Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (17)

2.

Само че не беше.

Джек сигурно нямаше да сколаса да разбере това и всичко, което последва, може би нямаше да се случи (или поне щеше да се случи по съвсем друг начин), ако не бе напълно парализиран от ужас. Но момчето просто не можеше да побегне, стоеше замръзнало като сърна, вцепенена от светлината на ловджийските фенери.

Когато фигурата в работния комбинезон се приближи, той си помисли: „Елрой не беше толкова висок или с толкова широки рамене. И очите му бяха жълти…“ А очите на създанието пред него бяха ярки и невероятно оранжеви. Взирането в тях приличаше на надничането в тиквите-фенери, които се палеха за празника Вси Светии. И докато ухилването на Елрой говореше за лудост и убийство, усмивката на овчаря беше широка, радостна и кротка.

Краката му бяха боси и огромни като лопати, пръстите им, събрани на групи по два и три, едва се виждаха под твърди, къдрави косми. Изпълненият с изненада, страх и пробуждащо се любопитство Джек осъзна, че те не приличаха на копита като краката на Елрой, а по-скоро на меки лапи.

Когато овчарят скъси разстоянието между двамата, очите му за миг лумнаха още по-ярки и оранжеви. След това избледняха и станаха с цвят на опушен лешник. Джек забеляза, че усмивката му е не само приятелска, а и озадачена, и в същия миг изведнъж разбра две неща: първо, че в човека пред него няма и капчица злоба, и второ, че той е муден. Не глуповат, може би, а просто муден.

— Вълк! — изкрещя едрото момче-звяр и се ухили. Езикът му бе дълъг и заострен. Джек потрепера и си помисли, че то прилича точно на вълк. Не на козел, а на вълк. Надяваше се да не се е излъгал, че в него липсва злоба. „Но ако съм сгрешил, поне няма да ми се налага отново да правя грешки… никога вече.“

— Вълк! Вълк! — Овчарят протегна ръка и Джек забеляза, че ръцете му също са окосмени. Козинката им бе по-фина и много по-пищна, почти красива. Особено гъста беше по дланите, където и цветът й бе чудесен — белееше като звезда на челото на конче.

„Господи, Боже мой, та той май иска да се ръкува с мен!“ Джек си спомни думите на чичо Томи, че не трябва да отказва да се ръкува дори с най-злия си враг („След това се бий с него до смърт, ако трябва, но първо стисни ръката му.“) и въодушевено подаде собствената си ръка, като се чудеше дали няма да бъде смазана… или изядена.

— Вълк! Вълк! Стискаме си ръцете точно тук и сега! — извика момчето-животно в работен комбинезон. Изглеждаше зарадвано и поласкано. — Точно тук и сега! Добрият стар Вълк! Бог да го порази! Точно тук и сега! Вълк!

Въпреки ентусиазма ръкостискането му бе достатъчно нежно, омекотено от козинката върху дланта. „Работен комбинезон и сърдечно ръкуване с човек, който изглежда като огромно куче вълча порода и мирише малко на плевня след дъжд — помисли си Джек. — Какво ли ще последва? Покана да бъда гост на неделната служба в неговата църква?“

— Добрият стар Вълк, обзалагам се! Добрият стар Вълк точно тук и сега! — Той обви ръце около огромните си гърди и се засмя, доволен от себе си. После отново хвана ръката на Джек.

Този път започна да я разтърсва енергично нагоре-надолу и на Джек му хрумна, че от него сигурно се очаква нещо. Както се бе засилил, симпатичният, макар и малко простоват младеж май възнамеряваше да разтърсва ръката му до залез слънце.

— Добрият стар Вълк — каза накрая той, решил, че фразата особено допада на новия му познат.

Вълк се засмя като дете и пусна ръката на Джек. Това наистина беше облекчение. Не че ръката му бе смачкана или изядена, но наистина се чувствуваше поразклатена.

— Странник, а? — попита Вълк и пъхна ръце в страничните джобове на гащеризона си.

— Да — отвърна Джек, докато си мислеше какво означава думата тук отвъд. Твърде специфично значение имаше тя тук отвъд. — Да, струва ми се, че съм точно това. Наистина съм странник.

— Богопоразяващо вярно! Помирисвам го върху теб! Точно тук и сега, о, да, да, момче! Разбрах го! Не мирише лошо, знаеш, но сигурно е странно! Вълк! Това съм аз. Вълк! Вълк! Вълк! — Той отметна глава назад и се разсмя. Смехът завърши със звук, който доста наподобяваше вой.

— Джек. Джек Со…

Ръката му отново бе сграбчена и разтърсена със страст.

— Сойер — доизказа се той, когато бе оставен на мира. Усмихваше се, но се чувствуваше като ударен с мокър парцал. Само преди пет минути подпираше стената на някаква тоалетна под шосе Е-70. А сега стоеше и си бъбреше тук с младежа, който приличаше повече на животно, отколкото на човек. И по дяволите, ако от настинката му имаше и помен.

3.

— Вълк среща Джек! Джек среща Вълк! Тук и сега! Да! Добре! О, Язон! Крави на пътя! Не са ли глупави! Вълк! Вълк!

С крясъци Вълк бавно заслиза надолу към пътя, където стоеше половината от стадото му и се оглеждаше с изражение на тъпа изненада, сякаш питаше къде е изчезнала тревата. Джек забеляза, че животните наистина приличат на странна кръстоска между крави и овце и се зачуди как ли може да ги нарече човек.

Единствената дума, която незабавно му хрумна, беше „гадина“. „Или може би гадини още повече подхожда за случая — помисли си той. — Нещо в духа… Вълк се грижи за своя рояк гадини. О, да. Точно тук и сега.“

Джек се смъкна на земята и започна да се киска, запушил устата си с ръце, за да заглуши звуците.

Даже и най-едрото животно не беше по-високо от четири стъпки. Кожата им бе покрита с вълна, но изглеждаше някак си опушена като очите на Вълк в случаите, когато те не пламтяха като фенери. На главите им като странни завъртулки стърчаха къси рогчета, които очевидно не ги биваше за нищо. Вълк ги подкара обратно и те се подчиниха, без какъвто и да било признак на страх. „Ако някоя крава или овца от моята страна на бариерата само подуши присъствието на това създание — помисли си Джек, — тя би си счупила краката от бързане да се махне от пътя му!“

Но Джек харесваше Вълк, хареса го още от пръв поглед, точно както от пръв поглед се бе уплашил и не бе харесал Елрой. И това бе странно, защото приликата между двамата бе неоспорима. Само дето Елрой повече приличаше на козел, докато Вълк… ами Вълк просто приличаше на вълк.

Джек бавно тръгна към мястото, където Вълк пасеше стадото си. Спомни си как бе вървял на пръсти по вонящия коридор на кръчмата в Оутли към пожарния изход, как бе усещал присъствието на Елрой някъде наблизо, как го бе надушвал, както кравата от другата страна без съмнение би подушила Вълк. Спомни си как ръцете на Елрой бяха започнали да се извиват и втвърдяват, как се бе подул вратът му, начина, по който зъбите му се бяха превърнали в черни, загнили корени.

— Вълк?

Вълк се обърна и усмихнат го погледна. Очите му припламнаха в яркооранжево и за миг му се сториха едновременно свирепи и интелигентни. После светлината избледня и те отново бяха само опушените, вечно озадачени лешници.

— Ти дали си… нещо като върколак?

— Ами сигурно съм — усмихнат отвърна Вълк. — Ти прибираш таз вересия, Джек. Вълк!

Джек приседна на един камък, като замислено поглеждаше към Вълк. Струваше му се, че вече нищо не би могло да го изненада, но Вълк отново се справи успешно.

— Как е баща ти, Джек? — попита той с обикновения тон, с който между другото се осведомяваме за роднини или познати. — Как е Фил напоследък? Вълк!

4.

Няколко минути Джек имаше чувството, че в мозъка му не е останала и една-едничка мисъл, че главата му е абсолютно празна, празна като радиостанция, която излъчва само вълната-носител. После видя как лицето на Вълк се променя, ноздрите му започват бързо-бързо да трептят и дълбока печал замества изражението на щастие и детинско любопитство.

— Той е мъртъв, нали? Вълк! Съжалявам, Джек. Бог да ме порази! Аз съм глупав! Глупав! — Вълк удари с ръка челото си и сега наистина зави. Звукът смрази кръвта на Джек. Стадото гадини неспокойно се огледа.

— Всичко е наред — каза Джек. Имаше чувството, че е проговорил някой друг, сякаш бе чул гласа повече в ушите си, отколкото в главата си. — Но… ти как разбра?

— Миризмата ти се промени — просто отвърна Вълк. — По миризмата ти разбрах, че е мъртъв. Бедният Фил! Какъв добър човек! Казвам ти го точно тук и сега, Джек! Баща ти беше добър човек! Вълк!

— Да, наистина беше. Но ти откъде го познаваш? И откъде знаеш, че ми е бил баща?

Вълк погледна Джек така, сякаш въпросът му е толкова прост, та чак не се нуждае от отговор.

— Спомням си миризмата му, разбира се. Вълкодлаците помнят всички миризми. А ти миришеш също като него.

Пляс! Парцалът отново го цапна и на Джек му се прииска просто да се затъркаля като бесен напред-назад по поляната и да реве, хванал с ръце корема си. Хора му бяха казвали, че има очите на баща си, устата на баща си, даже сръчността и умението му за бързо скициране, но никога досега никой не му беше казвал, че мирише като него. Въпреки че в това твърдение май имаше някаква смахната логика.

— Ти откъде го познаваше? — повтори въпроса си Джек. Вълк изглеждаше затруднен.

— Идваше с онзи другия — най-сетне каза той. — Онзи от Орис. Аз бях много малък. Другият беше лош. Другият открадна някои от нас. Баща ти не знаеше — бързо добави той, сякаш Джек бе показал гняв. — Вълк! Не! Той беше добър! Баща ти беше добър! Фил. Другият…

Вълк бавно поклати глава. Изражението върху лицето му бе по-разбираемо даже от добрите му емоции. Спомен за някакъв детски кошмар.

— Лош! Той успя да си направи място в нашия свят, казва баща ми. И въпреки че се явява предимно като двойника си, беше от вашия свят. Ние знаехме, че е лош, можехме да кажем, но кой ли слуша вълкодлаците? Никой! И баща ти знаеше, че е лош, но не можеше да го помирише толкова добре, колкото ние. Той знаеше, че е лош, но не колко е лош.

И Вълк отметна глава назад и отново зави. Протяжният, смразяващ кръвта печален вой се понесе към дълбокото синьо небе.