Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (5)

2.

От коридора с празните свещници и картините, на които малки корабчета плаваха в разпенени, набръчкани морета, през открехнатата навътре врата с номер 408 се виждаше част от избелелия килим. Слънчевата светлина, проникваща през прозорците на всекидневната, очертаваше издължен правоъгълник върху вътрешната стена.

— Ей, мамо — каза Джек, като влезе в стаята, — не си затворила вратата, какво е… — Той беше сам и говореше на мебелите. — Мамо? — От подредената стая го лъхна някакво безредие — препълнен пепелник, недопита чаша вода върху ниската масичка за кафе.

Джек си обеща, че този път няма да изпада в паника.

Бавно се завъртя в кръг. Вратата на спалнята й беше отворена, а самото помещение — тъмно като фоайето. Лили не бе дръпнала пердетата.

— Ей, знам, че си тук — каза той и прекоси спалнята, за да почука на вратата на банята. Никакъв отговор. Джек отвори вратата и видя розова четка за зъби до мивката и зарязан върху тоалетката гребен със заплетени между зъбците му светли косми. „Лаура де Лосиан“ — пошушна някакъв глас в съзнанието му и той бързо излезе от малката баня, сякаш името го ужили.

„О, не започвай пак — каза си той. — Къде ли е отишла?“

И вече го виждаше.

Виждаше го, докато вървеше към спалнята си, виждаше го, докато отваряше вратата и проучваше с поглед неоправеното си легло, празната си раница, скупчените книги и натрупаните върху тоалетната масичка чорапи. Виждаше го, когато погледна в собствената си баня, където пешкирите висяха в ориенталски безпорядък вляво и вдясно, отстрани на ваната и покрай пластмасовите шкафове.

Морган Слоут се втурва през вратата, сграбчва майка му за ръката и я тегли надолу по стълбите…

Джек бързо се върна във всекидневната и този път провери зад дивана.

… издърпва я през страничната врата, набутва я в някаква кола, очите му постепенно стават жълти…

Той взе телефона и натисна нулата.

— Обажда се Джек Сойер… от четиристотин и осма. Майка ми да е оставяла някакво съобщение за мен? Трябваше да е тук… но… е излязла… и сигурно…

— Ей сега ще погледна — отвърна момичето и той от напрежение още по-силно стисна слушалката. — Няма съобщение за четиристотин и осма, съжалявам.

— А за четиристотин и седма?

— Също няма.

— Ами… тя дали е имала посетители през последния час, час и нещо? Идвал ли е някой тази сутрин? Да я види, искам да кажа.

— Това знаят на рецепцията — отвърна телефонистката. — Няма начин да научавам оттук. Искате ли да проверя вместо вас?

— Да, много ви моля — каза Джек.

— О, и без това умирам от скука в тази морга. Почакайте така.

Още един изпълнен с напрежение миг. Тя се върна с думите:

— Никакви посетители. Може би е оставила бележка някъде горе, в апартамента.

— Ами да, ще погледна — измрънка Джек и затвори. Дали администраторът е казал истината? Или Морган Слоут просто му е протегнал ръка, а в месестата й длан се е гушела сгъната като марка двадесетдоларова банкнота. Джек видя и тази сцена.

Той се строполи на дивана и сподави глупавото си желание да погледне под възглавниците. Разбира се, чичо Морган не е можел да дойде и да я отведе. Той все още е в Калифорния. Но пък какво му е пречело да изпрати други хора да свършат това вместо него! Хората, за които бе споменал Спийди, странниците, стъпили с по един крак във всеки свят.

Не го свърташе на едно място. Скочи от дивана, излезе в коридора и затвори вратата. Направи няколко крачки, после се сепна, върна се обратно, отключи със своя ключ, остави вратата полуоткрехната и отново затупурка към асансьорите. Беше напълно възможно само да е мръднала до магазинчето във фоайето за вестници и списания, без да си е взела ключа.

Едва ли. Той не я бе виждал да хваща вестник от началото на лятото. Новините научаваше единствено по радиото.

Значи е излязла да се поразходи.

Прави упражнения и диша дълбоко. Или просто се движи насам-натам. А може би Лили Кавано внезапно е решила да се пробва на сто метра. Подредила си е препятствията долу на плажа и тренира за следващата олимпиада… Слезе с асансьора във фоайето и надникна в магазинчето. Възстаричката блондинка зад щанда го погледна над рамката на очилата си. Плюшени играчки, купчинка тънки вестници, парфюмиран сапун за бръснене, стойка за списания с клюмнали от преградите й „Пипъл“ и „Ню Хампшир Магазин“.

— Извинете — каза Джек и се обърна.

Откри, че втренчено гледа гравираната табела до огромната, обезсърчена папрат: „… залиня и скоро ще трябва да умре…“.

Жената в магазинчето се прокашля. Джек си помисли, че сигурно минути наред се е взирал в думите на Даниел Уебстър.

— Кажете — обади се жената зад него.

— Извинете — повтори Джек и мръдна към центъра на фоайето. Гадният администратор вдигна вежди и се обърна встрани, за да разучава безлюдното стълбище. Джек събра сили и се приближи към него.

— Господине — каза той, когато застана пред рецепцията. Онзи се преструваше, че се опитва да си спомни столицата на Северна Каролина или главното експортно перо на Перу.

— Господине.

Мъжът се смръщи. Та зает с мислите си, той почти не бе тук, бива ли да го обезпокояват!

Джек разбираше, че всичко е само представление, и каза:

— Дали ще можете да ми помогнете.

Онзи реши да го погледне все пак.

— Зависи каква помощ ти трябва, момче.

Джек съзнателно реши да пренебрегне скритата подигравка.

— Да сте виждали майка ми да излиза преди малко?

— Какво значи преди малко? — Сега подигравката бе почти явна.

— Питам само дали сте я видели да излиза.

— Страхуваш се, че е зърнала как си държите ръчичките с твоя любим там навън, а?

— Господи! Що за влечуго сте вие! — възкликна Джек, смаян от самия себе си. — Не, не се страхувам от това. Само се чудя дали е излязла и ако не бяхте такова влечуго, щяхте да ми кажете. — Лицето му бе почервеняло и той осъзна, че е стиснал юмруци.

— Е, добре, тя наистина излезе — отвърна администраторът и се наклони към рафта с ключове зад гърба си. — Но няма да е лошо да сдържаш езика си, момче. Най-добре ще бъде да ми се извиниш, надути ми господинчо Сойер. И аз имам очи! И аз ги разбирам тия работи!

— Вие си мерете приказките и аз ще си гледам работата — каза Джек. Спомни си тази фраза от една от старите плочи на баща си. Тя може би не бе напълно подходяща за случая, но му пасна на устата, пък и онзи гадняр премигна задоволително.

— Може би е някъде в парка, не зная — унило добави администраторът, но Джек вече вървеше към вратата.

Незабавно забеляза, че любимката на автокината и кралица на второкласните филми я няма в обширния парк отпред. Друго не бе и очаквал, тъй като в противен случай би я видял още на идване към хотела. Освен това Лили Кавано не беше от хората, които се разтакават по паркове. Това й бе толкова неприсъщо, колкото и инсталирането на препятствия на плажа.

Няколко коли се влачеха по Бордуок авеню. Една чайка зловещо изпищя високо в небето и сърцето на Джек се сви.

Той прокара ръка през косата си и огледа светлата улица, първо нагоре, после надолу. Може би тя просто се е заинтересувала от Спийди, може би е искала да види този необикновен нов приятел на сина си и е тръгнала надолу към лунапарка. Но Джек не можеше да си я представи там, както не можеше да си я представи и да се лангърка безцелно из парка. Избра по-малко познатия маршрут към градчето.

След високия жив плет, ограждащ „Алхамбра“ и парка, започваше дълга редица ярко боядисани магазини, първият от които беше сладкарница „Аркадия“. Единствено тя и дрогерията „Нова Англия“ продължаваха да работят и извън сезона. Джек се поколеба известно време, застанал на поизронения тротоар. Беше малко вероятно любимката на автокината да пие чай в подобна сладкарница, но тъй като това бе първото място, където все пак можеше да я открие, той тръгна по тротоара натам и надникна през прозореца.

Зад касата седеше и пушеше жена с вдигната на кок коса. Сервитьорка, облечена в розова найлонова рокля, се подпираше на срещуположната стена. Клиенти нямаше. После на една от масите откъм страната на „Алхамбра“ Джек забеляза как някаква възрастна жена отпива от чашата си. Единствената в сладкарницата, с изключение на персонала. Той продължи да наблюдава старицата, която изискано остави чашата върху чинийката и извади цигара от чантата си, и чак тогава с болезнена изненада откри, че това е майка му. Миг по-късно възрастта й сякаш изчезна.

Той обаче запомни гледката и някак си му се струваше, че вижда двоен образ — Лили Кавано Сойер и онази крехка стара жена в едно и също тяло.

Джек отвори внимателно вратата, но въпреки това звънчето издрънча. Блондинката на касата кимна и се усмихна. Сервитьорката се изправи и поглади полата си. Майка му го погледна сякаш с искрена изненада и после широко му се усмихна.

— Ей, пътешественико Джек, вече си толкова висок, че просто ми се стори как виждам през вратата да влиза баща ти — каза тя. — Понякога забравям, че си само дванадесетгодишен.

3.

— Май ме нарече Джек Пътешественика, а? — каза той, след като издърпа стола и се отпусна върху него.

Лицето й бе много бледо, а сенките под очите й изглеждаха почти като синини.

— Баща ти не те ли наричаше така? Просто ей сега ми хрумна, че цяла сутрин си в движение.

— Той ме е наричал Джек Пътешественика, така ли?

— Или нещо подобно… когато беше съвсем мъничък. Сетих се! Джек Пътника. Точно така беше. Казваше ти Джек Пътника. Разбираш ли, беше забавно да те наблюдаваме как се носиш надолу по моравата. Между другото, оставих вратата отворена. Не знаех дали не си забравил да си вземеш ключ.

— Видях — отвърна той, разтърсен от новата информация, която тя така непринудено сподели с него.

— Искаш ли нещо за закуска? Аз просто не можах да понеса дори мисълта да ям още веднъж в онзи хотел.

Сервитьорката вече бе застанала до тях.

— За вас, младежо? — попита тя и леко повдигна таблата си.

— Откъде знаеше, че ще те намеря тук?

— Ами че къде другаде би могъл да отиде човек? — сви рамене тя и каза на сервитьорката: — Моля, донесете му закуска за великани. Той расте поне с един сантиметър на ден.

Джек се облегна назад. Чудеше се как да започне. Майка му го погледна изпитателно и той започна, трябваше да започне сега.

— Мамо, ако се наложи да замина за известно време, ти ще се справиш ли?

— Какво имаш предвид с това „справям се“? И най-вече какво означава „за известно време“?

— Ами… ще бъдеш ли в състояние… ще можеш ли да се справиш с неприятностите от страна на чичо Морган?

— Мога да се оправя със стария Слоут — каза тя и се усмихна. — Всякак ще се оправя с него поне на първо време. Но какви са тези въпроси, Джеки? Ти не си тръгнал заникъде.

— Но трябва — отвърна той. — Честно. — После осъзна, че сигурно звучи като дете, което си проси играчка. За щастие в този момент пристигна келнерката с панерче препечени филийки и чаша доматен сок. Той за миг отмести поглед встрани и когато отново погледна към майка си, тя вече мажеше с конфитюр една от филийките.

— Трябва да замина — повтори той. Тя му подаде филийката със замислено лице, но не каза нищо. — Може да не ме виждаш известно време, мамичко. Искам да се опитам да ти помогна. Затова трябва да замина.

— Да ми помогнеш ли? — възкликна тя и Джек забеляза, че само около седемдесет и пет процента от скептичността й бяха непресторени.

— Искам да се опитам да ти спася живота — уточни Джек.

— Така ли?

— Мога да го направя.

— Значи можеш да ми спасиш живота. Това е твърде интересно, Джеки, то неминуемо ще те превърне в знаменитост някой ден и ще ти осигури най-гледаното телевизионно време. Мислил ли си някога за създаването на развлекателни програми? — Тя беше оставила изцапания с конфитюр нож и объркано кокореше очи, но зад престореното неразбиране той видя две неща — ново припламване на ужасния й страх и смътна, почти неосъзната надежда, че в края на краищата той все пак би могъл да направи нещо.

— Дори ако не разрешиш, аз съм решил и ще го направя. Така че може би е по-добре да ми дадеш съгласието си.

— Е, чудесна сделка, няма що. Особено като се има предвид, че изобщо нямам представа за какво става дума.

— Мисля, че имаш, мамо, имаш някаква представа. Понеже татко съвсем точно щеше да знае за какво говоря.

Тя се изчерви и стисна устни.

— Това е непочтено, Джеки. Не можеш да използуваш това, което, може би Филип е щял да знае, като оръжие срещу мен.

— Не което е щял, а което наистина е знаел.

— Говориш абсолютни глупости, синчето ми.

Сервитьорката постави поднос с бъркани яйца, пържени картофи и наденички пред Джек и шумно въздъхна.

След като тя важно се отдалечи, майка му сви рамене.

— Изглежда, не мога да намеря верния тон с персонала тук. Но глупостите са глупости са глупости, ако цитираме Гъртруд Стайн^[1].

— Аз ще ти спася живота, мамо — повтори той. — Трябва да отида много надалеч и да донеса нещо, което ще направи това. Тъкмо така ще постъпя.

— Бих искала да разбера за какво говориш.

„Напълно обикновен разговор — помисли си Джек. — Толкова обикновен, както когато искаш разрешение да прекараш няколко дни в къщата на някой приятел.“ Той разряза наденичката на две и пъхна едното парче в устата си. Тя внимателно го наблюдаваше. Наденичката бе сдъвкана, погълната и последвана от хапка пържени яйца. Бутилката на Спийди убиваше като остър камък гърба му.

— А също бих искала да не се държиш така, сякаш не чуваш дребните ми забележки по твой адрес, колкото и тъпи да са те.

Джек упорито преглътна яйцата, набоде няколко солени картофчета и ги напъха в устата си.

Лили отпусна ръце в скута си. Колкото по-дълго той не отвърнеше, толкова по-внимателно щеше да го слуша тя, когато наистина започнеше да говори. Момчето се престори, че мисли единствено за закуската си. Яйца, наденичка, картофи. Наденичка, картофи, яйца. Картофи, яйца, наденичка, чак докато усети, че тя всеки миг ще се разкрещи насреща му.

„Баща ми ме е наричал Джек Пътника — мислеше си то. — Истина е. Така е било, колкото и да не ми се вярва.“

— Джек…

— Мамо, татко не ти ли се е обаждал понякога много отдалече, въпреки че ти си знаела, че по това време трябва да е в града?

Тя вдигна вежди.

— И никога ли не си… влизала в някоя стая, защото си предполагала, че е там, може би даже си знаела, че е там, но не си го намирала?

„Остави я да смели това!“

— Не — отвърна тя.

И двамата позволиха на отрицанието да се измъкне.

— Почти никога.

— Мамо, вече се случи и на мен — каза Джек.

— Сам знаеш, че за това винаги имаше обяснение.

— Ти пък знаеш, че баща ми винаги му намираше цаката, когато трябваше да обясни нещо. Особено, когато нещата изобщо не можеха да бъдат обяснени. Много го биваше. Това е една от причините да бъде толкова добър посредник.

Тя отново замълча.

— Е добре, аз знам къде е ходел — каза Джек. — И вече бях там. Тази сутрин. И ако отида отново, мога да се опитам да ти спася живота.

— Не е необходимо ти да ми спасяваш живота, не е необходимо да го спасява който и да било — изсъска майка му.

Джек погледна към опустошената си чиния и промърмори нещо.

— Я повтори, не чух — нареди му тя.

— Мисля, че е необходимо, казах. — Посрещна с поглед очите й.

— А ако предположим, че попитам как възнамеряваш да го направиш?

— Не мога да отговоря, защото самият аз все още не съм напълно наясно. Мамо, така и така не съм на училище… дай ми възможност. Може би ще отнеме само седмица.

Тя вдигна вежди.

— Е, може и малко повече — призна той.

— Смятам, че си се смахнал — каза тя. Но той видя, че част от нея иска да му повярва, и следващите й думи доказаха това. — Ако… ако съм достатъчно луда, за да ти разреша да заминеш заради тази мистериозна задача, трябва да бъда сигурна, че не те грози никаква опасност.

— Татко винаги се връщаше — изтъкна Джек.

— Предпочитам да рискувам своя живот, а не твоя — отвърна тя и тази истина също увисна като огромна преграда между тях.

— Ще се обаждам, когато мога. Но не се тревожи, ако мине цяла седмица, без да позвъня. Ще се върна, точно както татко винаги се връщаше.

— Цялата история е смахната — каза тя. — Начело с мен. Как ще се добереш до мястото, в което трябва да отидеш? И къде е то? Имаш ли достатъчно пари?

— Имам всичко необходимо — бързо отвърна той, като се надяваше, че тя няма да разчопля повече първите два въпроса. Мълчанието растеше, растеше и най-после той добави: — Предполагам, че ще вървя предимно пеша. Не мога да говоря много за това, мамо…

— Джек Пътника — въздъхна тя. — Почти повярвах…

— Да — кимна той, — да.

„И може би — помисли си Джек, — ти знаеш нещо от онова, което знае тя, истинската кралица, и затова ме пускаш да тръгна на път толкова лесно.“

— Така е. Аз също вярвам. Това го превръща в реалност — добави той.

— Е… когато каза, че няма значение какво ще кажа…

— И щях да го направя.

— … тогава ми стана ясно, че наистина е без значение какво ще кажа. — Тя смело го погледна. — Но въпреки това има значение. Искам да се върнеш тук веднага щом можеш, момчето ми. Не тръгваш още сега, нали?

— Напротив, трябва. — Джек дълбоко си пое дъх. — Да. Тръгвам веднага щом се разделим.

— Е, аз почти повярвах в тези брътвежи. Ти си син на Фил Сойер, добре. Но не си намерил някое момиче тук наоколо, нали?… — Втренчи се в него. — Не. Няма момиче. Хубаво. Опитай се да ми спасиш живота. Нека бъде както си решил. — Поклати глава и той като че ли видя особен, трескав блясък в очите й. — Ако ще тръгваш, направи го още сега, Джеки. Обади ми се утре.

— Ако мога — каза той и се изправи.

— Ако можеш. Да, разбира се. Прости ми. — Тя сведе очи и той забеляза, че погледът й е нефокусиран. По бузите й избиха червени петна.

Джек се наведе и я целуна, но тя му направи знак да тръгва. Сервитьорката ги зяпаше, сякаш представяха някаква пиеса. Въпреки всичко, което майка му току-що бе казала, Джек си помисли, че беше успял да свали недоверието й едва до около петдесет процента, или с други думи, тя вече не знаеше какво да вярва.

За миг тя съсредоточи погледа си върху него и той отново видя очите й да проблесват трескаво. Гняв? Сълзи?

— Пази се — каза тя и даде знак на сервитьорката.

— Обичам те — прошепна Джек.

— Никога не съм се съмнявала. — Почти се усмихваше. — Тръгвай, Пътнико Джек. Изчезвай, преди да осъзная що за лудост е всичко това.

— Вече съм тръгнал — каза той, обърна се и излезе от сладкарницата. Имаше чувството, че главата му е стегната с обръч, сякаш костите на черепа му изведнъж бяха пораснали прекомерно за обвивката си. Жълтата слънчева светлина подразни очите му. Чу как вратата на сладкарница „Аркадия“ хлопна секунда след като звънчето издрънча. Той премигна и претича през Бордуок авеню, без да се огледа за коли. Стигна отсрещния тротоар и се сети, че трябва да се върне до хотела за дрехи. Майка му още не беше излязла от сладкарницата, когато той отвори тежката входна врата на „Алхамбра“.

Администраторът отстъпи назад и враждебно се втренчи в него. Джек усети отрицателните му емоции, но не можа да си спомни защо онзи реагира така само при вида му. Разговорът с майка му, много по-кратък, отколкото той си бе представял, сякаш беше продължил дни. А преди това бе нарекъл мъжа на рецепцията влечуго. Дали трябваше да се извини? Вече не си спомняше какво бе предизвикало избухването му…

Майка му се бе съгласила той да замине, беше му дала разрешението си и докато пресичаше фоайето под злобния поглед на администратора, Джек най-сетне разбра защо. Той не бе споменал талисмана, не беше обяснил за съществуването му, но даже ако го бе направил, даже ако беше говорил за най-невероятната част от мисията си, тя пак щеше да се съгласи. И ако беше казал, че отива да донесе пеперуда с размер колкото човешки крак, за да я опече във фурната, тя щеше да се съгласи да яде печена пеперуда. Може би с ирония, но наистина щеше да се съгласи. Това отчасти показваше дълбочината на страха й, иначе щеше ли да се хваща за такива сламки?

Но тя се хващаше, защото дълбоко в себе си знаеше, че това не са сламки. Бе му разрешила да тръгне, понеже дълбоко в себе си тя също знаеше за Териториите.

Дали когато понякога се събуждаше нощем и в нейното съзнание не звучеше името на Лаура де Лосиан?

Горе в стаята Джек почти безразборно започна да нахвърля в раницата си дрехи. Всичко, което пръстите му напипваха в някое от чекмеджетата и което не беше твърде голямо, попадаше вътре. Ризи, чорапи, един пуловер, къси панталони. Той нави на стегнато руло чифт светлокафяви джинси и също ги пъхна, после осъзна, че раницата бе станала твърде тежка, и извади повечето ризи и чорапи. Измъкна и пуловера. В последната секунда се сети за четката си за зъби. После преметна ремъците през рамо и прецени товара. Не тежеше много. Би могъл да върви цял ден с тези няколко килограма на гърба си. Поспря безмълвно във всекидневната и неочаквано силно усети отсъствието на някой човек или предмет, на които би могъл да каже довиждане. Майка му нямаше да се върне в хотела, докато не е съвсем сигурна, че той е тръгнал, защото видеше ли го сега, щеше да му нареди да остане. Той не можеше да каже довиждане на тези три стаи, както би могъл да го направи с някоя къща, която обича. Хотелските стаи приемат разделите безчувствено. Накрая се приближи до телефонния бележник с рисунка на „Алхамбра“ върху корицата и с тъпия хотелски молив в три реда изрази повечето от това, което трябваше да каже:

„Благодаря ти.

Обичам те

и ще се върна.“

4.

Джек вървеше надолу по Бордуок авеню под оскъдното северно слънце и се чудеше от кое място би трябвало да се… пренесе. Това наистина бе най-точната дума. И трябваше ли да види Спийди още веднъж преди да се „пренесе“ в Териториите? А че трябваше да говори със Спийди беше ясно, защото Джек знаеше много малко за това къде отива, кого може да срещне, какво търси… „той изглежда просто като една кристална топка“. Дали това бяха единствените инструкции, които Спийди възнамеряваше да му даде за талисмана? Това и предупреждението да не го изпусне? Джек се чувствуваше почти болен заради липсата на каквато и да било подготовка, досущ като пред изпит по предмет, чиито часове никога не е посещавал.

Но той чувствуваше също, че би могъл да се пренесе и от мястото, на което стои, толкова беше нетърпелив да започне, да отиде и да търси, да се движи. Изведнъж разбра, че отново трябва да попадне в Териториите. Тази нишка ярко просветна в обърканото му от емоции и копнежи съзнание. Искаше му се да диша онзи въздух, жадуваше го. Зовяха го Териториите, техните обширни равнини и веригите от ниски планини, полетата с гъста трева и поточетата, които шуртяха през тях. Цялото тяло на Джек копнееше за онзи пейзаж. И той може би щеше да извади бутилката от джоба си и да се насили да глътне от ужасния сок още тук, ако в този миг не бе забелязал бившия собственик на бутилката да седи облегнат на едно дърво, свил крака и обхванал с ръце коленете си. Върху кафявия найлонов плик до него лежеше един огромен сандвич с нещо, което приличаше на пържен дроб с лук.

— Тръгваш значи — каза Спийди и му се усмихна. — На път си, както виждам. Сбогува ли се вече? Майка ти знае ли, че няма да си бъдеш дома известно време?

Джек кимна и Спийди вдигна сандвича.

— Гладен ли си? Това и без туй ми е много.

— Вече хапнах — отвърна момчето. — Радвам се, че ще мога да кажа довиждане и на теб.

— Нетърпелив е приятелят Джек, не го свърта вече тук — каза Спийди и поклати глава. — Ще тръгва май момчето.

— Спийди!

— Ама не бързай толкоз, щото съм ти донесъл някои нещица. Ей ги в тоя плик. Искаш ли да ги видиш?

— Спийди!

Негърът присви очи и го погледна.

— Ти знаеше ли, че баща ми ме е наричал Джек Пътника?

— О, току-виж съм го чул нейде — каза той и се ухили насреща му. — Я ела да видиш каквот съм ти донесъл. Пък и трябва да ти кажа къде да отидеш най-напред, нали.

Джек облекчен прекоси тротоара. Старецът премести сандвича в скута си и придърпа плика.

— Честита Коледа — каза той и извади някаква дълга, опърпана и разпарцаливена книга, в която Джек разпозна стария пътен атлас на Ранд Макнали.

— Благодаря — отвърна той и взе атласа от протегнатата ръка на Спийди.

— Няма карти там отвъд, така че ти се придържай колкот можеш към пътищата в стария Ранд Макнали. Така ще стигнеш, дет си тръгнал.

— Добре — каза Джек и смъкна раницата си, за да пъхне голямата книга в нея.

— На другото не трябва да му търсиш място в туй смешно нещо, дет го носиш на гърба си — усмихна се Спийди, остави сандвича и се изправи с лекота. — Него можеш да го носиш дори в джоб. — Той бръкна с два пръста в левия джоб на ризата си. Това, което измъкна, стърчеше между пръстите му като една от Таритоновките на Лили и представляваше някакъв бял триъгълник. След миг Джек се сети, че е перце за китара. — Вземи го и го пази. Трябва да го покажеш на един човек и той ще ти помогне.

Джек повъртя перото в ръка. Никога не беше виждал подобно — от слонова кост, с изящна филигранна украса от преплетени линии и знаци, които напомняха някаква странна писменост. Само за себе си прекрасно, то едва ли можеше да бъде използувано по предназначение, тъй като беше твърде тежко.

— Кой е човекът? — попита Джек и пусна перото в джоба на джинсите си.

— С голям белег на лицето. Ще го видиш много скоро, след като попаднеш в Териториите. Той е един от стражите. Всъщност той е капитан от външната стража и ще те заведе нейде, за да видиш една дама, която трябва да видиш. Е, дама, дето наистина трябва да видиш, та да можеш да научиш и другата причина, зарад която си рискуваш главата. Моят приятел там отвъд ще разбере какво правиш и ще измисли начин да те заведе при нея.

— Тази дама… — започна Джек.

— Аха — отвърна Спийди, — знаеш я.

— Тя е кралицата, така ли?

— Добре я огледай, Джек. Ще видиш какво ще разбереш, когат я разгледаш. Ще ти стане ясно каква е тя, разбираш ли? И тогава ще удариш право на запад. — Спийди стоеше и го разглеждаше задълбочено, сякаш просто се съмняваше, че някога отново ще види Джек Сойер. После бръчките по лицето му се присвиха и той каза: — Избягвай стария Блоут. Бъди нащрек, внимавай какъв е пътят му, неговият и на двойника му. Старият Блоут може да открие накъде отиваш, ако не внимаваш, и разбере ли, ще те следва както лисица гъската. — Спийди мушна ръце в джобовете си и пак се втренчи в Джек, сякаш му се искаше да може да каже нещо повече.

— Намери талисмана, синко — рече накрая той. — Намери го и го донеси цял. Това ще бъде твоето бреме, но ти трябва да бъдеш по-голям от бремето си.

Джек се мъчеше да се съсредоточи върху думите на Спийди и примигваше срещу набразденото му лице. Човек с белег, капитан от външната стража. Кралицата. Морган Слоут, спуснал се по петите му като настървен хищник. В някакво царство на злото в другия край на страната. И едно бреме.

— Добре — въздъхна той и внезапно му се прииска пак да е в сладкарницата с майка си.

Спийди се усмихваше широко, топло.

— Тъй е, приятелче. Ще се справи Пътника Джек. — Усмивката му стана още по-широка. — Стана ли време да сръбнеш от специалния сок, как мислиш?

— Май да — отвърна Джек.

Той извади тъмната бутилка от страничния си джоб, развъртя капачката и отново погледна Спийди, чиито светли очи се впиха в неговите.

— Спийди ще помага, когат може.

Джек кимна, премигна и приближи гърлото на бутилката към устата си. Отвратителната, сладникава миризма, която се надигна от нея, сякаш накара гърлото му неволно да се свие в спазъм. Той наклони бутилката и вкусът и миризмата нахлуха в устата му. Стомахът му се сви. Той преглътна и неприятната, изгаряща течност се плъзна през гърлото му.

Още преди да отвори очи, Джек разбра от великолепието и свежестта на миризмите наоколо, че се е пренесъл в Териториите. Коне, трева, зашеметяващ аромат на сурово месо, прах. Самата свежест на въздуха.