Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (23)

2.

— Между другото, господин Паркър, възможно ли е да сме се срещали вече? Може би това е причината да ми се струвате толкова познат?

— Не знам — отвърна Джек и внимателно разгледа странния интериор на Библейския дом.

Покрай едната стена се мъдреха дълги канапета с тъмносиня дамаска. Подът беше застлан със зелен килим. Две масивни, покрити с кожа бюра бяха поставени до срещуположната стена. Пъпчив пубер ги погледна тъпо иззад едното от тях, след което отново насочи вниманието си към екрана на телевизора, откъдето някакъв проповедник разпалено хулеше рокендрола. Друг младеж се изправи зад съседното бюро и се втренчи злобно в Джек. Беше слаб и чернокос, тясното му лице изглеждаше хитро и гадно. Върху джоба на бялото му поло бе забодена правоъгълна плочка с името „Сингър“, подобна на онези, които носят лекарите.

— Наистина ми се струва, че сме се срещали някъде. Ти как мислиш, приятелю? Уверявам те, че е така. Аз не забравям, буквално съм неспособен да забравя лицето на момче, с което съм се сблъсквал. Имал ли си неприятности и преди настоящия случай, Джек?

— Не съм ви виждал никога досега — отвърна момчето.

В другия край на стаята едно набито момче се надигна от синьото канапе, където седеше, и застана мирно. То също беше облечено в бяло поло с плочка с изписано име, прикрепена върху джоба му. Ръцете му нервно се движеха по маршрут: спуснато положение, колана на кръста, джобовете на сините дънки, изходна позиция. Беше високо към метър и осемдесет и пет и тежеше поне сто и петдесет килограма. По челото и бузите му червенееха младежки пъпки. Очевидно това бе господин Хектор Баст.

— Е, може би ще се сетя по-късно — заяви преподобният Гардънър. — Хек, ела насам и помогни на Сингър да обслужи новопристигналите, ако обичаш.

Смръщеният Баст тромаво се понесе напред. Стигна досами Вълк, после реши да го заобиколи, като през цялото време се мръщеше все по-яростно. Ако Вълк бе отворил очите си, което той не рачи да направи, щеше да види единствено неравния лунен пейзаж, представен от сбръчканото чело на Баст, и две малки изпъкнали очички, които надничаха към него изпод свъсените вежди със зъл мечешки поглед. Баст прехвърли взора си върху Джек, тропна с ръка върху бюрото и промърмори:

— Хайде, елате насам.

— Впишете ги и ги заведете до пералнята за дрехи — спокойно нареди Гардънър, усмихна се бляскаво на Джек и меко добави: — Джек Паркър, значи? Чудя се кой всъщност сте вие, Джек Паркър? Сингър, провери всичко ли е извадено от джобовете им.

Сънлайт Гардънър се понесе през помещението към очевидно нетърпеливия Франки Уилямс и с бавни провлечени движения измъкна голям кожен портфейл от вътрешния джоб на сакото си. Джек видя как започна да отброява банкноти в шепите на полицая.

— Ей, сополанко, тука гледай! — изръмжа младежът зад бюрото и Джек сепнато се обърна. Онзи си играеше с молива, но самодоволната му усмивка изобщо не успяваше да прикрие вечно разяждащия го гняв, яростта, която непрестанно клокочеше дълбоко в него. — Другият може ли да пише?

— Мисля, че не.

— Тогава ти трябва да подпишеш вместо него. — Сингър му подбутна два формуляра. — На най-горния ред написваш името с печатни букви, на най-долния се подписваш. Там, където са хиксовете. — Облегна се на стола, вдигна молива до устните си и красноречиво загриза края му. Джек предположи, че подражава на преподобния Сънлайт Гардънър.

Написа с печатни букви Джек Паркър и драсна нещо подобно най-отдолу върху листа. Филип Джек Вълк. Още една драскулка, още по-несходна с нормалния му почерк.

— Сега вие сте подопечни на щата Индиана и ще бъдете такива през следващите тридесет дни, освен ако не решите да останете по-дълго. — Сингър придърпа формулярите към себе си. — Ще бъдете…

— Да решим ли? — възкликна Джек. — Какво по-точно имате предвид?

Лека червенина изби по бузите на Сингър. Той отметна глава на една страна и сякаш се усмихна.

— Предполагам, не ви е известно, че повече от шестдесет процента от нашите повереници са тук доброволно, така че е напълно възможно и вие да решите да останете.

Джек се постара да не промени изражението си. Устата на Сингър се сгърчи яростно, сякаш го бяха закачили на въдичарска кукичка.

— Попаднахте на едно чудесно място и чуя ли ви да се оплаквате, ще ви спукам гьона! Сигурен съм, че това е най-доброто място, на което някога сте били. Ще ви кажа още нещо: нямате избор. Трябва да уважавате дома „Слънчева светлина“. Разбрахте ли?

Джек кимна.

— А той? И той ли разбра?

Джек погледна към Вълк, който бавно примигваше и дишаше през уста.

— Мисля, че да.

— Добре. Двамата ще бъдете съквартиранти. Денят започва в пет сутринта с църковна служба в параклиса. Следва работа на полето до седем, после закуска в трапезарията. Обратно на полето до пладне, когато обядваме и четем Библията, и понеже всеки взема участие, най-добре ще бъде отсега да помислите какво ще прочетете. И без пасажи за секс и разврат от Песен на песните, освен ако не искате да разберете какво означава дисциплина. Следобед отново работа. — Сингър замълча и остро погледна Джек. — И не си мисли, че ще работиш за нищо в „Слънчева светлина“. Част от нашето споразумение с щата е всеки да получава надница за работата си при нас, от която се приспадат разноските за престоя му тук — дрехи, храна, електричество, отопление и други такива. Пишат ви се по петдесет цента на час. Това означава, че печелите по пет долара на ден за часовете, дет изработвате, което прави тридесет долара на седмица. Неделите се прекарват в параклиса на дома, с изключение на часа, когато Сънлайт Гардънър проповядва Евангелието.

По бузите на Сингър отново изби червенина и Джек просто се почувствува длъжен да кимне в знак, че е разбрал.

— Ако работите добре и ако можете да говорите като човешки същества, което не се удава на повечето питомци, има вероятност да ви зачислят в ППРН — Представителен персонал за работа навън. Имаме два отряда ППРН. Единият работи по улиците и продава листовки с химни, цветя и брошури на преподобния Гардънър, а другият — на летището. Във всеки случай имаме на разположение тридесет дни, за да ви превъзпитаме и да накараме две отрепки да разберат колко мръсен, порочен и нечист е бил животът им, преди да дойдат тук. Както обикновено започваме незабавно.

Сингър се изправи и внимателно опря върховете на пръстите си върху плота на бюрото. Лицето му пламенееше като есенно листо.

— Изпразнете си джобовете! Веднага.

— Тук и веднага — промърмори Вълк.

— Обърнете ги! — кресна Сингър. — Искам да видя какво носите!

Баст пристъпи към Вълк. Преподобният Гардънър, вече изпратил Франки Уилямс до колата му, напористо се понесе към Джек.

— Стигнахме до извода, че личните вещи твърде много напомнят на нашите момчета за миналото им — измърка той в ухото му. — И открихме ефикасен начин за премахване на деструктивното им въздействие.

— Изпразнете джобовете си! — излая Сингър почти разярен. Джек извади от джоба си част от вещите, попаднали там по различен повод и в различни периоди на скитничеството му: червената носна кърпа, която му даде жената на Елбърт Паламаунтън, когато го видя да изтрива носа си в ръкава, два кибрита, няколкото останали му банкноти и монети — общо шест долара и четиридесет и два цента, и ключа за стая 407 на хотел „Алхамбра“. Трите неща, които възнамеряваше да запази, остави в джоба си.

— Предполагам, че искате да проверите и раницата ми — каза той.

— Пращиш от мозък, жалък пръдльо такъв — присмя му се Сингър и надуто продължи: — Разбира се, че искаме да видим смрадливата ти раница, но първо ще видим какво се опитваш да скриеш. Веднага го давай тук!

Джек неохотно извади от джоба си перцето за китара, стъкленото топче за игра, розово в средата, и големия сребърен долар и ги сложи върху носната кърпа.

— Те са ми за късмет.

Сингър грабна перцето и възкликна:

— Какво е това бе? За какво служи, имам предвид?

— Перо за китара.

— Аха, как ли пък не! — Сингър го повъртя из пръстите си и накрая го помириса. Ако го беше захапал, Джек щеше да го цапне в лицето. — Перо за китара, казваш? И искаш да ти повярвам, така ли?

— Даде ми го един приятел — каза Джек и изведнъж се почувствува самотен и захвърлен на произвола на съдбата като никога. Спомни си как Снежко седеше пред халите и го гледаше с очите на Спийди и как той всъщност не разбра дали негърът наистина е Спийди Паркър, чието име току-що бе приел за свое.

— Обзалагам се, че го е свил — отсече Сингър и пусна перцето върху кърпата до монетата и стъкленото топче. — Сега раницата.

Джек я свали от гърба си и му я подаде. Няколко минути Сингър рови вътре с нарастващо отвращение и недоволство. Отвращението се дължеше на състоянието на някои от дрехите вътре, недоволството — на неохотата на раницата да роди каквито и да било наркотици.

„Спийди, къде ли си сега?“

— Не носи — оплака се Сингър. — Мислите ли, че трябва да го съблечем гол за основно претърсване?

Гардънър поклати глава.

— Нека видим какво можем да научим за господин Вълк.

Сингър примирено въздъхна, а Баст почти блъсна Вълк с рамо.

— Той не носи нищо в джобовете си — каза Джек.

— Искам да ги видя празни! Празни! — кресна Сингър.

Вълк забоде брадичка в гърдите си и затвори очи.

— Нямаш нищо в джобовете си, нали? — попита го Джек.

Вълк кимна веднъж. Много бавно.

— Той носи! Едрото чучело носи! — радостно изграчи Сингър. — Хей ти, голям тъп идиот, я побързай! Слагай наркотиците на масата. — Плесна с ръце два пъти. — О, гледай ти! Уилямс въобще не ги е претърсвал! Нито пък Феърчайлд! Просто невероятно! Как може да са такива тъпоумници!

Баст завря лицето си във Вълк и изръмжа:

— Ако веднага не си изпразниш джобовете на масата, жив ще те одера!

— Хайде, Вълк, направи го — кротко каза Джек.

Вълк изстена. После извади от джоба на гащеризона свитата си дясна ръка. Наведе се над бюрото, протегна я и разтвори пръсти. Три кибритени клечки и две малки, полирани от водата речни камъчета — разноцветни и набраздени — тупнаха върху кожата. Отвори лявата си ръка и две още по-красиви камъчета се търкулнаха до първите.

— Хапчета! — извика Сингър и ги грабна.

— Ти си идиот бе, Съни — каза Гардънър.

Стълбището към горния етаж бе постлано с опърпан килим, по който тук-там все още личаха избелели рози. Нагиздени и докарани бяха само приемните помещения на първия етаж. Останалата част от дома изглеждаше овехтяла, занемарена и зле поддържана. Щом се заизкачваха по стъпалата, Сингър изви глава към Джек и тихо и злобно занарежда:

— Заради вас се държах като истински шушумига, но ви обещавам, че ще съжалявате. Тук никой, никой не може да прави Съни Сингър на глупак. На практика аз управлявам дома, идиоти такива! Какво доживях, Господи! — Той наведе пламналото си, тясно лице към Джек. — Голям номер ми сви ти с това чучело и шибаните му камъчета. Дълго време ще мине, преди да изкупиш вината си!

— Изобщо не знаех, че носи нещо в джобовете си — каза Джек. Сингър изведнъж спря, присви очи и цялото му лице сякаш се стегна. Джек разбра какво ще му се случи секунда преди бузата му да изтръпне, пламнала от силния удар.

— Джек? — прошепна Вълк.

— Добре съм — отвърна момчето.

— Засегне ли ме някой, връщам му го два пъти по-лошо. А ако това стане пред преподобния Гардънър, отмъщението ми е четири пъти по-болезнено, ако разбираш какво имам предвид.

— Дааа — въздъхна Джек. — Мисля, че разбирам. Само че не бяхме ли тръгнали за дрехи?

Сингър се врътна и продължи нагоре. Джек остана неподвижен за миг, втренчил поглед в тесните му рамене. „Ти също — помисли си той. — Ти и Озмънд. Някой ден!“ После го последва, а Вълк се затътри отзад.

Влязоха в огромно помещение, претъпкано с какви ли не кутии и кашони. Сингър нервничеше до вратата, докато едно високо момче с безстрастно лице и движения на сомнамбул претърсваше полиците, за да им открие подходящи дрехи.

— Не забравяй обувките. Не му ли подсигуриш униформени обувки, като нищо ще размахваш лопатата цял ден — обади се Сингър от прага. Не погледна към момчето напълно умишлено — та как иначе щеше да подчертае обзелото го отегчение и досадата си. Джек реши, че отново подражава на Сънлайт Гардънър.

Момчето най-накрая откри в ъгъла на склада подходящия номер от квадратните черни обувки с връзки и Джек ги нахлузи на краката на Вълк. След това Сингър ги поведе по още един ред стъпала към етажа, определен за общежитие, където въобще не беше правен опит да се прикрие истинската същност на дом „Слънчева светлина“. От единия до другия край на таванския етаж се простираше мрачен коридор, дълъг двайсетина метра. По двете му стени бяха строени редици тесни врати с прозорци на нивото на очите. Така нареченото общежитие приличаше на истински затвор.

Сингър повървя малко по тесния коридор и спря пред една от вратите.

— Тук в деня на пристигането никой не работи. Чак от утре ще се включите в дневния режим. Така че влизайте вътре и най-добре прегледайте Библиите си. Аз ще дойда да ви взема, когато наближи времето за вечерната изповед. И не забравяйте да си сложите униформите, ей!

— И сега ще ни заключите тук вътре, така ли? — попита Джек.

— А ти какво искаш? Да ти държа ръчичката ли? — избухна Сингър и лицето му отново почервеня. — Чуй. Ако бяхте тук доброволно, бих могъл да ви разреша да се помотаете и да разгледате наоколо. Но тъй като сте подопечни на щата по препоръка на местния полицейски участък, от осъдените за престъпление ви дели само стъпка. Възможно е след тридесет дни да преминете в групата на доброволните, ако имате достатъчно късмет, а междувременно се пъхнете в отредената ви стая и започнете да се държите като човешки същества, създадени по подобие на Бога, вместо като животни. — Той нетърпеливо вкара ключа в ключалката, отвори вратата и застана край нея. — Хайде по-бързо, че ме чака работа.

— А какво ще стане с нещата ни?

Сингър въздъхна и театрално разпери ръце.

— Ах ти, малко влечуго, да не би случайно да си въобразяваш, че някой от нас толкова ще се заинтересува от вещите ти, та чак ще ги открадне!

Джек се въздържа от отговор. Сингър отново въздъхна.

— Е, добре. Надлежно пазим всички ваши вещи в специални кутии, върху които са написани имената ви. В кабинета на преподобния Гардънър на долния етаж, където между другото съхраняваме и парите ви, докато дойде време да бъдете освободени. Толкоз по въпроса. А сега влизайте, преди да ви обвиня в неподчинение и да докладвам където трябва. Хич не се шегувам!

Вълк и Джек се вмъкнаха в малката стаичка. Щом Сингър затвори вратата, осветлението отгоре автоматично се включи. Те видяха една жалка клетка без прозорци с желязно легло на два етажа, малка мивка в ъгъла и един метален стол. Друго нямаше. Жълтеникави остатъци от тиксо по стените показваха местата, на които предишните обитатели на стаята бяха лепили плакати. Ключалката изщрака. Те се обърнаха и видяха главата на Сингър да надзърта през правоъгълното прозорче.

— Сега кротувайте и бъдете добри — каза той, ухили се и изчезна.

— Не, Джеки — поклати глава Вълк. Между тавана и темето му едва ли имаше повече от два сантиметра. — Вълк не може да стои тук.

— По-добре седни. Горното или долното легло ще избереш?

— А?

— Вземи долното и седни. Тук сме в капан.

— Вълк знае, Джеки. Вълк знае. Мястото е лошо, много лошо. Не мога да остана.

— И защо е лошо? Как разбра, имам предвид?

Вълк тежко се тръсна на долното легло, пусна новите си дрехи на пода и разсеяно взе книгата и двете брошури, които бяха поставени там. Книгата беше Библия, подвързана със синя изкуствена кожа. Джек погледна брошурите върху собственото си легло и прочете заглавието им: „Стръмният път към вечната Божия милост и любов“.

— Вълк знае! Ти също знаеш, Джеки.

Вълк погледна нагоре към него и се смръщи. После отново наведе очи към книгите, които държеше, и започна да ги върти и преобръща. Джек предположи, че това са първите книги, които вижда.

— Белият мъж — прошепна Вълк и момчето едва го чу.

— Белият мъж ли?

Вълк вдигна една от брошурите и му показа задната й корица. Тя представляваше черно-бяла снимка на Сънлайт Гардънър с разрошени от ветреца къдри и протегнати напред ръце — човек, споходен от вечната милост, човек, обикнат от Бога.

— Той — изръмжа Вълк. — Той убива, Джеки. С камшици. Това е едно от неговите места. Вълк никога не трябва да попада на някое от тях. Нито пък Джек Сойер. Никога! Трябва да се измъкнем оттук, Джеки.

— И ще го направим — каза Джек. — Обещавам ти. Не днес, нито утре, защото първо трябва да измислим как. Но ще бъде скоро.

Вълк се изтегна върху леглото и краката му щръкнаха далеч извън края му.

— Скоро! — повтори той.

3.

Скоро, беше обещал той, защото Вълк бе толкова ужасен, че наистина имаше нужда от обещанието му. Джек не знаеше дали приятелят му някога бе виждал Озмънд в Териториите, но беше сигурен, че е чувал за него. В Териториите репутацията на Озмънд, поне в общността на вълкодлаците, като че ли бе по-ужасна дори от тази на Морган. Но въпреки че Джек и Вълк бяха разпознали Озмънд в Сънлайт Гардънър, той не даде знак, че ги е познал, което можеше да означава две неща: или симулираше пълно неведение, за да се позабавлява с тях, или просто като майката на Джек беше от двойниците, които макар и дълбоко свързани с някоя личност в Териториите, изобщо нямаха представа за това.

И ако бе вярно второто, както Джек смяташе, той и Вълк биха могли да изчакат удобен за бягството си момент, а дотогава имаха време да наблюдават, имаха време да разучават.

Момчето облече драскащите тялото нови дрехи. Всяка от квадратните черни обувки сякаш тежеше поне няколко кила и ставаше и на двата му крака. Някак си успя да убеди Вълк да се намъкне в униформата, след което и двамата легнаха. Джек чу как приятелят му захърка и не след дълго и той се унесе. Сънува, че майка му безпомощно се лута в тъмнината и го вика да й помогне, да й помогне…