Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (43)

2.

Четири или пет от дърветата, дошли от Териториите, си пробиваха път през опечената кафява почва край първата от изоставените постройки. Може би и по-рано са били там, надвесили змиевидните си клони над шосето почти до бялата линия, а може би не. Джек не можеше да си спомни дали ги беше видял, когато за пръв път бе погледнал надолу към скрития град. И все пак му се струваше невъзможно да ги е пропуснал — нима би пропуснал глутница побеснели кучета? Чуваше как корените им шумолят по повърхността на земята, докато той и Ричард наближаваха склада.

(„Нашето момче? Нашето момче?“)

— Ела да пресечем шосето — каза Джек и хвана грапавата му ръка, за да го преведе.

Щом стигнаха от другата страна, едно от дърветата видимо протегна клон и корен към тях. Ако дърветата имаха стомаси, със сигурност щяха да ги чуят как куркат. Чворестият клон и гладкият змиевиден корен се прехвърлиха през разделителната линия, след това през половината от оставащото до момчетата разстояние. Джек ръгна с лакът зяпналия Ричард, после хвана ръката му и го задърпа.

(Моето, моето, моето момче! Даааааа!)

Внезапно разцепващ въздуха звук изпълни пространството и за миг Джек реши, че Морган дьо Орис отново си проправя път между световете и се превръща в Морган Слоут… Морган Слоут с последна оферта, на която не може да се откаже, оферта, включваща пистолет, горелка, чифт нажежени до червено клещи… но вместо разярения баща на Ричард, короната на едно от дърветата, дошли от Териториите, удари средата на шосето, подскочи веднъж и се килна на една страна като мъртво животно.

— Мили Боже! — възкликна Ричард. — Та то просто се изтръгна от земята зад нас!

Точно това си мислеше и Джек.

— Дърво-камикадзе — каза той. — Нещата тук, в Пойнт Венути, май наистина ще бъдат малко сложни.

— Заради черния хотел ли?

— Да, но сигурно и заради талисмана. — Джек погледна шосето и видя друга група дървета-хищници на десетина метра от тях. — Вибрациите или атмосферата, или както искаш го наречи, всичко е изкривено до крайност — понеже всичко е добро и зло, черно и бяло, всичко е объркано.

Не изпускаше от око групата дървета, към която бавно се приближаваха, и видя, че най-близкото навежда короната си към тях, сякаш беше чуло гласа му.

Може би целият този град бе един голям Оутли и вероятно той в края на краищата щеше да успее да премине през всички изпитания, но ако отпред имаше тунел, последното нещо, което би направил, бе да влезе в него. В никакъв случай не искаше да се срещне с местната версия на Елрой.

— Страх ме е — каза Ричард зад гърба му. — Какво ще стане, ако и други дървета изскочат от земята като онова?

— Бъди спокоен. Даже когато са подвижни, дърветата не могат да стигнат твърде далеч. Дори паток като теб би могъл да ги надбяга.

Той навлезе в последния завой на шосето, спускащо се по хълма покрай редицата складове. Талисманът викаше и викаше звучно като огромна пееща арфа. Най-сетне Джек излезе от завоя и пред погледа му се откри и останалата част от Пойнт Венути.

Неговото второ аз (Язон) настояваше да продължи напред. Пойнт Венути вероятно някога е бил приятно курортно градче, но това време бе отминало твърде отдавна. Сега Пойнт Венути всъщност бе тунелът пред Оутли и той трябваше да го прекоси целия. Напуканата настилка на шосето водеше към зона от изгорели къщи, заобиколени от дървета-хищници. В паянтовите къщурки сигурно бяха живели работниците от запустялата фабрика и околните складове. От една-две бе останало достатъчно, за да се разбере какви са били. Корените на дърветата, дошли от Териториите, бавно настъпваха през порутените основи. Тук-там между къщичките лежаха разкривени останки от изгорели коли, обрасли с гъсти бурени. Покритата с пепел земя бе осеяна с почернели тухли и дъски, смачкани очукани вани, изкривени тръби. Нещо бяло привлече погледа на Джек, но той врътна глава веднага щом видя, че е белезникава кост от разтрошен скелет, щръкнала изпод кълбо преплетени корени. Някога по тези улици деца бяха карали велосипеди, домакини се бяха събирали по кухните, за да се оплакват от надниците и безработицата, мъже бяха лъскали колите пред къщите си — сега от всичко това нямаше и помен. Прекатурена люлка, покрита с ръжда, бе промушила железа през боклуци и бурени.

Червеникави пламъчета проблясваха сегиз-тогиз в навъсеното небе.

Над една безлюдна пресечка под зоната с изгорели къщи и зловещи дървета висеше угаснал светофар. От другата страна на пресечката, на стената на обгорена сграда все още се мъдреше част от надпис, гласящ: "Охо! По-добре купете „Ма…“, а под него — набъбнала, подкожушена рисунка на предната част на кола, подала се през стъклена витрина. Огънят не бе успял да отиде по-нататък, но на Джек му се искаше да го беше направил. Пойнт Венути бе прокълнат град, но огънят беше за предпочитане пред разрухата. Магазинът с рекламата на боите „Мако“ бе първият от редицата. Следваха книжарница „Опасна планета“, сладкарница „Симпатия“, магазин за екологично чисти храни на някой си Фърди, електронни игри „Неон“. Джек успя да разчете само част от имената на магазините, понеже боята отдавна се бе излющила от фасадите им. Бяха затворени и изглеждаха изоставени като фабриката и складовете. Даже от мястото, на което стоеше, Джек видя, че стъклените витрини са счупени толкова отдавна, че приличат на празни рамки за очила, на слепи идиотски очи. Петна от боя — червени и черни, и жълти — украсяваха фасадите на магазините и изпъкваха като ярки белези в сивотата на въздуха. Някаква гола жена, гладувала толкова дълго, че Джек би могъл да й преброи ребрата, се въртеше пред магазините насред покритата с боклуци улица бавно и церемониално като ветропоказател. Лицето над бледото й тяло с увиснали гърди бе боядисано в крещящооранжево. Косата й също беше оранжева. Джек, застанал като истукан, видя как лудата вдигна ръце, изкриви горната част на тялото си с отсеченото движение на човек, трениращ бойни изкуства, протегна крак над покрития с мухи труп на някакво умряло куче и замръзна като статуя. Остана в тази поза безкрайно дълго — като емблема на целия Пойнт Венути. След това свали крака си и завъртя кльощавото си тяло.

След редицата изоставени магазини Главната улица се превръщаше в жилищна зона — поне Джек предположи, че някога е била такава. По фасадите на сградите също имаше ярки петна боя. Малките двуетажни къщи — някога бели — бяха нашарени с мацаници и графити. Един от надписите веднага се наби в очите му: „Сега ти си мъртъв.“ Бе надраскан набързо върху олющената стена на отделена от останалите сграда, която сигурно е била общежитие. Думите сякаш бяха там открай време.

„Язон, имам нужда от теб!“ — зовеше го талисманът по магнетичния си начин.

— Не мога — прошепна Ричард до него. — Джек, знам, че не мога.

След редицата олющени, безнадеждно изглеждащи сгради шосето отново се гмурваше надолу и отначало Джек забеляза само покривите на два черни кадилака, по един от всяка страна на Главната улица. Бяха паркирани с носове към подножието на хълма. Моторите им работеха. Над черните кадилаци и занемарените къщурки се издигаше покривът — половината? третината? — на черния хотел и изглеждаше толкова невероятно голям, толкова зловещ, че приличаше на фотомонтаж. Сякаш плуваше, отрязан от извивката на последното възвишение.

— Не мога да вляза там — повтори Ричард.

— Аз пък даже не съм сигурен, че ще успеем да минем покрай онези дървета — каза Джек. — Ричи, внимавай да не се напишкаш.

Ричард издаде странен, подсмърчащ звук и на Джек му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че приятелят му плаче. Прегърна го. Хотелът владееше пейзажа — това бе повече от очевидно. Черният хотел владееше Пойнт Венути, въздуха над него и земята под него. Докато го гледаше, Джек забеляза, че ветропоказателите се въртят в противоположни посоки, че куличките и кубетата стърчат като брадавици в сивия въздух. „Азенкур“ наистина изглеждаше като направен от камък — хилядогодишен камък, черен като катран. В един от прозорците на горния етаж внезапно припламна светлина и на Джек му се стори, че хотелът му намига, доволен най-сетне да го види толкова близо. Покрай прозореца сякаш се плъзна неясна фигура. След секунда по стъклото заплува сянката на облак.

А някъде вътре талисманът извиваше трелите на мелодия, която само Джек можеше да чуе.

3.

— Мисля, че е станал по-голям — изпъшка Ричард. Беше забравил да се чеше, откакто видя плуващия над хълма хотел. По и през червените отоци по бузите му се стичаха сълзи. Очите му бяха станали на малки цепчици — обривът ги бе обградил и притиснал отвсякъде. — Знам, че е невъзможно, но хотелът наистина беше по-малък, Джек. Сигурен съм.

— Точно сега няма нищо невъзможно — почти ненужно заяви Джек. Доста отдавна бяха навлезли в царството на невъзможното. Пък и „Азенкур“ беше толкова огромен, толкова потискащ, че дяволски не се връзваше с останалата част от града.

Архитектурната екстравагантност на черния хотел, всичките кули и кулички, фронтони и медни ветропоказатели вместо да го направят приказен, му придаваха заплашителен, кошмарен вид. Той изглеждаше като част от някакъв Антидисниленд, в който Доналд Дък удушава Хюи, Дюи и Луи, а Мики Маус, натъпкан с хероин, застрелва Мини.

— Страх ме е — каза Ричард.

„Язон, ела. Сега!“ — пропя талисманът.

— Само стой плътно до мен, приятелю, и ще се изнижем покрай тях като мокра връв.

„Язон, ела!!! Сега!!!“

Когато Джек пристъпи, групата дървета пред тях прошумоля.

Уплашен, Ричард се дръпна назад. Джек осъзна, че приятелят му вече сигурно е почти сляп, лишен от очилата си и с полузатворени от обрива очи. Хвана го и го затегли напред. Усети колко тънка е станала китката му.

Ричард се запрепъва след него. Кльощавата му китка изгаряше ръката на Джек.

— Каквото и да става, не спирай. Просто трябва да минем покрай тях, това е всичко.

— Не мога — изхлипа Ричард.

— Искаш ли да те нося? Сериозно те питам. А освен това всичко можеше да бъде и по-зле. Бас хващам, че ако не бяхме помели толкова много от войските му, той щеше да постави постове на всеки пет крачки.

— Няма да можеш да вървиш достатъчно бързо, ако ме носиш. Само ще те забавя.

„А какво, по дяволите, мислиш, че правиш сега?“

— Ричи, застани отсам и щом кажа „три“, тичай като дявол. Разбра ли? Едно… две… три!

Джек го дръпна за ръката и се юрна покрай дърветата. Ричард залитна, изохка, но успя да се задържи и не падна. Под дърветата изригнаха гейзери прах — облаци въртяща се пръст и някакви буболечки, които изглеждаха като огромни бръмбари, лъскави като стъкло. Малка кафява птичка излетя от туфа плевели близо до дърветата-хищници, но един гъвкав корен се протегна от праха като слонски хобот и я докопа във въздуха.

Друг корен запълзя към левия глезен на Джек, но се оказа твърде къс. Устите в грапавата кора ревяха и пищяха.

(Любимооо! Любимо момчеее!)

Стиснал зъби, Джек се мъчеше да накара Ричард Слоут да лети. Короните на зловещите дървета започнаха да се люлеят и наклоняват. Цели гнезда и котила корени пълзяха към бялата линия, движеха се така, сякаш притежаваха своя собствена воля. Ричард залитна, после видимо намали ход и обърна глава, за да погледне настигащите ги дървета.

— Мърдай! — изкрещя Джек и неистово задърпа ръката му. Червените подутини приличаха на горещи камъни, заровени под кожата на Ричард. Джек се опита да го изблъска встрани. Безброй лъщящи корени пълзяха към тях през бялата линия. Обви ръка през кръста му в мига, в който един от тях се протегна и се омота около ръката на приятеля му.

— Божичко! — изпищя Ричард. — О, Язон! Хвана ме! Хвана ме!

Джек с ужас забеляза, че върхът на корена, същинска глава на сляп червей, се надига и се втренчва в него. После лениво се заизвива във въздуха и още веднъж се обви около горещата ръка на Ричард. Все нови и нови пълчища пълзяха към тях през шосето.

Джек задърпа Ричард с всички сили и постигна успех от десет-дванадесет сантиметра. Коренът още повече се стегна около ръката на приятеля му. Джек отново безмилостно го затегли. Ричард изпищя нечовешки и Джек се уплаши, че ръката му се е изтръгнала, но някакъв глас в него каза: „Дърпай!“ и той заби пети в земята и продължи.

След секунди момчетата едва не се строполиха в гнездо пълзящи корени, тъй като ластарът около ръката на Ричард най-сетне се бе скъсал. Джек с мъка се задържа на крака и някак си успя да не изпусне приятеля си. Тъкмо минаваха покрай последното от дърветата, когато отново гръмнаха пронизителните, раздиращи въздуха звуци, които бяха чули и преди. Този път не стана нужда Джек да подсеща Ричард да тича.

Близкото дърво се изтръгна от земята и с трясък се катурна на шосето само на три-четири стъпки зад момчетата. Останалите се срутиха зад него. Лъскавите им корени се вееха като коси.

— Ти ми спаси живота — каза Ричард. Отново плачеше, но повече от слабост, изтощение и ужас, отколкото от страх.

— Отсега нататък, добри ми приятелю, ще пътуваш на конче — задъхан заяви Джек и се наведе, за да помогне на Ричард да се качи.

4.

— Трябваше да ти кажа — прошепна Ричард. Лицето му пламтеше досами врата на Джек, устата му изгаряше ухото му. — Не искам да ме мразиш, но няма да те обвинявам, ако го сториш, наистина няма. Знам, че трябваше да ти кажа. — Той сякаш изобщо не тежеше, от него като че ли бе останала само кожата.

— За кое? — Джек го намести на гърба си и отново му се стори, че носи само някаква празна обвивка. — За човека, който идваше при баща ми… за лагера „Рединис“… и за дрешника. — Привидно кухото тяло на Ричард трепереше. — Трябваше да ти кажа. Но не можех да го кажа дори на себе си. — Горещият му дъх изгаряше ухото на Джек, който си помисли: „Талисманът прави това с него. — След секунда се поправи. — Не, не талисманът, а черният хотел.“

Двете лимузини, паркирали на отсрещния хълм, бяха изчезнали от погледа им по време на борбата с дърветата, но хотелът продължаваше да се извисява срещу тях и да става по-голям при всяка следваща крачка. Кльощавата гола жена, друга от жертвите на хотела, все още изпълняваше бавния си луд танц пред редицата пусти магазини. Малките червени пламъчета трептяха, примигваха, танцуваха в смрачения въздух. Времето сякаш бе подменено (и вече не съществуваха сутрини, следобеди или нощи), изместено от астрономическата версия на Прокълнатите земи. Хотел „Азенкур“ наистина изглеждаше направен от камък, макар Джек да знаеше, че не е. Дървото сякаш се беше калцирало и сбило, сякаш бе почернявало от само себе си отвътре навън. Месинговите ветропоказатели — вълк и врана, и змия, и някаква кръгла и тайнствена, непозната на Джек фигура — се въртяха като че ли за да опровергаят вятъра. Някои от прозорците предупреждаващо просветваха срещу Джек, но това може би бяха просто отражения на някое от червените блещукащи пламъчета. Той все още не виждаше подножието на хълма и партера на „Азенкур“ и нямаше да може да ги съзре преди да премине покрай книжарницата, сладкарницата и останалите магазини, спасили се от огъня. Къде ли беше Морган Слоут?

Къде всъщност беше проклетият организационен комитет? Джек още по-здраво хвана клечестите крака на Ричард, отново чу талисманът да го вика и усети прилив на нови сили.

— Моля те, недей да ме мразиш, просто не можех… — Гласът на Ричард се скъса.

„Язон, ела! Сега! Ела сега!“

Хванал тънките крака на Ричард, Джек закрачи надолу през опустошената от огъня зона, където някога бе имало толкова много къщи. Нахлулите от Териториите дървета, разположили се в развалините като на своя собствена трапеза, шушнеха и шаваха, но бяха твърде далеч, за да го притеснят.

Жената в средата на пустата, покрита с боклуци улица бавно се завъртя — усети, че момчетата се приближават към нея. Заряза сложното упражнение, отпусна ръце, свали протегнатия си крак и като закована застана до мъртвото куче, втренчила взор в Джек, който натоварен слизаше по хълма. За миг това кльощаво тяло с щръкнала оранжева коса и също толкова крещящооранжево лице му се стори като мираж, като странна халюцинация. Бе твърде неправдоподобно, за да бъде истинско. После жената-скелет сковано хукна през улицата и се мушна в един от безименните магазини. Джек се ухили, без да разбира, че го прави, изненадващо завладян от странно чувство на триумф и от още нещо, което би могъл да опише единствено като сила на въоръжен срещу всичко човек.

— Наистина ли можеш да влезеш там? — изпъшка Ричард.

— Точно сега мога да направя всичко!

Той би могъл да носи Ричард през целия път чак до Илиной, ако огромното пеещо нещо, затворено в хотела, му наредеше да го направи. И Джек отново изпита онова чувство за приближаващ край и си помисли: „Тук е толкова тъмно, понеже на това място са наблъскани всички светове, притиснати са един в друг като тройно експониране върху лента.“

5.

Усети хората от Пойнт Венути преди да ги види. Нямаше да го нападнат — Джек знаеше това с абсолютна сигурност, откакто лудата жена бе избягала в един от пустите магазини. Те го наблюдаваха. Надзъртаха към него изпод веранди, през огради, от дъното на празни стаи, но той не би могъл да каже дали със страх, дали с ярост или с чувство на немощ и безсилие.

Ричард бе заспал или припаднал върху гърба му и дъхът му излизаше на горещи, накъсани изпуфтявания.

Джек заобиколи трупа на кучето и погледна към дупката, където навремето сигурно се бе намирала витрината на книжарницата „Опасна планета“. Отначало забеляза само невероятна кочина от безразборно разхвърляни употребявани спринцовки, които покриваха пода и разпилените тук-там купчинки книги. Високите етажерки покрай стените бяха празни като прозевки. След това някакво конвулсивно движение в дъното на помещението привлече погледа му и той различи в мрачината две бледи фигури — с бради и високи голи тела с изпъкнали като въжета сухожилия. Бялото на четири луди очи проблесна срещу него. Единият от голите мъже беше само с една ръка и се хилеше. Членът му се вееше пред него като дебела бледа бухалка. Джек реши, че не е възможно наистина да е видял такова нещо. Къде бе другата ръка на човека? Отново погледна и този път съзря само плетеница от кльощави бели крайници.

Не изви глава към който и да било от другите магазини, но докато минаваше покрай тях, неспирно го следяха очи.

Скоро стигна до малките двуетажни къщи. На една от стените изпъкваше наклоненият надпис: „Сега ти си мъртъв.“ Той се зарече да не поглежда в прозорците, просто не можеше.

Оранжеви лица под оранжеви коси се поклащаха зад един от тях.

— Бебенце — прошепна от следващата къща някаква жена. — Сладко бебенце Язон.

Този път не издържа и погледна. „Сега ти си мъртъв.“ Жената почти бе долепила лице до малкия счупен прозорец, въртеше с пръсти халките, промушени през зърната на гърдите й, и му се усмихваше с изкривена уста. Джек се втренчи в блуждаещите й очи и тя отпусна ръце и колебливо отстъпи назад. Веригата се разлюля между гърдите й.

Очи го наблюдаваха от тъмни стаи, от пролуки между тарабите, от ниските ниши под верандите.

Хотелът продължаваше да се издига застрашително, но вече не точно отпред. Пътят сигурно бе направил лек завой, понеже сега „Азенкур“ определено се падаше от лявата му страна. И дали той наистина бе толкова внушителен, колкото му се струваше? Частта от Язон в него или самият Язон погледна през очите на Джек и видя, че черният хотел наистина е голям, но в никакъв случай невероятно грамаден.

„Ела! Имам нужда от теб! Веднага ела! — пропя талисманът. — Ти си прав. Не е толкова грамаден, колкото му се иска да вярваш, че е!“

На последната гърбица на пътя той спря и погледна надолу. Там бяха, вярно. Всички. Черният хотел също беше там — целият. Главната улица се спускаше към плажа, който представляваше ивица бял пясък, прорязвана от високи скали, щръкнали като обезцветени зъби. „Азенкур“ се издигаше малко вляво от него, защитен откъм океана от масивен каменен вълнолом, който се простираше доста навътре във водата. Пред хотела, подредени в редица, чакаха дузина дълги черни лимузини — някои прашни, други лъщящи като огледало. Моторите им работеха. Струйки белезникави отработени газове — ниски, по-бели от въздуха облачета — се разнасяха от повечето от колите. Хора в черни костюми на агенти от ФБР патрулираха покрай оградата, вдигнали ръце пред очите си. Джек видя две червени светлини да лумват пред лицето на един от тях и инстинктивно се скри зад най-близката къща, още преди да осъзнае, че мъжете държат бинокли.

За секунда-две сигурно бе изглеждал като мишена — нали беше стърчал прав като колец на фона на небето. Разбираше, че моментната небрежност може веднага да доведе до залавянето му. Въздъхна дълбоко и опря рамо в олющените сиви дъски на къщата. После намести Ричард по-удобно върху гърба си.

Да става каквото ще. Сега поне знаеше, че трябва някак си да се опита да достигне хотела откъм океана, което означаваше да пресече плажа, без да го забележат.

Отлепи рамо от къщата, надникна зад ъгъла и погледна към подножието на хълма. Редуцираната армия на Морган Слоут седеше в лимузините или безцелно се щураше напред-назад пред високата черна ограда. За миг Джек си припомни с абсолютна точност първия си поглед към павилиона на кралицата. Тогава по същия начин бе стоял на една височинка и бе наблюдавал как тълпата спокойно и безцелно се движи насам-натам. Как ли изглеждаше сега всичко там? В онзи ден — който му се струваше едва ли не праисторически, толкова неща се бяха случили след него — от гледката пред павилиона независимо от всичко бе лъхала атмосфера на спокойствие, на ред. Джек знаеше, че от нея не е останал и помен. Сега Озмънд властвуваше там и хората, събрали достатъчно смелост да влязат в огромната палатка, сигурно вървяха бързешком, ниско свели глави. А какво ли ставаше с кралицата? Не можеше да не си спомни онова ужасно познато лице, потънало в белотата на чаршафите.

И тогава сърцето му просто замръзна и виденията потънаха обратно в гънките на паметта му. Пред хотела се разхождаше Сънлайт Гардънър, стиснал мегафон в ръка. Вятърът, духащ откъм океана, рошеше гъстата му бяла коса. Слънчевите му очила проблясваха. За миг Джек бе сигурен, че долавя мириса на сладникавия му парфюм. За пет-шест секунди той просто забрави да диша. Стоеше до напуканата олющена стена и гледаше как този луд с крясъци раздава заповеди на мъжете в черни костюми, върти се на пръсти, посочва към нещо, скрито от погледа на Джек, и с изразително кълчене показва разочарованието си. Спомни си, че трябва да диша.

— Хм. Ричард, свидетели сме на твърде интересна ситуация. Пред нас има един хотел, който според мен може да удвоява размерите си, когато си поиска, а пред него се разхожда най-лудият човек на света.

Мислеше, че Ричард спи, но той доста го изненада, понеже измърмори нещо, което прозвуча като „двай“.

— Какво?

— Давай! Тръгвай към него, приятелче — изнурено прошепна Ричард.

Джек наистина се засмя. След секунда вече вървеше през високата трева зад къщите и предпазливо слизаше към плажа.