Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (44)

2.

Понеже Спийди Паркър изглеждаше по-зле от Ричард. Много по-зле. Той изнурено кимна на Джек и момчето си помисли, че Спийди потвърждава обзелата го безнадеждност. Кожата на лицето му бе напукана и сълзеше. Беше облечен само с някакви овехтели кафяви спортни гащета и цялото му тяло бе покрито с ужасни рани, сякаш беше болен от проказа.

— Сега приседни, пътниче Джек — с дрезгав, стържещ глас прошепна негърът. — Добре наостри уши, щото има много неща, дет трябва да чуеш.

— А ти как си? Имам предвид… Господи, Спийди… мога ли да направя нещо за теб? — попита Джек и внимателно свали Ричард върху пясъка.

— Хич не се тревожи за Спийди, а си отвори ушите, както ти рекох. Не съм баш добре, сам виждаш, ама лесно ще се оправя, напрайш ли каквот тряба. Таткото на приятелчето ти ме подреди тъй. Своето собствено момче също, чини ми се. Дъртият Блоут хич не ще чедото си в тоз хотел, не, господине. Но ти тряба да го заведеш там, сине. Няма друг начин. Тряба и толкоз.

Спийди сякаш отпадаше все повече и повече, докато говореше, а Джек едва се сдържаше да не заплаче. Очите го смъдяха и той усещаше, че не му се е плакало толкова много още от смъртта на Вълк.

— Знам, Спийди. Отдавна разбрах това.

— Добро момче си ти — рече старецът, облегна глава на скалата и внимателно го разгледа. — Единствен си, вярно. Пътят е оставил отпечатък върху лицето ти, виждам. Единствен си и ще го направиш.

— Как е мама, Спийди? Моля те, кажи ми. Още е жива, нали?

— Ти скоро ще можеш да й се обадиш, да, сине, и ще открийш, че е добре — отвърна Спийди. — Ама първом трябва да го вземеш. Понеже не го ли вземеш, тя ще бъде мъртва. Лаура, кралицата, също. И тя ще е мъртва. — Спийди се понадигна, за да си изправи гърба, и се смръщи. — Чакай да ти кажа. Почти сички в двора са се отрекли от нея, зарязали са я, га че ли вече е мъртва. — На лицето му се изписа отвращение. — Щото сички се страхуват от Морган. Понеже знаят, че Морган ще им смъкне кожицата от гърбовете, не му ли се закълнат във вярност сегинка, когат в Лаура все още има искрица живот. Но в покрайнините на Териториите двукраки змии като Озмънд и шайката му обикалят насам-натам, за да шушнат на людете, че тя вече е мъртва. А ако тя умре, пътниче Джек, ако тя умре… — Спийди наведе израненото си лице към него. — Тогаз ще настане черен ужас и в двата свята. Черен ужас! А ти можеш да се обадиш на майка си. Но първом тряба да го вземеш. Тряба. Сега той е сичко, дет е останало.

Джек нямаше нужда да го пита какво има предвид.

— Радвам се, че разбираш, сине. — Спийди затвори очи и облегна глава на камъка. След секунда очите му отново бавно се отвориха. — Съдби. Затова е сичко туй. Повече съдби, повече човешки живота, отколкот знайш. Чувал ли си името Ръштън? Не мож да не си го чул през цялото туй време на път.

Джек кимна.

— И сички тез съдби са причината твоята майка да те заведе чак в хотел „Алхамбра“, пътниче Джек. А аз просто си седях и чаках, щото знаех, че ще се явиш. Талисманът пък те издърпа тук, момче. Язон. Туй име също си го чувал, чини ми се.

— Това съм аз — каза Джек.

— Тогаз вземи талисмана. Донесох туй малко нещо, все ще ти е от полза. — Той немощно посегна към одеялото и Джек забеляза, че то е от гума и следователно е нещо съвсем друго.

Пое гумения вързоп от протегнатата ръка на Спийди и попита:

— Но все пак как ще вляза в хотела? Не мога да се прехвърля през оградата, нито пък мога да доплувам до него с Ричард.

— Надуй туй нещо. — Очите на Спийди отново се бяха затворили.

Джек разгъна гумения предмет, който се оказа надуваема лодка с форма на безкрако конче.

— Позна ли я? — В гласа на Спийди се долавяше носталгия. — Аз и ти я преместихме еднаж, гат ти обясних за имената.

Джек изведнъж си спомни как бе отишъл при Спийди в онзи ден, който беше изглеждал пълен с отрязъци от черно и бяло, и го бе намерил да поправя кончетата от въртележката в кръглата барака. „Тя мъчно позволява подобни волности, но ми се чини, че няма да има нищо против, ако ми помогнеш да я върнем, дет й е мястото.“ Сега тези думи също имаха много по-дълбоко значение. И за Джек още едно късче от света застана на мястото си.

— Сребърната дама — каза той.

Спийди му намигна и Джек отново изпита странното чувство, че всичко в живота му се е подреждало така, че да го доведе тъкмо тук.

— Твоят приятел добре ли е, а? — попита Спийди сякаш между другото.

— Така мисля. — Джек неспокойно погледна към Ричард, който се бе обърнал на една страна и затворил очи, дишаше тежко.

— Ами тогаз, докат още мислиш тъй, надуй Сребърната дама. Щото знайш, че трябва да заведеш туй момче със себе си без значение как. То също е част от всичко.

Кожата на Спийди сякаш ставаше все по-зле. Бе придобила странен сивопепеляв оттенък. Преди да надуе лодката, Джек попита:

— Мога ли да направя нещо за теб, Спийди?

— Аха. Прескочи до аптеката на Пойнт Венути и ми примъкни кутишка крем против изгаряне. — Той поклати глава. — Знайш как да помогнеш на Спийди Паркър, момче. Вземи талисмана. Това е цялата помощ, дет ми е нужна.

Джек започна да надува лодката.

3.

Не след дълго вече слагаше запушалката. Лодката с форма на кон с ненормално широк гръб бе дълга около четири стъпки.

— Не знам дали ще мога да закарам Ричард с това нещо — въздъхна Джек. Не се оплакваше, просто мислеше на глас.

— Той ще изпълнява сички нареждания, пътниче Джек. Просто ще седиш зад него, та да го подкрепяш. Само туй му е нужно.

Ричард се бе преместил на завет досами скалите и сега дишаше почти нормално през отворената си уста. Джек не би могъл да каже дали спи, или е буден.

— А там отзад има ли кей или нещо подобно?

— По-добро от кей, Джеки. Стигнеш ли зад вълнолома, ще видиш големи колони, дет стърчат от водата и подпират частта от хотела, която виси над океана. Ще видиш и стълба между тез колони. И щом качиш Ричард по стълбата, ще се озовеш на голяма тераса с едни мнооого високи прозорци. От онез, дет са кат врати. Знайш ги, нали? Отвориш ли един от тях, вече си в трапезарията. — Успя да се поусмихне. — А влезеш ли еднаж в трапезарията, смятам, че ще успейш да надушиш талисмана. И не се страхувай от него, сине. Той те чака и ще скочи в ръцете ти кат добро куче.

— А какво ще попречи на всички тези хора да тръгнат след мен?

— Пфу!!! Мчи те не могат да влязат в черния хотел! — Отвращение от глупостта на Джек надникна от всяка бръчка по лицето на Спийди.

— Знам. Имах предвид във водата. Те биха могли да ме погнат с лодка или нещо такова.

Сега върху лицето на Спийди наистина разцъфна усмивка — болезнена, но искрена.

— Туй, смятам, ще видиш и сам, пътнико Джек. Блоут и неговите хора трябва да стоят далеч от водата, хе-хе. Сега хич, ама хич, не си го слагай туй на сърцето. Само помни какво ти казах и гледай да влезеш, чу ли?

— Вече съм там — каза Джек и се примъкна към скалите, за да огледа обстановката. Беше успял да пресече улицата и да стигне до скривалището на Спийди, без да бъде забелязан. Сигурно щеше да успее да завлече Ричард до водата и да го качи на лодката. С още мъничко късмет би трябвало да може да се добере незабелязан и до колоните — Гардънър и мъжете с биноклите бяха съсредоточили вниманието си главно върху градчето и хълмовете.

Джек надникна иззад високите скали. Лимузините все още стояха пред хотела. Подаде глава още три-четири сантиметра, за да погледне през улицата. Един от мъжете с черни костюми тъкмо излизаше през вратата на полуразрушения мотел „Кингсланд“. Джек забеляза, че той се стреми да не поглежда към черния хотел.

Изведнъж нечия свирка запищя високо и настоятелно като жена.

— Мърдай — дрезгаво прошепна Спийди.

Джек бързешком отметна глава и видя, че на върха на тревистото възвишение зад порутените къщурки един от хората с черни костюми продължава да надува свирката и да сочи право към него. Тъмната коса се полюляваше край раменете му. С черния си костюм, черната коса и черните очила той приличаше на ангела на смъртта.

— Открит е! Открит е! — изрева Гардънър. — Застреляйте го! Хиляда долара на този, който ми донесе топките му!

Джек се дръпна зад прикритието на скалите. След половин секунда един куршум отскочи от средната грамада тъкмо преди звукът от изстрела да достигне до тях. „Е, сега поне знам, че куршумът те поваля преди да чуеш изпукването на пистолета“ — помисли си Джек, докато теглеше Ричард към лодката.

— Тръгвай, не се бави — бързо рече Спийди. — След тридесет секунди куршумите ще завалят тук кат дъжд. Стой зад вълнолома, докат можеш, и после сечи направо. Вземи го, Джек!

Втори куршум се разплеска в пясъка пред малкия им редут и Джек хвърли на Спийди безумно уплашен поглед. После натика Ричард в предната част на лодката и се зарадва, когато видя, че приятелят му показва достатъчно признаци на разум, за да се вкопчи и да се държи за гумената шия на кобилата. Спийди вдигна дясната си ръка с жест, изразяващ сбогуване и благословия. Както стоеше на колене, Джек блъсна лодката и я запрати почти до водата. Чу нов писък на свирката и се изправи. Още тичаше, когато лодката пльосна във водата. Успя да се намести в нея мокър до кръста.

Загреба усилено покрай вълнолома. Когато стигна до края му, зави и навлезе в открити води.

4.

Продължаваше да гребе съсредоточено, твърдо решил да не разреши на мозъка си да обмисля въпроса какво ще прави, ако хората на Морган са убили Спийди. Трябваше да стигне под колоните и толкоз. Един куршум удари водата на около два метра вляво и се разхвърчаха пръски. Чу как друг с изсвирване рикошира от вълнолома. Гребеше напред с всички сили.

Загуби представа за времето. В един миг се претърколи във водата и доплува до задната част на лодката, за да я бута по-бързо напред с ножичното движение на краката си. Едва забележимо течение го носеше към целта му. Най-сетне колоните започнаха — високи дървени диреци с дебелината на телефонни стълбове. Джек вдигна брадичка над водата и видя и самият огромен хотел да стърчи над широката черна тераса, надвиснала над океана. Погледна назад и вдясно, но Спийди сякаш не помръдваше. Или напротив? Ръцете на негъра изглеждаха различни. Може би…

На тревистия склон зад редицата порутени къщурки цареше суматоха. Джек погледна нагоре и видя, че четирима от мъжете с черни костюми бързат към плажа. Една вълна удари лодката и почти я изтръгна от ръцете му. Ричард изстена. Двама от мъжете сочеха към него. Устите им се движеха. Втора висока вълна разклати лодката. Май имаше опасност да избута и нея, и Джек Сойер обратно на брега.

„Вълна ли? — помисли си Джек. — Каква вълна?!“

Погледна напред над лодката, веднага щом тя отново хлътна в ниското. Широкият сив гръб на нещо твърде огромно, за да бъде проста риба, тъкмо потъваше под повърхността. Акула? Джек сериозно се обезпокои за двата си пляскащи крака. Пъхна глава под водата. Страхуваше се, че ще види как дълъг стомах с форма на пура плува насреща му, оголил остри зъби.

Не видя — поне не точно образа, нарисуван от въображението му, но видяното го смая.

Водата, която сега изглеждаше много дълбока, бъкаше като аквариум, въпреки че не я населяваше нито една риба с нормален размер или описание. В този аквариум плуваха само чудовища. Под краката му се движеше цяла зоологическа градина от огромни, отвратително грозни животни. Сигурно са били под него и лодката, още откакто водата бе станала достатъчно дълбока, за да ги приюти, понеже сега накъдето и да погледнеше, виждаше цели тълпи от тях. Нещото, което бе уплашило вълкодлаците-ренегати плавно се носеше на десет стъпки под него и бе дълго колкото пътуващ на юг товарен влак. Докато го наблюдаваше, то започна да се издига нагоре. Ципата върху очите му премигна. Дългите мустаци, растящи около хищната му уста, се носеха далеч назад покрай тялото му. Джек си помисли, че самата уста прилича на врати на асансьор. Създанието се плъзна покрай него, тласна го към хотела с теглото на водата, която изместваше, и подаде муцуна над повърхността. Профилът му приличаше на профила на неандерталец.

„Блоут и неговите хора трябва да стоят далеч от водата“ — бе казал Спийди и се беше засмял.

Силата, затворила талисмана в черния хотел, бе населила водата с тези същества, за да е сигурно, че нежеланите посетители ще бъдат държани далеч. И Спийди бе знаел това. Огромните тела на животните внимателно прибутваха лодката все по-близо и по-близо към колоните, но вълните, създавани от тях, пречеха на Джек да придобие цялостна представа за ставащото на брега.

От гребена на една вълна видя как Сънлайт Гардънър стои с развяна от вятъра коса до черната ограда и се прицелва с дълга ловджийска пушка. Лодката се хлъзна между две вълни. Куршумът изшумоля като прелитащо колибри високо над главата на Джек. След това се чу и самият изстрел. Следващия път, когато Гардънър стреля, едно подобно на триметрова риба животно с огромна като корабно платно перка се надигна от водата и спря куршума. С едно-единствено движение животното се преобърна назад и отново се плъзна във водата. Джек видя зейналата отстрани на тялото му дупка. Когато следващата вълна го издигна върху гребена си, Гардънър тупкаше през плажа, очевидно насочил се към мотел „Кингсланд“. Гигантската риба продължаваше да блъска лодката към колоните.

5.

Спийди бе казал, че има стълба, и в мига, в който Джек се озова под широката тераса, той започна да се взира в мрачината, за да я открие някъде между четирите реда дебели, плътно покрити с ракообразни и водорасли подпорни стълбове. „Ако стълбата е била монтирана по времето, когато е строена терасата, тя би могла да се окаже напълно безполезна сега“ — помисли си Джек. Понеже едва ли щеше да бъде лесно да се различи дървена стълба, обрасла с водорасли и ракообразни животинки. Големите стълбове сега бяха много по-дебели отколкото бяха били навремето. Джек се надигна, опря лакти на дъното на лодката и с помощта на дебелата гумена опашка успя да се прехвърли вътре. Зъбите му тракаха. Разкопча мократа си риза — същата, която бе с един номер по-малка от неговия размер и която Ричард му бе дал от другата страна на Прокълнатите земи — и я пусна на дъното на лодката. Събу подгизналите си чорапи и ги хвърли върху ризата. Ричард седеше превит към коленете си откъм носа на лодката със затворени очи и стиснати устни.

— Търсим стълба — каза Джек.

Ричард отговори с едва забележимо поклащане на глава.

— Ще можеш ли да се изкачиш по стълба, Ричи?

— Може би — прошепна той.

— Е, тя трябва да е някъде тук. Сигурно е прикрепена към някоя от колоните.

Като гребеше с две ръце, Джек придвижи лодката между две колони от първия ред. Зовът на талисмана вече се носеше неспирно — толкова силен, сякаш би могъл да го измъкне от лодката и да го спусне право върху терасата. Момчетата напредваха между първия и втория ред стълбове. Над тях тъмнееше тежката тераса. Тук, както и отвън, във въздуха просветваха, трепваха и угасваха червени пламъчета. Джек изчисли, че има (четири реда с по пет стълба във всеки) общо двадесет места, на които би могла да бъде стълбата. Поради тъмнината под терасата и множеството коридори между стълбовете, лутането му приличаше на обиколка из Римските катакомби.

— Не ни застреляха — констатира Ричард. Със същия тон би могъл да каже: „Хлябът в магазина е свършил.“

— Имахме си неочаквани помощници. — Джек погледна приятеля си, който седеше с подпряна върху коленете глава. Бе изключено Ричард да се изкачи по каквато и да било стълба, освен ако той не успееше някак си да го съживи. — Приближаваме се към колона. Наведи се напред и ни отблъсни от нея, моля те.

— Какво?

— Постарай се да предотвратиш блъсването на лодката в колоната — повтори Джек. — Хайде, Ричард. Имам нужда от помощта ти.

Изглежда подействува. Ричард отвори лявото си око и обви дясната си ръка около гумения нос на лодката. Когато се доближиха до дебелия стълб, той протегна лявата си ръка, за да ги отблъсне. В този миг нещо откъм колоната измляска, сякаш нечии лигави устни шумно се разтвориха.

Ричард изсумтя и отдръпна ръка.

— Какво беше това? — попита Джек, но не се наложи Ричард да му отговаря. Вече и двете момчета виждаха плужестите създания, прилепили се по подпорните стълбове. Очите им бяха затворени, устите им — също. Те възбудено започнаха да променят положението си върху колоните, като тракаха със зъби. Джек спусна ръце във водата и насочи носа на лодката покрай стълба.

— О, Господи — възкликна Ричард, втренчил взор в пълните със зъби устички без бърни. — Господи, не мога да понеса…

— Трябва да го понесеш, Ричард — заяви Джек. — Не чу ли какво каза Спийди на плажа? Той може би вече е мъртъв и ако това е така, значи е умрял единствено защото е искал да бъде сигурен, че аз знам, че ти трябва да влезеш в хотела!

Ричард отново бе затворил очи.

— Хич не ме е еня колко плужека ще трябва да убием, за да се качим по стълбата, но ти също ще го направиш, Ричард. Това е положението.

— Върви по дяволите! Откъде-накъде ще ми говориш по този начин! Повръща ми се от високомерието ти! До гуша ми дойде от надменността ти! Знам, че ще се кача по стълбата, където и да е тя. Изгарям от температура, но ще се кача по проклетата стълба. Просто не знам дали мога да понеса това. Така че върви по дяволите! — Ричард избълва цялата си реч със затворени очи. Насили се и отново ги отвори. — Много ти здраве!

— Имам нужда от теб — каза Джек.

— Много ти здраве. Ще се кача по проклетата стълба, гадняр такъв!

— В такъв случай най-добре да я намеря — въздъхна Джек, блъсна лодката напред към следващия ред стълбове и я видя.

6.

Стълбата висеше право надолу между два от вътрешните редове от колони и завършваше на около метър над водата. В тъмнината приличаше на стълба-призрак — почти невидима. Смътно очертаният над нея правоъгълник навеждаше на мисълта, че отворът към терасата е затворен с капак.

— Ето я, Ричи — каза Джек и внимателно насочи лодката покрай следващата колона, като внимаваше да не я закачи. Стотици плужести създания висяха по нея,оголили зъбите си. След секунди конската глава в предната част на лодката се плъзна под стълбата. Джек се протегна и хвана най-долното стъпало. Преметна единия от ръкавите на мократа си риза през него и го завърза, после стегна другия около гумената опашка до себе си. Поне лодката щеше да бъде тук, ако някога излезеха от хотела. Устата му изведнъж пресъхна. Талисманът пропя. Викаше го. Джек внимателно се изправи в лодката, без да изпуска стълбата.

— Първо ти — каза той. — Няма да бъде лесно, но аз ще ти помогна.

— Нямам нужда от помощта ти — сопна се Ричард. Изправи се, олюля се и едва не преобърна лодката.

— По-полека!

— Нямам нужда от съветите ти. — Ричард разпери ръце и запази равновесие. Бе стиснал уста и сякаш се страхуваше да диша. Пристъпи напред.

— Добре.

— Гадняр. — Ричард изнесе левия си крак напред, вдигна дясната си ръка и премести и десния. Примижал, улови стълбата с две ръце.

— Видя ли бе!

Джек кимна и разпери ръце, за да покаже, че няма да го обижда с предложения за физическа помощ.

Ричард се набра на ръце, краката му се плъзнаха напред и повлякоха лодката със себе си. След секунда горната половина на тялото му висеше над водата и само ризата на Джек предотврати изплъзването на лодката изпод краката му.

— Помощ!

— Бутни с крака назад.

Ричард се подчини и след секунда отново стоеше прав и дишаше тежко.

— Дай да ти подам ръка, става ли?

— Става.

Джек допълзя до него и внимателно се изправи. Ричард отново хвана с две ръце най-долната пречка. Трепереше. Джек подпря кльощавите му хълбоци.

— Сега ще те повдигна нагоре. Опитай се да не размахваш крака. Просто се набери, докато опреш коляно в пречката, но първо се хвани с ръце за следващата.

Ричард отвори едно око и изпълни указанията.

— Готов ли си?

— Давай.

Лодката се плъзна напред, но Джек избута Ричард достатъчно високо и той без проблем намести дясното си коляно върху най-долната пречка. След това Джек хвана страните на стълбата и използува цялата сила на ръцете и краката си, за да закрепи лодката. Ричард сумтеше и се опитваше да качи и другото си коляно върху стъпалото. След секунда успя. След още две секунди стоеше прав върху стълбата.

— Не мога да продължа — каза той. — Джек, май ще падна. Зле ми е.

— Само още малко, моля те. Моля те, Ричард. И ще мога да ти помогна.

Ричард премести ръцете си на следващата пречка. Джек погледна към терасата и реши, че стълбата е висока поне десет метра.

— Сега стъпи с крака. Моля те, Ричард.

Ричард бавно намести първо единия, а след това и другия си крак върху втората пречка.

Джек сложи ръцете си отстрани на краката му и се повдигна нагоре. Лодката бавно описа полукръг, но той вдигна колене и след секунди стоеше стабилно върху най-долната пречка. Завързана с ризата му, лодката мързеливо се върна като куче на каишка.

На една трета от пътя нагоре Джек трябваше да обвие ръка около кръста на Ричард и да го крепи да не падне в черната вода.

Най-сетне очертаният в черното дърво квадрат на капака бе точно над главата на Джек. Той притисна изпадналия в несвяст Ричард към себе си, за да може да държи него и стълбата само с лявата си ръка. После протегна дясната и опита капака. „Ами ако е закован?“ Но капакът незабавно се повдигна и се отметна върху терасата. Джек здраво стисна Ричард под мишниците с лявата си ръка и го изтегли през дупката.