Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (10)

2.

Висок мъж с огромен, полюляващ се корем чакаше, за да влезе в мъжката тоалетна, премяташе от единия до другия край на устата си пластмасова клечка за зъби и гледаше втренчено в Джек, който предположи, че с вратата е ударил тъкмо неговия търбух.

— Задник! — повтори тлъстият мъжага.

В този миг вратата на мъжката тоалетна се отвори с трясък и някакъв човек се измъкна навън. За част от секундата очите му срещнаха очите на Джек. Беше мъжът, който приличаше на Рандолф Скот. Но той не беше филмова звезда, а само бачкер, пропиващ седмичната си надница. По-късно сигурно щеше да си тръгне с наполовина изплатената си кола или с три-четвърти изплатения си мотоциклет — голям стар „Харли“ с кош, най-вероятно.

„Очите му станаха жълти.“

„Не, Джек, не. Само в твоето въображение, единствено там. Той е…“

… само някакъв работник, който го погледна, защото е нов. Сигурно е завършил тукашното училище, играл е футбол, свалил е някоя жизнерадостна католичка-сладурана и се е оженил за нея, но тя се е тъпкала с шоколади и замразени храни и просто е увеличила броя на дебеланите в Оутли с още една, просто…

„Но очите му станаха жълти.“

„Престани! Не е вярно!“

Но все пак нещо в него принуждаваше Джек да мисли за това, което му се случи по пътя към града… което му се случи в тъмнината на тунела.

Тлъстият мъжага, който бе нарекъл Джек задник, се отдръпна от високия човек, облечен с дънки и чиста бяла тениска. Рандолф Скот тръгна към Джек, големите му ръце с издути вени свободно се полюляваха край него.

Студените му като лед сини очи проблеснаха… и след това започнаха да се променят, да помътняват и да изсветляват.

— Ей, хлапе — каза той и Джек с шеметна бързина побягна към летящата врата и я блъсна с гръб, без да го е грижа кого ще удари.

Шумът го връхлетя. Кени Роджърс въодушевено ревеше ентусиазирана дървеняшка ода за някакъв си Рувим^[3].

„Ти винаги обръщаше и другата си буза — кълнеше се Кени пред танцуващите пияници с подпухнали лица — и твърдеше, че смирените ги чака един по добър свят!“

В кръчмата Джек не видя нито един, който да изглежда поне отчасти смирен. „Момците от долината“ отново се събираха на подиума и посягаха към инструментите си. Всички, с изключение на бас-китариста, изглеждаха пияни и объркани… и май не бяха съвсем сигурни къде се намират. Бас-китаристът изглеждаше само отегчен.

Вляво от Джек някаква жена водеше сериозен разговор от монетния телефон на кръчмата — телефон, който Джек не би докоснал отново, ако има избор, и за хиляда долара. Докато тя говореше, нейният пиян кавалер мушна ръка под полата й и започна да я опипва. На големия дансинг се клатеха и препъваха поне седемдесет двойки, без да ги е грижа за живото темпо на мелодията, хилеха се и се натискаха, ръце пощипваха цици, устни лигавеха устни, пот се стичаше по бузи и оформяше широки кръгове под мишниците.

— Слава Богу, дотътри се — каза Лори и вдигна подвижната дъска на тезгяха, за да му направи път. Смоуки стоеше в другия край зад бара и редеше върху подноса на Глория чаши джин с тоник, долнопробна водка с лимон и „Черни руснаци“ — коктейлът, който сякаш бе единствен съперник на бирата в състезанието за любимо питие на град Оутли.

Джек видя, че Рандолф Скот влиза през летящата врата и поглежда към него. Сините му очи още веднъж срещнаха очите на момчето. Той кимна бавно, сякаш за да каже: „Ние ще си поговорим. Дааа, господинчо. Може би ще си поговорим за това какво е възможно и какво не е възможно да се случи в тунела. Или за волски камшици. Или пък за болни майки. А може да си поговорим и как ще останеш в Оутли дълго, дълго време… чак докато станеш сбръчкан старец, хлипащ над празна количка от супермаркет. Ти как мислиш, Джеки?“

Джек потрепера.

Рандолф Скот се усмихна, сякаш бе видял потреперването… или го бе доловил. После се смеси с тълпата под гъстия цигарен дим.

След миг тънките, силни пръсти на Смоуки захапаха рамото на Джек, потърсиха най-болезненото място и както винаги го намериха. Обиграни, напипващи нервите пръсти!

— Джек, просто трябва да мърдаш по-бързо — каза Смоуки. Гласът му звучеше почти съчувствено, но пръстите му се впиваха, търсеха и причиняваха болка. Дъхът му миришеше на розовите ментови бонбончета, които смучеше почти непрекъснато. Поръчаните му по пощата изкуствени зъби потракваха. От време на време, когато челюстите се изплъзваха и той с всмукване ги наместваше, се чуваше гнусно измляскване. — Трябва да се движиш по-бързичко, защото в противен случай ще бъда принуден да драсна клечката под задника ти. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Ддда — отвърна Джек и се опита да не изстене.

— Добре. Всичко е наред значи. — За частичка от секундата пръстите му се забиха още по-навътре и поздравиха с ожесточен ентусиазъм гнездото нерви под върховете си. Джек наистина изстена. Това бе достатъчно за Смоуки и той го пусна.

— Помогни ми да качим бурето, Джек, и го направи бързо. Петък вечер е, хората трябва да пият.

— Събота сутрин е — глуповато се изпусна Джек.

— Тогава също. Хайде!

Джек някак си успя да помогне на Смоуки да качат бурето върху малката поставка под бара. Тънките като въжета мускули на Смоуки се издуха и размърдаха под ръкавите на ризата му. Напук на земното притегляне шапката от вестник върху тясната му като на невестулка глава не помръдна, предното й връхче почти докосваше лявата му вежда. Джек със затаен дъх гледаше как Смоуки отвива червената пластмасова капачка на бурето, което издишаше малко по-поривисто, отколкото трябваше… но не се разпени. Джек безмълвно си отдъхна.

Смоуки му търкулна празното.

— Закарай го в склада и после оправи тоалетната. Спомни си какво ти казах днес следобед.

Джек чудесно си спомняше. В три следобед зави някаква сирена също като при въздушна тревога, стресна го и почти му изкара акъла. Лори, задавена от смях, каза:

— Спокойно, Джек. Смоуки… виж го… само дет не се подмокри.

Смоуки я погледна с присвити, сериозни очи, дръпна Джек встрани и му обясни, че сирената е знак, че започва изплащането на седмичните надници в Тъкачната фабрика в Оутли. Каза му, че почти същата сирена гърми и в предприятието за каучукови изделия в Кучиград, което произвежда гумени плажни играчки, надуваеми кукли и презервативи, и добави:

— Скоро кръчмата ще започне да се пълни и ти, аз, Лори и Глория трябва да бъдем бързи като светкавици, понеже изпищи ли петъчният орел, ние трябва да си наваксаме за неспечеленото всяка неделя, понеделник, вторник, сряда и четвъртък. Извикам ли ти да ми докараш буре, искам да го видя да се приближава, преди още да е заглъхнал викът ми. Освен това всеки половин час ще минаваш с четката мъжките тоалетни. В петък вечер човек се облекчава на всеки петнадесет минути.

— Аз ще имам грижа за женските — каза Лори и се приближи. Косата й беше рядка, руса и чуплива, а кожата й — бяла като на вампир от книжка с комикси. Тя или беше настинала, или бе пристрастена към кокаина, понеже непрекъснато подсмърчаше. Джек предполагаше, че е настинка. Съмняваше се, че някой в Оутли би могъл да си позволи да смърка кокаин.

— Ама жените не са толкова лоши, колкото мъжете. Може би почти, но все пак не съвсем.

— Затваряй си устата, Лори.

— Ти си я затваряй — изрепчи се тя и ръката на Смоуки се стрелна като светкавица. Чу се изплющяване и върху бледата буза на Лори грейна червеният отпечатък от дланта на Смоуки. Тя се разхленчи… но Джек със смайване забеляза в очите й почти щастливо изражение. Погледът й бе на жена, която е убедена, че подобно отношение е признак на грижовност.

— Действувай енергично и няма да имаме проблеми — повтори Смоуки. — Запомни, че трябва да си бърз, когато ти извикам да ми докараш ново буре. И помни да минаваш с четката мъжките тоалетни всеки половин час и да изчистваш мръсотиите.

И тогава Джек отново бе казал на Смоуки, че иска да напусне и той отново бе повторил лъжливото си обещание за неделя следобед… но каква файда имаше да мисли за това сега?

В кръчмата се разнесоха силни писъци, избухна дрезгав, грачещ смях, счупи се стол, някой изрева от болка. На дансинга се вихреше третият за вечерта юмручен бой. Смоуки изпсува, юрна се натам, блъсна Джек в бързината и му напомни да разкара бурето.

Той го намести върху количката и я затъркаля към летящата врата, като в същото време неспокойно се оглеждаше за Рандолф Скот. Видя го в тълпата, наблюдаваща юмручната свада на дансинга, и донякъде си отдъхна.

В склада изправи бурето при другите празни на мястото за извозване, в нишата до черния вход. Тази вечер кръчмата на Ъпдайк вече бе успяла да види сметката на шест бурета. След това отново провери там ли е раницата му. За миг си помисли, че е изчезнала, и сърцето му се заблъска в гърдите — в нея бяха вълшебният сок и монетата от Териториите, която се бе превърнала в сребърен долар в този свят. Плувнал в пот, той мръдна надясно и я напипа между други две бурета. Наистина беше там. Той усети извивката на бутилката на Спийди през зеления найлонов плат на раницата. Сърцето му нормализира ритъма си, но той се чувствуваше омаломощен, сякаш краката му бяха гумени, чувствуваше се като човек, едва отървал кожата.

В мъжката тоалетна цареше истински ужас. В началото на вечерта Джек щеше да повърне от отвращение, но сега като че ли бе започнал да свиква със смрадта… и това някак си беше най-лошо от всичко. Той донесе топла вода, сипа сапун, намокри четката и започна да я движи напред-назад по неописуемата кочина по пода. Мозъкът му отново започна да премисля последните няколко дни и да се тревожи за тях, както животното, попаднало в капан, се тревожи за захапания от зъбците му крайник.

3.

Когато за пръв път прекрачи прага на кръчмата в Оутли, тя беше тъмна, мрачна и съвършено пуста. Щепселите на грамофона-автомат, ротативката и електронната игра „Космически нашественици“ бяха издърпани. Единствената светлина в помещението идваше от цветната реклама над бара — ръчен часовник, заклещен между върховете на две планини, който изглеждаше като най-странния НЛО на света.

Джек се усмихна и тръгна към бара. Зад гърба му някакъв равен глас каза:

— Това е бар, а не детска градина. Изчезвай, глупако!

Джек уплашен подскочи. Бе стиснал парите в джоба си и си мислеше, че ще постъпи като в „Златната лъжица“ — ще седне, ще си поръча нещо и после ще попита за работа. Разбира се, да се наемат деца като него беше напълно незаконно, поне без разрешение, подписано от родителите или настойниците, и това означаваше, че могат да му дадат по-малка от минималната надница. Пъти по-малка! Затова трябваше да има предварително споразумение и договарянето обикновено започваше с история номер 2 — „Джек и вторият баща-чудовище“.

Той се обърна и видя, че в едно от сепаретата седи някакъв мъж и студено го наблюдава с презрителна бдителност. Мъжът беше слаб, но под ризата му мърдаха мускули като въжета. Носеше торбести бели панталони на готвач и шапка от вестник, килната към лявата му вежда. Главата му бе тясна като на невестулка, късо подстриганата му коса беше започнала да посивява. На масата между големите му ръце лежаха купчина фактури и сметачна машинка.

— Видях обявата ви, че търсите персонал — каза Джек, без да храни големи надежди. Мъжът нямаше да го наеме, а и той самият не беше сигурен дали иска да работи за него — изглеждаше му някак си зъл.

— Тъй значи — отвърна човекът в сепарето. — Сигурно си се научил да четеш в един от малкото дни, когато не си кръшкал от училище. — На масата пред него имаше пакет с пури и той си измъкна една.

— Ами… не знаех, че е бар — измънка Джек и заотстъпва към вратата. Слънчевата светлина сякаш проникваше през мръсното стъкло и след това просто умираше, преди да достигне до пода, като че ли кръчмата се намираше в някакво по-различно измерение. — Мислех… предполагах… реших, че е и ресторант, и бар. Нещо такова. Ей сега си тръгвам.

— Ела насам. — Кафявите очи на мъжа не се отместваха от него.

— А, не, не. Тръгвам си — нервно отвърна Джек.

— Ела тук и седни. — Мъжът драсна кибритена клечка в нокътя на палеца си и запали пурата. Мухата, лазеща по фактурите пред него, хвръкна и забръмча в тъмнината. Очите му продължаваха да гледат втренчено Джек. — Ела, няма да те ухапя.

Джек бавно се приближи до сепарето, приседна срещу мъжа и скръсти ръце на масата. Около шестдесет часа по-късно, докато подсушаваше мъжката тоалетна в дванадесет и тридесет през нощта, а мократа му от пот коса се завираше в очите му, Джек си мислеше — не, знаеше! — че само собствената му глупава самоувереност бе позволила на капана да щракне (а той бе щракнал в момента, в който беше седнал срещу Смоуки Ъпдайк, въпреки че тогава той не бе разбрал това). По същия начин мухоловката се затваря зад злочестите си жертви, по същия начин насекомоядните растения-хищници с привлекателната си миризма и смъртоносните си, гладки като стъкло стени само чакат някой бръмбар-глупак да забръмчи над тях, да се спусне надолу и навътре… за да се удави в дъждовната вода, събрана в техните чашки-канички. В Оутли в пълната кана вместо дъждовна вода се плискаше бира. Това бе единствената разлика.

Ако тогава беше избягал…

Но не избяга. Дори докато правеше всичко възможно да не трепне под втренчения поглед на студените кафяви очи, Джек си мислеше, че в края на краищата за него може би ще се намери някаква работа. Мина Банбъри, жената, която притежаваше и въртеше „Златната лъжица“ вОбърн, се бе държала доста любезно с него. Когато си тръгваше, дори го прегърна и целуна и му даде три дебели сандвича, но не успя да го заблуди. Любезността и даже заченките на доброта не изключват желанието за печалба на всяка цена, нито дори явната алчност.

Минималното заплащане в Ню Йорк беше три долара и четиридесет цента на час — тази информация, закачена от властите, висеше в кухнята на „Златната лъжица“ върху яркорозово парче хартия с размер на филмов афиш. Но хаитянинът, готвач на аламинути, почти не говореше английски и Джек смяташе, че със сигурност пребивава в страната незаконно. Човекът готвеше като фурия и никога не разреши картофите или пържените миди да престоят и миг повече от необходимото в олиото. Момичето, което помагаше на госпожа Банбъри при сервирането, беше хубавичко, но бавноразвиващо се и според Католическата църква не биваше да работи. В такива случаи не се предлага минималната надница и фъфлещото, глуповато момиче с искрено благоговение сподели с Джек, че получава долар и двадесет и пет цента на час, и всичките са за нея.

Самият Джек след дълги пазарлъци успя да се договори за долар и петдесет, но знаеше, че ако госпожа Банбъри не беше притисната от обстоятелствата — предишният й мияч на чинии духнал същата сутрин, излязъл по време на регламентираната почивка и просто забравил да се върне — тя изобщо нямаше да се пазари. Щеше да му каже или да приема работата за долар и четвърт, или да хваща пътя. „Живеем в свободна държава, момче“.

Сега той си мислеше с неподозиран цинизъм, който беше част от новата му самоувереност, че пред него седи нова госпожа Банбъри. Мъж вместо жена, кльощав, вместо дебел и стар като баба, кисел, а не усмихнат, но със сигурност брат-близнак на госпожа Банбъри.

— Търсиш работа, а? — Мъжът с белите панталони остави пурата си в стария тенекиен пепелник. Мухата престана да топи крачетата си и пое нанякъде.

— Да, господине, но както вие казахте, това е бар и…

Неспокойствието отново го връхлетя. Кафявите очи с жълтите склери го притесняваха, бяха като очите на обигран котак-ловец, видял в живота си безброй заблудени мишки като него.

— Да, бар е — потвърди мъжът. — Аз съм Смоуки Ъпдайк. — Той протегна ръка и Джек изненадан подаде своята. Ръката на Смоуки я стисна веднъж здраво, почти до болка, после я поотпусна, но продължи да я държи. — И така?

— Ами… — измънка Джек, убеден, че изглежда глупав и малко уплашен. Наистина се чувствуваше глупав и малко уплашен. Искаше му се Смоуки да пусне ръката му.

— Вашите никога ли не са те учили да се представяш?

Това бе толкова неочаквано, че Джек почти изстреля собственото си име вместо името, което бе използувал в „Златната лъжица“ и когато пътуваше на стоп — името Луис Фарън, което бе станало негово „пътно име“.

— Джек Сой… ъъъ… Сотел.

Ъпдайк задържа ръката му още миг, после я пусна. Студените му кафяви очи не трепваха.

— Джек Сой-ъ-Сотел — повтори той. — Ама по-дълго, шибано име сигурно няма и в телефонния указател, нали, момче?

Джек се изчерви, но не каза нищо.

— Не си много едър. Мислиш ли, че ще успееш да наклониш петдесеткилограмово буре с бира и да го наместиш върху ръчна количка?

— Ами да — отвърна Джек, без да знае дали ще може, или не. Струваше му се, че няма да бъде кой знае какъв проблем, пък и в толкова безлюдно място буретата едва ли трябваше да се сменят често.

Смоуки сякаш прочете мислите му и каза:

— Дааа, сега тук е празно, но към четири-пет часа се оживява. А в края на седмицата в помещението просто не може да се диша от хора. Тъкмо тогава ще изкараш надницата си, Джек.

— Всъщност наистина не знам — измрънка Джек. — И колко ще получавам?

— Долар на час — отвърна Ъпдайк. — Бих искал да мога да ти плащам повече, но… — Той сви рамене, потупа купчината фактури и даже се поусмихна, сякаш казваше: „Виждаш как стоят нещата, дете, всичко в Оутли е тръгнало на провала, още от 1971 бизнесът започна да замира.“ Но очите му не се усмихваха. Очите му наблюдаваха Джек с котешка съсредоточеност.

— Хич не е много — бавно отвърна Джек, но мисълта му работеше бързо.

Кръчмата беше като гроб, дори един-единствен раздърпан стар алкохолик не смучеше бира на бара, втренчил безсмислен поглед в светлинната реклама. В Оутли очевидно поркаха бирата си в колите и ги наричаха клубове. Долар и петдесет цента на час никак не са много, когато ти спукват гьона от работа. В безлюдно място като това долар на час можеше да се окаже лесно спечелена надница.

— Не е — съгласи се Ъпдайк и отново се наведе над сметачната машинка, — наистина не е. — Гласът му казваше на Джек, че може да приеме или да си тръгне. Нямаше да има пазарлъци.

— Май ще опитам — подхвърли той.

— Това е добре — каза Ъпдайк, — но първо трябва да изясним нещо друго. От кого бягаш и кой те търси? — Кафявите очи отново се впиха в него с упорита настойчивост. — Хич не ми се ще някой, който е по петите ти, да ми вгорчава живота.

Увереността на Джек не се разклати особено. Той може би не бе най-умното хлапе на света, но беше достатъчно умен, за да знае, че няма да изкара дълго по пътя, ако няма резервна история, с която да замазва очите на перспективни работодатели. Това беше история номер 2 — „Злият пастрок“.

— Аз съм от едно малко градче във Върмонт — започна той. — Фендървил. Мама и татко се разведоха преди две години. Татко се опита да ме вземе под попечителство, но съдът ме даде на мама. Винаги правят така.

— Зарежи какво правят. — Смоуки отново оправяше сметките си. Бе се навел толкова ниско, че носът му почти опираше в клавишите на джобния калкулатор. Но Джек смяташе, че въпреки това го слуша.

— Татко се премести в Чикаго и намери работа в някакъв завод там. Пише ми почти всяка седмица, но не е идвал да ме види от миналата година, когато Обри го изхвърли с бой. Обри е…

— Новият ти баща — каза Ъпдайк и за миг очите на Джек се присвиха и съмненията му се върнаха. В гласа на Ъпдайк нямаше съчувствие. Напротив, той сякаш му се присмиваше, като че ли знаеше, че цялата история е чиста измислица.

— Да. Мама се омъжи за него преди година и половина. Той непрекъснато ме бие.

— Тъжна работа, Джек, много тъжна. — Ъпдайк наистина го погледна недоверчиво с присмехулни очи. — И така, ти потегли към твоето татенце, за да си заживеете щастливо за вечни времена.

— Да, надявам се — въздъхна Джек и внезапно го осени вдъхновение. — Всичко, което знам, е, че истинският ми баща никога не ме е окачвал с примка на шията в дрешника. — Той дръпна надолу тениската си и оголи резката на шията си, която вече бе започнала да избледнява. По време на престоя му в „Златната лъжица“ тя все още беше ярка, грозна червено-виолетова дамга и той приличаше на жигосан. Но в „Златната лъжица“ не му се бе представил случай да я покаже. Разбира се, това беше белегът, оставен от корена, който едва не го задуши в Териториите.

Джек със задоволство видя, че очите на Смоуки Ъпдайк се разширяват от изненада, примесена с ужас.

— Мили Боже! Дете, вторият ти баща ли направи това? — попита той, наведе се напред и част от розовите и жълти фактури се пръснаха по пода.

— Ами аз затова реших, че трябва да се махна.

— А той ще се мерне ли насам, за да си търси колата, мотоциклета, портфейла или шибаната си спестовна книжка?

Джек поклати глава.

Смоуки погледа момчето още секунда-две и изключи сметачната машинка.

— Ела с мен в склада, хлапе — кимна той.

— Защо?

— Искам да проверя дали наистина ще успееш да закрепиш бурето на ръба му. Ако можеш да ми докарваш буретата, когато се нуждая от тях, ще получиш работата.

4.

За удоволствие на Смоуки Ъпдайк Джек показа, че може да закрепи голямото алуминиево буре на ръба му, да го придвижи достатъчно напред и да го намести върху количката. Той даже успя да се престори, че го върши с лекота. Чак на другия ден щеше да изпусне бурето и да получи един в носа.

— Не е зле — отсече Ъпдайк. — Не си достатъчно едър за тази работа и като нищо ще си докараш някоя херния, но това са си твои проблеми.

После му каза, че може да започне днес следобед и да работи до един през нощта („Или поне докато издържиш.“), и че всяка вечер ще му плаща в момента на затварянето. Сумата веднага и в брой.

Върнаха се отново в кръчмата и там намериха Лори, облечена в тъмносини баскетболни шорти, толкова къси, че крайчетата на жарсените й пликчета се подаваха навън, и блузка без ръкави. Рядката й руса коса бе опъната назад и прихваната с пластмасови шноли. Пушеше „Пал Мал“ с навлажнен и омазан с червило край. Голям сребърен кръст се полюляваше между гърдите й.

— Това е Джек — представи го Смоуки. — Можеш да махнеш обявата от прозореца.

— Бягай, хлапе — каза Лори. — Още имаш време.

— Затваряй шибаната си уста!

— Накарай ме де.

Той я шляпна, но не на шега, а достатъчно силно, за да я залепи за бара. Джек премигна и си спомни за звука от камшика на Озмънд.

— Мъжка сила, брей — каза Лори. Очите й се наляха със сълзи, но в същото време изглеждаха доволни, сякаш всичко си беше в реда на нещата.

Предишното безпокойство на Джек се появи отново — още по-ясно и по-остро, и сякаш не беше само безпокойство, а истински страх.

— Не ни обръщай внимание, хлапе — каза Лори и мина покрай него, за да свали обявата от прозореца. — Всичко ще бъде наред.

— Той си има име и е Джек, а не хлапе — сряза я Смоуки, който отново се бе върнал в сепарето, където бе провел „интервюто“ с него и подреждаше фактурите си. — Остава да почнеш да го наричаш така и пред клиентите. Я си събирай акъла и му приготви два сандвича, че наближава четири и той трябва да започва работа.

Тя свали обявата от прозореца и я пъхна зад грамофона с вида на човек, правил това безброй пъти. Когато мина покрай Джек, му намигна.

Телефонът иззвъня.

И тримата го погледнаха, стреснати от внезапния звук. За хилядна частица от секундата Джек си помисли, че черният телефон е като някакъв гол охлюв, залепнал за стената. Остана му време да забележи колко бледа е Лори: единственият цвят по бузите й идваше от червеникавите белези на завяхващите й младежки пъпки. Имаше време да разучи жестокото, донякъде потайно изражение върху лицето на Смоуки и да забележи издутите вени по ръцете му. Време да прочете жълтеникавия надпис над телефона, който гласеше: „Моля, ограничавайте разговорите си до три минути!“

Телефонът звънеше и звънеше в тишината.

С внезапен ужас Джек си помисли: „За мен е. Отдалече е… много, много отдалече.“

— Лори, какво стоиш като малоумна! Вдигни слушалката! — нареди Смоуки.

Тя се приближи до телефона.

— Кръчмата в Оутли — каза Лори. Гласът й бе немощен и трепереше. После се заслуша миг-два. — Ало! Ало!… О, я се разкарай!

— Нищо важно. Някакви дечурлига се бъзикат. Какви ли не щуротии питат понякога! Как обичаш хамбургерите си, хлапе?

— Джек! — изрева Ъпдайк.

— Да, да, добре. Джек. Как обичаш хамбургерите си, Джек?

Джек й каза и те пристигнаха средно изпечени, точно по вкуса му, топлички, с горчица и резенчета лук. Той ги излапа и изпи чаша мляко. Безпокойството му стихна успоредно с глада. Дечурлига, както бе казала тя. Но очите му от време на време продължаваха да поглеждат телефона и той се чудеше дали е така.

5.

Стана четири часът и се оказа, че абсолютното безлюдие на кръчмата сякаш е било част от пиеса, поставена с цел да го примами, както насекомоядните растения примамват жертвите си с невинен вид и разкошен мирис. Вратата се отвори и дузина мъже в работни облекла нахлуха вътре. Лори включи грамофона, ротативката и електронната игра „Космически нашественици“. Някои от мъжете кимнаха за поздрав на Смоуки, който им отвърна с ухилване, разкриващо комплект големи, поръчани по пощата челюсти. Повечето поръчаха бира. Двама или трима — „Черни руснаци“. Един от тях — Джек беше почти сигурен, че е от членовете на Клуба на безоблачното време, започна да пуска монети от двадесет и пет цента в грамофона-автомат и да призовава до безкрайност гласовете на певци и състави. Смоуки нареди на Джек да вземе гумената подомиячка от склада и да почисти дансинга пред подиума на оркестъра, който пустееше и чакаше петъчната нощ и „Момците от долината“. Каза му, след като изсъхне, да го намаже с паркетин.

— Ще разбереш, че е лъснат, когато забележиш собственото си лице да се ухилва отдолу — добави той.

6.

Така започна службата му в кръчмата на Ъпдайк в Оутли.

„… но към четири-пет часа се оживява.“

Е, не би могъл да каже, че Смоуки го бе излъгал. Докато не отмести празната чиния от хамбургерите и не дойде време да започне да работи за надницата си, кръчмата беше абсолютно празна. Но в шест часа в нея седяха поне петдесет души и Глория, яката сервитьорка, дойде на работа, за да й подвикват и да я задяват някои от постоянните клиенти. Тя се присъедини към Лори и сервира няколко кани с вино, безброй „Черни руснаци“ и океан от бира.

Освен големите бурета Джек мъкнеше каса подир каса бутилирана бира — „Будвар“, разбира се, прочутата марка от Ческе Будейовице, чиято реклама бе видял да проблясва зад мръсния прозорец, но и някои от местните фаворити като „Джениси“, „Ютика клъб“ и „Ролинг рок“. Ръцете му се протриха, гърбът го заболя.

Между пътешествията до склада за каси с бира и пътешествията до склада за „докарай ми едно буре, Джек“ (фраза, към която бе започнал да изпитва инстинктивен ужас) той периодично посещаваше дансинга с подолъскачката и бутилката паркетин. Веднъж една празна бирена бутилка мина на сантиметри от главата му и се разби в стената, а той само сви глава с разтуптяно сърце. Оголил изкуствените си челюсти в лицемерно крокодилско ухилване, Смоуки изхвърли пияния извършител. Джек погледна през прозореца и видя как онзи жестоко се джасна в оградата на отсрещния паркинг.

— Хайде, Джек — нетърпеливо подвикна Смоуки. — Нали не те улучи. Изчисти тази кочина!

Половин час по-късно Смоуки го изпрати в мъжката тоалетна. Мъж на средна възраст се подпираше с една ръка на стената и повръщаше над един от двата запушени писоара, а с другата размахваше огромния си необрязан пенис. Повръщано и димяща урина се смесваха в обща локва между разкрачените му работни ботуши.

— Ще позачистиш тук, нали, дечко — каза мъжът, докато се мъчеше да улучи вратата, и тупна Джек по гърба толкова силно, та едва не го прекърши. — Мъжете трябва да отварят място за поркане, както могат, нали така?

Джек едва успя да се удържи, докато се затвори вратата, и след това блъвна.

Направи го в единствената мъжка тоалетна на кръчмата, където срещу лицето му се блещеха неизмитите, отвратително благоухаещи следи на последния посетител. Повърна целия си обяд, пое си накъсано дъх и отново повърна. През стената глухо долитаха звуците на някаква песен за щастието в Тексас.

Внезапно видя лицето на майка си, по-красиво отколкото в който и да било от нейните филми, с големи, тъмни и тъжни очи. Видя я сама в апартамента в „Алхамбра“. Забравената й цигара димеше в пепелника край нея. Тя плачеше. Плачеше за него. Сърцето му се сви и го заболя толкова силно, та му се стори, че ще умре от любов към нея, от копнеж по нея — по живота, в който нямаше страхотии, дебнещи в тунела, нямаше жени, искащи да бъдат бити и разплаквани, нито мъже, които повръщат между краката си, докато пикаят. Искаше да бъде при нея и изпитваше смъртна омраза към Спийди Паркър, задето го бе накарал да тръгне по ужасния и страшен път на запад.

В този миг и последните остатъци от самоувереността му се стопиха — напълно и завинаги. Съзнателните мисли бяха надвити от дълбок, безутешен, виещ детски плач: „Искам при мама, моля те, Господи, искам си майчицата…“

С треперещи крака излезе от тоалетната, като си мислеше, че напук на Спийди просто ще се прибере вкъщи, пък който както ще да нарече това. В този миг не го беше грижа дали майка му умира. В този миг на неизразима болка той стана просто Джек и толкоз, инстинктивно се мъчеше да оцелее като животно, което усеща, че всеки миг ще се превърне в плячка на някое месоядно, чувствуваше се като подгонена сърна, зайче, или катеричка., В този миг той беше способен да я остави да умре от рака, разяждащ тялото й, да забрави за метастазите, плъзнали навсякъде, и единственото, което искаше, бе майка му да го прегърне, да го целуне за лека нощ и да му каже да не пуска проклетия си транзистор в леглото и да не чете с фенерче под одеялото половината нощ.

Подпря ръце на стената и малко по малко успя да се овладее. Това налагане на самоконтрол бе напълно подсъзнателно, чисто напрягане на ума, нещо присъщо на Фил Сойер и Лили Кавано. Бе направил грешка, да, но нямаше да се върне обратно. Териториите не бяха измислени, те съществуваха, следователно талисманът също съществуваше. Той нямаше да убие майка си от страхливост.

Джек напълни кофата с топла вода от крана в склада и почисти мръсотиите.

Когато свърши и влезе в салона, беше десет и половина и тълпата бе започнала да оредява. Оутли бе работнически град и работещите пияници през седмицата се прибираха рано по домовете си.

— Джек, изглеждаш бял като чаршаф. Добре ли си? — каза Лори.

— Дали мога да изпия една лимонада? — попита той.

Тя му донесе една и той я изпи, докато привършваше лъсването на дансинга. В дванадесет без четвърт Смоуки го прати в склада да му докара буре. Джек едва-едва се справи. В един без четвърт Смоуки с викове започна да приканва хората да привършват. Лори изключи грамофона и Дик Кърлес замря с дълго, протяжно стенание, придружено от апатични викове на протест. Глория изключи игрите и нахлузи пуловера си (розов като ментовите бонбончета, които Смоуки смучеше редовно, розов като изкуствените венци на челюстите му) и си тръгна. Смоуки започна да гаси лампите и да изтиква последните четири или пет пияндури през вратата.

— Добре, Джек — каза той, когато я затвори след тях. — Добре се справи. Има какво още да се желае, но началото беше горе-долу добро. Можеш да нощуваш в склада.

Вместо да попита за надницата си (на Смоуки и през ум не му мина да я предложи), Джек се потътри натам. Беше капнал от умора и приличаше на смалена версия на пияниците, току-що избутани навън.

В склада видя, че Лори е клекнала в един от ъглите, а баскетболните й шорти са се вдигнали нагоре и разкриват почти смущаваща гледка. За миг той със смътна тревога реши, че рови в раницата му. После видя, че е постлала няколко одеяла върху слой чували от грубо зебло и дори е сложила малка лъскава възглавница с надпис „Ню Йорк — столица на света“ върху тях.

— Май успях да ти спретна едно малко гнезденце, хлапе — каза тя.

— Благодаря — отвърна той и едва се удържа да не избухне в сълзи при този прост, човешки жест на внимание. Успя да се усмихне. — Много ти благодаря, Лори.

— О, няма нищо. Всичко ще бъде наред, Джек. Смоуки не е чак толкоз лош. Опознаеш ли го веднъж, ще видиш, че не е и наполовината лош — каза тя с несъзнателен копнеж, сякаш би искала наистина да е така.

— Сигурно — рече Джек и след това импулсивно добави: — Само че аз така или иначе тръгвам утре. Оутли просто не е за мен.

— Може би ще тръгнеш, Джек… но може пък да решиш и да останеш известно време. Я по-добре първо си отспи.

В думите й сякаш имаше нещо пресилено и изкуствено, от усмивката й беше изчезнала естествеността, с която му бе казала: „Май успях да ти спретна едно малко гнезденце“. Джек забеляза това, но беше твърде уморен, за да му отдели повече внимание.

— Е, ще видим — кимна той.

— Така е — съгласи се Лори и тръгна към вратата. — Лека нощ, Джек — каза тя и му прати въздушна целувка с мръсната си длан.

— Лека нощ.

Понечи да съблече тениската си… после се отказа и реши, че ще събуе единствено кецовете си. В склада беше хладно и влажно. Той седна върху чувалите, развърза връзките и събу първо единия, после другия. Тъкмо щеше да легне върху сувенирната възглавничка на Лори и може би да заспи още преди главата му да я докосне, и внезапно телефонът в кръчмата започна да звъни и да прорязва тишината сякаш пробиваше дупка в нея и тревожният, пронизителен звън накара Джек да мисли за клатещи се сивопепеляви корени, за волски камшици и двуглави понита.

Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни в тишината, в мъртвата тишина.

Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни, а дечурлигата, които се бъзикат и питат разни щуротии, отдавна си бяха легнали.

Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни! „Ало, Джеки, тук е Морган. Усетих те в моите гори, да, умно малко лайно такова! Подуших те в горите си и как изобщо можа да ти хрумне, че ще бъдеш на сигурно място в своя свят? Та моите гори се простират и там! Последен шанс, Джеки! Прибирай се вкъщи или изпращам войските и с теб е свършено. Нямаш избор…“

Джек стана и тичешком прекоси склада по чорапи. Ледена пот обля тялото му.

Отвори вратата.

Звънеше, звънеше, звънеше и продължаваше да звъни.

И най-накрая:

— Ало! Що не се обаждаш бе! — Беше гласът на Смоуки. Пауза. — Ало! — Нова пауза. — О, по дяволите!

Смоуки тресна слушалката и Джек го чу да прекосява помещението и да се качва по стълбите към малкия апартамент, в който живееха с Лори.

7.

Джек невярващо премести поглед от зеленото късче хартия, което държеше в лявата си ръка, към няколкото банкноти и монети в дясната. Беше единадесет часът на следващата сутрин. Четвъртък сутрин и той току-що бе поискал вчерашната си надница.

— Какво е това? — попита момчето, неспособно да повярва на очите си.

— Знаеш да четеш — отвърна Смоуки, — а знаеш и да броиш. Не се движиш толкова бързо, колкото би ми харесало, Джек, поне още не, но си достатъчно умен.

Той седна със зеленото листче в едната ръка и парите в другата. Гневът запулсира в средата на челото му като вена. Зеленото листче бе формуляр за сервитьорска сметка, съвсем същите бе използувала и госпожа Банбъри в „Златната лъжица“. Върху него пишеше:

1 хамбург. $ 1,35

1 хамбург. 1,35

1 ч. мляко 0,55

1 лимон. 0,55

Гарн. 0,30

В долния край на листчето сумата 4,1 долара бе написана с големи цифри и оградена с кръгче. Според уговорката за работата си от четири следобед до един през нощта Джек беше изкарал девет долара. Смоуки му бе удържал почти половината от тях и сега той държеше в дясната си ръка четири долара и деветдесет цента.

Вбесен, Джек погледна първо Лори, която от неудобство разсеяно зяпаше встрани, и след това Смоуки. Той невъзмутимо посрещна погледа му.

— Това е измама — с тъничко гласче каза момчето.

— Джек, това не е вярно. Погледни ценоразписа…

— Чудесно разбираш какво искам да кажа!

Лори трепна, сякаш очакваше Смоуки да му зашие една… но той продължаваше да го гледа с вбесяващо търпение.

— Не съм ти удържал за леглото, нали?

— Легло ли! — извика Джек и усети, че бузите му пламват. — Ама че легло! Съдрани торби от зебло върху гол цимент! Хубаво легло! Бих искал да видя как ще ми удържиш за него, мръсен измамнико!

Лори изписка уплашено и стрелна с очи Смоуки… но той само се облегна назад в сепарето срещу Джек, а гъстият синкав дим от пурата му се заизвива между тях. Нова, чиста шапка бе килната напред върху тясната му глава.

— Уговорихме се да нощуваш там отзад — каза Смоуки. — Ти ме попита дали това влиза в заплащането. Аз отвърнах, че влиза. Но не се спомена и дума за храната. Ако беше повдигнал въпроса, може би нещо щеше да се уреди. А може би нямаше. Работата е там, че ти и зъб не обели по въпроса за храната и сега ще трябва да се примириш с положението.

Джек седеше, трепереше от яд, очите му плуваха в сълзи. Опита се да отвърне, но от устата му излезе само глухо ръмжене. Просто не можеше да говори от гняв!

— Естествено, ако искаш, сега можем да обсъдим как храната да…

— Върви по дяволите! — успя да каже Джек най-накрая и пусна в джоба си четирите еднодоларови банкноти и дребните монети. — Обсъди това със следващото хлапе, което влезе тук да търси работа! Аз си тръгвам!

Насочи се към вратата, но въпреки гнева си знаеше — не само мислеше, а наистина знаеше, че няма да прекрачи прага.

— Джек.

Докосна топката на бравата, поколеба се дали да я сграбчи и да я завърти, но гласът издаваше явна заплаха. Той отпусна ръка и се обърна, а гневът му се стопи. Изведнъж се почувствува изтощен и стар. Лори бе отишла зад бара, метеше и си тананикаше. Очевидно бе решила, че Смоуки не възнамерява да смаже Джек с юмрука си, а за нея другото нямаше особено значение, така че всичко беше наред.

— Не искаш да ме напуснеш в най-критичния момент точно в края на седмицата, нали, Джек?

— Искам да си тръгна оттук. Ти ме измами.

— Не, господинчо. Вече ти обясних това. Ти сам се прецака. Сега можем да обсъдим въпроса с храната ти и вероятно да се споразумеем за петдесет процента отстъпка и дори за безплатни соди. Никога не съм стигал чак дотам с младите помощници, които наемам от време на време, но този път краят на седмицата се очертава да бъде наистина горещ, толкова много работна ръка се е стекла насам заради брането на ябълките. А освен това те харесвам, Джек. Затова и не ти шибнах един, когато ми повиши глас, въпреки че може би трябваше. Имам нужда от теб в края на седмицата.

Джек усети как яростта му се връща за миг и после отново замира.

— А ако все пак си тръгна? — попита той. — Така или иначе спечелих пет долара, а отърваването ми от това гадно малко градче просто би могло да се разгледа като премия.

С тънка усмивка Смоуки подхвърли:

— Спомняш ли си човека, когото завари снощи да драйфа в мъжката тоалетна, когато влезе, за да я почистиш?

Джек кимна.

— А спомняш ли си как изглеждаше?

— Подстриган по войнишки. Със зелено-кафява риза. И какво от това?

— Той е Атуел Копача. Истинското му име е Карлтън, но цели десет години поддържаше градските гробища и оттам му излезе прякорът Копача. Това беше… преди двадесет-тридесет години, но и до ден-днешен всички продължават да го наричат така. В полицията постъпи по времето, когато избраха Никсън за президент, а сега й е шеф.

Смоуки дръпна от пурата си и го погледна.

— Копача и аз се знаем отдавна — продължи Смоуки. — И ако сега си тръгнеш оттук просто така, Джек, не мога да ти гарантирам, че няма да имаш някакви неприятности с него. Може би просто ще те изпратят вкъщи, но току-виж си се озовал и в ябълковите градини, сега тъкмо е беритбено време, а както ми е известно, Оутли има повече от четиридесет акра ябълкови дървета. Но нищо чудно и да свършиш някъде пребит от бой. Или… чувал съм, че старият Копач си падал по хлапета по пътищата. Предимно момчета.

Джек си спомни бухалкоподобния пенис и потрепера.

— Тук, в кръчмата, един вид си под крилото ми, но излезеш ли веднъж на улицата, може ли човек да каже какво те чака? Копача обикаля навсякъде. Нищо чудно да се измъкнеш от града, но току-виж изведнъж забележиш как огромният му плимут ти препречва пътя. Копача не е твърде умен, но наистина надушва нещата понякога. Пък… някой може да му се обади и по телефона.

Зад бара Лори свърши с чиниите. Избърса си ръцете, пусна радиото и затананика с него.

— Чуй какво ще ти кажа, Джек — каза Смоуки. — Остани още три дни. Работи до края на седмицата. После ще те кача в моя пикап и лично ще те закарам извън очертанията на града. Става ли? Ще си тръгнеш оттук в неделя на обяд с близо тридесет долара в джоба, без да разбереш как са влезли там. Ще си тръгнеш и ще си мислиш, че Оутли в края на краищата не е толкова лош град. Е, какво ще кажеш?

Джек се вгледа в студените кафяви очи, забеляза жълтите им склери и малките червени петънца, забеляза широката, искрена усмивка и изкуствените зъби зад нея, и с някакво странно и ужасяващо чувство за deja vu^[4] забеляза даже, че мухата отново е кацнала върху шапката на Смоуки и чисти и трие тънките си като косъм крачета.

Подозираше, че Смоуки знае, че той знае, че всичко, казано от него, е лъжа, но хич не му пукаше. След като работи до ранните часове на съботната сутрин и след това до ранните часове на неделната сутрин, Джек вероятно щеше да спи до два часа в неделя следобед, когато Смоуки щеше да му каже, че не може да му осигури транспорт, понеже се е събудил твърде късно, а сега той, Смоуки, е твърде зает с мача по телевизията. А Джек не само ще бъде твърде изморен, за да тръгне пеша, а и твърде уплашен, че Смоуки може да загуби интерес към мача за няколко минути, за да звънне на добрия си приятел Атуел Копача и да каже: „Той тъкмо тръгна надолу към Фабрикаджийското шосе, Копач, приятелю, защо не го настигнеш и прибереш? После намини насам за второто полувреме. Бирата ще е безплатна, но не отивай да повръщаш в писоара ми, преди хлапето отново да е тук.“

Това беше единият възможен сценарий. Имаше и други, които би могъл да измисли, всеки от тях донякъде различен, но всички — съвсем еднакви в основата си.

Усмивката на Смоуки Ъпдайк стана още по-широка.