в Южна и Централна Америка, се обучаваха на подобни места. Само че техните лагери обикновено се намираха във Флорида, пък и съществата, които изскачаха от казармата, никак не приличаха на кубинци. Ричард изобщо не можеше да определи какви са.

Някои от тях донякъде напомняха средновековните рисунки на дяволи и сатири. Други приличаха на изродени човешки същества, изглеждаха почти като пещерни човеци. А едно от създанията, клатещо се насам-натам под ранните слънчеви лъчи, имаше покрита с люспи кожа и очи с мигателна ципа… и му приличаше на алигатор, който някак си успява да се движи изправен. Докато го гледаше, то вдигна муцуната си и нададе вика-хрип, чут от него и Джек по-рано: „Кррррруууууу!“ Остана му време да забележи, че повечето от тези дяволски същества изглеждат напълно шашардисани, преди автоматът на Джек гръмовно да разцепи въздуха.

От страната на Джек две дузини вълкодлаци очевидно бяха правили гимнастически упражнения на парадния плац. Повечето от тях също носеха зелени панталони, ботуши с отрязани върхове и колани, сложени като патронташи. Също като вълкодлака пред караулното, те изглеждаха тъпи, плоскоглави и зли.

Стояха като замръзнали по местата си и наблюдаваха приближаването на влака, тикащ пред себе си портата и нещастния им другар, залепнал за нея. Когато Джек извика, те се размърдаха, но беше твърде късно.

Вълкодлаците на Морган грижливо бяха подбирани в продължение на пет години съобразно тяхната сила и бруталност, страх и лоялност. По-голямата част от този прецизно сформиран отряд бе ликвидирана за секунди от автомата в ръцете на Джек. Вълкодлаците изпокапаха с разкъсани гърди и кървящи глави. Разнесоха се викове на болка и гняв… но не много. Повечето от тях просто умряха.

Джек изстреля пълнителя и грабна друг. От лявата страна на плаца имаше четирима оцелели, в средата още двама се бяха снижили под огневата линия. Те бяха ранени, но сега се приближаваха към него. Дългите им нокти риеха земята, по лицата им никнеше козина, очите им пламтяха. Докато тичаха към машината, Джек видя как растящите им зъби си проправят път през твърдата козина, току-що пораснала по брадите им.

Той натисна спусъка на автомата, с усилия задържа горещата му цев надолу, тъй като силният откат се опитваше да повдигне дулото. Нападащите го вълкодлаци бяха отхвърлени назад толкова силно, че се преметнаха във въздуха като акробати. Другите четирима не спираха и за миг, още преди две минути бяха търтили към мястото, на което по-рано се намираше вратата.

Разнородните създания, изсипали се от казармата, най-накрая сякаш успяха да схванат, че новодошлите, макар и да карат влака на Морган, съвсем не са приятелски настроени. Без сигнал за атака, те с ръмжене се понесоха напред като плътна маса. Ричард опря цевта на автомата на стената на кабината и откри огън. Куршумите ги разкъсваха и ги отхвърляха назад. Две от съществата, изглеждащи като козли, застанаха на ръце и колене — или копита — и изприпкаха обратно вътре. Ричард видя как три от другите се завъртяха и се строполиха под куршумите. Обзе го дива радост, но и някак си му призля.

Куршуми разкъсаха и белезникаво-зеленикавия корем на човека-алигатор и от него потече не кръв, а черна течност — сукървица. Той се олюля назад, но опашката му, изглежда, го подпря. Пристъпи, отскочи нагоре и заподскача към Ричард. Отново нададе грубия си, силен вик… и този път на момчето му се стори, че в него дочува нещо ужасно женско.

Дръпна спусъка на автомата. Не стана нищо. Пълнителят бе празен.

Човекът-алигатор тичаше бавно, тромаво, решително. Очите му искряха с убийствена ярост… и интелигентност. Остатъците от разкъсания му гръден кош и люспестите му гърди се вееха пред него.

Ричард се наведе, без да изпуска от очи алигатора-върколак, и напипа една от гранатите.

„Сийбрук Айланд — помисли си той. — Джек нарича това място Териториите, но то всъщност е Сийбрук Айланд и няма нужда да се страхувам, наистина няма нужда. Всичко това е само сън и ако това същество сключи люспестите си лапи около шията ми, сигурно ще се събудя. А даже и да не е сън, Джек някак си ще ме спаси. Знам, че ще го направи, знам го, понеже тук отвъд Джек е нещо като Бог.“

Махна предпазителя на гранатата, потисна желанието си яростно да я запрати с всичка сила и внимателно я хвърли нагоре изпод рамо.

— Джек, залегни!

Джек веднага се снижи край стената на кабината, без да се оглежда. Ричард направи същото, но не преди да види едно невероятно, изпълнено с черен хумор нещо: създанието-алигатор хвана гранатата с уста… и се опита да я изяде.

Експлозията нямаше нищо общо с глухия тътен, очакван от Ричард. Високият, разтърсващ трясък сякаш му проби ушите и жестоко ги нарани. Той чу плисък, като че ли някой бе хвърлил ведро с вода срещу влака. Вдигна глава и видя, че машината и двата вагона са покрити с топли черва, черна кръв и парчета от плътта на създанието-алигатор. Предната стена на казармената постройка бе отнесена. Много от дървените отломъци бяха кървави. В средата на развалините мерна космат крак в ботуш с отрязан връх.

Докато разглеждаше пораженията, една от купчините се размърда, няколко греди се отместиха и две от съществата, които приличаха на козли, се заизмъкваха изпод тях. Ричард се наведе, намери нов пълнител и го сложи на автомата си, който наистина беше горещ, точно както Джек бе предвидил.

„Ура!“ — помисли си Ричард и отново откри огън.

9.

Джек се надигна и видя, че четиримата вълкодлаци, спасили се от стрелбата му първите два пъти, тъкмо се измъкват през дупката, където по-рано бе вратата. Виеха от ужас. Тичаха един до друг и той можеше да ги унищожи с един откос. Вдигна автомата, после го отпусна, въпреки че чудесно разбираше, че отново ще се срещне с тях по-късно, около черния хотел най-вероятно, разбираше, че е глупак… но глупак или не, просто не можеше да ги застреля в гърба.

Зад казармата се разнесоха високи, почти женски крясъци:

— Излизайте оттук! Излизайте навън, казах! Мърдайте! Мърдайте по-бързо!

Изплющя камшик.

Джек познаваше този звук. Чудесно познаваше и гласа. Бе стегнат в усмирителна риза, когато го чу за последен път. Джек би познал този глас винаги и навсякъде.

„Ако се покаже неговият бавноразвиващ се приятел, застреляй го!“

„Е, ти успя тогава, но сега може би времето за разплащане дойде и май ти също го знаеш, понеже гласът ти звучи уплашено.“

— Хайде, какво става с вас, страхливци такива? Не ги оставяйте да се измъкнат. Трябва ли да ви показвам как да свършите всичко? След нас, след нас!

Три създания излязоха от това, което бе останало от казармата, и само едно от тях изцяло приличаше на човек — Озмънд. В едната си ръка размахваше камшик, в другата — пистолет. Бе облечен с червена мантия и бели копринени панталони. Широките им крачоли бяха изпръскани с кръв. От лявата му страна вървеше космат човек-козел с дънки и каубойски ботуши. Това същество и Джек се познаха от пръв поглед, та то беше ужасният каубой от кръчмата в Оутли. То бе Рандолф Скот. То беше Елрой, който му се ухили и дългият му език се стрелна навън и облиза широката му долна устна.

— Хвани го! — кресна Озмънд.

Джек се опита да вдигне автомата, но той изведнъж му се стори прекалено тежък. Озмънд беше истинско зло, появата на Елрой бе още по-голямо зло, но изчадието между тях бе същински кошмар. То бе двойникът на Руел Гардънър, разбира се, синът на Озмънд, синът на Сънлайт. И донякъде наистина изглеждаше като дете — като дете, нарисувано от някой умен и надарен със зловещо подсъзнание ученик в детска градина.

Изглеждаше кльощаво, кожата му имаше цвят на пресечено мляко, едната от ръцете му завършваше с подобно на глист пипало, което някак си напомняше на Джек за камшика на Озмънд. Двете му очи бяха на различно ниво. Едното се кривеше. Червени рани покриваха бузите му.

„Част от това са последствия от лъчевата болест… о, Язон, момчето на Озмънд май е стояло твърде близо до някоя от онези огнени топки… но останалото… о, Язон… о, Исусе… каква ли е била майка му? В името на всички светове, каква е била майка му?“

— Хванете измамника! — крещеше Озмънд. — Пазете сина на Морган, но се справете с Лъжеязона! Хванете го! Излезте, страхливци! Те свършиха куршумите!

Вой, рев. Джек знаеше, че след миг още вълкодлаци, подкрепени от разновидни създания-върколаци, ще се появят от полуразрушената казарма, където се бяха скрили от експлозията и където вероятно бяха стояли с ниско наведени глави и където биха останали… ако не беше Озмънд.

— Не трябваше да се изпречваш на пътя ми, малко пиленце — изръмжа Елрой и се затича към влака. Опашката му се размахваше във въздуха. Руел Гардънър — или това, което Руел беше в този свят — издаде някакъв мяучещ звук и се опита да го последва. Озмънд се протегна и го дръпна назад. Джек забеляза как пръстите му сякаш потънаха в отвратителната, тънка като летва шия на момчето-чудовище.

После Джек вдигна автомата, изстреля целия пълнител в лицето на Елрой и превърна главата му в каша. Но макар и без глава, Елрой продължи да се клати към него още секунда-две и една от ръцете му (със сраснали в странна пародия на копито, пръсти) сляпо посегна към главата му, преди окончателно да рухне.

Джек го гледаше зашеметен. Бе сънувал кошмарното стълкновение от последната нощ в Оутли отново и отново безброй пъти, опитваше се да се избави от преследващото го чудовище през някаква тъмна джунгла от пружини за легло и счупени стъкла. Сега пред него на земята лежеше същото чудовище, което той някак си бе успял да убие. Съзнанието му отказваше да приеме този факт. Имаше чувството, че е убил някакво страшилище от детството си.

Ричард пищеше, автоматът му оглушително трещеше.

— Това е Руел! О, Джек, о, Боже мили, о, Язон, това е Руел, това е Руел…

Автоматът в ръцете му изстреля още няколко куршума и замлъкна с празен пълнител. Руел се отскубна от ръцете на баща си и се заклати и заподскача към влака, като мяучеше пронизително. Долната му устна се изви надолу и разкри дълги зъби. Те изглеждаха кухи и изкуствени. Приличаха на восъчните зъби, които децата си надяват за празника Вси Светии.

Последният откос на Ричард го улучи в гърдите и шията, проби дупки в кафявата дреха, с която бе облечен, и раздра плътта му От раните бавно закапа тъмна кръв, но не се случи нищо друго. Руел може би някога е бил човешко същество, поне Джек приемаше това за възможно, но сега не беше човек. Улучен от куршумите, той дори не забави крачка. Съществото, което тромаво прескочи трупа на Елрой, беше демон. Миришеше като намокрена отровна гъба.

Нещо започна да излъчва топлина досами крака на Джек. Отначало само топлина… след това горещина. Какво ли беше? Момчето сякаш имаше чайник в джоба си. Но сега нямаше време да мисли. Нещата се въртяха като на филмова лента пред очите му. Цветна.

Ричард хвърли автомата и отстъпи назад, обхванал лицето си с ръце. Ужасените му очи не се откъсваха от Руел през пролуките между пръстите.

— Джек, не му давай да ме хване! Не му давай да ме хванеееее…

Руел клокочеше и мяучеше. Ръцете му удариха стената на кабината и звукът приличаше на шляпане на плавници в гъста кал.

Джек видя, че между пръстите му наистина има плътни, жълтеникави ципи.

— Върни се! — крещеше Озмънд на сина си и гласът му трепереше от страх. — Върни се, той е лош, ще те нарани, всички момчета са лоши, това е аксиома, върни се, върни се!

Руел клокочеше и ентусиазирано ръмжеше. Повдигна се нагоре и Ричард изпищя като обезумял и се отдръпна в далечния ъгъл на кабината.

— Не му давай да ме хванеееее…

Още вълкодлаци, още странни същества-върколаци се показаха иззад ъгъла. Едно от тях, създание с извити като на овен рога, падна и останалите го премазаха.

Горещина до крака на Джек.

Руел прехвърля тънкия си крак в кабината, от устата му се точеха лиги. Посягаше към него, кракът му се извиваше, но това изобщо не беше крак, а пипало. Джек вдигна автомата и натисна спусъка.

Половината лице на Руел-чудовището отхвръкна встрани като тапа. От останалата на мястото си част започнаха да падат червей след червей.

Руел продължаваше да се приближава, да протяга към него ципестите си ръце.

Ричард пищи. Озмънд пищи. Писъците им се сливат.

Нещо изгаря крака му като нагорещено желязо, нещо сякаш иска да го жигоса.

И изведнъж Джек разбра какво е то. Даже когато ръцете на Руел натиснаха раменете му, той знаеше, че това е монетата, дадена му от капитан Фарън, монетата, която Андерс бе отказал да вземе.

Бръкна в джоба си. Монетата приличаше на парче руда. Той я стисна в юмрука си и усети, как силата й премина в него. Руел също го усети. Триумфалното му ръмжене секна. Започна да мяучи от страх. Опита да се отдръпне назад, единственото му око неистово се въртеше.

Джек извади монетата. Тя нажежена светеше в ръката му. Той усещаше топлината й, но тя не го изгаряше.

Профилът на кралицата грееше като слънце.

— Ти гадно, недоразвито създание! Изчезни от лицето на този свят! — извика Джек, разтвори юмрук и залепи длан в челото на Руел.

Руел и баща му се разпищяха едновременно, пискливият тенор на Озмънд съзвучно пригласяше на бръмчащия, животински бас на сина му. Монетата потъна в челото на Руел като връх на нагорещен ръжен в каца с масло. Гадна тъмна течност с цвят на дълго запарван чай потече от главата му и обля китката на Джек. Течността беше гореща. Дребни червейчета мърдаха в нея. Те се загърчиха и заизвиваха върху кожата му и той усети, че го хапят. Въпреки това продължи да притиска с пръстите на дясната си ръка монетата и тя потъна още по-дълбоко в главата на чудовището.

— Разкарай се от лицето на този свят, гад проклета! В името на кралицата и в името на нейния син, изчезни от лицето на този свят!

Руел виеше и пищеше. Озмънд виеше и пищеше с него. Подкрепленията бяха спрели и нервно пристъпваха от крак на крак зад гърба на Озмънд. По лицата им бе изписан суеверен ужас. Струваше им се, че Джек расте пред очите им, че излъчва ярка светлина.

Руел се разтресе. Издаде още един клокочещ писък. Черната течност, изтичаща от главата му, промени цвета си в жълт. Един последен червей — дълъг и мътнобял — изпълзя от дупката, пробита от монетата, и падна на пода. Джек го настъпи и го размачка с обувката си. Руел се свлече и се превърна в безформена влажна купчина.

В прашния двор на лагера се понесе такъв отчаян вой от скръб и ярост, че Джек имаше чувството, че ще му се пръсне черепът. Ричард седеше свит на топка, обвил ръце около главата си.

Озмънд продължаваше да вие. Бе захвърлил камшика и пистолета.

— О, ти отвратително момче! — крещеше той и размахваше юмрук към Джек. — Виж какво направи! О, отвратително, гадно, най-гадно момче! Мразя те, мразя те завинаги и още по-завинаги! О, Лъжеязон такъв! Ще те убия! Морган ще те убие! О, моят любим единствен син! Гадно момче! Морган ще те убие за това, което направи! Морган…

Другите подеха вика с шепнещ глас и напомниха на Джек за момчетата от дома „Слънчева светлина“. „Кажете: «алилуя»!“ И след това изведнъж замлъкнаха, понеже се понесе друг звук.

Джек мигновено се сети за приятния следобед, който беше прекарал с Вълк, докато двамата бяха седели край потока и наблюдавали пасящото му стадо, а Вълк му бе разказвал за семейството си. Наистина беше приятно… изключително приятно, докато не се бе появил Морган.

Но сега Морган отново пристигаше и както и тогава не само се пренасяше, а гръмовно пореше пространството и раздираше въздуха.

— Морган! Това е…

— … Морган, господарят на…

— Господарят на Орис…

— Морган… Морган… Морган…

Раздиращият въздуха звук ставаше по-силен и по-силен. Вълкодлаците се свиваха в праха. Озмънд пристъпваше напред-назад с танцова стъпка, черните му ботуши настъпваха металните шипове на камшика.

— Лошо момче! Гадно момче! Сега ще си платиш! Морган пристига! Морган пристига!

Въздухът на четири-пет метра вдясно от Озмънд започна да трепти като въздуха над горяща пещ.

Джек се огледа и видя, че Ричард се е свил между автоматите, амунициите и гранатите като невръстно хлапе, заспало, както си е играло на война. Само че приятелят му не спеше и това не бе игра и ако Ричард видеше баща си да пристъпва от дупката между световете, като нищо можеше да загуби разсъдъка си.

Джек коленичи до него и го прегърна. Раздиращият звук се засили и изведнъж той чу как гласът на Морган яростно изрева:

— Какво прави влакът тук сега, глупаци такива?

— Лъжеязонът уби сина ми — проплака Озмънд.

— Тръгваме, Ричи — прошепна Джек и още по-стегнато обви ръце около раменете му. — Време е да скочим от кораба.

Той затвори очи, съсредоточи се… и усети характерното леко замайване, когато двамата се пренесоха.