Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (16)

1.

Джек се врътна към негъра. Имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне.

„Дали е Спийди?“

Слепецът посегна за канчето, вдигна го и го разклати. Няколко монети издрънчаха на дъното.

„Спийди е. Той се е скрил зад тъмните очила. Спийди е.“

Джек бе сигурен в това. Само след миг бе сигурен точно в противното. Спийди нямаше квадратни рамене и широки гърди. Раменете на Спийди бяха по-полегати, дори малко смъкнати, и заради това гърдите му изглеждаха леко хлътнали. Мисисипи Джон Хърт, а не Рей Чарлс.

„Но изобщо не бих могъл да бъда сигурен, преди да си свали очилата.“

Тъкмо отвори уста, за да произнесе името на Спийди на глас, и старият човек започна да свири — изкривените му пръсти, тъмни и матови като овехтял орехов фурнир, който редовно е бил претриван с намазнен парцал, но никога полиран, бързо, гъвкаво и грациозно се плъзгаха по струните. Свиреше добре, пръстите му безпогрешно извличаха мелодията и след миг Джек я позна. Имаше я на една от старите плочи на баща му, озаглавена „Мисисипи Джон Хърт днес“. И въпреки че слепецът не пееше, Джек знаеше думите:

„Приятели мили, кажете сега,

Не е ли жестока тази тъга —

в нов гроб да спускат старика Луис?“

Русият футболист и трите принцеси изгряха през главния вход на халите. Всяка от принцесите държеше по една фунийка сладолед, мистър Америка — по един лютив хот-дог във всяка ръка. Насочиха се към мястото, където стоеше Джек. Той изобщо не ги забеляза, понеже вниманието му изцяло бе погълнато от негъра и китарата му. Беше прикован от идеята, че това е Спийди, който някак си е прочел мисълта му. Как иначе би било възможно един непознат човек да започне да свири песен на Мисисипи Джон Хърт в секундата, в която на самия Джек хрумва, че Спийди прилича на него? Освен това случайно ли в песента се споменаваше името Луис, пътното име на Джек?

Русият футболист премести и двата сандвича в лявата си ръка и с дясната цапна Джек по гърба с всичката сила на тренираните си мускули. Джек си прехапа езика, зъбите му изщракаха като капан за мечки. Болката бе неописуема. Той политна напред и се спъна в канчето на слепеца. Монетите се пръснаха на всички страни. Китарата замлъкна.

Мистър Америка и трите кискащи се принцеси вече бяха отминали. Джек се загледа след тях и отново усети познатата безсилна омраза. Това значеше да си съвсем сам и да се скиташ немил-недраг, това значеше да си още хлапе и да зависиш от чуждата милост, това значеше да бъдеш лесна жертва всекиму — на психопати като Озмънд и на изкуфели старци като лютерана Елбърт Паламаунтън, чиято представа за добре преминал работен ден бе дванадесет часа да се бъхтиш и шляпаш през лепкавите ниви под непрекъснато изливащия се леден октомврийски дъжд, а през обедната почивка да седиш прав като свещ в кабината на комбайна му, да нагъваш сандвичи с лук и да четеш от Книгата на Йов.

На Джек не му се прииска да ги „порази“, въпреки че имаше странното усещане, че реши ли, би могъл, че притежава някаква особена сила, нещо като електрически заряд. Понякога му се струваше, че и други хора също разбират това, виждаше го изписано по лицата им. Но той наистина не искаше да се занимава с тях, единственото му желание бе да бъде оставен сам, да…

Слепецът търсеше разпилените монети, ръцете му внимателно опипваха тротоара, гъвкавите му пръсти се движеха така, сякаш четяха по него. Напипа десетцентова монета и я пусна в металното канче. Дзън!

Джек смътно дочу как една от принцесите възкликна:

— Защо му разрешават да стои тук, толкова е гаден!

После коленичи, за да помогне. Започна да събира монетите и да ги пуска в канчето на слепеца. Тук долу, близо до стареца, усети миризмата на кисела пот, на плесен и някакво сладникаво ухание, като на покълнало жито. Елегантно облечените купувачи гнусливо ги заобикаляха.

— Благдаря, благдаря — монотонно нареждаше слепецът и Джек усещаше пиперливия му дъх. — Благдаря, поживил те Бог, благдаря…

Спийди е.

Не е Спийди.

Това, което най-накрая го накара да проговори, беше мисълта колко малко от вълшебния сок му бе останало. Не повече от две глътчици. Джек не знаеше дали след случилото се в Ангола някога отново ще посмее да се пренесе в Териториите, но все още искаше да спаси живота на майка си, което означаваше, че може би ще се наложи.

Освен това каквото и да беше талисманът, той сигурно трябваше да се пренесе в другия свят, за да го вземе.

— Спийди?

— Благдаря, Бог да те поживи, благдаря, не чух ли нещо да се търкулва ей натам, а? — Той посочи с ръка.

— Спийди! Аз съм! Джек!

— Никой не спи тук наоколо, момче. Не, господине. Няма таквоз нещо. — Ръцете му започнаха опипващата си разходка по тротоара в посоката, в която бе посочил. Едната от тях намери монета от пет цента и я пусна в канчето. Другата случайно докосна обувката на елегантна млада жена. Хубавичкото й бездушно лице се сгърчи в почти болезнено отвращение и тя се отдръпна като попарена.

Джек вдигна последната монета, търкулнала се чак на самата улица. Беше сребърен долар, голяма стара монета със Статуята на свободата от едната страна.

От очите му потекоха сълзи. Затъркаляха се по мръсното му лице, а той се опита да ги избърше и само ги размаза с треперещата си ръка. Плачеше за Тилке, Уайлд, Хейгън, Дейви и Хайдъл. Плачеше за майка си. За Лаура де Лосиан. За сина на коларя, който лежеше мъртъв на пътя с пребъркани джобове. Но най-много плачеше за себе си. Беше се изморил да се мъкне по пътищата. Ако човек подкара своя собствен кадилак, нищо чудно пътуването да му се стори път-мечта, но когато трябва да измине цялото разстояние на стоп, когато разчита само на палеца си и на историята, която просто е започнала да се изтърква, когато зависи от чуждата милост и лесно може да стане жертва на всекиго, за него това не е нищо друго освен път на изпитанията. Джек чувствуваше, че вече е изтърпял достатъчно, но нямаше начин да се откаже. Откажеше ли се, ракът щеше да отнесе майка му, а чичо Морган като нищо щеше да смаже него самия.

— Не мисля, че мога да го направя, Спийди — изхлипа той. — Наистина не мисля.

И тогава слепецът посегна към момчето вместо към разпилените монети. Гъвкавите му, четящи пръсти намериха ръката му и се сключиха около нея. Джек усети загрубялата кожа по върховете на пръстите му. Негърът го завъртя към себе си, към миризмата на пот, на плесен и топлина, и той притисна лице в гърдите на Спийди.

— Хич не го знам тоз Спийди, момче, ама ти май дяволски много залагаш на него, а? Ти…

— Мъчно ми е за мама, Спийди — изхлипа Джек, — а Слоут е по петите ми. Той говореше от телефона в халите, той! И това не е най-лошото. Най-лошото се случи в Ангола… „Рейнбърд Тауърс“… земетресение… пет души… аз го направих, Спийди, аз ги убих, докато се пренасях тук отвъд, аз ги убих, както едно време татко и Морган Слоут убиха Джери Бледсоу!

Най-после каза най-лошото. Най-сетне изплю камъчето на вината, което бе запречвало гърлото му и заплашваше да го задуши. Отново го разтресоха ридания, но сълзите сега бяха по-скоро от облекчение, отколкото от страх. Беше изречено. Най-сетне си бе признал, че е убиец.

— Охохооо! — извика негърът. Гласът му сякаш звънтеше от удоволствие. Тънката му, силна ръка стисна Джек и го разтърси. — Мчи де си понесъл целия тоз тежък товар, момче? Я мирясай. Не трябва ли да свалиш част от него?

— Аз ги убих — прошепна Джек. — Тилке, Уайлд, Хейгън, Дейви…

— Е, ако приятелят ти Спийди беше тук, който и да е той или дет и да броди по широкия свят, и той щеше да ти каже, знайш, че не можеш носи целия свят на плещите си, синко. Не можеш го направи. Никой не може. Щото опиташ ли се да понесеш света върху плещите си, знайш, той първом ще скърши гърба ти, а после и духа ти,синко.

— Аз убих…

— Опря пушка в главите им и ги застреля, тъй ли?

— Не… земетресението… пренасях се и…

— Хич не мога да зная за туй — отвърна негърът. Джек се бе отдръпнал от него и с любопитство се взираше в набразденото му лице, но той бе извърнал глава към паркинга. Ако наистина беше сляп, то сигурно по звука на мотора бе познал полицейската кола, защото гледаше точно към нея. — Ама зная, че ти е грешна представата за туй кое е убийство. Току-виж, седим си ний тук и някой чиляк земе, па се тръшне до нас, тъй както си минава, щото го фанал инфарктът. И ти сигур веднага щеш си помисли, че си го убил и ще занареждаш: „Ох, ами сега, ей на, отиде си нещастникът, заради мен си отиде, убих го аз, хлъц, подсмърк, хлъц-туй… хлъц-онуй!“ — Докато изговаряше „туй“ и „онуй“, слепецът ги придружи с бързи акорди в сол-мажор, до-мажор и отново в сол-мажор и се засмя, доволен от себе си.

— Спий…

— Спи не спи, туй е положението — ухили се негърът и пожълтелите му, изпочупени зъби лъснаха. — Ама някои люде и будни се опитват да се обвиняват за неща, започнати от други. Може би бягаш, щото те преследват, момче.

Сол-мажор.

— Може би не си имал друг избор.

До-мажор с елегантни трели в средата, които накараха Джек да се ухили, въпреки волята си.

— Може би в другиго е вината.

И отново сол-мажор, преди слепецът да остави китарата си встрани (докато в полицейската кола двете ченгета хвърляха чоп, за да разберат кой от тях ще трябва да докосне стария Снежко, ако той откаже да ги последва доброволно).

— И може би тинтири и може би минтири, и може би туй и може би онуй… — Той отново се разсмя, сякаш страховете на Джек бяха най-забавното нещо, което някога е чувал.

— Но аз не знам какво може да стане, ако…

— Мчи кой ли пък знай, знай ли изобщо някой какво ще стане, ако еди-кой си направел еди-какво си еди-къде си — прекъсна го негърът, който може би беше или може би не беше Спийди Паркър. — Не. Не знай. Ама почне ли да си трови главата с туй, той трябва да стои кат затворник вкъщи, щото ще го е страх и носа си да покаже навън! Хич не знам проблемите ти, момче. И не искам да ги знам. Може да излезеш и някой луд, кат те чувам да хортуваш за земетресения и разни таквиз побъркани истории. Ама понеже ми помогна да си събера парите и не рачи да откраднеш от тях, щото аз ги преброих сичките, добре познавам аз всяко дзън-дзън, та затуй ще ти дам един съвет. Някои неща не мож ги спря. Понякога хора мрат, щото някой си направил нещо си… но ако той пък не го беше направил, току-виж доста повече люде си отишли мърцина. Разбираш ли как стоят нещата, синко?

Мръсните слънчеви очила се наклониха към него.

Джек усети дълбоко, разтърсващо облекчение. Да, той наистина разбираше. Слепецът говореше за труден избор, внушаваше му, че между труден избор и престъпно поведение просто има разлика. И че може би престъпникът не беше тук.

Престъпникът май бе човекът, който преди няколко минути му каза да си замъкне задника вкъщи.

— А току-виж — отбеляза слепецът и придружи думите си с тъжен ре-минор — всичко Бог решавал, така поне ми казваше някога старата ми майка, а сигурно и твоята тъй ти казва, ако е християнка. И ние, ей тъй, мислим си, че правим едно, а то излязло друго. Щото Книгата на книгите казва, че сичките неща, ама даже и тия, дет ни се чинят зли, знайш, Бог ги решава. Ти как мислиш, момче?

— Не знам — призна си честно Джек.

Беше съвсем объркан. Трябваше само да затвори очи, за да види как телефонът се изтръгва от стената и увисва на жиците като странна марионетка.

— Ама мен, знайш, работата лошо ми мирише. Чини ми се, че си се оставил сичко туй да те тласне към пийване.

— Какво! — смаяно възкликна Джек и после си помисли: „Хрумна ми, че Спийди прилича на Мисисипи Джон Хърт и той веднага засвири песен на Джон Хърт… а ето сега по същия начин заговори за вълшебния сок. Вярно, прави го много предпазливо, но мога да се закълна, че точно това има предвид.“

— Ти наистина разчиташ чуждите мисли — тихо каза Джек. — Разчиташ ги, нали? В Териториите ли се научи, Спийди?

— Хич не ги чета мислите, знайш, хич даже, ама кат дойде ноември стават четирийсет и две години, откак ми загаснаха лампите, а за четирийсет и две години, знайш, носът и ушите на чиляка заемат и тяхното място. Мирише ми на евтино вино от тебе, синко. Помирисвам го, знайш, навсякъде върху теб, га че ли косата си си мил с него!

Джек изпита странно неудобство — винаги се чувствуваше така, когато го обвиняваха, че е извършил нещо лошо, а той всъщност бе невинен. Та откакто се пренесе тук отвъд, се бе допрял само веднъж или дваж до почти празната бутилка, и то неволно! И докосването просто го бе изпълвало с ужас, карало го бе да се чувствува като селянин от Средновековието, докоснал тресчица от Светия кръст или костичка от някой светец. Бутилката наистина беше вълшебна, вярно. Вълшебна и могъща. И понякога убиваше хора.

— Не съм пил, честно — успя да промълви Джек накрая. — Това, с което започнах, почти свърши… човече, та аз дори не го харесвам! — Стомахът му се сви в нервен спазъм. Само при мисълта за вълшебния сок започна да му се повдига. — Но имам нужда от още малко. Просто за всеки случай.

— Мили Боже, чуй го! Момче кат него! — Слепецът се изсмя и поклати глава. — Хич не ти трябва туй, ама хич, знайш. Хич никое момче няма нужда от тая отрова, за да пътешества.

— Но…

— Чуй! Ще ти попея малко, че да се ободриш. Звучи баш кат за теб.

И той запя с глас, нямащ нищо общо с гласа, с който говореше. Дълбок и силен и трептящ, без следи от негърския говор. Джек си помисли, че звучи почти като обиграния, обработен глас на оперен певец, забавляващ се с малко популярна музика, и усети как ръцете и гърбът му настръхват от богатството, силата и пълнотата му. Главите по тротоара започнаха да се обръщат.

— „Зарее ли се пак над теб червеношийка, не можеш ти да хълцаш, не можеш ти да плачеш, дочуеш ли познатата, трептяща, сладка песен…“

Джек бе пронизан от сладостно и ужасно усещане, от чувството, че и преди е слушал това или нещо, което много прилича на него. И когато слепецът се ухили с изпочупените си, пожълтели зъби, момчето осъзна откъде му е познато всичко, разбра какво караше главите да се обръщат така, както биха се обръщали, ако по паркинга препускаше носорог. В гласа на пеещия негър се долавяше прекрасна, несвойствена чистота, чистотата на въздух, толкова прозрачен и свеж, че човек би могъл да помирише репичка, извадена от земята на половин километър. Песента бе стара и позната, но гласът… гласът чисто и просто беше от Териториите!

— „Ставай… ставай, ти сънливко… ставай, ставай от леглото… че те чакат смях и песни и любов и…“

Изведнъж и китарата, и гласът замряха. Джек, който изцяло бе съсредоточил вниманието си върху лицето на слепеца (подсъзнателно се опитваше да проникне право през тъмните очила и може би да види очите на Спийди зад тях) разшири кръгозора си и видя, че до слепеца са застанали двама полицаи.

— Знайш, хем не чувам нищо — почти свенливо продума слепецът, — хем ми се чини, че помирисвам нещо синьо.

— По дяволите, Снежко, известно ти е, че нямаш право да работиш около халите — кресна един от полицаите. — Какво ти каза съдията Халас, когато за последен път беше в кабинета му? Само в търговската част на града между Сентър Стрийт и Мюръл Стрийт. Никъде другаде. Дявол да го вземе, момко, много си изкуфял! Съвсем си сдал багажа, откакто жена ти го върза, а? Просто не знам…

Спътникът му го побутна и кимна с глава към Джек.

— Ей, хлапе, бързо към къщи и дим да те няма! — отсечено нареди първият полицай.

Джек тръгна надолу по тротоара. Как да остане? Даже и да можеше да помогне с нещо, не смееше да остане. Имаше късмет, че вниманието на полицаите бе заето с човека, когото нарекоха Снежко. Защото погледнеха ли го втори път, той не се съмняваше, че щяха да поискат да докаже кой е. С нови кецове или не, останалата част от него изглеждаше жалка и занемарена. А полицаите от сто километра помирисват скитниците, а ако Джек не беше скитник, то едва ли някога е имало такъв.

Представи си как го захвърлят в участъка на Зейнсвил, докато градските полицаи, добре сложени момци в синьо, които всеки ден слушат Пол Харви и подкрепят президента Рейгън, се опитват да открият чие малко хлапе е той.

Не, на полицаите от Зейнсвил не им трябваше друго освен един-единствен бегъл поглед.

Зад гърба му се приближаваше равномерно пърпорещ двигател.

Джек понамести раницата си и заби поглед в новите кецове, сякаш безмерно се интересуваше от тях. С ъгълчето на окото си зърна бавно задминаващата го полицейска кола.

На задната седалка седеше негърът, а до него стърчеше дръжката на китарата му.

Когато патрулната кола зави към изходната алея, слепецът внезапно обърна глава и погледна през задното стъкло, погледна право към Джек…

… и въпреки че Джек не можеше да надзърне през зацапаните тъмни очила, той бе абсолютно сигурен, че Лестър Спийди Паркър му намигна.