Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (13)

2.

На следващата сутрин тръгна по Западния път, вървеше и се радваше на слънцето и добрата, земна миризма на нивя, почти узрели за жътвата в края на лятото. Бе изминал два или три километра, когато го настигна някаква каруца. Мустакатият фермер, облечен с нещо като тога и груби панталони под нея, спря и извика:

— Момче, към пазара ли си?

Джек го зяпна паникьосан, осъзнал, че мъжът изобщо не говори на английски.

До мустакатия фермер седеше жена с широка рокля и държеше в скута си около тригодишно момченце. Тя се усмихна добросърдечно на Джек и изви очи към съпруга си.

— Той е гламав, Хенри.

„Те не говорят английски… но каквото и да говорят, аз го разбирам. Всъщност аз дори мисля на техния език… нещо повече, виждам в него или с него, или каквото там имам предвид.“

Джек осъзна, че е било така и предишния път, когато беше в Териториите, само че тогава е бил твърде объркан, за да го разбере. Нещата се бяха случили твърде бързо и всичко му се бе струвало странно.

Фермерът се наведе към него. Усмихна се. От устата му надникнаха наистина ужасни зъби.

— Гламав ли си, приятелю? — попита той любезно.

— Не — каза Джек и отвърна с най-добрата си усмивка. Усещаше, че не е казал „не“, а някаква дума, която на езика на Териториите означаваше точно това. Когато се беше пренесъл, беше сменил не само езика си, но и начина си на мислене, точно както бе сменил дрехите си. — Не съм гламав, но мама ми каза да внимавам с хората, които може да срещна по пътя.

Сега се усмихна жената на фермера.

— Майка ти е била права — съгласи се тя. — Към пазара ли си?

— Да. Натам съм. На запад.

— Скачай отзад тогава — каза фермерът Хенри. — Денят е кратък. Искам да продам каквото мога и да бъда вкъщи преди залез. Царевицата е мижава, но е последната за сезона. Но все някой може да я купи.

— Благодаря — каза Джек, докато се качваше в ниската талига. В нея дузини мамули бяха навързани с груби върви и струпани на купчини. Ако царевицата беше мижава, в такъв случай Джек не би могъл да си представи какво представлява добрата царевица тук отвъд — пред очите му лежаха най-едрите зърна, които бе виждал в живота си. В каруцата имаше и малки купчини тикви и кратуни, и някакви неща, които също изглеждаха като тикви, но бяха червеникави, вместо оранжеви. Джек не знаеше какво представляват, но предполагаше, че са вълшебни на вкус. Стомахът му изкурка. Откакто тръгна на път, откри какво означава истинският глад. Опозна го, но не като бегъл познайник, като нещо, което те навестява след училище и може да бъде уталожено с няколко бисквити и чаша мляко с какао, а като нещо, което понякога се отдалечава на известно разстояние, но никога не те напуска изцяло.

Седеше с гръб към капрата, обутите му със сандали крака се клатушкаха, провесени надолу, и почти докосваха опечената почва на Западния път. А тази сутрин той беше оживен. Джек предполагаше, че е заради пазара. От време на време Хенри изкрещяваше поздрава си към някого, когото познаваше.

Джек все още се чудеше какъв ли е вкусът на тиквите с цвят на ябълки и откъде ли ще се появи следващото му ядене, когато две малки ръчички се заплетоха в косата му и бързо дръпнаха — достатъчно бързо, за да се навлажнят очите му.

Той се обърна и видя пред себе си босия тригодишен хлапак, който стоеше с огромна усмивка на лицето и размахваше ръчички, стиснали по няколко негови косъма.

— Джейсън! — извика майка му, но във вика й се долавяше някаква особена снизходителност (Видяхте ли как ви дръпна косата! Видяхте ли колко е силен!) — Джейсън, не бива да правиш така!

Джейсън невъзмутимо се ухили. Усмивката му бе голяма, заразителна и слънчева, сладка като мириса на сеното, в което Джек бе прекарал нощта. Той не можа да не й отвърне… и понеже го стори без пресметливост и задни мисли, видя, че си е спечелил приятел в лицето на фермерската жена.

— Сед-сед — избъбри Джейсън, докато несъзнателно се люлееше напред-назад като моряк-ветеран и продължаваше да се смее срещу Джек.

— Какво?

— Ааа.

— Не те разбирам, Джейсън.

— Ааа, сед.

— Нете…

И тогава Джейсън, който беше доста едър за възрастта си, тежко се стовари в скута му.

„Ааа-сед, точно така, разбрах най-после“ — помисли си Джек и усети как тъпата болка се разпростира от тестисите му и стига чак до пъпа.

— Лош Джейсън — извика майка му със същия снизходителен, говорещ „той не е ли страхотен“ глас и Джейсън, който разбираше кой е господарят тук, отвърна със своята заразителна, сладка и очарователна усмивка.

Джек осъзна, че Джейсън е мокър. Много, изключително, невероятно мокър.

„Добре дошъл отново в Териториите, Джеки.“

И както си седеше с детето в ръце и топлата мокрота бавно попиваше в дрехите му,Джек започна да се смее, обърнал лице нагоре към синьото, синьо небе.

3.

След няколко минути жената на Хенри си проправи път до мястото, където седеше Джек с Джейсън в скута си, и го взе.

— Ооо, мокро, лошо бебе — каза тя със снизходителния си глас.

„Видяхте ли само как пишка моя Джейсън!“ — помисли си Джек и отново се засмя. Смехът му разсмя момченцето, а госпожа Хенри се присъедини към тях.

Докато преобуваше Джейсън, тя зададе на Джек доста въпроси, същите, които бе чувал достатъчно често и в своя свят. Но тук той трябваше да внимава. Тук той беше странник, а във въпросите може би се криеха капани. Джек сякаш чу баща си да казва на Морган: „… истински Странник, ако разбираш какво искам да кажа.“

Момчето почувствува, че съпругът на жената слуша внимателно, и отговори на въпросите й, като грижливо промени историята. Използува не варианта, с който търсеше работа, а другия, с който пътуваше на стоп.

Каза, че идвал от село Вси ръце. Майката на Джейсън смътно си спомни, че го била чувала, и толкоз. Тя искаше да знае дали наистина идва толкова отдалеч? Джек й каза, че наистина. И накъде отивал? Той съобщи (на нея и на мълчаливо слушащия Хенри), че е на път към село Калифорния. Това май изобщо не го била чувала, даже и пътуващите търговци не го били споменавали. Джек не беше особено изненадан… но изпита благодарност, че никой от тях не възкликна: „Калифорния ли! Че кой изобщо е чувал за някакво си село Калифорния? Ти кого се опитваш да преметнеш, момче?“ В Териториите сигурно имаше много селца и дори цели области, за които хората, живеещи в собствените си малки области, никога не бяха чували. В Териториите нямаше стълбове. Нямаше електричество. Нямаше филми. Нямаше кабелна телевизия, за да им каже какви прелести съществуват в Малибу или Сарасота. Нямаше я и местната версия на „Ма Бел“, рекламираща, че триминутен разговор до Големия пущинак след пет следобед струва само 5,83 долара плюс данъка, но тарифите може да са по-високи на Бъдни вечер и някои други празници. „Те живеят затворено — помисли си Джек, — а когато човек живее затворено, не оспорва съществуването на някакво село, само защото не го е чувал. Калифорния не звучи по-диво от село Вси ръце например.“

Те наистина не оспориха. Той им каза, че баща му умрял миналата година и че майка му е съвсем болна (поколеба се дали да добави, че бирниците на кралицата са дошли посред нощ и са отвели магарето им, ухили се и реши, че може би е по-разумно да изпусне тази част). Майка му му дала колкото пари могла (думата, която се появи на странния език на Териториите не беше точно пари, а нещо като броеници) и го изпратила в село Калифорния да постои при леля си Хелън.

— Времената са трудни — каза госпожа Хенри и притисна вече преобутия Джейсън към себе си.

— Вси ръце е близо до летния дворец, нали, момче? — Хенри проговори за пръв път, откакто покани Джек да се качи при тях.

— Да — отвърна Джек. — Наистина е много близко. Мисля…

— Не каза от какво е умрял баща ти.

Фермерът бе обърнал главата си и го гледаше с присвити, подозрителни очи. Предишната любезност бе изчезнала от тях, издухана като пламъче на свещ от силен вятър. Да, във въпросите наистина бе имало капани.

— Той болен ли беше? — попита господин Хенри. — Много болести върлуват напоследък — шарка, чума. Тежки времена…

За секунда Джек се изкуши да каже: „Не, той не беше болен, господин Хенри. Той, моят татко, просто се натовари с много волтове. Разбирате ли, излезе една събота да свърши някаква работа и остави вкъщи госпожа Джери и всички малки Джерита, включително мен. Това се случи, когато всички живеехме в една дупка в перваза и никой не живееше на друго място, разбирате ли. И знаете ли какво? Пъхнал той отвертката си във връзка жици и госпожа Фийни, тя работи в къщата на Ричард Слоут, та тя чула как чичо Морган говорел по телефона и казал, че електричеството изскочило, ама цялото електричество, разбирате ли, и го опекло така лошо, че очилата му се стопили, стопили се и потекли и залепнали върху носа му, само че вие не знаете какво са очилата, понеже ги нямате тук. Тук нямате очила… нямате електричество… нямате среднощни програми… нямате самолети. Не завършвайте като господин Джери, господин Хенри. Не…“

— Няма значение дали е бил болен — отсече мустакатият фермер. — Той месеше ли се в политиката?

Джек го погледна. Усещаше, че устата му мърда, но навън не излизаше и звук. Не знаеше какво да отвърне. Тук имаше твърде много капани.

Хенри кимна, сякаш беше получил отговор.

— Скачай долу, момче. Пазарът е точно след следващото възвишение. Смятам, че можеш да стигнеш и сам, нали?

— Да — каза Джек. — Смятам, че мога.

Госпожа Хенри изглеждаше смутена… но държеше Джейсън далеч от Джек, сякаш той би могъл да прихване от него някоя заразна болест.

Фермерът все още гледаше назад през рамо, но се усмихна малко по-спокойно.

— Съжалявам. Изглеждаш ми доста мил момък, но ние тук сме прости хорица, а онуй, което става на брега на океана, е нещо, дето ще го натъкмят знатните лордове. Кралицата или ще умре, или няма… разбира се, някой ден и тя ще трябва да умре. Бог рано или късно прибира вересиите си. А това, което се случва на малките люде, когато се бъркат в делата на великите, е, че ги спохождат беди.

— Баща ми…

— Не искам да знам за баща ти! — остро го прекъсна Хенри. Жена му се извърна на другата страна, без да изпуска Джейсън от прегръдките си. — Дали е бил добър, или лош човек, не знам и не искам да знам. Всичко, което знам, е, че е мъртъв човек. Не мисля, че лъжеш за това. Но знам, че синът му е спал на открито и ми се струва, че се укрива от правосъдието. Знам също, че синът едва ли ще си каже, ако това е така. Затова скачай долу! Имам свой собствен син, както виждаш.

Джек слезе. Съжаляваше за страха по лицето на младата жена — страх, който той бе поставил там. Фермерът беше прав — малките хора нямат работа и не бива да се бъркат в делата на знатните. Не и ако са умни.