Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (49)

2.

Навън земята бе започнала да се друса и тресе като ориенталска танцьорка. Приливът заприижда, после промени решението си, отдръпна се и остави след себе си пясък, потъмнял като бедрата на амбициозна новачка в Холивуд. А на този пясък се мятаха странни риби — някои приличаха на пихтиести купчинки очи.

Канарите зад града бяха изветрени седиментни скали, но за всеки геолог би било достатъчно само да ги погледне, за да ви каже, че в сравнение със седиментната класификация те са това, което са новобогаташите в сравнение с нюйоркското висше общество. Хълмовете на Пойнт Венути бяха просто кал с ерекция. Те изскърцаха и се пропукаха във всички посоки. Задържаха се за миг, новите пукнатини се отваряха и затваряха като мъчеща се да си поеме дъх уста, после рухнаха в свлачище върху града. Посипа се дъжд от пръст, примесена с големи колкото фабриките в Толидо камъни.

Отрядът вълкодлаци на Морган бе покосен още при внезапната атака на Джек и Ричард срещу лагера „Рединис“. Сега броят им намаля още повече, защото много от тях се разбягаха в суеверен ужас с писъци и хленч. Някои катапултираха обратно в собствения си свят. Единици се отърваха — повечето потънаха между тамошните разместващи се пластове. Катаклизмите в този свят се пренасяха във всички светове, сякаш ги беше пробила кухата сонда на геодезист. Три вълкодлака, облечени в кожени якета като мотоциклетистите от „Демоните на Фресно“, се добраха до колата си — праисторически „Линкълн Марк IV“ — и успяха да пропътуват две преки с гърмящ от касетофона тромпет на Хари Джеймс преди от небето да падне един огромен камък и да ги премаже заедно с колата.

Други просто кряскаха и тичаха из улиците. Промяната им започваше. Пред един от тях вървеше жената с промушената през зърната на гърдите й верига. Тя спокойно скубеше косата си на големи кичури. Спря и протегна един от тях към вълкодлака. Окървавените корени потрепваха като водорасли, а тя танцуваше на място върху тресящата се земя.

— Ето! — лъчезарно усмихната извика тя. — Букет! За теб!

Вълкодлакът, ни най-малко лъчезарен, й откъсна главата с едно изщракване на челюстите и продължи да тича, да тича, да тича.

3.

Джек разучаваше нещото в ръцете си, бездиханен като дете, към което се е приближило плашливо горско животно, за да яде от шепата му.

То светеше между дланите му, уголемяваше се и се смаляваше, уголемяваше се и се смаляваше.

„Съзвучно с моя пулс“ — помисли си той.

Сякаш беше от стъкло, но в същото време Джек изпитваше усещането, че държи нещо гъвкаво. Притисна го леко и то поддаде. От точките, в които го бе притиснал, към вътрешността се понесоха омайни цветни вълни: мастиленосини откъм лявата му ръка и тъмнокарминови откъм дясната. Той се усмихна… но изведнъж усмивката му помръкна.

„Така може би убиваш милион хора — пожари, наводнения и Бог знае още какво. Спомни си за сградата, която се срути в Ангола, Ню Йорк, след…“

— Не, Джек — прошепна талисманът и той разбра защо се бе отзовал на внимателното притискане на ръцете му. Той беше жив, разбира се, че беше. — Не, Джек: „Всичко ще бъде наред… всичко ще бъде наред… и всички неща наистина ще бъдат наред. Само вярвай, бъди предан и устоявай. Не се огъвай сега.“

Спокойствие. Мир.

„Дъга, дъга, дъга“ — помисли си Джек и се запита дали някога ще може да се раздели с тази удивителна играчка.

4.

На плажа досами дъсчената пътека Гардънър ужасен лежеше по корем, забил пръсти в пясъка. Скимтеше.

Морган се заклатушка към него като пиян и смъкна торбата с радиостанцията от рамото му.

— Стойте на открито! — изрева той в нея, после осъзна, че не е натиснал бутона за предаване и го направи. — Стойте на открито! Опитате ли се да излезете от града, шибаните скали ще се срутят върху вас! Елате насам! Елате при мен! Няма нищо страшно! Това са само проклети специални ефекти! Слизайте насам! Обградете плажа! Тези от вас, които дойдат, ще бъдат възнаградени! Тези, които не дойдат, ще умрат в рудниците и Прокълнатите земи! Насам, насам! Тук е най-безопасно! Тук нищо не може да се срути върху вас! Насам, дявол да ви вземе!

Той захвърли радиостанцията. Тя се разпукна. Дузини гърчещи се буболечки с дълги мустачета заизлизаха от нея.

Морган се наведе и задърпа ревящия, побледнял Гардънър.

— Ставай, прекрасни — каза той.

5.

Ричард несъзнателно изкрещя, когато масата, върху която лежеше, подскочи и го хвърли на пода. Викът му изтръгна Джек от хипнотичното съзерцание на талисмана и той осъзна, че „Азенкур“ стене като кораб по време на ураган. Огледа се. Дъски се къртеха, подскачаха и откриваха прашния гредоред отдолу. Гредите мърдаха напред-назад като совалки върху стан. Червеи-албиноси се гърчеха и бягаха от ясната светлина на талисмана.

— Ричард, идвам! — извика той и си запроправя път през люлеещия се под. Ново разлюляване го подхвърли нагоре и докато падаше, той се помъчи да държи високо блестящата сфера. Помнеше, че е уязвима и че ако бъде ударена достатъчно силно, ще се счупи и само Бог знаеше какво би станало после. Подпря се на едно коляно, но пак бе запратен на пода. Най-сетне успя да стане.

Долу Ричард отново изпищя.

— Ричи! Идвам!

Над главата му сякаш зазвъняха звънчета. Погледна нагоре и видя, че полилеят се движи насам-натам като махало все по-бързо и по-бързо. Кристалните му висулки звънтяха. Докато Джек гледаше, веригата му се скъса и той удари разкривения под като бомба с пълнеж от диаманти, вместо от динамит. Разхвърчаха се стъкла.

Обърна се и излезе от балната зала с големи, залитащи крачки — приличаше на комик, изпълняващ ролята на пиян моряк.

Сега по коридора. Залитна първо към едната, после към другата стена, когато подът се разлюля и се разцепи. Всеки път при удрянето си в стена Джек държеше талисмана далеч от себе си, протегнатите му ръце приличаха на маша, в която кълбото светеше като нажежен до побеляване въглен.

„Никога няма да успееш да слезеш по стъпалата.“

„Трябва. Трябва.“

Стигна до площадката, където се бе срещнал с черния рицар. Светът отново се надигна. Джек се олюля и видя, че шлемът лудешки се търкаля по пода. Стъпалата се движеха на големи измъчени вълни. Докато ги гледаше, усети, че му се повръща. Едно от стъпалата се килна напред и зад него зейна черна дупка.

— Джек!

— Идвам!

„Няма начин да слезеш. Няма начин, малкия!“

„Трябва. Трябва“

Внимателно крепящ в ръце крехкия талисман, Джек тръгна надолу по стъпалата, които приличаха на летящо килимче, сграбчено от ураган.

Стъпалата се надигнаха и той се люшна, изпищя и политна към дупката, през която бе пропаднал шлемът на черния рицар. Притискаше талисмана към гърдите си с дясната си ръка и размахваше лявата зад гърба си, дано успее да се хване за нещо. Нямаше за какво. Петите му стигнаха ръба и хлътнаха назад над забвението.

6.

Петдесет секунди бяха изминали от началото на земетресението. Само петдесет секунди — но хората, преживели земетресение, ще ви кажат, че обективното време, часовото време, губи цялото си значение в такива случаи. Три дни след земетресението в Лос Анжелос през 1964 година телевизионен репортер попита един от оцелелите, който се намирал близо до епицентъра, колко време са продължили трусовете. „Те още продължават“ — спокойно му отвърна запитаният.

Шестдесет и две секунди след началото на земетресението почти всички хълмове в Пойнт Венути решиха да отстъпят пред съдбата и да станат низини. Те се стовариха върху града с кално изпъшкване и оставиха една-единствена издатина от по-твърди скали да сочи към „Азенкур“ като обвиняващ пръст. От един от хлътналите хълмове някакъв мръсен комин стърчеше като възбуден пенис.

7.

Морган Слоут и Сънлайт Гардънър стояха на плажа и се подкрепяха взаимно. Гардънър бе свалил пушката. Няколко вълкодлака с почти изхвръкнали от ужас очи се бяха присъединили към тях. Прииждаха и други. Всички се бяха променили или се променяха в момента. Дрехите висяха по телата им като дрипи. Морган видя как един от тях се хвърля на разлюляната земя и започва да я хапе, сякаш тя е враг, който може да бъде убит. Отмести поглед от тази лудост и я забрави. Камионетка с надпис „Палавник“ пресичаше площада на Пойнт Венути, където някога деца бяха молили родителите си за сладолед и сувенири, украсени с щампи на „Азенкур“. Камионетката стигна срещуположната страна, пресече тротоара и с рев се понесе към плажа, като прегазваше всичко по пътя си. Една последна пукнатина се отвори в земята и камионетката с надпис „Палавник“, която бе убила Томи Удбайн, изчезна завинаги. Резервоарът й избухна и над пукнатината се извиха пламъци. Слоут смътно се сети за баща си, проповядващ за огньове на Петдесетница. После земята се затвори.

— Дръж здраво пушката — изграчи той на Гардънър. — Мисля, че хотелът ще се срути върху него и ще го премаже, но излезе ли, трябва да го застреляш! Майната му на земетресението!

— А ние ще разберем ли, ако онова се счупи?

Морган Слоут се ухили като глиган в тръстики.

— Ще разберем. Слънцето ще стане черно.

Седемдесет и четири секунди.

8.

Лявата ръка на Джек напипа грапави останки от перила. Талисманът силно светеше пред гърдите му. Линиите на паралелите и меридианите, които го опасваха, грееха ярко като жички в електрическа крушка. Петите му се наклониха и подметките му се плъзнаха назад.

— Падам! Спийди! Ще па…

Седемдесет и девет секунди.

Престана.

Просто изведнъж престана.

Само че за Джек, както и за човека, преживял земетресението през шестдесет и четвърта година, то продължаваше, поне в част от мозъка му. В част от мозъка му земята щеше да продължи да се тресе завинаги.

Той се отдръпна от цепнатината и с олюляване пристъпи към средата на изкривеното стъпало. Лицето му лъщеше от пот, ръцете му притискаха ярката кръгла звезда към гърдите му. Той стоеше и слушаше тишината.

Някъде нещо тежко — бюро или гардероб — неуспяло да запази равновесие, тежко се прекатури с отекващ трясък.

— Джек! Моля те! Умирам! — Безпомощният, стенещ глас на Ричард наистина звучеше като гласа на момче на прага на смъртта.

— Ричард! Идвам!

Тръгна надолу по стъпалата, които бяха изкривени, огънати и полуразрушени. Много от тях изобщо ги нямаше и той трябваше да прекрачва зейналите дупки. На едно място липсваха четири поредни и той скочи надолу, като държеше талисмана с едната си ръка, а с другата търсеше опора в полуразрушените перила.

Някакви неща продължаваха да падат. Стъкла се чупеха и дрънчаха. Отнейде долиташе звукът на тоалетно казанче, което маниакално изливаше водата си отново и отново.

Масивното бюро във фоайето се бе разцепило на две точно по средата. Но двойните врати бяха полуоткрехнати и през тях се промъкваше слънчев лъч — старият мухлясал от влагата килим сякаш съскаше и се гърчеше в знак на протест срещу нахалната светлина.

„Облаците са се разкъсали — помисли си Джек. — Навън грее слънце. Ще излезем през тези врати, Ричи. Ти и аз. Силни като живота и дваж по-горди.“

Коридорът, който минаваше покрай бар „Чапла“ и водеше към трапезарията, му напомняше за обстановката в някои епизоди от стария филм „Зоната на здрача“. Цареше пълно безредие. Всичко беше разкривено и запуснато. На места подът бе наклонен наляво, на други — надясно. Тук-там приличаше на двойната гърбица на камила. Талисманът му осветяваше пътя като най-огромното фенерче в света.

Джек се вмъкна в трапезарията и видя, че Ричард лежи на пода, омотан в покривката за маса. От носа му течеше кръв. Когато го доближи, забеляза, че някои от твърдите червени отоци са се пукнали и от тях излизат бели червеи, които пълзят по бузите на Ричард. Докато наблюдаваше, един се пръкна от носа му.

Ричард немощно изпищя и го стисна с нокти. Писъкът му бе на човек, умиращ в агония.

Червеите се гърчеха и надигаха под ризата му.

Джек се запрепъва през изкривения под към приятеля си… и паякът се залюля надолу в полумрака и сляпо изхвърли отровата си във въздуха.

— Долен крадец — изломоти той с виещия си, жужащ глас. — Ах, ти, долен крадец, върни го, върни го обратно!

Без да мисли, Джек вдигна талисмана. Той просветна с ясна бяла светлина — светлината на дъга — и паякът потрепера и почерня. След секунда бе само парченце тлеещ въглен, клатещ се като махало във въздуха.

Нямаше време да се удивлява от станалото чудо. Ричард умираше.

Джек стигна до него, коленичи и отдръпна покривката, както се отдръпва чаршаф.

— Най-сетне успях, приятелче — прошепна той. Опитваше се да не обръща внимание на изпълзяващите от плътта на Ричард червеи. Вдигна талисмана, поколеба се, после го допря до челото на приятеля си. Ричард отчаяно изпищя и се опита да се извие встрани. Джек натисна с ръка мършавите му гърди и го задържа. Не беше трудно да го направи. Разнесе се гадна воня. Червеите под талисмана цвърчаха, сякаш се пържеха.

„А сега какво? Трябва да направя и друго, но какво?“ Джек огледа стаята и очите му попаднаха на зеленото топче за игра, което бе оставил на Ричард, същото, което се превръщаше в огледало в другия свят. Докато го гледаше, то се търкулна, измина два метра по своя собствена воля и спря. То се търкулна, да. Търкулна се, понеже бе стъклено топче, а работата на топчетата е да се търкалят. Те са кръгли. Но талисманът също е кръгъл.

В съзнанието му блесна ярка светлина.

Без да пуска Ричард, той бавно търкулна талисмана надолу по дължината на тялото му. Щом стигна до гърдите му, Ричард спря да се мята. Джек си помисли, че сигурно е припаднал, но един бърз поглед му показа, че греши. Ричард смаяно се бе втренчил в него…

„Пъпките са изчезнали от лицето му! Твърдите червени отоци май спадат!“

— Ричард! — изкрещя Джек и се засмя като побъркан. — Хей, Ричи,гледай!

Той бавно продължи да движи талисмана надолу по тялото му — над корема, после над слабините. Талисманът ярко светеше и пееше мелодия без думи за здраве и изцерение. Джек събра тънките крака на Ричард и го търкулна през вдлъбнатината между тях към глезените му. Той ярко засвети в синьо… в тъмночервено… в жълто… в зеленото на юнска ливада.

После отново стана бял.

— Джек — прошепна Ричард, — заради това ли дойдохме?

— Да.

— Прекрасно е — каза Ричард. Поколеба се. — Мога ли да го подържа?

Джек изведнъж почувствува, че го разкъсва скъперничество, съизмеримо само с това на Скрудж. За миг притисна талисмана към себе си. „Не. Може да го счупиш! Освен това си е мой. Та аз прекосих цялата страна заради него! Заради него се бих с рицарите! Как така ще ти го дам! Мой е! Мой! Мой…“

Талисманът изведнъж започна да излъчва ужасна студенина в ръцете му и за миг — миг по-страшен за Джек, отколкото всички земетресения във всички светове са били или ще бъдат някога — се превърна в черно готическо петно. Бялата му светлина бе угаснала. В богатия му, буреносен, мъртвешки интериор той видя черния хотел. Върху кули и кулички, върху кубета и мансардни покриви, изпъкнали като брадавици, покрити със злокачествени тумори, кабалистичните знаци се въртяха — вълк и врана и изкривена детеродна звезда.

„Искаш да бъдеш новият «Азенкур», така ли? — прошепна талисманът. — Едно момче също може да бъде хотел… ако иска.“

И тогава в главата му прозвуча гласът на майка му: „Ако не искаш да го споделиш, Джеки, ако не можеш да рискуваш заради приятеля си, най-добре е да си останеш там. Ако не можеш да споделиш спечеленото — да рискуваш спечеленото — изобщо не си прави труд да се връщаш при мен. Хлапетата всеки ден слушат подобни глупости, но дойде ли време да ги изпитат на гърба си, не е съвсем същото, нали? Ако не можеш да го споделиш, остави ме да умра, приятелче, понеже аз не искам да живея на такава цена.“

Теглото на талисмана изведнъж му се стори огромно — тегло на мъртви тела. Все пак Джек някак си успя да го повдигне и да го сложи в ръцете на Ричард. Те бяха бледи й кльощави… но Ричард го пое без усилия и Джек осъзна, че усещането за тежина бе било само негово собствено въображение, негово изкривено и болезнено желание. Талисманът отново грейна с великолепната си бяла светлина и Джек усети, че и неговата собствена душевна тъмнина го напуска. Смътно му хрумна, че човек би могъл най-добре да изрази правото си на собственост върху нещо с езика на щедростта, с която може да го преотстъпи… и след това мисълта отлетя.

Ричард се усмихна и лицето му стана прекрасно. Джек много пъти бе виждал приятеля си да се усмихва, но сега в усмивката му имаше нещо, което не бе забелязвал никога преди, и това нещо надхвърляше разбиранията му. И той видя, как сгряното от бялата лечебна светлина на талисмана лице на Ричард, макар и все още болнаво и изранено, започва да оздравява. Ричард притискаше талисмана към гърдите си като бебе и се усмихваше на Джек с грейнали от радост очи.

— Ако това е експресът за Сийбрук Айланд, аз мога просто да си купя карта за него. Ако някога излезем оттук.

— По-добре ли се чувствуваш?

Усмивката на Ричард грейна досущ като светлината на талисмана.

— Стократно по-добре. Джек, помогни ми да се изправя.

Джек се наведе, за да го подхване за рамото. Ричард му подаде талисмана.

— По-добре първо вземи това. Още съм слаб, пък и то иска да се върне при теб. Чувствувам го.

Джек пое талисмана и помогна на приятеля си да се изправи. Ричард обви ръка около врата му.

— Готов ли си, приятелю?

— Да — въздъхна Ричард. — Готов съм. Но някак си ми се струва, че пътят през океана ни е отрязан. Мисля, че чух как терасата се сгромоляса по време на Големия грохот.

— Ще излезем през парадния вход — заяви Джек. — Даже ако Господ издигне над океана мост, свързващ прозорците на хотела с плажа, аз пак ще изляза през главния вход. Ние не сме от поддържащия персонал, Ричи. Ще излезем като гости на хотела, които са платили за престоя си. Имам чувството, че съм платил твърде много. Ти как мислиш?

Ричард вдигна обърнатата си нагоре длан. Върху нея все още се виждаха недоизлекувани червени петна.

— Мисля, че сме в правото си — каза той. — Да вървим.

Джек плясна дланта на Ричард със своята и двамата тръгнаха към коридора. Ричард вървеше, обвил с една ръка врата на Джек. Когато стигнаха до средата на коридора, той огледа купчините изкривен метал и възкликна:

— Какво по дяволите е това?

— Стари джезвета — отвърна Джек и се усмихна.

— Джек, какво, за Бога…

— Няма значение, Ричи. — Джек се хилеше и все още се чувствуваше добре, но в същото време вече усещаше напрежението, което обземаше тялото му. Земетресението бе свършило… но не съвсем. Морган сигурно ги чакаше отвън заедно с Гардънър.

„Няма значение. Ще стане както ни е писано.“ Стигнаха до фоайето и Ричард смаяно огледа стълбището, разцепеното на две бюро, изпопадалите трофеи. Препарираната глава на някаква черна мечка бе забила нос в една от дупките на пощенската кутия, сякаш надушваше нещо хубаво — медец, може би.

— Олеле! Това място е готово съвсем да се разпадне! — констатира Ричард.

Джек го поведе към двойните врати и забеляза как приятелят му почти алчно поглъща с очи тънкия слънчев лъч.

— Ричард, наистина ли си готов за това?

— Да.

— Баща ти чака отвън.

— Не. Не е баща ми. Той е мъртъв. Отвън е… как го наричаше ти? Неговият двойник.

— Така ли?

Ричард кимна. Въпреки близостта на талисмана, той отново започваше да изглежда изтощен.

— Точно така.

— Сигурно ще ни побъркат от стрелба.

— Е, ще направя каквото мога.

— Обичам те, Ричард.

Ричард изнурено се усмихна.

— И аз те обичам, Джек. Хайде да вървим, преди да съм загубил смелостта си.

9.

Слоут наистина вярваше, че държи всичко под контрол: — ситуацията, разбира се, но още по-важно — самия себе си. Продължи да го вярва до мига, в който видя сина си — очевидно слаб, очевидно болен, но все още напълно жив — да излиза от черния хотел, обвил ръка около врата на Джек Сойер и облегнал глава на рамото му.

Освен това Слоут бе вярвал, че най-сетне е успял да постави под контрол чувствата си към келемето на Фил Сойер, понеже единствено предишната му сляпа ярост му бе попречила да се справи с Джек първо в павилиона на кралицата, а след това в Средния запад. Господи, той бе пресякъл Охайо невредим, а Охайо се намираше само на едно мигване от Орис, крепостта на другия Морган. Но неговата ярост го беше подтикнала към необмислено държане и момчето се бе измъкнало между капките. Той бе потиснал яростта си — но сега тя отново пламна разюздана и злостна, сякаш някой бе изсипал керосин върху тлеещ огън.

Синът на Сойер още жив. А неговият собствен любим син, на когото бе възнамерявал да предаде царството от светове и вселени, се облягаше и търсеше подкрепа от ненавистното келеме!

И това не беше всичко. В ръцете на Сойер като същинска звезда, паднала от небето, блещукаше и проблясваше талисманът. Даже от толкова далече Слоут усещаше силата му — чувствуваше се така, сякаш гравитационното поле на планетата изведнъж е станало по-силно, сякаш го дърпа надолу и създава затруднения на сърцето му, сякаш времето набира скорост, изсушава плътта му и замъглява очите му.

— Боли! — извика Гардънър.

Повечето от вълкодлаците, които бяха устояли на земетресението и се бяха събрали около Морган, сега се разбягаха, покрили лицата си с ръце. Няколко от тях безпомощно повръщаха.

За миг Морган изпита смразяващ страх… и след това яростта, възбудата и лудостта, които се подхранваха от непрестанно нарастващите му, грандиозни мечти за всемирно господство, разкъсаха нишките на самоконтрола му.

Той вдигна ръце към ушите си, напъха палците си в тях и ги натика толкова навътре, че го заболя. После изплези език и разклати пръстите си към господин Джек Мръсника, който скоро ще бъде мъртъв. След миг горните му зъби се спуснаха като желязна порта и откъснаха връхчето на люлеещия му се език. Слоут даже не забеляза това, а сграбчи Гардънър за противокуршумната жилетка.

Лицето на Гардънър светеше от страх.

— Излязоха! Той го е взел, Морган… господарю… трябва да бягаме, наистина трябва да бягаме…

— Застреляй го — изпищя Морган в лицето му. От езика му хвърчаха пръски кръв. — Застреляй го, малодушен страхливец такъв! Той уби сина ти! Застреляй го и пръсни шибания талисман! Прицели се в ръцете му и го направи на парчета!

Слоут започна да танцува бавно напред-назад пред Гардънър. Лицето му се кривеше страховито, палците бяха набутани в ушите му, пръстите се клатеха покрай главата му, прехапаният му език ту се подаваше, ту се скриваше в устата му като един от онези новогодишни гирлянди, които се развиват с надуване. Приличаше на дете-убиец — жизнерадостно и ужасно в същото време.

— Той уби сина ти! Отмъсти за него! Застреляй го! Застреляй проклетата топка! Застреля баща му, сега застреляй и него!

— Руел — замислено промълви Гардънър. — Да. Той уби Руел. Той е най-лошият кучи син, който някога си е поемал дъх. Всички момчета. Това е аксиома. Но той… той…

Гардънър се обърна към черния хотел и вдигна пушката към рамото си. Джек и Ричард тъкмо бяха стигнали до най-долното от изкривените стъпала пред хотела и се насочваха по широката алея, равна само до преди минути, а сега странно вълниста. В окуляра на пушката двете момчета изглеждаха големи колкото каравани.

— Застреляй го! — изкрещя Морган. Изплези отново кървящия си език и нададе страховито триумфален вик на питомец на детска градина: — Йе-хуууу! — Краката му, обути в мръсни мокасини, подскачаха нагоре-надолу. Един от тях настъпи отхапаното връхче на езика му и го натика дълбоко в пясъка. — Застреляй го! Застреляй го! — повторно изрева той.

Дулото на пушката бавно описа кръгче, както когато Гардънър се бе приготвял да застреля гумения кон. После замръзна неподвижно. Джек носеше талисмана пред гърдите си. Светлата топка бе на мушката. Едрият куршум щеше да мине точно през нея, да я пръсне и слънцето щеше да стане черно… „но преди това — помисли си Гардънър — аз ще видя как експлодират гърдите на това най-лошо от всички лоши момчета момче.“

— Той вече е мъртво месо — прошепна Гардънър и бавно започна да натиска спусъка.

10.

С големи усилия Ричард вдигна глава и очите му срещнаха отразена слънчева светлина.

Двама мъже. Единият леко бе наклонил глава, а другият сякаш танцуваше. Слънчевата светлина отново проблесна срещу очите му и Ричард разбра. Той разбра… но Джек гледаше в друга посока. Джек гледаше към скалите, зад които лежеше Спийди.

— Джек, внимавай — изкрещя той. Джек изненадан се огледа.

— Какво…

Случи се бързо. Джек почти изцяло го пропусна. Ричард го видя и го разбра, но никога не можа да обясни на Джек съвсем добре станалото. Слънчевата светлина отново се отрази от оптическия мерник на пушката. Този път лъчът отразена светлина се удари в талисмана и той го запрати обратно право в стрелеца. Това разказа по-късно Ричард на Джек, но то беше все едно да му съобщи, че Емпайър Стейт Билдинг е на няколко етажа.

Талисманът не само отрази слънчевия лъч, той някак си го усили и запрати обратно плътна лента светлина, която приличаше на смъртоносен лъч от някой филм за космически войни. И макар че лентата проблесна само за секунда, тя остана запечатана почти час в ретините на Ричард отначало бяла, после зелена, после синя и най-накрая, когато вече избледняваше, лимоненожълта като самата слънчева светлина.

11.

— Той вече е мъртво месо — прошепна Гардънър и тогава от оптическия мерник изведнъж избухна истински огън. Дебелите стъклени лещи се пръснаха. Дясното око на Гардънър се напълни със стъкла. Патроните експлодираха и направиха магазина на парчета. Едно от летящите късчета метал отнесе дясната буза на Гардънър. Други нагорещени и изкривени парчета стомана като дъжд се разлетяха около Слоут, но той като по чудо остана незасегнат. От целия отряд вълкодлаци бяха останали само трима. Сега двама от тях си плюха на петите. Третият лежеше по гръб, втренчил невиждащ взор в небето. Беше мъртъв. Спусъкът на пушката се бе забил между очите му.

— Какво? — изрева Морган и окървавената му уста увисна. — Какво? Какво?

Гардънър захвърли остатъка от пушката и Слоут видя, че лявата му ръка е останала без пръсти.

Той внимателно издърпа ризата си с дясната. Към вътрешната страна на колана на панталоните му бе прикрепен тесен калъф за нож от ярешка кожа, боядисана така, че да имитира дърво. От него Гардънър измъкна парче обточена с хром слонова кост. Натисна един бутон и отвътре изскочи тънко острие, дълго петнадесетина сантиметра.

— Лоши — прошепна той. — Лоши! — Извиси глас. — Всички момчета! Лоши! Това е аксиома! Аксиома!!! — Затича през плажа към алеята пред „Азенкур“, където стояха Джек и Ричард. Гласът му продължи да се извисява, докато се превърна в тънък, трескав писък. — Лоши! Зли! Лоши! Злиии! Лошиииии! Злиииииииииии…

Морган постоя още миг неподвижен, после сграбчи ключето, което висеше на шията му. И то сякаш му помогна да събере уплашените си, разбъркани мисли.

„Той ще отиде при стария негър. И точно там ще го пипна.“

— Злиииииииииии… — пищеше Гардънър, докато тичаше, насочил ножа пред себе си.

Морган се обърна и затича през плажа към скалите. Смътно осъзнаваше, че вълкодлаците, всички до един, са избягали. Това беше добре.

Той сам щеше да се погрижи за. Джек Сойер и за талисмана, разбира се.