Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (32)

2.

Джек забеляза, че Ричард е станал почитател на Стивън Джей Гулд^[1]. Взе от етажерката с книги „Палецът на пандата“, понеже си хареса заглавието й, и отново седна на леглото.

Мина доста време, а Ричард все не се връщаше от тренировката по баскетбол. Джек крачеше напред-назад в малката стая и се чудеше какво би могло да попречи на приятеля му да се прибере, а въображението му неспирно изреждаше нещастие подир нещастие.

След като за пети или шести път погледна часовника си, той изведнъж откри, че наоколо изобщо не се мяркат ученици.

Каквото и да се бе случило на Ричард, се беше случило на цялото училище.

Следобедът умря. Той си мислеше, че Ричард също е мъртъв, че може би цялото училище „Тейър“ е мъртво, понеже той, Джек, е носител на някакъв мор, преносвач на смърт. Не беше ял нищо освен парчетата пиле, които му бе донесъл Ричард, но не изпитваше глад. Седеше изтръпнал от отчаяние. Където и да отидеше, със себе си носеше разрушение.

След това коридорът отново се изпълни със стъпки.

Джек смътно дочу глухото дънене на уредбата на горния етаж и отново разпозна една от плочите на „Блу Ойстър Кълт“. Някой спря отвън пред вратата. Джек се спусна и я отвори.

На прага стоеше Ричард. Две русокоси момчета хвърлиха поглед към стаята и продължиха надолу по коридора.

— Къде ходиш цял следобед? — попита Джек.

— Да ти кажа, случиха се странни неща. Отмениха всички следобедни часове. Господин Дъфри даже не разреши на никого да си остави нещата в шкафчетата в класните стаи. И след това всички трябваше да отидем на баскетбол, което беше още по-странно.

— Кой е господин Дъфри?

Ричард го погледна така, сякаш тъкмо е паднал от луната.

— Кой е господин Дъфри ли? Ами че директорът, разбира се. Ти нищо ли не знаеш за това училище?

— Не, но вече ми хрумнаха едно-две неща. И какво странно имаше в днешната тренировка?

— Спомняш ли си, че ти казах, че някакъв приятел на треньора Фрейзър ще го замества днес? Беше ни предупредил изрично да не го излагаме и аз си мислех, че колегата му ще е някоя бивша звезда, някой истински баскетболен змей. Училището „Тейър“ няма особени спортни традиции. Във всеки случай смятах, че човекът, който го замества, ще бъде по-специален.

— Позволи ми да отгатна. Новият изглеждаше така, сякаш никога не е имал нищо общо със спорта.

Ричард озадачено вдигна брадичка.

— Да, определено. — Замислено погледна Джек. — През цялото време пушеше. Косата му беше дълга и наистина мазна. Изобщо не изглеждаше като треньор, а по-скоро като човек, когото повечето треньори с радост биха стъпкали, право да ти кажа. Даже очите му изглеждаха странни. Обзалагам се, че пуши марихуана. — Подръпна пуловера си. — Не мисля, че знаеше каквото и да било за баскетбола. Изобщо не ни накара да направим упражненията, които следват след загряването. Ние просто тичахме и хвърляхме към кошовете, а той ни подвикваше. И се смееше, сякаш играещите баскетбол момчета са най-нелепото нещо, което е виждал през целия си живот. Да си чувал някога за треньор, на когото собствените му занимания са смешни? Загряването също беше странно. Той каза: „Хайде, понапрегнете се малко“, запали си цигара и остави всичко на самотек. Няма броене, няма крачки. После нареди да потичаме и това е. Изглеждаше… някак си див. Мисля, че утре ще се оплача на треньора Фрейзър.

— Аз не бих се оплакал нито на него, нито на директора.

— О, ясно. Според теб господин Дъфри е един от тях. Един от жителите на Териториите.

— Или работи за тях — добави Джек.

— Не виждаш ли, че ставаш смешен? Така натикваш всичко в един и същи модел. Щом нещо не върви както трябва — там! Не става ли твърде лесно? Човек не може да обяснява всичко така. Това е чиста лудост. Правиш връзки, които не съществуват.

— И виждам неща, дето ги няма.

— Ти го каза. — Ричард сви рамене, но въпреки безгрижния жест лицето му изглеждаше разстроено.

— Чакай малко. Спомняш ли си, че ти разказах за сградата, която се срути в Ангола, Ню Йорк?

— „Рейнбърд Тауърс“ ли?

— Каква памет! Мисля, че инцидентът стана по моя вина.

— Джек, ти си…

— Луд, знам. Виж, някой ще надуе ли свирката, ако отидем да видим вечерните новини?

— Съмнявам се. Повечето от момчетата си учат по това време. Защо?

„Понеже искам да знам какво ново-вехто наоколо — помисли си Джек. — Имало ли е наблизо сладки пожарчета, елегантни земетресенийца, знаци, че те са преминали и идват. За мен! За нас!“

— Имам нужда от смяна на пейзажа, Ричард — каза Джек и го последва надолу по бледозеления коридор.