Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (6)

ИНТЕРЛЮДИЯ
Слоут в своя свят (I)

— Знам, че работя прекалено — каза Морган Слоут на сина си Ричард вечерта, когато говореха по телефона. Ричард използуваше обществения телефон в коридора на долния етаж на общежитието си, а баща му седеше на бюрото си на последния етаж на първата и най-сладка недвижима собственост на „Сойер & Слоут“ в Бевърли Хилс. — Но ще ти кажа, момчето ми, че много пъти човек сам трябва да свърши нещата, ако иска да ги види свършени както трябва. Особено сега, когато се отнася за семейството на починалия ми съдружник. Надявам се, че това няма да продължи дълго. Вероятно ще успея да уредя всичко за по-малко от седмица в проклетия Ню Хампшир. Ще ти позвъня отново, щом всичко свърши. И тогава ще си направим пак едно пътешествие с железницата, както преди. Сигурен съм, че трябва да има някаква справедливост, все пак. Имай доверие на твоя старец.

Сделката от сградата се бе оказала особено сладка, главно заради желанието на Слоут да върши нещата сам. След като той и Сойер си бяха уредили годишен доход чрез краткосрочно отдаване под наем, а после (след канонада от съдебни процеси) и от дългосрочно, те фиксираха наемната си тарифа за квадратен метър площ доста високо, като направиха необходимите подобрения и дадоха обява, че търсят нови арендатори. От старите наематели остана единствено Китайският ресторант на партера, който се лигавеше с някакъв наем, чийто размер възлизаше приблизително на една трета от истинската стойност на мястото. Слоут се беше опитал да проведе разумна дискусия с китайците, но когато те разбраха, че възнамерява да ги накара да плащат по-висок наем, изведнъж загубиха способността си да говорят или да разбират английски. Опитите на Слоут за договаряне куцукаха няколко дни и тогава той случайно забеляза, че един китаец от помощния персонал на ресторанта изнася кофа с мазна лой през задната врата на кухнята. С предчувствие за нещо добро, Слоут го последва през тъмния тесен проход и видя, че онзи изсипва отпадъците в кофата за боклук в задния двор. Повече не му трябваше. На следващия ден ограда от метална мрежа разделяше ресторанта от задния двор. А след още един ден инспектор от Здравния отдел сервира на китаеца жалба, придружена с призовка. Сега кухненският персонал трябваше да пренася всичките си отпадъци, включително препържените мазнини, през залата за хранене до новите кофи край металната мрежа, която Слоут бе издигнал покрай ресторанта. Бизнесът замря. Клиентите не харесваха неприятната миризма на поставени наблизо кофи за боклук. Собствениците си припомниха английския език и предложиха да удвоят месечния наем. Слоут отговори с гръмка реч, която не каза нищо. Същата нощ, заредил се с три големи мартинита, той подкара от къщи към ресторанта, където извади една бейзболна бухалка от багажника на колата си и разби предните витрини, които някога предоставяха приятна гледка към улицата, а сега имаха изглед към тесния проход между сградата и оградата от метална мрежа, която завършваше с редица кофи за боклук.

Да, той беше извършил тези неща… но щеше ли да бъде истински Слоут, ако не ги бе направил.

На следващата сутрин китайците поискаха нова среща и този път предложиха четворен наем.

— Е, сега вече говорите сериозно — каза Слоут на китайците, които стояха пред него с вкаменени лица. — И чуйте какво ще ви кажа! Само за да докажем, че всички сме от един и същи отбор, ние ще поемем половината разноски за поправката на прозореца ви.

Само девет месеца след като компанията „Сойер & Слоут“ бе станала собственик на сградата, всички наеми скочиха значително и първоначалните разходи и проектните приходи започнаха да изглеждат прибързано песимистични. Сега тази сграда бе една от по-скромните авантюри на „Сойер & Слоут“, но Морган Слоут се гордееше с нея, колкото и с масивните им нови постройки в търговската част на града. И когато сутрин идваше на работа, самото минаване покрай мястото, на което бе издигнал оградата, всеки ден му напомняше колко много е допринесъл за възхода на „Сойер & Слоут“ и колко основателни са претенциите му!

Това чувство за справедливост, свързано с последните му желания, се разпалваше все повече, докато говореше с Ричард по телефона. Та в края на краищата нали заради Ричард искаше да поеме и дела на Фил Сойер, нали заради него искаше цялата компания. Ричард олицетворяваше неговото безсмъртие, така го разбираше той. Неговият син притежаваше необходимите способности, за да посещава най-добрите икономически училища и после, след като завърши и право, щеше да дойде в компанията. И така, напълно въоръжен, Ричард Слоут щеше да пренесе целия този сложен и деликатен комплекс — компанията „Сойер & Слоут“ — в следващото столетие. Смешните му момчешки амбиции да става химик едва ли щяха да издържат още дълго в борбата с решеността на баща му да ги задуши. Ричард беше достатъчно умен, за да види, че това, което върши баща му, е сто пъти по-интересно, да не споменаваме и колко пъти по-доходно, от заниманията с епруветка над Бунзенова горелка. Тези измишльотини за научна работа в областта на химията бързо-бързо щяха да отпаднат, потопи ли се веднъж момчето в реалния свят. И ако Ричард е толкова загрижен да не би да ощети Джек Сойер, той лесно може да бъде убеден, че петдесет хиляди на година и гарантирано обучение в колеж са не само почтено обезщетение, а рядко великодушие. Княжеско. Кой би могъл да каже дали Джек иска каквато и да било част от компанията, или дали ще има необходимия талант да я управлява?

Освен това стават и катастрофи. Може ли някой да каже поне, че Джек Сойер ще доживее до двадесет?

— Е, крайно време е да се подпишат всички документи, да се оформят подробностите около собствеността, това са само формалности — каза Слоут на сина си. — Лили отдавна ме избягва и се крие от мен. Мозъкът й вече съвсем е омекнал, повярвай. Остава й по-малко от година живот. Така че не си ли направя труда да я видя сега и да я попритисна, тя като нищо може да се запъне и да набута всичко я в завещание, я в някой инвестиционен фонд, а аз не мисля, че майката на твоя приятел ще ме упълномощи да го управлявам. Ей, не искам да те отегчавам повече с моите неприятности. Само исках да ти кажа, че няма да си бъда вкъщи няколко дни, в случай че решиш да позвъниш. Изпрати ми писмо или някоя картичка. И никакво забравяне за влака, нали? Трябва да го направим още веднъж.

Момчето обеща да пише, да работи усърдно, да не се тревожи за баща си, за Лили Кавано или за Джек.

И по някое време, когато този послушен син стигне, да кажем, в горния курс на Станфорд или Йейл, Слоут ще го въведе в Териториите. Тогава Ричард ще бъде шест или седем години по-млад, отколкото бе самият той по времето, когато в тяхната първа тясна кантора в северната част на Холивуд побърканият Фил Сойер, надрусал се с трева и изпаднал в приповдигнато настроение, първо се бе озадачил, после побеснял (понеже Слоут бе сметнал, че Фил му се подиграва), й най-накрая заинтригувал партньора си (защото Фил Сойер със сигурност бе твърде здравомислещ, за да си съчинява сам всички тези фантасмагории за някакъв друг свят). И когато Ричард види Териториите, те ще направят това, ако синът му вече не го е направил сам — ще променят мнението му в негова полза. Даже един бегъл поглед в Териториите разклаща увереността на човека във всезнанието на учените.

Слоут прекара длан по лъскавото си теме, после доволно засука мустак. Гласът на сина му някак си подсъзнателно, смътно го бе успокоил. Докато изтънченият Ричард вежливо го следваше, всичко беше наред и всичко беше наред и всякакъв род неща просто бяха наред. В Спрингфийлд, Илиной, вече беше нощ и Ричард Слоут вървеше надолу по зеления коридор на общежитието към бюрото си и може би си мислеше за добрите дни, които бяха имали и щяха да имат отново, когато се качат във влака и направят една обиколка по крайбрежието на Калифорния. Той щеше да спи по времето, когато реактивният самолет на баща му ще пори въздуха високо горе, на неколкостотин километра на север, но Морган Слоут щеше да блъсне встрани пердето на прозореца си в първа класа и да се взира надолу с надежда за лунна светлина и разпръсване на облаците.

Искаше му се да се прибере незабавно, домът му бе само на тридесет минути от кантората, така че той би могъл да се преоблече, да хапне нещо, а може би и да си смръкне малко кокаин, преди да тръгне за летището. Но вместо това трябваше да се блъска по магистралата до Марина заради ангажимент с един клиент, който прекаляваше с капризите си и беше пред изтриване от картината, а после пък трябваше да се срещне с тълпа глезльовци, оплакващи се, че обектът на „Сойер & Слоут“ в горната част на Марина Дел Рей замърсявал плажа — все неща, които не можеха да бъдат отложени. Затова Слоут си обеща, че веднага щом се справи с Лили Кавано и нейното момче, ще започне да се отървава от клиенти в списъка си. Сега обаче трябваше да пържи доста по-голяма риба, сега трябваше да посредничи на цели светове и неговата комисиона не можеше да падне под десет процента. Когато се замисляше за миналото, Слоут се чудеше как е могъл да понася и толерира Фил Сойер толкова дълго. Неговият съдружник никога не бе играл, за да спечели, поне не сериозно. Той беше обременен със сантименталните си представи за лоялност и чест, опорочен от нещата, които се казват на децата, докато ги възпитаваш в началото, преди да дойде времето да им отвориш очите. Но станал напълно земен в светлината на новите залози, за които играеше сега, Слоут не можеше да забрави колко много му дължи семейство Сойер. При мисълта колко много наистина му дължи, гърдите го стегнаха като при инфаркт и преди да стигне до колата си, оставена на все още слънчевия паркинг отстрани до сградата, той мушна ръка в джоба на сакото си и извади смачкан пакет „Ди-Джел“.

Фил Сойер го бе подценявал и това още го измъчваше. Фил бе мислил за него като за някаква дресирана гърмяща змия, която може да бъде пускана от кафеза само под контрол, както бяха мислели и други. Обслужващият паркинга, селяк с оръфана каубойска шапка, го следеше с очи, докато обикаляше колата си и търсеше чукване или драскотина. Цигарата разтопи по-голямата част от огнената топка в гърдите му. Слоут усети, че яката му започва да лепне от пот. Онзи тъпак не беше толкова глупав, че да се обади. Слоут добре го беше скастрил с гръмка реч преди няколко седмици, когато откри мъничка драскотинка върху вратата на своето БМВ. По средата на проповедта си той бе забелязал, че зелените очи на селяка започват да потъмняват от гняв, и внезапен пристъп на радост го накара да се заклатушка към него, без да спира да го навиква, с тайната надежда, че онзи ще му посегне. Ненадейно селякът сви знамената и замрънка извинително, че може би тази дребна драскотинка се е появила на друго място. На паркинга пред някой ресторант, може би? Нали всички знаели как онези глупаци се отнасят с колите, пък и светлината нощем не била много добра, така че…

— Затваряй си вонящата уста — бе отвърнал Слоут. — Тази дребна драскотинка, както ти я нарече, ще ми струва поне два пъти повече от седмичната ти надница. Би трябвало да те уволня още сега и единствената причина да не го направя е, че съществуват два процента възможност да си прав, защото снощи на излизане от ресторанта може би наистина не съм погледнал под дръжката на вратата — може и да съм погледнал, ама може и да не съм, но ако някой път си позволиш отново да ме заговориш, позволиш ли си да кажеш нещо повече от: „Добър ден, господин Слоут“ или „Довиждане, господин Слоут“, ще те уволня толкова бързо, че свитки ще ти излязат.

И така, селякът го гледаше как проверява колата си и знаеше, че открие ли Слоут и най-дребната нередност, с него е свършено. Страхуваше се дори да се приближи, за да каже довиждане. Понякога от прозореца, който гледаше към паркинга, Слоут виждаше как онзи яростно трие някое петънце, пръски кал или нацвъканото от врабчета от покрива на колата му. И това си е управление, братко.

Когато излизаше от паркинга, той провери в огледалото за обратно виждане и забеляза на лицето на селяка изражение, много приличащо на онова, което Фил Сойер бе имал в последните секунди от живота си, там далече, в средата на нищото в Юта. Слоут се усмихна и продължи да се усмихва по целия път до магистралата.

Филип Сойер бе започнал да подценява Морган Слоут още от времето на първата им среща, когато бяха новаци в Йейл. Слоут си мислеше, че може би пък наистина си е бил за подценяване — топчест осемнадесетгодишен младеж от Акрън, тромав и непохватен, преизпълнен с безпокойства и амбиции, напуснал Охайо за пръв път в живота си. В онези дни, когато слушаше съучениците си да говорят непринудено за Ню Йорк, за „21“ и за „Сторк Клъб“, за местата, изпълнени със знаменитости, той се потеше, притеснен от усилията да прикрива невежеството си.

— Аз наистина харесвам центъра — подметна той веднъж толкова непринудено, колкото можа. С мокри длани и изтръпнали от стискане пръсти. (Когато се събуждаше сутрин в колежа, Слоут често откриваше, че дланите му са татуирани с драскотини, останали от впиването на ноктите му.)

— Кой център, Морган? — попита го тогава Том Удбайн.

Другите се изкискаха.

— Ами нали знаеш, Бродуей и Гринич Вилидж. И там наоколо.

Ново кискане, по-силно.

Той беше непривлекателно и лошо облечено момче. Гардеробът му се състоеше от два костюма, и двата с въгленовочерен цвят, и двата очевидно ушити за човек без претенции. Бе започнал да оплешивява още в горния курс и розовото му теме се провиждаше през късо подстриганата му коса.

Не, Слоут не беше красавец и оттам започна всичко. Другите го караха да се чувствува като свит юмрук и онези драскотини по дланите му бяха като отражения на душата му. Другите, а те всички си падаха по театъра като него и Сойер, имаха хубави профили, прибрани стомаси, непринудени и безгрижни маниери. Изтягаха се по креслата на апартаментите си в Давънпорт, докато Слоут с пот, стичаща се в очите му, стоеше прав,за да не би да измачка панталоните на костюма си и да ги лиши от още някой ден носене. Онези понякога приличаха на събрани на едно място млади богове, кашмирените пуловери се диплеха по раменете им досущ като Златното руно. Те бяха на път да станат актьори, сценаристи, композитори. Слоут се виждаше като режисьор, въвличаше всички останали в някаква мрежа от усложнения и замисли, която само той можеше да разплете.

Сойер и Том Удбайн бяха съквартиранти. И двамата се струваха на Слоут невъобразимо богати. Удбайн бе почти безразличен към театъра и се мотаеше в студентския им драматичен състав само защото и Фил го правеше. За разлика от другите позлатени възпитаници на частните училища, Томас Удбайн се отличаваше с абсолютна сериозност и целенасоченост. Той възнамеряваше да стане адвокат и вече сякаш притежаваше неподкупността и безпристрастността на съдия. (Всъщност повечето от познатите на Удбайн подмятаха, че той ще свърши като член на Върховния съд, което доста го притесняваше.) Удбайн беше лишен от амбиции, според представите на Слоут, тъй като се интересуваше много повече от това дали живее правилно, отколкото дали живее добре. Разбира се, той имаше всичко и онова, което по една или друга причина се отказваше на други хора, на него му се предоставяше веднага. И как би могъл той, толкова разглезен от щедростта на природата и приятелствата, да бъде амбициозен? Слоут почти несъзнателно възненавидя Удбайн и не можеше да се принуди да го нарече Томи.

През четвъртата си година в Йейл Слоут постави две пиеси: „Без изход“, която студентският вестник нарече „щура бъркотия“ и „Волпоне“^[1]. Втората бе охарактеризирана като „разводнена, цинична, злокобна и почти невероятна помия“. Слоут се смяташе отговорен за повечето от тези квалификации. Може би не ставаше за режисьор в края на краищата, вижданията му бяха твърде крайни и индивидуалистични. Но амбициите на Слоут не се намалиха, те просто се пренасочиха. Щом не го биваше да стои зад камерата, той би могъл да застане зад хората, които играеха пред нея. Фил Сойер също бе започнал да мисли в тази насока, той никога не беше сигурен къде би могла да го отведе любовта му към театъра и реши, че вероятно има талант да представлява актьори и сценаристи.

— Хайде да отидем в Лос Анжелос и да основем импресарска агенция — предложи му Фил през последната им година в Йейл. — Тъпо е, по дяволите, и родителите ти сигурно ще са против, но пък може да ни потръгне. Е, нищо няма да ни стане, ако погладуваме някоя и друга година.

В края на краищата се оказа, че Филип Сойер не е богат. Слоут разбра това след първата им година. Той просто изглеждаше богат.

— Добре, бива — отвърна Слоут, като си мислеше, че винаги може да се откаже, когато му дойде времето. — И как ще се наричаме?

— Както искаш. „Слоут и Сойер“ примерно.

— Нека бъде „Сойер и Слоут“. Нали първо на теб ти хрумна — отвърна Слоут, но въпреки това кипна от гняв при мисълта, че съдружникът му отново го е надхитрил. Не можеше да превъзмогне усещането си, че Фил завинаги му е отредил второто място.

Двете родителски двойки наистина не одобриха идеята, както беше предвидил Фил, но съдружниците от агенцията за прохождащи таланти заминаха за Лос Анжелос със старото Де Сото (на Морган, още едно потвърждение за това колко много му дължеше Сойер), наеха кантора в северната част на Холивуд в сграда, щедро населена от плъхове и мухи, и започнаха да висят по околните клубове и да раздават чисто новите си визитни картички. Нищо! Повече от четири месеца пълен провал. Имаха комик, който бе твърде пиян, за да бъде смешен, писател, който не можеше да пише, стриптизьорка, която настояваше да й плащат в брой, за да може да се надува на посредниците си. И така в един късен следобед, натъпкан с марихуана и уиски, Фил Сойер, докато се кикотеше глуповато, каза на Слоут за Териториите.

„Знаеш ли какво мога да правя аз, ти, амбициозен всезнайко! О, съдружнико, мога да пътувам. И то как!“

След това започнаха да пътуват двамата. И не след дълго на някакво събиране в едно студио Фил Сойер срещна изгряваща млада актриса и само след час те вече имаха своя пръв важен клиент. Актрисата пък имаше три приятелки, и всяка от тях бе недоволна от импресариото си. И едната от приятелките имаше приятел, който бе написал приличен сценарий и също имаше нужда от посредник, и приятелят имаше приятел… Преди да измине третата година, те имаха нова кантора, нов апартамент, парче от холивудския пай. Териториите ги бяха благословили по начин, който Слоут прие, но никога не разбра.

Сойер се оправяше с клиентите, Слоут с парите, инвестициите и търговската страна на агенцията. Сойер пръскаше парите — обеди, самолетни билети, Слоут ги пестеше и това му служеше за оправдание, за да обира част от каймака. И не друг, а Слоут продължаваше да ги влага в нови области, в недвижима собственост, за развитие и подобрения на имотите им, за производство. По времето, когато Томи Удбайн пристигна в Лос Анжелос, компанията „Сойер & Слоут“ имаше пет милиона долара в наличност.

Слоут откри, че продължава да ненавижда бившия си съученик. Томи Удбайн бе напълнял с петнадесет килограма и сега повече от всякога се държеше и изглеждаше като съдия в своите скъпи сини костюми с жилетка. Бузите му винаги бяха леко зачервени (дали пие, чудеше се Слоут), държането му си оставаше любезно и внушително както преди. Животът бе оставил белезите си върху него — около очите му се бяха появили ситни бръчици, а самите очи изглеждаха безкрайно по-бдителни от онези на елегантния галеник в Йейл. Слоут разбра почти веднага и знаеше, че Фил Сойер никога няма да забележи, освен ако някой не му каже, че Томи Удбайн живее с една огромна тайна: като момче Томи може да е бил всякакъв, но сега беше хомосексуалист, въпреки че сигурно наричаше себе си гей. А това, в края на краищата, улесняваше всичко, това правеше по-лесно дори отърваването от него.

Понеже обратните винаги ги убиват, нали така? И дали някой наистина би искал един стокилограмов педераст да отговаря за възпитанието на дванадесетгодишно момче? Човек можеше да си рече, че Слоут просто посмъртно спасява Фил Сойер от последствията на неразумното му решение. Ако Сойер беше направил Слоут изпълнител на завещанието си, управител на имотите си и настойник на сина си, изобщо нямаше да има проблеми. А така убийците от Териториите — същите двама, които бяха оплескали отвличането на момчето, префучаха на червено и едва не ги арестуваха, преди да се върнат вкъщи.

„Всичко щеше да бъде много по-просто — мислеше си Слоут може би за хиляден път, — ако Фил Сойер не се бе женил.“ Ако я нямаше Лили, нямаше да го има и Джек, а нямаше ли го Джек, нямаше да има проблеми. Фил може би изобщо не бе погледнал сведенията за предишния живот на Лили Кавано, които Слоут бе събрал: те описваха къде и колко често, и с кого, и би трябвало да убият тази любов със същата лекота, с която черната камионетка превърна Томи Удбайн във вкочанен труп на пътя. А ако е прочел тези свръхизчерпателни сведения, то колкото и да е невероятно, те просто не са му подействували. Той искаше да се ожени за Лили Кавано и го направи. Както проклетият му двойник се беше оженил за кралица Лаура. Пак подценяване. Отмъстено по същия надлежен начин.

Слоут със задоволство си помисли, че това означава едно-единствено нещо. Погрижи ли се за оставащите дребни детайли, всичко най-накрая ще се уреди. След толкова много години. Но когато се върне от Аркадия Бийч, цялата компания „Сойер & Слоут“ ще бъде в джоба му. А и в Териториите работите вървяха добре, всичко едва се крепеше на ръба, готово да падне в ръцете на Морган. Веднага щом кралицата умре, помощникът на бившия й съпруг ще поеме управлението на страната и ще въведе всички интересни дребни промени, които двамата със Слоут желаеха. „И тогава стой та гледай как се стичат парите — помисли си Слоут и отби от магистралата към Марина. — Тогава гледай как текат благата.“

Клиентът му, Ашър Дондорф, живееше в нов жилищен блок на една от тесните улички досами плажа. Той беше възрастен, характерен актьор, който бе постигнал учудващо ниво на известност и знаменитост в края на седемдесетте благодарение на един телевизионен сериал, където бе играл ролята на хазаин на млада двойка частни детективи, и двамата симпатични като мечета панда, които бяха звездите на сериала. Дондорф получи толкова много писма след появата си в първите епизоди, че сценаристите разшириха ролята му, превърнаха го в нещо като духовен баща на младите детективи, разрешиха му да разгадае едно-две убийства, поставиха го в опасни ситуации и т.н., и т.н. Заплатата му нарасна два пъти, после три, накрая четири и когато след шест години сериалът най-после свърши, той се върна в игралното кино. Откъдето дойде и проблемът. Дондорф си въобразяваше, че е звезда, но студиите и продуцентите все още го водеха само характерен актьор — популярен, но в никакъв случай не и сериозен актив за който и да било проект. Дондорф искаше цветя в гримьорната си, искаше собствен фризьор и корепетитор, искаше повече пари, повече уважение, повече любов, повече всичко. Дондорф всъщност беше отрепка.

Когато вкара колата си в клетката за паркиране и се измъкна от нея като внимаваше да не одраска ъгълчето на вратата в тухлената стена, Слоут стигна до следното прозрение: ако научи или даже само заподозре през следващите дни, че Джек Сойер е открил съществуването на Териториите, той ще го убие. Съществуваше едно такова нещо, наречено неприемлив риск.

Слоут се подсмихна леко, пъхна нова цигара в устата си и почука на вратата. Той вече знаеше. Ашър Дондорф щеше да се самоубие. Щеше да го направи във всекидневната с цел да създаде възможно най-голямата кочина. Една темпераментна мижитурка като неговия все още настоящ и не след дълго бивш клиент щеше да реши, че едно наистина небрежно самоубийство ще бъде добро отмъщение за банката, в която е ипотекирал апартамента си. Когато бледият, треперещ Дондорф отвори вратата, топлотата в поздрава на Слоут бе напълно искрена.