Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (28)

2.

Натикан в грубия заварен сандък, Вълк, като някаква жертва на преждевременно погребение в железен ковчег, целия ден ви, блъска с юмруци по стените, докато от ръцете му не потече кръв, и до премаляване рита с крака двойно завинтения страничен капак. Чудесно знаеше, че няма да излезе като думка с юмруци или рита с крака, и не по-зле разбираше, че няма да го пуснат, тъкмо защото пищи да бъде пуснат. Но просто не можеше да спре. Вълкодлаците най-много от всичко мразят да бъдат затваряни.

Цялата околност кънтеше от писъците му. Момчетата, които ги чуваха, нервно се споглеждаха и не казваха нищо.

— Сутринта го видях в тоалетната и той адски ми се озъби — сподели Рой Оудърсфелт с Мортън с тих, нервен глас.

— Ама те наистина ли се таковаха, както казва Съни? — попита Мортън.

Откъм железния сандък се надигна нов вой и момчетата погледнаха натам.

— И още как! — жадно потвърди Рой. — Не можах да видя много добре, щото съм късоглед, ама Бъстър Оутс беше най-отпред и каза, че едрото гламаво момче имало член като маркуч на пожарен кран. Точно така каза!

— Господи! — с уважение възкликна Мортън, като вероятно си мислеше за своя собствен малогабаритен пишкалник.

Вълк ви целия ден, но когато слънцето започна да залязва, спря. На момчетата настъпилата тишина им се стори злокобна. Те се споглеждаха често, а още по-често и с повече безпокойство поглеждаха към железния паралелепипед в средата на задния двор. Сандъкът — два метра дълъг и метър висок — приличаше на железен ковчег, какъвто и беше, като се изключи грубо изрязаният квадратен отвор върху западната стена, покрит със стоманена мрежа. Какво става там, чудеха се те. И даже по време на изповедта, часа, през който обикновено забравяха всичко и унесено слушаха, очите им останаха вперени в единствения прозорец на салона, въпреки че той гледаше към противоположната на сандъка страна на къщата.

„Какво става там?“

Хектор Баст виждаше, че те не мислят за изповедта и това го вбесяваше, но не беше в състояние да прикове вниманието им, понеже не разбираше какво точно не е наред. Мрачни предчувствия бяха сграбчили момчетата в дома. Лицата им бяха по-бледи от всякога, очите им блестяха като очи на наркомани.

„Какво става там?“

Това, което ставаше там, бе много просто.

Вълк вървеше с луната.

Той почувствува, че това ще се случи, когато слънчевото петно, проникващо през вентилационния квадрат, започна да се вдига по-високо и по-високо, а цветът на светлината стана червеникав. Беше твърде рано да тръгва с луната, тя още не бе съвсем пълна и щеше да го боли. Но въпреки това щеше да се случи, независимо дали времето за превръщане е дошло или не, както в края на краищата винаги се случва с вълкодлаците, когато са били притеснявани твърде дълго и твърде жестоко. Вълк се бе сдържал и обуздавал доста време, понеже така искаше Джеки. Той бе показал огромен героизъм в този свят заради Джек и момчето щеше да осъзнае част от него, но никога нямаше да схване напълно невероятните му измерения.

Но сега той умираше и вървеше с луната. И понеже това правеше смъртта повече от поносима — почти свята и със сигурност благословена от Бога — Вълк вървеше с облекчение и радост. Беше прекрасно да не трябва да се бори повече.

Устата му изведнъж се бе напълнила със зъби.

3.

След като Хек излезе, известно време се чуваха само обичайните за един кабинет звуци: преместване на столове, подрънкване на ключовете на колана на Сънлайт Гардънър, отваряне и затваряне на кантонерка.

— Ейбълсън. Двеста и четиридесет долара и тридесет и шест цента.

Натискане на клавиши. Питър Ейбълсън беше едно от момчетата от ППРН. Както всички от ППРН, той беше умен, представителен и без телесни дефекти. Джек го бе виждал само няколко пъти, но си мислеше, че Ейбълсън много прилича на Донди, бездомното гаврошче с големите очи от комиксите.

— Кларк. Шестдесет и два долара и седемнадесет цента.

Натискане на клавиши. Сметачната машина изтропа и даде общия сбор.

— Това си е чисто изоставане — отбеляза Съни.

— Ще говоря с него, не се притеснявай. Сега те моля да не ми отвличаш вниманието, Съни. Господин Слоут ще кацне в Мънси в десет и петнадесет, а пътят с кола дотам е доста. Не искам да закъснявам.

— Извинете ме, преподобни Гардънър.

Гардънър отвърна нещо, което Джек не чу. При името Слоут момчето изтръпна от ужас, въпреки че част от него не се изненада. Част от него през цялото време знаеше, че това е напълно възможно. Гардънър бе заподозрял нещо от самото начало. Джек смяташе, че просто не е искал да безпокои шефа си с баналности. Или може би не е искал да си признае, че не е в състояние да изтръгне истината от него без чужда помощ. Но най-накрая бе позвънил. Къде? На изток? На запад? Джек би дал много, просто за да разбере дали Морган е бил в Лос Анжелос или в Ню Хампшир.

„Здравейте, господин Слоут. Надявам се, че не ви безпокоя, но от местния полицейски участък ми доведоха едно момче, всъщност две момчета, но само интелигентното ме интересува. Струва ми се, че го познавам. Или може би… моето друго аз го познава. То твърди, че името му е Джек Паркър, но… какво? Да го опиша?! Добре…“

И се бе почнало.

„Сега те моля да не ми отвличаш вниманието, Съни. Господин Слоут ще кацне в Мънси в десет и петнадесет…“

Времето почти изтичаше.

„Казах ти да замъкнеш задника си вкъщи, Джек… сега е твърде късно.“

„Всички момчета са лоши. Това е аксиома.“

Джек леко повдигна глава и погледна към другия край на стаята. Гардънър и Съни Сингър седяха един до друг на бюрото. Съни натискаше клавишите на сметачната машина, Гардънър му диктуваше цифра след цифра. Всяка цифра предхождаше името на момче от ППРН, всички имена бяха подредени по азбучен ред. Пред Сънлайт Гардънър имаше разтворена счетоводна книга, дълго метално чекмедже и разбъркана купчина пликове. Той вдигна един от пликовете, за да прочете сумата, надраскана върху предната страна, и Джек успя да разгледа гърба му. Върху него, под рисунката на две щастливи дечица, които, хванати за ръка, радостно подскачаха по пътя към църквата и размахваха Библии, пишеше: „Искам да стана лъч от светлината на Исус!“

— Томкин. Сто долара и даже шест отгоре. — Пликът изчезна в чекмеджето при вече приключените.

— Струва ми се, че пак го е ударил през просото — каза Съни.

— Бог вижда истината, но е търпелив — кротко отвърна Гардънър. — Виктор ще се оправи, а ти млъкни, та да успеем да свършим до шест.

Съни натисна клавишите.

Картината с вървящия по водата Исус беше отместена, зад нея имаше сейф. Отворен.

Джек видя, че върху бюрото на Гардънър има и други интересни неща: омърляната му раница и два плика. Върху единия пишеше Джек Паркър, върху другия — Филип Джек Вълк.

Третото нещо беше връзката с ключовете на Сънлайт Гардънър.

Очите на момчето отскочиха от нея и се спряха върху заключената врата в лявата част на помещението. Знаеше, че това е личният изход на Гардънър към Териториите. Само ако имаше начин…

— Йелин. Шестдесет и два долара и деветнадесет цента.

Гардънър въздъхна, сложи последния плик в дългото метално чекмедже и затвори счетоводната книга.

— Както изглежда, Хек е бил прав. Мисля, че нашият скъп приятел, господин Джек Паркър, се е събудил. — Изправи се, заобиколи бюрото и тръгна към момчето. Побърканите му замъглени очи блестяха. Бръкна в джоба си и извади запалката. Джек усети как при вида й го обзема паника. — Само че твоето име изобщо не е Паркър, нали, скъпо мое момче? Истинското ти име е Сойер, нали така? Да, разбира се, че е Сойер. И някой, който силно се интересува от теб, ще пристигне много, много скоро. И ние ще трябва да му разкажем доста любопитни неща, нали?

Сънлайт Гардънър се изкиска и отвори капачето на запалката.

— Изповедта е полезна за душата — прошепна той и жълтият пламък се изви над пръстите му.

4.

Туп!

— Какво беше това? — възкликна Рудолф и вдигна глава от пейката си срещу фурните, където вечерята — петнадесет големи парчета пуйка — приятно цвърчеше.

— Кое какво беше? — попита Джордж Ъруинсън.

Откъм мивката се разнесе цвилещият смях на Дони Киган, който белеше домати.

— Не чух нищо — каза Ъруинсън.

Дони пак се изсмя.

Рудолф вбесено го погледна.

— Ама както си подхванал доматите, от тях нищо няма да остане, идиот такъв!

— Иииу-иииу-иииу!

Туп!

— Ето пак. Сега го чу, нали?

Ъруинсън само поклати глава.

Рудолф изведнъж се изплаши. Думкането идваше от сандъка, дето се предполагаше, че уж се използувал за сушене на сено. Да-да! В сандъка бяха затворили едрото момче, същото, за което говореха, че сутринта било хванато в педерастия с приятеля си. А нали приятелят му тъкмо вчера се бе опитал да го подкупи, за да се измъкнат. Казваха, че едрото момче съвсем било побесняло, преди Баст да му светне един… ама някои твърдяха, че то по-рано не само му счупило ръката, а просто я направило на каша. Това сигурно беше лъжа, нямаше начин да не е, но…

Туп!

Този път Ъруинсън се огледа. И Рудолф изведнъж реши, че трябва да отиде до тоалетната и че може би ще се качи чак на третия етаж, за да си свърши работата. И няма да слезе два или даже три часа. Усещаше приближаването на нещо злокобно, на нещо много злокобно.

Туп-туп!

По дяволите вечерята!

Рудолф съблече престилката, метна я на плота върху тавите риба треска, която обезсоляваше за утрешната вечеря, и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Ъруинсън. Гласът му изведнъж бе станал твърде висок и трепереше. Дони Киган, с увиснала върху лицето влажна коса, продължаваше яростно да бели доматите — бяха големи като дюли, но изпод ножа му излизаха колкото топчета за пинг-понг.

ТУП! ТУП! ТУП-ТУП-ТУП!

Рудолф не отговори на въпроса на Ъруинсън и когато стигна до стълбището към втория етаж, почти тичаше. В Индиана бяха настанали тежки времена, работата беше кът, а Сънлайт Гардънър плащаше в брой.

И въпреки това Рудолф се зачуди дали времето да си потърси нова работа не е дошло и дали да не се измете оттук.

5.

ТУП!

Горният болт се скъса и за миг между сандъка и страничния му капак зейна тъмна пролука.

Няколко минути тишина. После:

ТУП!

Долният болт изскърца и се огъна.

Скъса се.

Капакът на сандъка се отвори, големите груби панти изскърцаха. Подадоха се обърнатите нагоре ходила на два огромни, покрити с козина крака. Дълги нокти се забиха в земята.

Вълк започна да си проправя път навън.

6.

Пламъкът на запалката се движеше напред-назад пред очите на Джек. Напред-назад, напред-назад. Сънлайт Гардънър приличаше на странна кръстоска между хипнотизатор и артист-ветеран, изпълняващ ролята на Великия учен в шоуто „Покрити със забрава дни и случки“. Беше смешно и ако не бе толкова ужасен, Джек сигурно би се изсмял. И може би щеше да се изсмее в края на краищата.

— А сега имам няколко въпроса към теб и ти ще им отговориш — каза Гардънър. — Господин Морган несъмнено би могъл и сам да изкопчи отговорите от теб, но аз предпочитам да му спестя затрудненията. Така че… от колко време можеш да се пренасяш?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Откога можеш да се пренасяш в Териториите?

— Не разбирам за какво говорите.

Пламъкът се приближи.

— Къде е негърът?

— Кой?

— Негърът, негърът! — кресна Гардънър. — Паркър, Паркъс, както ще да се нарича. Къде е той?

— Не разбирам за какво говорите.

— Съни! Анди! — изпищя преподобният. — Освободете лявата му ръка и ми я подайте!

Уоруик се наведе над рамото на Джек и направи нещо. След миг издърпаха ръката изпод кръста му. Тя беше изтръпнала и когато се раздвижи, я прободоха хиляди иглички. Опитът му да се бори излезе неуспешен. Те протегнаха ръката му напред.

— Сега разтворете пръстите му!

Съни дръпна малкия и безимения му пръст в една посока, а Уоруик — средния и показалеца в друга. След миг Гардънър държеше пламъка на запалката под меката тъкан между разчекнатите му пръсти. Острата болка се стрелна нагоре по ръката му и сякаш изпълни цялото му тяло. Разнесе се сладникава миризма на обгорена плът. На неговата. На неговата собствена!

След цяла вечност Гардънър отдръпна запалката и я затвори. Фини капчици пот покриваха челото му. Дишаше задъхано.

— Дяволите пищят, преди да излязат — каза той. — О, да, наистина го правят. Нали, момчета?

— Да, хвала на Бога — отвърна Уоруик.

— Вие ще им помогнете този път — подмаза се Съни.

— О, да, така е. Наистина ще го направя. Знам тайните и на момчетата, и на дяволите. — Гардънър доволно изхихика и се наведе напред. Лицето му спря на сантиметър от очите на Джек. Тежката, сладникава миризма на парфюма му изпълни носа на момчето. И макар че беше ужасна, то си помисли, че все пак е доста по-добра от вонята на неговата обгорена плът.

— Е, Джек? От колко време се пренасяш? Къде е негърът? Какво знае майка ти? На кого си казал? Какво ти е казал негърът? Нека започнем с това.

— Не разбирам за какво говорите.

Гардънър се ухили.

— Момчета, ще трябва да пуснем още слънчева светлина в душата на този момък. Вържете му пак лявата ръка и ми дайте дясната.

Сънлайт Гардънър отвори запалката и с палец върху колелцето зачака да изпълнят нарежданията му.

7.

Джордж Ъруинсън и Дони Киган все още бяха в кухнята.

— Някой стои пред външната врата — нервно каза Ъруинсън.

Дони не отвърна. Бе свършил с беленето на доматите и сега се грееше край печките. Не знаеше с какво друго да се захване. Отсреща бе започнала изповедта и му се искаше да е там, по време на изповедта човек се чувствуваше защитен, а не нервен, много нервен като тук в кухнята, но Рудолф не ги беше освободил. Така че най-добре беше да не мърда оттук.

— Чувам някого — повтори Джордж.

— Иииу-иииу-иииу! — изцвили Дони.

— Господи, не се смей така, че настръхвам! — възкликна Джордж. — Под дюшека имам нова книжка с вицове. Ако хвърлиш един поглед навън, ще ти дам да я прочетеш.

Дони поклати глава и отново нададе магарешкия си рев.

Джордж погледна към вратата. Шумолене. Подраскване. Наистина звучеше като подраскване. Подраскване по вратата, както когато куче иска да бъде пуснато вътре. Някое бездомно кученце. Само че коя порода бездомни кученца подраскват в горния край на врата, висока почти два метра?

Джордж се приближи до прозореца и погледна навън. Не успя да види почти нищо в мрака. Сандъкът бе само една по-тъмна сянка между сенки.

После тръгна към вратата.

8.

Джек изкрещя толкова високо и силно, та му се стори, че гърлото му ще се скъса. Кейси също се бе присъединил към тях,Кейси с огромния си, полюляващ се корем, и това не бе в негова полза, понеже тримата — Кейси, Уоруик и Съни Сингър — още по-лесно се справяха с него и с протегнатата му над пламъка ръка.

Този път когато Гардънър се отдръпна, върху дланта на Джек остана черен подут мехур колкото двадесет и пет центова монета.

Преподобният се приближи до бюрото, взе плика с надпис „Джек Паркър“, върна се и извади перцето за китара.

— Какво е това?

— Перо за китара — успя да промълви Джек.

Ръцете му изгаряха от болка.

— Какво е в Териториите?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Какво е това?

— Топче. Да не би да сте сляп?

— В Териториите играчка ли е?

— Не раз…

— Огледало ли е?

— … бирам…

— Изчезва ли, когато го въртиш бързо?

— … за какво…

— Разбираш! Много добре разбираш, дяволско изчадие!

— … говорите.

Гардънър го плесна през лицето.

Извади сребърния долар. Очите му блестяха.

— Какво е това?

— Леля Хелън ми го даде за късмет.

— В какво се превръща в Териториите?

— В кутийка със сен-сен.

Гардънър извади запалката.

— Последен шанс, момче.

— Превръща се във вибрафон и свири „Лудите ритми“.

— Дайте ми пак дясната му ръка и здраво я дръжте — каза Гардънър.

Джек се задърпа, но в края на краищата те успяха да изпружат ръката му.

9.

Парчетата пуйка бяха започнали да се овъгляват във фурната.

Джордж Ъруинсън вече пет минути стоеше пред вратата и се опитваше да събере сили да я отвори. Подраскването не се бе повторило.

— Е, сега ще ти покажа, че няма от какво да се страхуваш, пъзльо такъв — сърцато заяви Джордж. — Когато човек се уповава на Бога, няма нужда да се страхува.

С това величаво твърдение той отвори вратата. Огромно, тъмно и космато нещо стоеше на прага, а от очните му дупки излизаха червени пламъци. Джордж проследи с поглед как една лапа се вдига във ветровития есенен сумрак и как после се стрелва надолу. Шестсантиметровите й нокти проблеснаха на кухненската светлина, откъснаха главата на Джордж Ъруинсън и я запратиха през помещението, за да облее всичко наоколо с кръв и да изпръска обувките на смеещия се Дони Киган, на лудо смеещия се Дони Киган.

Вълк скочи в кухнята и се приземи на четирите си лапи. Мина покрай Дони Киган, без да го погледне, и изтича в коридора.

10.

„Вълк! Вълк! Точно тук и сега!“

Гласът на Вълк звучеше в главата му, но беше по-плътен, по-дълбок, по-заповядващ от всякога и проряза замъгленото му от болка съзнание като нож от фина шведска стомана.

„Вълк тича с луната“ — помисли си Джек и изпита едновременно триумф и жалост.

Сънлайт Гардънър гледаше нагоре с присвити очи. В този миг самият той твърде много приличаше на звяр — на звяр, подушил носената от вятъра опасност.

— Преподобни? — задъхано изрече Съни. Разширените му зеници блестяха.

„Той се радва — помисли си Джек. — Започна ли да говоря, ще се разочарова!“

— Чух нещо — каза Гардънър. — Кейси, иди да видиш какво става в кухнята и салона.

— Добре.

Гардънър отново погледна Джек.

— Скоро трябва да тръгвам за Мънси и искам, когато посрещна господин Морган, незабавно да мога да му дам информация. Така че най-добре ще бъде да говориш, Джек, и да си спестиш по-нататъшните болки.

Момчето го погледна. Надяваше се, че развълнуваното думкане на сърцето му няма да се покаже върху лицето му, нито ще си проличи в по-бързо предателско пулсиране на шията му. Ако Вълк е излязъл от сандъка…

Гардънър вдигна двете си ръце. В едната държеше перцето на Спийди, в другата — монетата на капитан Фарън.

— Какви са тези неща?

— Когато се пренасям, те се превръщат в тестиси на костенурка — каза Джек и диво и истерично се изсмя.

Гардънър побесня, лицето му се наля с кръв.

— Стегнете му ръцете! — кресна той на Анди и Съни. — Стегнете ръцете на проклетото копеле и после му смъкнете панталоните! Нека видим какво ще стане като подгреем собствените му тестиси!

11.

Хек Баст беше отегчен до смърт от изповедите. Вече ги бе слушал. Стотици пъти бе чувал дребните, изсмукани от пръстите грехове. „Свих пари от чантата на мама, пушех цигари с марихуана в училищния двор, слагахме лепило в плик и после го дишахме, направих това, направих онова.“ Пфу! Детски истории. Никаква тръпка. Нищо, което да отвлече вниманието му от непрекъснато пулсиращата болка в ръката му. Хек искаше да е в сутерена, да действува онова хлапе Сойер. А след това можеха да подхванат едрия дебил, който някак си бе успял да го издебне и беше смазал чудесната му дясна ръка. Да, ей това би било истинско удоволствие. Особено ако имаха подръка менгеме!

Върнън Скарда, едно от момчетата, както обикновено монотонно нареждаше:

— … та значи виждаме ние, че ключовете са в нея, нали разбирате кво искам да кажа. И той вика: „Айде да скочим в таратайката и да напраим едно кръгче“. Та значи вика ми го той, ама аз знам, че не са редни тия работи, и му го казвам, а той ми вика: „Ама ти си бил истинска курешка“. А аз му викам: „Що се излагаш, вобще не съм курешка“. А той ми вика: „Докажи го де, докажи го“. И аз му викам… и той ми вика…

„Мили Боже!“ — помисли си Хек Баст. Болката в ръката му ставаше наистина нетърпима, а бе забравил обезболяващите си хапчета горе в спалнята. Видя, че седящият в дъното на салона Пибоди се прозява така юнашки, сякаш е решил да си откачи ченетата.

— И значи намъкнахме се ние и потеглихме и тогава той ми вика…

Изведнъж някаква сила блъсна вратата и я откърти от пантите. Вратата се удари в стената, отскочи, падна върху едно момче, Том Касиди, повали го на пода и го приплеска. Нещо скочи в салона и в първия миг Хек Баст си помисли, че е най-голямото шибано псе, което някога е виждал. Момчетата се разпищяха, наскачаха ококорени… и невярващо се смразиха, когато сиво-черният звяр с висящи по тялото му парчета от сини панталони и карирана риза се изправи на задните си крака.

Върнън Скарда стоеше облещен, увисналата му челюст леко помръдваше.

Вълк изрева и свирепо се огледа. Момчетата заотстъпваха. Педърсън се насочи към вратата. Вълк, чиято глава почти опираше в тавана, се стрелна по-бързо от светлината и протегна ръка, дебела като греда. Ноктите му прокопаха канал през гърба на Педърсън. За миг гръбнакът му ясно се видя — приличаше на потънало в кръв въже. По стените се стичаше кръв. Педърсън направи голяма, несигурна крачка през прага и се свлече на пода в коридора.

Вълк се обърна… и пламтящите му очи се насочиха към Хектор Баст, който се изправи на безчувствените си крака и се втренчи в косматия, червеноок ужас пред себе си. О, Хек знаеше кой е той… или поне какъв е бил.

Би дал всичко на света отново да се чувствува отегчен.

12.

Джек пак седеше на стола, пристегнатите към кръста му ръце пулсираха от болка. Съни жестоко бе стегнал връзките на усмирителната риза, а след това беше разкопчал и смъкнал панталоните му.

Гардънър поднесе запалката към очите на момчето и каза:

— Сега ме чуй, Джек, и то добре ме чуй. Отново започвам да изреждам въпросите си и не им ли отговориш както трябва, педерастията и другите подобни изкушения ще престанат да съществуват за теб, докато си жив.

Съни Сингър диво се изхили. Очите му пак блестяха гадно и ненаситно, с болезнена алчност се взираха в Джек.

— Преподобни Гардънър! Преподобни Гардънър! — Беше Кейси и беше страшно уплашен. Джек отвори очи. — Горе нещо не е наред. Цари странна бъркотия!

— Не искам да бъда обезпокояван точно сега.

— Дони Киган се смее в кухнята като идиот, а…

— Нали преподобният Гардънър ти каза, че не иска да бъде обезпокояван — сряза го Съни. — Не го ли чу?

Но Кейси беше твърде уплашен, за да спре.

— … в салона сякаш е паднала бомба! Писъци! Крясъци! Кат че ли…

Изведнъж някакъв невероятно силен и жизнен вик прозвуча в съзнанието на Джек:

„Джеки! Къде си? Вълк! Къде си точно тук и сега?“

— … се е вмъкнала цяла глутница кучета!

Гардънър гледаше Кейси с присвити очи и стиснати устни.

„В кабинета на Гардънър! В сутерена! Където бяхме преди!“

„Надолу ли, Джеки?“

„По стълбите, Вълк! Надолу по стълбите!“

„Точно тук и сега!“

Това е. Браво! Вълк беше на свобода. Джек чу удар и писък на горния етаж.

— Преподобни Гардънър, какво е това? — попита Кейси. Обикновено зачервеното му лице бе съвсем бледо. — Какво е…

— Млък! — кресна Гардънър и Кейси подскочи като ударен. Очите му обидено се ококориха, тлъстите му бузи трепереха. Гардънър го блъсна встрани и се приближи до сейфа. Извади голям револвер и го затъкна в колана си. За пръв път преподобният Сънлайт Гардънър изглеждаше уплашен и объркан.

На горния етаж нещо се разби, последва страховит писък. Сингър, Уоруик и Кейси нервно пристъпваха от крак на крак с обърнати нагоре очи — приличаха на хора, затворени в противобомбено скривалище, които слушат нарастващия вой на сирените над главите си.

Гардънър погледна Джек и лицето му се разкриви в усмивка. Ъгълчетата на устните му се извиваха неравномерно, сякаш бяха завързани за конци, подръпвани от неумел кукловод.

— Той ще дойде тук, нали? — рече той и кимна, като че ли Джек бе отвърнал. — Ще дойде… но не мисля, че ще си тръгне.

13.

Вълк скочи. Хек Баст успя да вдигне гипсираната си дясна ръка и да я задържи пред гърлото си. Крехко изхрущяване, нечовешка болка, облак бял прах — Вълк бе отхапал част от гипса и това, което беше останало от ръката вътре. Хек глуповато сведе поглед. От китката му се лееше гореща кръв и попиваше в белия пуловер.

— Милост — изплака той. — Моля, не…

Вълк изплю ръката. Главата му се стрелна напред със скоростта на нападаща змия и разкъса гърлото на момчето. То смътно усети някакво придърпване — и толкоз.

14.

Пибоди побягна от салона, подхлъзна се в кръвта на Педърсън, подпря се на едно коляно, изправи се и с всички сили затича по коридора на първия етаж, без да спре и за миг да повръща. Изпаднали в паника хлапета, пищящи от ужас, бягаха накъдето им видят очите. Пибоди също беше ужасен, но си спомняше какво трябва да направи в екстремни ситуации, макар че не смяташе някой да е очаквал ситуация, екстремна колкото настоящата; преподобният Гардънър по-скоро бе имал предвид, че на някое от хлапетата може да му избие чивията и да реши да накълца на парчета едно-две от другарчетата си или нещо такова.

Над приемната, където въвеждаха новопристигналите момчета, имаше малък кабинет, използуван само от малцината, които Гардънър бе причислил към своите „просветени помощници“. Пибоди се заключи в него, хвана телефона и набра номера за спешно свързване с полицията. След миг говореше с Франки Уилямс.

— Пибоди от дома „Слънчева светлина“. Незабавно трябва да дойдете. Доведете колкото полицаи можете, сержант Уилямс. Тук е…

Отвън се чу ридаещ писък, последван от звук на разцепващо се дърво. Понесе се ръмжащ, лаещ вой и писъкът пресекна.

— … истински ад — довърши той.

— Какъв ад? — нетърпеливо попита Уилямс. — Я ми дай Гардънър.

— Не знам къде е преподобният, но той би искал да сте тук. Умират хора. Има мъртви деца.

— Какво???

— Просто елате с повечко от вашите. И си вземете пистолетите.

Нов писък. Трясък на нещо, което тежко се сгромолясва. Сигурно се бе прекатурил високият бюфет в предния коридор.

— И картечници, ако можете да намерите.

Шум на счупен кристал. Май големият полилей в коридора падна и се разби. Пибоди се сви. Чудовището отвън май разпердушинваше дома с голи ръце.

— Господи, ако можете, донесете и неутронна бомба — рече момчето и се разрева.

— Какво…

Пибоди затвори, преди Уилямс да довърши. Сви се в дупката под бюрото, обхвана с ръце главата си и прилежно започна да се моли всичко това да излезе само сън, най-лошият шибан кошмар на света.

15.

Вълк вилнееше в коридора на първия етаж между салона и входната врата. Прекатури високия бюфет, после с лекота подскочи нагоре, сграбчи полилея и се залюля като Тарзан. Полилеят се изскубна от тавана и поръси с ромбовидни парченца кристал целия коридор.

„Надолу. Джеки е долу в сутерена. Къде е… долу?“

Едно момче, което повече не можеше да понася агонията на очакването звярът да се махне, отвори вратата на дрешника, където се криеше, и търти към стълбите. Вълк го сграбчи и го запрати в другия край на коридора. То се удари в затворената врата на кухнята и се свлече на пода в безформена купчинка.

Главата на Вълк започна да се замайва от подлудяващата миризма на прясна кръв. Около муцуната му висяха ужасяващи, кървави кичури козина. Опитваше се да продължи да разсъждава, но беше трудно, много трудно. Трябваше бързо да успее да намери Джеки, преди напълно да загуби способността си да мисли.

Спусна се пак към кухнята, откъдето беше влязъл. Подскачаше на четири крака, понеже по този начин напредваше по-бързо и по-лесно… и изведнъж, докато минаваше покрай някаква затворена врата, си спомни. Тясното място. Мястото, което бе приличало на гроб. Мястото с влажна, тежка миризма…

„Надолу. Надолу по стълбите зад вратата. Точно тук и сега!“

— Вълк! — извика той, въпреки че момчетата, които още по-дълбоко се сгушиха в скривалищата си на първия и втория етаж, чуха само висок, тържествуващ рев. Вдигна двете мускулести стенобойни машини, появили се на мястото на ръцете му, и ги заби във вратата. Тя се разцепи в средата и трески и тресчици се струйнаха надолу по стълбището. Вълк си проправи път. Да, тук беше тясното като гърло място, оттук минаваше пътят за мястото, където Белият човек сипеше лъжите си, докато Джек и Вълк Малодушния трябваше да седят и да слушат.

Сега Джек беше там долу. Вълк долавяше миризмата му.

Но надушваше и Белия човек… и барут.

„Внимателно…“

О, да! Вълкодлаците знаят да внимават. Вълкодлаците тичат и разкъсват, и убиват, но когато трябва да… Вълкодлаците знаят да внимават.

Безшумно, с червени като стопове очи той се спусна на четири крака надолу по стълбите.

16.

Гардънър ставаше все по-нервен. Джек си помисли, че му прилича на човек, който върви през минирано поле. Очите му се мятаха в три-четвърти такт: студиото на Кейси, стола на Джек, затворената врата към коридора.

Шумовете горе бяха престанали.

Съни Сингър тръгна към вратата.

— Ще се кача горе и ще видя…

— Никъде няма да ходиш! Връщай се на мястото си!

Съни се нацупи, сякаш Гардънър го бе ударил.

— Какво става, преподобни Гардънър? — попита Джек. — Май сте малко нервен.

Съни му заби един шамар.

— Внимавай какво говориш, сополанко. Добре внимавай!

— Ти също ми се виждаш нервен, Съни. И ти, Уоруик. Пък и Кейси в студиото си не…

— Накарайте го да млъкне! — изведнъж изпищя Гардънър. — Не можете ли да направите нещо и вие? Всичко ли трябва да свърша сам?

Съни пак, още по-силно, удари Джек и от носа му потече кръв, но той се усмихна. Вълк беше много близо… и Вълк внимаваше. Джек усети как в него се промъква безумната надежда, че може би ще успеят да се измъкнат живи от всичко това.

Кейси изведнъж се изправи, махна слушалките от ушите си и натисна копчето на домофона.

— Преподобни Гардънър! По външните микрофони се чуват сирени!

Разширените очи на Гардънър се плъзнаха към Кейси.

— Какво? Колко? На какво разстояние са?

— Много. Още не са в двора, но без съмнение идват насам.

Джек видя, че Гардънър загуби самообладание. За миг седна и нерешително се огледа, после внимателно отри устата си с ръка.

„Не го притеснява само случилото се горе, нито самите сирени. Той също знае, че Вълк е близо. Надушва го някак си… и това не му харесва. Вълк, току-виж имаме шанс. Може би просто ще имаме!“

Гардънър подаде револвера на Съни Сингър.

— Нямам време да се разправям с полицията и с бъркотията горе точно сега. Морган Слоут е по-важен. Тръгвам за Мънси.Съни, ти и Анди ще дойдете с мен. Дръж револвера, насочен към нашия приятел Джек, докато изкарам колата от гаража. Щом чуете клаксона, идвайте.

— Ами Кейси? — издудна Анди Уоруик.

— Да, да, и той, и Кейси — веднага се съгласи Гардънър и Джек си помисли: „Преподобният просто ви зарязва, глупави копелета. Офейква и ви зарязва и това е толкова очевидно, както ако пусне обява във вестника и разгласи постъпката си, но мозъците ви са твърде задръстени, за да го разберат. А тъпотата ви е толкова голяма, че можете да седите тук долу цели десет години и да чакате клаксона, стига храната и тоалетната хартия да не свършат.“

Гардънър се изправи. Съни Сингър, зачервил лице от важността на новата задача, седна зад бюрото му и насочи револвера към Джек.

— Ако гламавият му приятел се мерне насам, застреляй го.

— Как би могъл да се мерне? — попита Съни. — Нали е в сандъка.

— Няма значение — отвърна Гардънър. — Той е зло. И двамата са зло. Това е несъмнено. Това е аксиома. Покаже ли се бавноразвиващият се, застреляй го, застреляй ги и двамата. — Затършува между ключовете и избра един. — Щом чуете клаксона — повтори той, отвори вратата и излезе.

Джек наостри уши, опита се да долови сирени, но не чу нищо.

Вратата се затвори зад Сънлайт Гардънър.

17.

Времето сякаш спря.

Минутите се влачеха по-бавно от часове. Една, две, четири. Тримата „просветени помощници“ на Гардънър, които бяха оставени при Джек, изглеждаха като момчета, играещи на „Спри, замръзни!“. Съни седеше прав като свещ зад бюрото на преподобния — място, което харесваше и желаеше — с насочен към лицето на Джек револвер. Уоруик стоеше до вратата към коридора. Кейси, отново сложил слушалките, седеше в ярко осветеното студио и мрачно се взираше през другия стъклен правоъгълник в тъмния параклис. Не виждаше нищо, само слушаше.

— Той няма да ви вземе със себе си — изведнъж каза Джек.

Звукът на собствения му глас малко го изненада. Беше равен и спокоен.

— Млъквай, сополанко — сряза го Съни.

— Не сдържайте дъх, докато чакате клаксона. Току-виж съвсем сте посинели.

— Анди, обади ли се пак, счупи му носа! — нареди Съни.

— Точно така. Счупи ми носа, Анди. Застреляй ме, Съни. Гардънър се измъкна, а ченгетата идват. Тъкмо ще ви пипнат тримката, наведени над труп в усмирителна риза. — Замълча и се поправи: — Труп със счупен нос в усмирителна риза.

— Анди, цапни му един.

Уоруик тръгна към Джек, а той го погледна право в очите.

— Хайде, Анди. Удари ме. Я колко съм кротък. Чудесна цел.

Уоруик вдигна юмрук, замахна… и после се поколеба. В очите му проблесна несигурност.

На бюрото на Гардънър имаше голям електронен часовник. Очите на Джек го погледнаха за миг и отново се върнаха на лицето на Уоруик.

— Анди, вече минаха четири минути. Колко време му трябва на човек, за да си изкара колата от гаража, особено ако бърза?

Съни Сингър стана от стола на Сънлайт Гардънър, заобиколи бюрото и щръкна пред Джек. Тясното му, лукаво лице бе разярено, юмруците му — свити. Понечи да го удари, но Уоруик, който беше по-едър, го задържа. По лицето му се четеше безпокойство, силно безпокойство.

— Чакай — каза той.

— Не искам да го слушам! Не искам…

— Защо не попитате Кейси дали сирените се приближават? — подхвърли Джек и Уоруик се смръщи още повече. — Не ви ли е ясно, че той ви заряза? Трябва ли да ви нарисувам картината? Скоро тук ще стане лошо. Той знаеше това, просто го помириса. И ви остави на топа на устата. От звуците горе…

Сингър се освободи от ръцете на Уоруик и удари Джек по бузата. Главата на Джек се врътна на една страна, после бавно се върна и той довърши мисълта си:

— … личи, че се е ляла кръв, много кръв.

— Млъкни или ще те убия! — изсъска Съни.

Цифрите на часовника премигнаха.

— Пет минути — каза Джек.

— Съни, дай да го измъкнем от това нещо — предложи Уоруик.

— Не! — Викът на Сингър бе отчаян, яростен и… най-сетне уплашен.

— Знаеш какво ни каза преподобният. Още преди. Когато идваха онези от телевизията. Че никой не бива да вижда усмирителните ризи. Че няма да разберат,че…

Щрак! Домофонът.

— Съни! Анди! — Гласът на Кейси беше уплашен. — Вече са съвсем близо! Сирените! Боже! Какво ще правим?

— Дай да го освободим! — Лицето на Уоруик бледнееше с изключение на двете червени петна високо върху скулите му.

— Преподобният Гардънър каза и че…

— Пет пари не давам какво е казал! — Гласът на Уоруик притихна и зазвуча като гласа на обезумяло от страх дете. — Ще ни хванат, Съни! Ще ни хванат!

И Джек си помисли, че вече и той чува сирените или поне въображението му ясно си представя воя им.

Очите на Съни се врътнаха към него с ужасна, уловена в капан нерешителност. Той понадигна револвера и за миг Джек реши, че Съни наистина ще го застреля.

Но минутите вече бяха шест, а все още не се чуваше сигнал от клаксона на Божествения, известяващ, че колата тръгва към Мънси.

— Освободи го. Хич и не искам да го докосвам. Той е грешник и педераст — намусено каза Съни и се върна на бюрото. Пръстите на Анди Уоруик пипкаво се заеха с връзките на усмирителната риза. — Най-добре е да мълчиш — задъхано добави Съни. — Проговориш ли, ще те убия.

Свободна дясна ръка.

Свободна лява ръка.

И двете безчувствено се свлякоха в скута му. След миг игличките се върнаха.

Уоруик издърпа омразната риза — сивокафяв, вонящ на мухъл брезент с връзки от необработена кожа — повъртя я в ръце, смръщи се, прекоси помещението и започна да я тъпче в сейфа на Гардънър.

— Вдигни си панталоните — каза Съни. — Да не мислиш, че искам да ти гледам срамотиите!

Джек се затутка с гащетата си, добра се до колана на панталоните си и някак си успя да ги издърпа нагоре.

Щрак! Домофонът.

— Съни! Анди! — Гласът на Кейси. Уплашен. — Чувам нещо.

— Завиват ли? — почти изписка Съни. Уоруик удвои усилията си да натъпче усмирителната риза в сейфа. — Завиват ли вече по…

— Не! В параклиса! Не мога да видя нищо, но чувам, че в тъмното…

Изтрещя счупено стъкло. Вълк изскочи от тъмнината на параклиса и влетя в студиото.

18.

Кейси се отблъсна от пулта и се понесе назад със стола си на колелца, микрофоните страховито усилиха писъците му.

Вътре в студиото се изсипа порой от стъкла. Вълк се приземи на четири лапи върху наклонения пулт и едновременно пристъпи и се плъзна по него. Очите му изпускаха червени пламъци. Дългите му нокти напосоки закачиха някакви копчета. Големият магнетофон „Сони“ започна да се върти.

„… комунисти!“ — изрева гласът на Сънлайт Гардънър. Магнетофонът бе пуснат до дупка и удави писъците на Кейси и виковете на Уоруик Съни да го застреля, да го застреля, да го застреля! Но гласът на Гардънър не изпълняваше соло. Като странен фон, досущ музика от ада, прозвучаха размесените трели на много сирени — микрофоните на Кейси прихванаха кервана от полицейски коли, които завиха по алеята и се насочиха към дома „Слънчева светлина“.

„О, те ще ви разправят, че няма нищо лошо в това да разглеждате мръсните им книжки! Ще ви разправят, че няма значение, че е противозаконно човек да се моли в държавните училища! Ще ви разправят даже, че няма значение, че шестнадесет от конгресмените на САЩ и двама от губернаторите на САЩ по собствените им признания са хомосексуалисти! Ще ви разправят…“

Столът на Кейси се блъсна в стъклената стена между студиото и кабинета на Сънлайт Гардънър. Главата му се изви и за миг всички видяха агонизиращите му, изпъкнали очи. Вълк скочи от ръба на пулта. Главата му удари корема на Кейси… и се заби в него. Челюстите му започнаха да се отварят и да се затварят със скоростта на тръстикорезачка. Плисналата кръв изпръска прозореца. Кейси се загърчи.

— Съни, застреляй го, застреляй това проклето чудовище! — изпищя Уоруик.

— По-скоро ще застрелям него — отвърна Съни и погледна към Джек.

Говореше с лекотата на човек, достигнал най-накрая до велико решение. Кимна и се ухили.

„… Денят идва, момчета! О, да, големият ден наистина идва и всички комунисти, хуманисти и запътили се към ада атеисти ще открият, че скалата няма да ги защити, че мъртвото дърво няма да им предложи убежище! Те ще — о, кажете «алилуя», те ще…“

Вълк, ръмжащ и разкъсващ.

Сънлайт Гардънър, оплюващ комунизма и хуманизма и запътилите се към ада търговци на наркотици, които и насън не искаха да слушат подобни проповеди в държавните училища.

Отвън сирени, захлопващи се врати на коли, нечий глас, съветващ да се внимава, понеже хлапето наистина било много уплашено.

— Да, ти си този, който ни създаде всички неприятности.

Съни вдигна 45-калибровия револвер. Дулото му изглеждаше голямо колкото входа на тунела пред Оутли.

Стъклената стена между студиото и кабинета с трясък се срути. Една сиво-черна космата фигура с разрязана от стъклата муцуна влетя в стаята, краката й кървяха. Тя нададе почти човешки рев и мисълта толкова силно се насочи към Джек, че той залитна назад.

„Ти няма да навредиш на стадото!“

— Вълк! — изплака момчето. — Внимавай! Внимавай! Той има револ…

Съни два пъти дръпна спусъка. Изстрелите оглушително отекнаха в затвореното пространство. Куршумите не бяха предназначени за Вълк. Те бяха насочени към Джек, но улучиха Вълк, който бе скочил и в този миг се намираше между двете момчета. Джек видя да зейват огромни, кървави дупки, когато куршумите излязоха от тялото на Вълк, но отклонили се от пътя си, изобщо не го докоснаха, въпреки че той почувствува изсвирването на единия покрай лявата си буза.

— Вълк!

Вълк тромаво завърши скока си. Дясното му рамо се изви напред, той се блъсна в стената, изпръска я с кръв и събори на пода сложената в рамка снимка на Сънлайт Гардънър в свети одежди.

Съни Сингър се обърна към Вълк, засмя се и още веднъж стреля в него. Държеше револвера с две ръце и раменете му отскочиха назад с отката. Гъст, зловонен дим неподвижно увисна във въздуха. Вълк драскаше с лапи и се мъчеше да се изправи. Най-сетне успя да се вдигне на задните си крака. Смразяващ вой от болка и ярост заглуши гърмящия магнетофонен глас на Сънлайт Гардънър.

Съни стреля в него за четвърти път. Куршумът проби дупка в лявата му ръка. Разхвърчаха се кръв и хрущяли.

— Джеки! Джеки! О, Джеки, боли, много ме боли…

Джек се хвърли напред и сграбчи часовника на Гардънър — първото нещо, което му попадна.

— Съни, внимавай! — изкрещя Уоруик. — Вни…

И тогава Вълк, целият в кръв, се спусна върху него. Двамата се счепкаха и за миг сякаш танцуваха.

„… завинаги в море от огън! Защото Библията казва…“

Съни понечи да се обърне и Джек стовари часовника върху главата му с цялата сила, която успя да събере. Пластмасата изхрущя. Цифрите на циферблата замигаха коя както дойде.

Съни залитна и се опита да вдигне револвера. Джек отново замахна и прасна устата на Съни. Зъбите му изхрущяха и се счупиха, устните му се разкривиха в абсурдна усмивка. Пръстът му отново дръпна спусъка. Куршумът се заби между краката му.

Сингър се удари в стената, отскочи и се ухили на Джек с окървавената си уста. Олюля се и насочи револвера.

— Копеле про…

Вълк хвърли Уоруик. Той полетя напред с шеметна скорост и удари Съни в гърба, тъкмо когато стреляше. Куршумът промени посоката си, улучи една от въртящите се ролки на магнетофона и я разпердушини. Високопарният, пищящ глас на Сънлайт Гардънър замлъкна. От високоговорителите се разнесе басово бучене.

Вълк ревеше, олюляваше се и напредваше към Съни Сингър. Той пак вдигна револвера и дръпна спусъка. Чу се сухо безсилно изщракване. Ухилената физиономия на Съни помръкна.

— Не — кротко рече той и дръпна спусъка отново… и отново… и отново. Вълк посегна към него. Съни хвърли револвера по него и се опита да заобиколи огромното бюро на Гардънър. Револверът отскочи от главата на Вълк. С последен немощен изблик на сила той скочи през бюрото след Съни и помете всичко по пътя си. Съни се изплъзна встрани, но Вълк успя да сграбчи ръката му.

— Не! — изпищя той. — Не, недей! Пак ще отидеш в сандъка! Аз съм важна клечка! Аз… аз… ааааааааа…

Вълк изви ръката му. Разнесе се откъртващ звук — звукът, който се чува, когато превъзбудено от очакване дете си откъсва кълка от изпечената пуйка. Изведнъж ръката на Съни се озова в големите предни лапи на Вълк. От рамото му бликна кръв. Джек видя бялата заоблена топка на кокала. Обърна се встрани и изведнъж му прилоша.

За миг целият свят потъна в сивота.

19.

Когато отново се огледа, вълкодлакът се олюляваше в средата на касапницата, която по-рано бе кабинет на Гардънър.Очите му бяха бледожълти, приличаха на догарящи свещи. Нещо ставаше с лицето, с ръцете и краката му. Джек видя, че той отново се превръща във Вълк, и изведнъж разбра какво означава това. Значи старите легенди лъжеха, че само сребърен куршум може да убие вълкодлака, но очевидно в тях имаше и верни неща. Вълк се променяше, понеже умираше.

— Вълк, не! — изплака той и успя да се изправи на крака. Тръгна към него, подхлъзна се в локва кръв, подпря се на коляно и отново се изправи. — Не!

— Джеки! — Гласът бе нисък, гърлен, почти не се различаваше от ръмжене… но разбираем.

И макар и невероятно, но Вълк се опитваше да се усмихне. Уоруик бе оставил вратата към коридора отворена и гърбом пристъпваше нагоре по стълбите с ококорени, ужасени очи.

— По-бързо! — кресна му Джек. — По-бързо, изчезвай оттук!

Анди Уоруик хукна като подплашен заек.

Глас от домофона — гласът на Франки Уилямс — надвика монотонното бучене на високоговорителите. Беше ужасен, но пропит с гадна, нездрава възбуда.

— Господи, я вижте тука! Изглежда така, сякаш някой е вървял с месомелачка в ръка! Момчета, вие проверете в кухнята!

— Джеки!

Вълк рухна като повалено дърво.

Джек коленичи и го обърна по гръб. Козината изчезваше от бузите му със зловещата скорост на мигновена снимка. Очите му отново бяха станали лешникови. Изглеждаше ужасно изморен.

— Джеки — Вълк вдигна окървавената си ръка и докосна бузата му. — Простреля ли те? Успя ли…

— Не — отвърна момчето, докато полюляваше главата му в скута си. — Не, Вълк, изобщо не ме улучи.

— Аз… — Вълк затвори очи, после бавно ги отвори и се усмихна с невероятна благост. Заговори внимателно, произнасяше старателно всяка дума, очевидно се стремеше да го разберат добре. — Аз… запазих… моето… стадо.

— Да, запази го — каза Джек и сълзите му потекоха. Сърцето му се сви от болка. Той люлееше косматата, изморена глава на приятеля си и плачеше. — Ти наистина успя, добри ми Вълк…

— Добри ми… добри ми… Джеки.

— Вълк, ще се кача горе… там има полицаи… ще видя за линейка…

— Не! — Вълк още веднъж се помъчи да се надигне. — Ти продължавай… върви нататък…

— Не, Вълк, не без теб! — Всички лампи изглеждаха двойни, тройни. Държеше главата на Вълк в обгорените си ръце. — Не без теб, в никакъв случай…

— Вълк… не иска да живее в този свят. — Пое дълбок, треперлив дъх с широките си, разранени гърди и отново направи опит да се усмихне. — Мирише… много лошо мирише.

— Вълк, слушай, Вълк…

Вълк нежно хвана ръцете му. Докато ги държеше, Джек усети, че космите се топят, просто изчезват от дланите му. Чувството беше ужасно.

— Обичам те, Джеки.

— Аз също те обичам, Вълк. Точно тук и сега.

Вълк се усмихна.

— Връщам се, Джеки… Усещам го. Връщам се…

Изведнъж ръцете на Вълк започнаха да се смаляват.

— Вълк! — изкрещя момчето.

— Връщам се вкъщи…

— О, Вълк, недей! — Джек усети как сърцето се загърчи в гърдите му. Щеше да се пръсне, о, да, сърцата понякога се пръсват, той знаеше това. — Вълк, върни се, обичам те!

Във Вълк вече се усещаше някаква лекота, той сякаш се превръщаше в нещо прозрачно като стъкло… в потрепкваща илюзия. Сън наяве.

— … сбогом…

Вълк чезнеше като мъгла. Избледняваше… избледняваше…

— Вълк!

— … обичам те, Дже…

Вълк изчезна. На пода, където бе лежал, остана само кърваво очертание.

— О, Господи! — изстена Джек. — Господи, Боже мой!

Закърши ръце и се заклати със стенания в разрушения кабинет.