Метаданни
Данни
- Серия
- Талисманът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Talisman, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жана Димитрова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Дарк фентъзи
- Роман за съзряването
- Фантастика
- Фентъзи
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 62 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
ТАЛИСМАНЪТ. 1993. Изд. Плеяда, София. Биб. Стивън Кинг, №10. Роман. Превод: от англ. Жана ДИМИТРОВА [The Talisman / Stephen KING & Peter STRAUB]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 670. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-409-013-0 (грешен)
През 2002 год. има преиздание в същия вид.
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Талисманът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Талисманът | |
The Talisman | |
Автор | Стивън Кинг Питър Строб |
---|---|
Първо издание | 1983 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър фентъзи |
Вид | роман |
Следваща | Черният дом |
ISBN | ISBN 0-670-69199-2 |
„Талисманът“ (на английски: The Talisman) е роман на ужасите от Стивън Кинг и Питър Строб.
Сюжет
Главният герой е момче, чиято майка е смъртно болна. Решено да я спаси, то тръгва да търси Талисмана — амулет със свръхестествени възможности. За да го намери, то трябва да премине през Териториите — странна местност, която се намира извън познатия ни свят. След премеждия, срещи с приятели и врагове то успява да постигне целта си.
Външни препратки
- „Талисманът“ в Internet Movie Database
- База данни, съдържаща описателна биография, история на издаването, рецензии и литературна критика върху романа на Кинг и Строб „Талисманът“ Архив на оригинала от 2014-01-07 в Wayback Machine.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Джек в сандъка
1.
Следващата нощ прекараха в развалините на някаква полуизгоряла къща с обширна ливада от едната страна и малка горичка от другата. На срещуположния край на ливадата имаше някаква ферма, но Джек реши, че ще бъдат в безопасност, ако са достатъчно тихи и стоят предимно вътре. След като слънцето залезе, Вълк се запъти към горичката. Тръгна бавно между дърветата с лице, наведено към земята. Преди Джек да го изгуби от поглед, той си помисли, че прилича на късоглед човек, търсещ изпуснатите си очила. Хванаха го нервите (непрекъснато си представяше, че Вълк се е хванал в капан, че се е хванал в капан и с непоколебима решителност, без да издаде звук, прегризва собствения си крак…), но най-сетне Вълк се появи с почти изправен вървеж, стиснал в двете си ръце растения, чиито корени се поклащаха под свитите му юмруци.
— Какво носиш, Вълк? — попита Джек.
— Лекарство — мрачно отвърна Вълк. — Но не е много добро, Джек. Вълк! Нищо не е много добро във вашия свят.
— Лекарство ли? Какво имаш предвид?
Но Вълк не пожела да даде повече обяснения. Извади две кибритени клечки от горния джоб на гащеризона си, запали огън, погрижи се да няма дим и попита Джек дали би могъл да намери канче. Джек откри празна кутийка от бира, захвърлена в един ров край къщата. Вълк я помириса и сбърчи нос.
— Много лошо мирише. Имам нужда от вода, Джек. Чиста вода. Ако си много изморен, ще отида аз.
— Вълк, искам да знам какво си намислил.
— Аз ще отида — каза Вълк. — Точно през ливадата има някаква ферма. Вълк! Там ще има вода. Ти почивай.
Джек си представи как жената на фермера поглежда през кухненския прозорец, докато приготвя вечерята, и вижда Вълк да се движи дебнешком из двора с бирена кутийка в едната космата лапа и китка корени и билки в другата.
— Аз ще отида — каза той.
Фермата не беше на повече от петстотин метра от бивака им, топлите й жълти светлини съвсем ясно се виждаха през ливадата. Джек отиде, безпрепятствено напълни кутийката от някаква чешма под сайванта и тръгна обратно. Когато прекоси ливадата наполовина, забеляза сянката си и погледна нагоре към небето.
Луната, вече почти пълна, се носеше по източния хоризонт. Притеснен, Джек се върна при Вълк и му даде кутийката с водата. Вълк я подуши, отново сбърчи нос, но не каза нищо. Сложи я на огъня и започна да пуска през дупчицата дребни късчета от растенията, които беше набрал. След около пет минути започна да излиза пара и се разнесе ужасна смрад. Джек потрепера. Изобщо не се съмняваше, че Вълк ще поиска от него да изпие цялата тази гадост, нито пък изпитваше съмнения, че тя ще го убие. Бавно и мъчително, най-вероятно.
Джек затвори очи и захърка високо и театрално. Ако Вълк си помисли, че той спи, в никакъв случай няма да го събуди. Никой не буди болни хора, нали? А Джек наистина беше болен, привечер температурата му отново се бе върнала и разтресла яростно цялото му тяло. И въпреки че през всичките му пори се лееше пот, непрекъснато го обливаха студени вълни.
Погледна през спуснатите си клепки и видя, че Вълк отмества кутийката встрани, за да се охлади, сяда край нея и вперва очи в небето, обхванал колене с косматите си ръце, с унесено и някак си прекрасно лице.
„Гледа луната“ — помисли си Джек и потръпна от страх.
„О, ние не се приближаваме до стадото, когато се променяме. Добри ми Язон! Не, разбира се! Та ние ще ги изядем!“
„Вълк, кажи ми, аз ли съм стадото сега?“
Джек потрепера.
След пет минути — когато той наистина започваше да се унася — Вълк се наведе над кутийката, помириса я, кимна, взе я и се приближи до мястото, където, подпрял глава на паднала, почерняла от огъня греда, подложил под врата си свита на топка риза, лежеше той. Джек стисна очи и поднови хъркането.
— Хайде, Джек — развеселено каза Вълк. — Знам, че си буден. Не можеш да измамиш Вълк.
Момчето отвори очи и го погледна с мрачно негодувание.
— Как разбра?
— Хората имат различна миризма, когато спят и когато са будни. Даже Странниците би трябвало да го знаят, нали?
— Така си мислиш.
— Както и да е. Сега трябва да изпиеш това. Лекарство е. Надигай го, Джек, точно тук и сега.
— Не искам. Мирише отвратително. На блато.
— Джек, ти също не миришеш добре.
Момчето го погледна, но не каза нищо.
— Да — кимна Вълк. — На болест. И миризмата става все по-лоша. Още не е отчайващо лоша, още не, но… Вълк!… наистина ще стане, ако не вземеш малко лекарство.
— Вълк, обзалагам се, че нямаш равен при подушването на билки и разни такива в Териториите, но сега си в Страната на лошите миризми, не забравяй това! Да не би да си набрал спореж и отровен шмак и фий и…
— Набрал съм само добри неща — прекъсна го Вълк. — Само дето не са достатъчно силни, Бог да ги порази. — После го погледна замислено. — Не всичко мирише лошо тук, Джек. Има и добри миризми. Но добрите миризми са като билките. Слаби! Мисля си, че са били по-силни някога.
Вълк отново мечтателно се бе загледал в луната и Джек усети, че пак го обзема предишното безпокойство.
— Мога да се обзаложа, че това е било добро място някога — въздъхна Вълк. — Чисто и пълно със сила…
— Вълк — тихичко започна Джек, — Вълк, козината се върна върху дланите ти.
Вълк се сепна и го погледна. За миг му се стори — може би трескавото му въображение реши така, но и да не се дължеше на температурата, наистина беше само за миг — че Вълк го гледа с безжизнен, гладен поглед. После трепна, сякаш се отърсваше от някакъв лош сън.
— Да. Но не искам да говоря за това. Не искам и ти да говориш за него. То няма значение. Още не. Вълк! Сега си изпий лекарството, Джек. Това е всичко, което трябва да направиш.
Вълк очевидно нямаше да се примири с отрицателен отговор. Ако Джек откажеше да го изпие, той просто щеше да сметне за свой дълг да отвори стиснатите му челюсти и да го излее в гърлото му.
— Не забравяй, че ако това ме убие, ще останеш сам — мрачно каза Джек и взе кутийката. Тя още беше топла.
Върху лицето на Вълк се появи изражение, говорещо за ужасно страдание. Той побутна кръглите очила върху носа си.
— Не искам да те нараня, Джек. Вълк никога не иска да нарани Джек. — Изражението му бе така отчаяно и нещастно, че би било направо комично, ако не беше искрено.
Джек се предаде и изпи съдържанието на кутийката. Нямаше начин да устои на изпълненото с искрена болка изражение. Вкусът бе точно толкова ужасен, колкото си беше представял… „и не потрепера ли за миг светът? Не потрепера ли така, сякаш той ей сега ще се пренесе обратно в Териториите?“
— Вълк! — изкрещя Джек. — Вълк, хвани ме за ръката!
Вълк го направи. Изглеждаше едновременно загрижен и развълнуван.
— Какво има, Джек? Джеки?
Вкусът на лекарството бавно изчезваше от устата му. В същото време усети леко затопляне в стомаха — същото като затоплянето след глътка коняк в редките случаи, когато Лили му беше разрешавала да си близне за опит. И светът около него отново стана стабилен. Лекото потреперване може би беше било само плод на въображението му… но Джек не мислеше така.
„Ние почти го направихме. Или поне бяхме много близо до това. Може би ще успея да го направя и без вълшебния сок… може би ще успея!“
— Джек! Какво има?
— Нищо. Просто се чувствувам по-добре — каза той и дори смогна да се усмихне. — Чувствувам се по-добре и това е всичко. — Откри, че наистина е така.
— И миризмата ти е по-добра — радостно се засмя Вълк. — Вълк! Вълк!
2.
На следващия ден продължи да се подобрява, но все още се чувствуваше слаб. Вълк го носи на конче и понапреднаха незначително в западна посока. Привечер започнаха да търсят място за пренощуване. В някакво малко, мръсно дере Джек съзря дървена барака, заобиколена от купища боклуци и изкривени джанти. Вълк мълчаливо се съгласи. През целия ден беше бил тих и мрачен.
Джек заспа почти веднага и се събуди към единадесет, понеже му се пишкаше. Огледа се и видя, че Вълк го няма. Помисли си, че е отишъл да търси още билки, за да му предпише нова ударна доза. Джек сбърчи нос, но ако Вълк пожелаеше той пак да пие от същата гадост, щеше да го направи. И после със сигурност щеше да се почувствува още по-добре.
Излезе навън и заобиколи бараката — високо, слабо момче със спортни гащета, незавързани кецове и разкопчана риза. Докато пишкаше (наистина доста дълго, както му се стори), разглеждаше небето. Беше една от измамно топлите нощи, които понякога спохождат районите от средния запад през октомври и началото на ноември, дни преди зимата да нанесе жестокия си удар. Топлината бе почти тропическа, а лекият ветрец приличаше на същинска милувка.
Високо горе плуваше луната — бяла, кръгла и прекрасна — и хвърляше ясна и в същото време измамно зловеща светлина, сякаш искаше едновременно да освети и помрачи всичко. Джек се втренчи в нея като хипнотизиран.
„О, ние не се приближаваме до стадото, когато се променяме. Добри ми Язон! Не, разбира се!“
„Вълк, аз ли съм стадото сега?“
От луната го гледаше някакво лице. Джек не се учуди, когато откри, че това е лицето на Вълк… само че то не беше широко, открито и малко изненадано и от него не лъхаше доброта и простота.
Лицето горе бе тясно и свъсено, тъмнееше покрито с косми, но не те му придаваха зловещ и мрачен вид. Не. То просто бе мрачно от нетърпение, от нетърпение и напрегнато очакване.
„Ние не се приближаваме до тях, ние ще ги изядем, ще ги изядем, ние ще ги изядем, Джек, когато се променяме, ще…“
Лицето върху луната, изрязано от светлосенки, беше лицето на ръмжащ звяр, наклонил глава току преди скока, а отворената му уста бе пълна със зъби.
„Ние ще ги изядем ще ги убием ще ги убием убием убием убием…“
Нечий пръст докосна рамото на Джек и бавно се плъзна надолу чак до кръста му.
Момчето, което се беше изпишкало, но продължаваше да стои и да гледа луната, хванало пениса си с палец и показалец, усети, че от него избликва нова, силна струя урина.
— Уплаших те — каза Вълк зад гърба му. — Съжалявам, Джек. Бог да ме порази.
Но за миг на Джек му се стори, че Вълк не съжалява. За миг имаше чувството, че Вълк се хили. И изведнъж го споходи внезапна увереност, че ще бъде изяден. „Къщичка от тухли? — несвързано си помисли той. — Че аз нямам дори къщичка от слама, към която да затичам!“
Уплаши се и пламна от ужас — по-изгарящ от треска, по-изгарящ от най-високата температура.
„Кой се страхува от сивия вълк, страшния вълк, големия вълк…“
— Джек?
„Аз, самият аз, о, Господи, аз се страхувам…“
Лицето на Вълк, по което, когато вървяха към бараката и легнаха да спят, едва се забелязваха наболи косъмчета, сега беше покрито с гъста брада. И тя започваше толкова високо от скулите, че човек имаше чувството, че космите й поникват чак от слепоочията. Очите му ярко грееха в оранжево-червено.
— Вълк, добре ли си? — с дрезгав, задъхан шепот попита Джек. Не можеше да говори по-високо.
— Да — отвърна Вълк. — Тичах с луната. Беше прекрасно. Тичах… и тичах… и тичах. Но сега съм добре, Джек. — Вълк се усмихна, за да покаже колко е добре, и откри пълна с гигантски, кръвожадни зъби уста. Джек се отдръпна онемял от страх. Имаше чувството, че е надзърнал в разтворената паст на чудовище от фантастичен филм на ужасите.
Вълк забеляза изражението на момчето и загрубелите му, окосмени черти се сгърчиха тревожно. Но под тревогата — и то не много под нея — надничаше нещо друго. Нещо, което се забавляваше и се хилеше и показваше зъбите си. Нещо, което би преследвало жертвата си, докато от ужас не й потече кръв от носа. Нещо, което би се забавлявало, докато тя стене и се моли. Нещо, което би изкормило пищящата си жертва с радостен смях.
То би се смяло, дори ако той самият е жертвата.
Особено ако той е жертвата!
— Джек, съжалявам — каза Вълк. — Времето… идва. Трябва да направим нещо. Утре… Ще трябва… наистина ще трябва… — Вдигна очи нагоре и замечтаното, хипнотизирано изражение се разстла върху лицето му, докато оглеждаше небето.
После вдигна глава и зави.
И Джек сякаш чу — много отдалече — как вълкът от луната му отвръща с вой.
И в душата му отново се прокрадна ужас и го обхвана тихо и напълно.
Тази нощ Джек не можа да заспи повече.
3.
На следващия ден Вълк беше по-добре. Малко по-добре, общо взето, но бе почти болен от напрежение. Докато се опитваше да каже на Джек какво трябва да се направи, доколкото можеше, разбира се, високо горе забуча реактивен самолет. Вълк скочи, втурна се навън, започна да вие след него и размаха юмруци към небето. Косматите му крака отново бяха боси. Бяха се подули и разцепили евтините мокасини.
Опита се да каже на Джек какво да направи, но се водеше само по стари предания и мълви. Знаеше какво представлява промяната в неговия собствен свят, но имаше чувството, че в страната на Странниците тя би могла да бъде много по-лоша — по-силна и далеч по-опасна. Вече усещаше това. Чувствуваше как тази сила се промъква в него и го обхваща, и знаеше, че довечера, когато изгрее луната, тя непреодолимо ще го повлече.
И си повтаряше отново и отново и отново, че не иска да нарани Джек, че би предпочел да убие себе си, отколкото да нарани Джек.
4.
Най-близкото градче беше Дейлвил. Джек се добра до него малко след като часовникът на общината удари обяд и влезе направо в железарския магазин. Бе мушнал ръка в джоба на панталоните си и докосваше навитите на рулце банкноти.
— Мога ли да ви помогна с нещо, синко?
— Да, господине. Искам да купя катинар.
— Ами ела насам и ги разгледай. Имам най-различни. Какъв по-точно искаш?
— Голям — отвърна Джек и погледна продавача с помръкналите си, обезпокоени очи. Лицето му бе измършавяло, но все още убедително със странната си красота.
— Голям, значи — замислено повтори продавачът. — И за какво ти трябва, ако мога да попитам?
— За кучето ми — твърдо отвърна Джек. История. Винаги искаха история. Докато вървеше насам по пътя от бараката, в която бяха прекарали последните две нощи, беше си приготвил настоящата. — Трябва ми, за да си заключвам кучето. Хапе.
5.
Катинарът, който си избра, струваше десет долара и го остави с още приблизително толкова в джоба. Заболя го, когато чу цената. Понечи да избере по-евтин… но си спомни как бе изглеждал Вълк предишната нощ, докато виеше срещу луната, а от очите му излизаха оранжеви пламъци.
Плати десетте долара.
Вдигаше палец пред всяка профучаваща кола. Бързаше да се прибере в бараката. Нито една не спря. Може би изглеждаше твърде обезумял, прекалено френетичен. Със сигурност се чувствуваше обезумял и френетичен. Вестникът, който продавачът му бе разрешил да прегледа, обещаваше залез в шест следобед, точно в шест. Изгревът на луната не се съобщаваше, но Джек предполагаше, че ще бъде най-късно в седем. Вече беше един, а той изобщо нямаше представа къде би могъл да затвори Вълк през нощта.
„Трябва да ме заключиш, Джек — бе му казал той. — Трябва да ме заключиш и то добре. Понеже изляза ли, ще разкъсам всичко, което мога да догоня и да сграбча. Дори теб, Джек. Дори теб. Така че трябва да ме заключиш и да ме държиш затворен, независимо от това какво правя или какво казвам. Три дни, Джек, докато луната започне да намалява отново. Три дни… а даже и четири, ако не си напълно сигурен.“
Да, но къде? Мястото трябва да бъде далеч от хора, та никой да не може да чуе Вълк, ако — когато, неохотно се поправи той, — започне да вие. Освен това трябва да бъде много по-стабилно от бараката, в която бяха отседнали. Защото дори да заключи вратата й с чудесния десетдоларов катинар, Вълк като нищо ще разбие задната й стена и ще се измъкне оттам.
Къде?
Представа нямаше, но знаеше, че има шест часа, за да открие подходящо място, а… може би дори по-малко.
Джек почти затича.
6.
Бяха минали покрай няколко празни къщи, докато се придвижваха насам, дори бяха нощували в едната от тях. На връщане от Дейлвил Джек през цялото време се оглеждаше с тайната надежда, че ще забележи признаците, говорещи за липса на обитатели — прозорци без пердета и надпис „Продава се“, неокосена предна ливада и атмосфера на безжизненост и пустота, така характерна за необитаемите къщи. И през ум не му минаваше, че може да заключи Вълк в спалнята на някоя фермерска къща за трите дни на неговата промяна. Той като нищо би разбил вратата й. Но фермерските къщи имаха вкопани в земята изби и те биха свършили работа.
Яка дъбова врата, стабилно закрепена направо в тревиста могила, както някои врати в приказките, а зад нея помещение без стени или таван — същинско подземие, пещера, през която никое живо същество не би могло да си прокопае път за по-малко от месец. Ето такава изба ще успее да задържи Вълк затворен, а пръстените стени и под няма да му дадат възможност да се нарани.
Но празните фермерски къщи с пръстените изби се намираха на петдесет-шестдесет километра зад тях. Изобщо не биха успели да стигнат дотам за времето, което оставаше до изгрева на луната. Освен това едва ли Вълк все още имаше желание специално да търчи петдесет километра с единствената цел да се пъхне без храна в някакъв строг тъмничен затвор само часове преди промяната си!
Ами ако се предположи, че вече е късно, че е минало твърде много време? Ако се допусне, че Вълк просто е настръхнал от нетърпение и откаже каквото и да било затворничество? Какво ще стане, ако скритата страна на характера му — закопняла за забавления, кръвожадна и лакома — е взела превес, излязла е от дълбините и вече е започнала да оглежда странния нов свят и да се чуди къде се крие храната? В такъв случай грамадният катинар, заплашващ да разпори шевовете на джоба му, ще бъде абсолютно безполезен.
Джек осъзна, че би могъл просто да направи кръгом, да се върне в Дейлвил и да продължи нататък. След ден или два ще бъде близо до Лапел или Сисероу, ще поработи един следобед в някоя закусвалня или ще се цани за няколко часа като фермерски работник, ще изкара няколко долара или поне ще изкрънка едно-две безплатни яденета и през следващите няколко дни като нищо ще се добере до границата с Илиной. Смяташе, че после ще бъде лесно. Не че имаше някаква представа как ще го направи, но просто бе напълно сигурен, че може да стигне до Спрингфийлд и училището „Тейър“ само за ден или два, след като вече е пресякъл границата на Илиной.
И докато се колебаеше, застанал на пътя на половин километър от бараката, Джек озадачено се запита как ли би могъл да обясни Вълк на Ричард Слоут. На своя стар приятел Ричард с неговите кръгли очила, вратовръзки и елегантни кожени обувки. Та той, макар и много интелигентен, бе някак си прекалено разумен, прекалено практичен и трезвомислещ. Щом нещо не може да се види, значи не съществува. Ричард никога не се бе интересувал от приказки като дете, беше останал напълно безразличен към филмите на Дисни за кръстници-вълшебници, които превръщат тиквите в карети, и за зли царици, притежаващи говорещи огледала. Подобни измислици бяха твърде абсурдни, за да впримчат шестгодишното (или осемгодишното, или десетгодишното) въображение на Ричард — за разлика, да речем, от един фотоапарат или електронен микроскоп. Ентусиазмът на Ричард възторжено бе прегърнал кубчето на Рубик, което той успяваше да нареди за по-малко от деветдесет секунди, но Джек не смяташе, че би отишъл толкова далеч, че да приеме един сто и деветдесет сантиметров шестнадесетгодишен вълкодлак.
За миг Джек безпомощно се подвоуми на пътя, за миг почти си помисли, че ще може да зареже Вълк и да продължи пътуването си към Ричард и след това към талисмана.
„Ами ако аз съм стадото?“ — мълчаливо се запита той. И в съзнанието му изплува гледката как Вълк тича надолу по брега след бедните си, уплашени до смърт животни и се хвърля във водата, за да ги спаси.
7.
Бараката беше празна. Още щом видя, че вратата зее отворена, той разбра, че Вълк се е запилял нанякъде, но се смъкна надолу в дерето и си проправи път през боклуците. Струваше му се невероятно Вълк да се е отдалечил сам на повече от дузина крачки, но май точно така бе станало.
— Върнах се — извика Джек. — Хей, Вълк. Донесох катинара.
Знаеше, че никой няма да му отвърне, и един поглед в бараката бе достатъчен, за да потвърди това. Раницата му лежеше на малка дървена пейка до купчина долнопробни криминални списания от 1973 година. В единия ъгъл на тъмната дървена барака на купчина бяха нахвърлени различни по дължина сухи клони, сякаш някой преди време без ентусиазъм бе направил опит да се запаси с дърва за горене. Иначе бараката бе съвсем гола. Джек отстъпи от зейналата врата и безпомощно огледа дерето.
Между бурените тук-там бяха разпръснати стари автомобилни гуми, връзка избелели и полуизгнили политически брошури, върху които още се разчиташе името Лугар, нащърбен синьо-бял регистрационен номер на кола от Кънектикът, бирени бутилки със съвсем избелели етикети… нямаше го само Вълк. Джек вдигна ръце пред устата си и се провикна:
— Вълк! Хей, Вълк! Върнах се.
Не очакваше отговор и не го получи. Вълк беше изчезнал.
— Диването му с диване! — промърмори момчето и подпря ръце на кръста си. Връхлетяха го противоречиви емоции — раздразнение и облекчение, безпокойство и страх. Вълк си бе тръгнал, за да спаси живота му — това би трябвало да означава внезапното му изчезване. Веднага след тръгването му за Дейлвил неговият спътник беше офейкал. Бе побягнал с неуморимите си крака и досега се е отдалечил на доста километри и чака да се покаже луната. Досега Вълк би могъл да стигне къде ли не.
Тези предположения бяха част от безпокойствата на Джек. Вълк би могъл да е в гората, която се мержелееше в другия край на голямата нива, граничеща с дерето, а самата гора сигурно бъкаше от зайци и полски мишки и каквото друго живееше там: къртици и язовци и разните му пернати. Което би било превъзходно. Но, от друга страна, където и да се намираше, Вълк просто би могъл да се нахвърли на добитък и да се изложи на опасност. Или дори да нападне някой фермер и семейството му. А най-лошото би било, ако се е насочил към някой от градовете на север. Джек не можеше да бъде сигурен, но си мислеше, че един вълкодлак, превърнал се в истински вълк, сигурно ще бъде в състояние да избие поне половин дузина хора, преди някой най-накрая да го застреля.
— По дяволите! Три пъти по дяволите! — извика момчето и се закатери по срещуположния склон на дерето. Не се надяваше да види Вълк, най-вероятно никога нямаше да го срещне отново. И след три-четири дни във вестника на някое малко градче по пътя ще открие ужасяващо описание на клането, причинено от огромен вълк, появил се на главната улица да търси храна. И ще има изброени имена. Още имена като Тилке, Хайдъл, Хейгън…
Първо погледна към пътя с надеждата, че ще види как огромната фигура на Вълк се клати на изток с цел да не срещне връщащия се от Дейлвил Джек. Ширналият се път бе безлюден като бараката.
Естествено.
Слънцето, не по-лош часовник от този на китката му, бе тръгнало надолу към хоризонта.
Отчаян, Джек се обърна към нивата, в чийто край се мержелееше гората. Помръдваха само върховете на стърнищата, превиваха се под засилващия се студен вятър.
„Преследването на вълка-убиец продължава“ ще гласи някое заглавие след два-три дни.
После някакъв голям кафяв пън в края на гората наистина помръдна и Джек осъзна, че това е Вълк. Беше клекнал и се взираше в него.
— Ама и ти си един опак кучи син! — облекчено въздъхна момчето и изведнъж разбра, че част от него тайно се е радвала на изчезването на Вълк. Тръгна към него.
Вълк не помръдна, но някак си се напрегна — застана нащрек като наелектризиран. Следващите стъпки на Джек изискваха повече кураж.
След двадесетина метра забеляза, че Вълк бе продължил да се променя. Козината му бе станала по-гъста, по-дълга и изглеждаше сякаш измита и изсушена със сешоар, а брадата му вече като че ли наистина започваше под самите очи. Въпреки че беше клекнал, си личеше, че цялото му тяло е станало по-едро и някак си по-силно. Очите му, пълни с течен огън, пламтяха в оранжево.
Джек се насили да продължи. Почти спря, когато му се стори, че Вълк сега има лапи вместо ръце, но след миг осъзна, че ръцете и пръстите му бяха напълно скрити под твърди и гъсти тъмни косми. Вълк продължаваше да го гледа с пламтящите си очи. Джек скъси оставащото разстояние наполовина и спря. За пръв път, откакто познаваше Вълк, не можеше да разчете изражението му. Или Вълк вече бе станал твърде чужд, или просто козината скриваше прекалено много от лицето му. Но в едно беше сигурен — някакво силно чувство го бе завладяло.
На десет стъпки той спря окончателно и се насили да погледне вълкодлака в очите.
— Малко време остана, Джек — каза Вълк и устата му се отвори в страховита пародия на усмивка.
— Помислих си, че си избягал.
— Седях тук, за да те видя, че идваш. Вълк!
Момчето не знаеше какво да си помисли при думите му, но те смътно му напомниха за Червената шапчица. Зъбите на Вълк наистина изглеждаха особено дълги и остри.
— Донесох катинар — каза той, извади го от джоба си и го вдигна. — Хрумна ли ти нещо, докато ме нямаше?
Цялото лице на Вълк — очи, зъби, всичко — припламна срещу момчето.
— Джеки, ти си стадото сега — каза Вълк, вдигна глава и нададе дълъг, протяжен вой.
8.
Един по-малко уплашен Джек Сойер щеше да каже: „Бива ли да ги вършиш такива?“ или „Ако продължиш още малко, като нищо ще събереш всички кучета на окръга!“, но думите замряха в гърлото му. Беше твърде уплашен, за да промълви каквото и да било. Вълк пъргаво се изправи и отново го дари с приятелска усмивка номер 1 — устата му приличаше на телевизионна реклама на ножове за рязане на стомана. Очилата сякаш се бяха загубили между четинестата му брада и гъстата коса, увиснала над слепоочията му. Джек си помисли, че вече изглежда висок над два метра и огромен като буретата с бира в склада на кръчмата в Оутли.
— Хубави миризми имате тук, Джеки — каза той.
И момчето най-сетне разбра какво е настроението му. Вълк ликуваше. Приличаше на човек, който напук на неблагоприятните шансове е спечелил особено оспорвано състезание. А под триумфа му прозираше радостното и неопитомено, диво чувство, което Джек вече беше виждал веднъж.
— Хубави миризми! Вълк! Вълк!
Джек предпазливо отстъпи. Чудеше се дали вятърът не духа от него към Вълк.
— Но преди не съм те чувал да заявяваш подобно нещо.
— Преди си е преди и сега си е сега. Хубави неща. Много хубави неща има тук наоколо. Вълк ще ги открие, можеш да се обзаложиш. Вълк!
Джек се уплаши още повече. Та той виждаше, той почти усещаше ненаситната лакомия, светеща в червеникавите очи. „Ще изям всичко, което хвана и убия — казваше аморалният глад в тях. — Да, хващам и убивам.“
— Вълк, надявам се, че тези хубави неща не са хора — тихо каза момчето.
Вълк вирна брадичка и издаде някакви клокочещи звуци — нещо средно между вой и смях.
— Вълк има нужда от храна. — Гласът му също бе радостен. — О, Джеки, колко много се нуждаят вълкодлаците от храна. Храна!!! Вълк!
— Ще трябва да те пъхна в бараката. Нали си спомняш, Вълк? Донесох катинар. Остава ни само да се надяваме, че той ще те удържи. Хайде да тръгваме, преди наистина да ме уплашиш до смърт.
Клокочещият смях изду гърдите на Вълк.
— Уплашен! Вълк знае! Вълк знае, Джеки! Миришеш на страх.
— Не съм изненадан — сви рамене той. — Хайде да тръгваме към бараката.
— Ооо, аз няма да отида в бараката — поклати глава Вълк и дълъг, заострен език се стрелна между челюстите му. — Не аз, Джеки, няма да съм аз. Вълк не може да отиде в бараката. — Челюстите му се разтвориха и откриха острите зъби. — Вълк си спомни, Джеки. Вълк! Точно тук и сега! Вълк си спомни!
Момчето отстъпи назад.
— Още миризма на страх. Дори от обувките ти. Обувки, Джеки! Вълк!
Миришещите на страх обувки безспорно бяха нещо твърде смешно.
— Трябваше да си спомниш, че се налага да стоиш в бараката!
— Грешиш! Вълк! Ти ще стоиш в бараката, Джеки! Джеки влиза в бараката! Спомних си! Вълк!
Червено-оранжевите пламъци в очите на вълкодлака се смениха с мек виолетов блясък.
— От „Книгата на добрия земеделец“, Джеки. Историята за вълкодлака, който не иска да нарани стадото си. Спомняш ли си, Джеки? Стадото влиза в кошарата. Спомняш ли си? Катинарът застава на вратата. Когато Вълк разбере, че промяната му наближава, стадото влиза в кошарата и катинарът застава на вратата. Той никога няма да нарани стадото си. — Челюстите се разделиха и отново се отвориха. Връхчето на дългия език се изви от удоволствие. — Никога! Никога! Никога няма да нарани стадото си! Вълк! Точно тук и сега!
— Значи искаш от мен да стоя заключен в бараката три дни, така ли?
— Трябва да ям, Джеки — каза Вълк и момчето видя как някакво мрачно, нетърпеливо и зловещо нещо се стрелва към него от променящите се очи. — Когато луната ме вземе със себе си, трябва да ям. Хубави миризми има тук, Джеки! Много храна за Вълк! А пусне ли ме луната да си отида, Джеки излиза от бараката.
— А какво ще стане, ако откажа да ме заключиш за три дни?
— Тогава Вълк ще убие Джеки и ще бъде прокълнат.
— Това също ли го пише в „Книгата на добрия земеделец“?
Вълк кимна.
— Спомних си. Съвсем навреме си спомних, Джеки. Когато те чаках.
Джек се опитваше да свикне с идеята на Вълк. Ще се наложи да прекара три дни без храна, а Вълк ще бъде свободен, за да тича с луната. Той ще бъде в затвор, а Вълк ще притежава света. Това вероятно беше единственият начин да оцелее по време на промяната му. Между тридневното лишаване от свобода и смъртта той щеше да избере празния стомах. И после изведнъж разбра, че това изобщо не е смяна на ролите, понеже и заключен в бараката той щеше да продължи да бъде свободен, а Вълк и навън щеше да се чувствува затворник. Неговият кафез просто ще бъде по-голям от този на Джек. „Бог да благослови «Книгата на добрия земеделец» — помисли си той, — понеже аз самият никога не бих се сетил.“
Вълк отново го стрелна с очи и след това с копнеж погледна към небето.
— Не остава много време, Джеки. Ти си стадото. Трябва да те пъхна вътре.
— Добре — въздъхна момчето. — Струва ми се, че наистина трябва.
Вълк гръмогласно се зарадва. Засмя се с твърде наподобяващия вой смях, обви с ръка кръста на Джек, вдигна го и го носи през цялата нива.
— Вълк ще се грижи за теб, Джеки — каза той, когато най-после пообузда радостта си, и внимателно го пусна на земята.
— Вълк, не бива да убиваш никакви хора. Запомни това! Щом си си спомнил историята за стадото, значи можеш да запомниш, че не бива да убиваш хора. Понеже направиш ли го, те със сигурност ще те погнат и ще те преследват, докато те застрелят. Убиеш ли хора, убиеш ли един-единствен човек, много хора ще те подгонят. И ще те довършат. Обещавам ти това! И после ще разпънат кожата ти да съхне.
— Никакви хора, Джеки. Животните миришат по-хубаво от хората. Никакви хора. Вълк!
Слязоха в дерето. Джек извади катинара от джоба си и няколко пъти показа на Вълк как да го промуши през металните халки и как да го заключи.
— После ще пъхнеш ключа под вратата, разбрано, нали? — попита той. — Когато отново се превърнеш в човек, аз ще ти го мушна обратно.
Между вратата и земята имаше пролука.
— Да, Джеки. Ти ще ми го мушнеш обратно.
— Добре. Какво ще правим сега? Време ли е да влизам?
— Седни там — нареди Вълк и посочи едно място на пода на бараката на стъпка от вратата.
Момчето любопитно го погледна, пристъпи и седна. Вълк клекна отвън досами отворената врата, и без да поглежда Джек, му протегна ръката си. Той я хвана. Имаше чувството, че държи космато същество с големината на зайче. Вълк стисна толкова силно, че Джек едва не извика, но дори да беше извикал, не смяташе, че вълкодлакът би го чул. Той отново се бе втренчил нагоре със замечтано и унесено лице. След една-две минути Джек успя да открие доста по-удобна за ръката си поза в шепата на Вълк.
— Дълго време ли ще останем така? — попита той.
Мина цяла минута, преди да получи отговор.
— Докато — каза Вълк и отново стисна ръката му.
9.
Седяха от двете страни на рамката на вратата часове наред, без да продумат. Най-накрая светлината започна да намалява. През последните двадесет минути Вълк едва доловимо бе треперил, а когато започна да притъмнява, тръскането на ръката му се усили. Джек си помисли, че така треперят състезателните коне преди началото на състезанието, когато чакат пистолетния изстрел и отварянето на вратичките.
— Тя започва да ме дърпа със себе си — меко прошепна Вълк. — Скоро ще тичаме, Джек. Бих искал и ти да можеше.
Изви глава, за да го погледне, и момчето забеляза, че той наистина мисли така, но една голяма част от него мълчаливо казва: „О, малки ми приятелю, аз мога да тичам и след теб, не само до теб.“
— Предполагам, че сега трябва да заключим вратата. — Джек се опита да издърпа ръката си, но не успя. След малко Вълк почти презрително я пусна.
— Заключваме Джеки вътре, Вълк отвън. — Очите му припламнаха и за миг станаха мътните червени очи на Елрой.
— Помни, че трябва да пазиш стадото непокътнато — каза Джек и отстъпи към средата на бараката.
— Стадото влиза в кошарата, а катинарът отива на вратата. Вълк няма да нарани стадото си. — Очите на Вълк престанаха да изпускат огън. Потъмняха и цветът им се превърна в оранжев.
— Сложи катинара на вратата!
— Бог да го порази, точно това правя. Слагам катинара на проклетата врата. Ето, затварям я.
Джек незабавно се озова в пълен мрак.
— Чуваш ли, Джеки? Това е щракането на катинара. Момчето чу как езичето влезе. После чу превъртането на ключа.
— Сега ключа — каза то.
— Ето го и проклетия ключ. Точно тук и сега.
След секунда ключът се плъзна по дъсчения под.
— Благодаря — въздъхна Джек. Наведе се и започна да опипва с пръсти дъските. Най-сетне докосна ключа. Стисна го толкова силно, че той разрани кожата на дланта му и остави върху нея отпечатък с формата на щата Флорида, който се задържа цели пет дни, въпреки че, развълнуван от затварянето си, Джек така и не го забеляза.
Отвън Вълк вървеше напред-назад и дишаше тежко. Момчето внимателно пусна ключа в джоба си, приближи се до вратата и тихо попита:
— Вълк, сърдит ли си ми за нещо?
Тежък юмрук силно удари вратата.
— Не! Не съм сърдит! Вълк!
— Добре. Никакви хора, Вълк. Помни това или те ще те преследват, докато те убият.
— Никакви хооооооооооуууууууууууоооооо! — Думите преминаха в дълъг, протяжен вой. Тялото на Вълк се удари във вратата и дългият му космат крак се мушна в цепката под нея. Джек разбра, че вълкодлакът се е подпрял на вратата на бараката.
— Не се сърдя, Джеки — прошепна Вълк, сякаш воят го бе смутил. — Вълк не е сърдит. Вълк просто гори от нетърпение, Джеки. Времето наближи, Джеки, толкова е близо, о, съвсем близко.
— Знам — каза момчето и му се доплака. Искаше му се да може да прегърне Вълк. А още повече му се искаше да бяха намерили ферма, в която да прекарат трите особени дни, и сега отвън пред избата, където Вълк е затворен в безопасност, да стои той.
И отново го връхлетя странната, тревожна мисъл, че Вълк наистина е затворен в безопасност.
Косматото стъпало се отдръпна от цепката под вратата и на Джек му се стори, че то е станало по-малко, по-стегнато и по-тясно.
Вълк изсумтя, въздъхна и пак изсумтя. Беше се махнал от вратата. Издаде звук, който много приличаше на „ааа“.
— Вълк?
Пронизващ ушите вой се разнесе някъде високо над Джек. Вълк беше излязъл от дерето.
— Внимавай! — каза Джек. Знаеше, че вълкодлакът не би могъл да го чуе. Страхуваше се, че дори ако можеше, нямаше да го разбере.
Скоро след това се разнесе силен, продължителен вой — воят на същество, пуснато на свобода, или отчаяният плач на някой, който се събужда, за да открие, че все още е затворен. Джек не можа да прецени. Изпълненият с тъга, див и странно прекрасен плач на Вълк се носеше в лунната нощ като понесено от вятъра шалче. Джек не знаеше, че трепери, докато не скръсти ръцете си, които като пощурели се заблъскаха в гърдите му. Гърдите му също трепереха.
Воят започна да заглъхва. След секунди изобщо престана да се чува. Вълк тичаше с луната.
10.
Три дни и три нощи Вълк бе зает с почти непрестанно търсене на храна. Спеше в една дупка, която бе открил под падналия ствол на някакъв дъб, от зори докъм пладне. Със сигурност не се чувствуваше като затворник, въпреки лошите предчувствия на Джек. Гората зад нивата бе обширна и пълна с естествената му храна. Без каквито и да било усилия откриваше мишки, зайци, кучета, котки и катерички. Би могъл да изяде повече от това, което му бе необходимо, за да дочака следващото си превръщане, без изобщо да излезе от очертанията на гората.
Но Вълк тичаше с луната и можеше да се задържи в нея толкова, колкото и можеше да избира дали да се променя, или не. Той се движеше, воден от луната, през пасища и селски дворове, покрай самотни къщи в предградията и по недовършени шосета, по чиито насипи като спящи динозаври стърчаха булдозери и огромни асиметрични валяци. Половината от интелигентността му се дължеше на способността му да долавя миризмите и не би било преувеличено да предположим, че носът на Вълк, по начало надарен с остро обоняние, сега бе увеличил способностите си до истинска гениалност. Той не само можеше да надуши кафез с кокошки от пет километра и да различи миризмата им от тази на кравите или прасетата или конете в същата ферма — това беше твърде елементарно за него — той успяваше да надуши дори кога пилетата мърдат, можеше да помирише, че едно от спящите прасета има наранен крак и една от кравите в обора — възпалено виме.
И този свят — а нали тъкмо неговата луна го водеше! — вече не му миришеше на химикали и смърт. Някакъв по-стар, по-примитивен начин на съществуване срещна той при своите странствувания. Вдишваше това, което бе останало от първичната сладост и сила на земята, това, което и сега продължаваше да съществува от онези богатства, които едно време може би сме споделяли с Териториите. Дори когато стигнеше до някое човешко жилище и прекършеше гръбнака на кучето на стопаните му, дори после, докато разкъсваше нещастния помияр на огромни късове, които поглъщаше цели, Вълк усещаше, че под земята текат чисти, студени потоци, усещаше, че на някакъв връх далеч на запад блести ослепителен сняг. Този свят му се струваше прекрасно място за обхванат от промяната вълкодлак и ако той убиеше някое човешко същество, щеше да бъде прокълнат.
Не уби хора.
Може би, понеже не срещна такива. През трите дни на промяната си Вълк обаче уби и погълна представители на повечето от животинските видове, които могат да се срещнат в източна Индиана, включително един скункс и цяло семейство рисове, живеещо в пещерите във варовиковите хълмове, отдалечени през две долини. През първата си нощ в гората направо със зъби улови един ниско хвърчащ прилеп, откъсна му главата и погълна остатъка, докато той още потръпваше. В гърлото му потънаха цял ескадрон домашни котки и взвод кучета. Една нощ с някаква дива, необуздана радост унищожи до крак прасетата в кочина с размери на жилищен блок.
Но два пъти Вълк откри, че по някакъв мистериозен начин му се забранява да убие жертвите си и това също го накара да се чувствува като у дома си в света, който преброждаше. Беше въпрос на място, а не на някакви морални задръжки, въпреки че привидно местата изглеждаха съвсем обикновени. Първото беше някакво сечище в една от горите, където бе стигнал, докато преследваше заек, а другото — прашният заден двор на някаква ферма, в който на веригата си скимтеше куче. В мига, когато докосна с лапа двете места, козината му настръхна и по гърба му пробягаха тръпки. Местата бяха свещени, а на свещените места един вълкодлак не може да убива. Това беше всичко. Също като всички свещени градове, те са били белязани много отдавна, толкова отдавна, че най-добре би им прилягало да ги опишем с думата древни. С думата древност като че ли най-пълно можем да символизираме изминалото време. В задния двор на фермата и на малкото сечище Вълк усети как над него като плътно покривало надвисват изминалите години, събрани заедно в някакво малко, пренаситено пространство. Той просто отстъпи назад и се насочи другаде. Бе свикнал да приема спокойно подобни неща, понеже и Вълк, като хората с крилете, живееше в мистерия.
И не забрави задълженията си към Джек Сойер.
11.
В заключената барака Джек се оказа насаме със собствения си ум и характер повече от всякога.
Единствената мебелировка в бараката беше малката дървена пейка, единственото развлечение — купчината списания отпреди десетина години, които всъщност не можеше да чете. Тъй като бараката нямаше прозорци и в нея бе що-годе светло само в ранна утрин, когато през пролуката под вратата нахлуваше светлина, момчето бе затруднено да разглежда дори илюстрациите им. Самите думи бяха абсолютно нечетливи — същински потоци от сиви червеи. Не можеше да си представи как ще изтърпи трите дни. Тръгна към пейката, болезнено чукна коляното си в нея и седна да помисли.
Едно от първите неща, които осъзна, беше, че времето в бараката няма нищо общо с времето отвън. Извън бараката секундите летяха, превръщаха се в минути, а минутите в часове. Цели дни, цели седмици се търкулваха неусетно. В бараката секундите упорито отказваха да помръднат, разтягаха се, разтягаха се… чак докато се превърнат в секунди-чудовища. Струваше му се, че навън би могъл да изтече цял час, докато в бараката някакви си четири-пет секунди подпухват, подуват се и се назландисват.
Второто нещо, което осъзна, беше, че мисленето колко бавно тече времето само влошава работата. Започнеш ли веднъж да следиш отминаването на секундите, те сякаш изобщо отказват да помръднат. Затова той се опита да измери с крачки килията си, просто за да отвлече мисълта си от вечността на секундите, от които се състоят три дни. Установи, че приблизителните размери на бараката в стъпки бяха седем на девет. Поне имаше достатъчно място, ако реши да се опъне през нощта.
Ако обиколи веднъж цялата барака покрай стените, ще е изминал около тридесет и две стъпки.
Ако я обиколи сто пъти, ще има актив от около километър.
Знаеше се, че няма да може да яде, но със сигурност нямаше причини да не се разхожда. Свали часовника си и го пусна в джоба си с обещанието, че ще го поглежда само когато е абсолютно необходимо.
Тъкмо беше изминал около четвърт от първия си километър, когато си спомни, че в бараката няма вода. Никаква храна и никаква вода. Предположи, че човек може да издържи повече от три или четири дни, преди да умре от жажда. Когато Вълк се върне при него, той все още ще бъде добре — е, може би не съвсем добре, но поне жив. Ами ако Вълк не се върне? Ще се наложи да разбие вратата.
В такъв случай най-добре беше да го направи, докато още има сила.
Джек се приближи до вратата и я блъсна с две ръце. Блъсна я втори път още по-силно и пантите изскърцаха. За опит удари едно рамо в противоположния на пантите край. Рамото го заболя, но вратата все едно не чу. Засили се и още по-решително заби рамо. Пантите отново изскърцаха, но не помръднаха и с милиметър. Вълк би могъл да я изтръгне с една ръка, но Джек не смяташе, че ще я помръдне, дори ако превърне рамото си в хамбургер. Просто трябваше да изчака идването на Вълк.
Към средата на нощта Джек беше изминал девет или десет километра — бе объркал броенето и не помнеше колко пъти бе извървял стоте обиколки, но бяха там някъде. Изгаряше от жажда, а стомахът му куркаше. Бараката вонеше на урина. Беше принуден да пикае в най-отдалечения от пейката ъгъл. Там имаше процеп в дъските, което означаваше, че поне част от урината ще излиза навън. Чувствуваше, че тялото му е изморено, но не мислеше, че ще може да заспи. Ако вярваше на часовника си, не бе изкарал в бараката и пет часа, но те му се струваха по-дълги от двадесет. Страхуваше се да легне.
Съзнанието му нямаше да го остави да заспи, поне такова чувство имаше. Опитваше се да изреди всички книги, които бе прочел миналата година, всички учители, които му бяха преподавали от първи клас досега, всички… но объркани, тревожни видения продължаваха да го прекъсват. Представяше си как Морган Слоут пробива дупка във въздуха. Виждаше лицето на Вълк да се носи под водата, а ръцете му да висят отпуснати като тежки плевели. Сменяше ги картината на сгърчения, овъглен Джери Бледсоу, който се люлее пред електрическото табло с потекли и залепнали върху носа му очила. После очите на един мъж променяха цвета си и ставаха жълти, а ръката му се превръщаше в лапа-копито. Фалшивите зъби на чичо Томи просветваха до металната решетка в канавката на булевард „Ла Сиенега“. Морган Слоут се приближаваше до майка му, и то не сам.
— Песни от Фетс Уолър — каза си той и тръгна на нова обиколка в тъмното. — „Големи са краката ти…“, „Не бъди лоша“, „Валс на пияния бръмбар“, „Хайде стига пакости“…
Елрой се протяга към майка му, шепне похотливо и слага ръка върху бедрото й.
— Държави в централна Америка. Никарагуа, Хондурас, Коста Рика, Гватемала…
Даже когато, капнал от умора, най-накрая легна свит на топка на пода и подложи раницата си вместо възглавница, Морган Слоут и Елрой продължаваха да буйствуват в съзнанието му. Озмънд размахваше камшик над гърба на Лили Кавано и очите му танцуваха. Вълк се изправяше на задните си крака — едро животно, без каквито и да било човешки черти — и получаваше куршум право в сърцето.
Първата светлина го събуди и той помириса кръв. Цялото му тяло копнееше първо за вода и после за храна. Джек изстена. Едва ли би могъл да оцелее след още три такива нощи. Процеждащите се през пролуката слънчеви лъчи му позволиха смътно да огледа стените и покрива на бараката. Изглеждаше по-голяма, отколкото му се бе сторила през нощта. Отново трябваше да пишка, въпреки че не можеше да повярва, че тялото му е склонно да се лиши от още течност. Най-накрая осъзна, че бараката изглежда по-голяма, понеже той лежи на пода.
После пак му замириса на кръв и той погледна към вратата. Одраните задни бутчета на някакъв заек бяха пъхнати през пролуката. Лежаха разчекнати върху дъските, около тях проблясваше оцеждащата се кръв. Мръсни петна и една дълга драскотина показваха, че са били набутани в бараката със сила. Вълк се опитваше да го храни.
— О, Господи! — изстена Джек. Крачетата на заека изглеждаха почти човешки. Стомахът му се сви. Но вместо да повърне, той се засмя, сепнат от едно абсурдно сравнение. Вълк приличаше на домашен любимец, който всяка сутрин подарява на стопаните си я мъртва птичка, я изкормена мишка.
Джек внимателно вдигна с два пръста ужасния дар и го постави под пейката. Продължаваше да се усмихва, но очите му бяха мокри. Вълк бе оцелял през първата нощ на промяната си. Той също.
На следващата сутрин намери абсолютно анонимен, почти яйцевиден къс месо около пречупен от двете страни бял кокал.
12.
На сутринта на четвъртия ден Джек чу, че някой се свлича в дерето. Сепната птичка изцвърча и шумно отлетя от покрива на бараката. Към вратата се приближаваха тежки стъпки. Джек се надигна, подпря се на лакът и премигна в сумрака.
Едро тяло се блъсна във вратата и остана там. През пролуката се виждаха разкъсани, мръсни мокасини.
— Вълк? — меко каза Джек. — Ти си, нали?
— Дай ми ключа, Джек.
Момчето мушна ръка в джоба си, извади ключа и го пъхна точно между мокасините. Видя, че голяма кафява ръка го вдига.
— Донесе ли вода? — попита Джек. Въпреки това, което бе успял да извлече от отвратителните подаръци на Вълк, беше съвсем близо до сериозно обезводняване — устните му бяха подпухнали и напукани, а подутият му, пресъхнал език смъдеше. Ключът се пъхна в катинара и Джек чу как той изщрака и се отвори.
После катинарът излезе от халките.
— Малко — отвърна Вълк. — Затвори си очите, Джеки. Сега имаш нощни очи.
Момчето закри очите си с ръце, когато вратата се отвори, но въпреки това светлината, нахлула в бараката, успя да се процеди през пръстите му и да им нанесе жесток удар. То изстена от болка.
— Скоро ще е по-добре — каза Вълк, наведе се, обхвана го с ръце и го вдигна. — Затвори очи — предупреди той и го изнесе от бараката.
— Вода — промълви Джек и усети как устните му срещат ръждясалия ръб на някакво старо канче. Веднага разбра защо Вълк не се бе мотал в бараката. Въздухът навън беше невероятно свеж и сладък — сякаш внесен направо от Териториите. Отпи глътчица от водата, която му се стори най-прекрасното нещо на света — премина през него като искряща малка река, съживяваща всичко по пътя си.
Вълк отдръпна канчето от устните му, преди да отпие втори път.
— Ако ти дам повече, просто ще повърнеш. Сега си отвори очите, но съвсем мъничко.
Джек изпълни указанията. Милион частички светлина се забиха в очите му и той извика.
Вълк седна с Джек в скута си.
— Глътчица — каза той и отново приближи канчето до устните му. — Очите още малко.
Сега слънчевата светлина му причини много по-малко болка. Докато надзърташе през преградата от мигли към заслепяващите иглички, още една животворна струйчица вода се плъзна през гърлото му.
— Ох! — въздъхна момчето. — Какво прави водата толкова вкусна?
— Западният вятър — незабавно отвърна Вълк.
Джек отвори очи още малко. Постепенно заслепяващите иглички се стопиха и той различи избелялата кафява стена на бараката и зелено-кафеникавия склон на дерето. Главата му почиваше, опряна на рамото на Вълк, чийто изпъкнал стомах натискаше гръбнака му.
— Вълк, добре ли си? Намери ли достатъчно храна?
— Вълкодлаците винаги намират достатъчно — отвърна Вълк и потупа бедрото му.
— Благодаря за парчетата месо.
— Нали обещах. Ти беше стадото. Помниш ли?
— Разбира се, че помня. Може ли още малко вода? — Джек се смъкна надолу и седна на земята, за да може да го гледа в лицето.
Вълк му подаде канчето. Очилата на Джон Ленън бяха на мястото си. Брадата, която сега покриваше бузите му, не бе нищо повече от лек мъх. Черната му коса — все още дълга и мазна — едва докосваше раменете. Лицето му изглеждаше изморено, но се усмихваше спокойно и приятелски. Върху гащеризона носеше сива тениска поне с два размера по-малка от неговия с щампован надпис: „Спортен клуб при университета в Индиана“.
Сега Вълк повече от всякога приличаше на нормално човешко същество. Е, не изглеждаше като човек, способен да изкара и най-лекия курс в някой колеж, но спокойно би могъл да бъде най-добрият футболист във всеки гимназиален отбор.
Джек отново отпи. Ръката на Вълк дебнеше, готова моментално да отдръпне ръждясалото канче, ако се увлече.
— Наистина ли си добре? — повтори момчето въпроса си.
— Точно тук и сега — отвърна Вълк и поглади с другата ръка корема си, толкова разширен, че бе разтегнал подгъва на тениската така, както ръка би опънала гумена ръкавица. — Просто съм изморен. Малко сън, Джек. Точно тук и сега.
— Откъде докопа тениската?
— Висеше на едно въже. Много е студено тук, Джеки.
— Не си закачал хора, нали?
— Никакви хора. Вълк! Пий бавно. — За секунда очите му объркващо и щастливо припламнаха в оранжево и Джек разбра, че Вълк никога няма да заприлича напълно на нормално човешко същество.
— Малко сън — каза той и широко се прозя. Облегна се на склона, намести се удобно, отпусна глава и почти моментално заспа.