Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (52)

2.

В пет и петнадесет в следобеда на 21 декември, три месеца след като Джек Сойер бе обърнал лице — и надежди — на запад, един черен кадилак зави по покритата с чакъл алея пред хотел „Алхамбра“ в град Аркадия Бийч, Ню Хампшир. На запад залезът бе топло сбогуване на червено и оранжево, избледняващи до жълто… и синьо… и пурпурно. Голите клони в парка тракаха под студения зимен вятър. Между тях допреди по-малко от седмица бе имало едно дърво, което хващаше и ядеше малки животинки — катерички, птички, изпосталялата от глад котка на администратора. Това малко дърво бе умряло съвсем внезапно. Другите растения в парка, макар и съвсем оголели сега, щяха да се върнат към живот след зимния си сън.

Гумите на кадилака трещяха по чакъла. Отвътре, зад тъмните стъкла, приглушено се чуваше музиката на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“. „Хората, които познават вълшебството ми — пееше Джон Фогърти — напълниха равнината с дим.“

Кадилакът спря пред широката двойна врата. Зад нея цареше тъмнина. Предните фарове изгаснаха и дългата кола остана в сянка. От ауспуха лениво се виеше тънка струйка белезникав дим, оранжевите стопове проблясваха.

Тук в края на деня. Тук под залеза, триумфално обагрил небето на запад.

Тук.

Точно тук и сега.

3.

Задната част на кадилака се осветяваше от слаби, колебливи отблясъци. Талисманът мъждукаше… но светлината му беше слаба, малко по-силна от светлината на умираща светулка.

Ричард бавно се обърна към Джек. Лицето му бе изнурено и уплашено. Стискаше Карл Сейгън с две ръце, извиваше книгата както перачка извива чаршаф.

„Талисманът на Ричард“ — помисли си Джек и се усмихна.

— Джек, искаш ли да…

— Не. Чакай тук, докато те повикам.

Той отвори задната врата, понечи да слезе от колата, после отново погледна приятеля си. Ричард седеше свит и смален на седалката и стискаше книгата. Изглеждаше нещастен.

Без да мисли, Джек се наведе и го целуна по бузата. Ричард прегърна приятеля си и за миг го притисна силно. После го пусна да върви. Никой от тях не каза и дума.

4.

Джек тръгна към стъпалата, водещи към хотела… после се обърна надясно и пресече алеята. Там имаше железен парапет. Под него към плажа се спускаше напукана скала. Далече вдясно увеселителното влакче на лунапарк „Аркадия“ стърчеше към притъмняващото небе.

Джек вдигна лице на изток. Вятърът, вършеещ из парка, бръсна косата назад от челото му.

Той вдигна кълбото в ръцете си, сякаш го предлагаше на океана.

5.

На 21 декември 1981 Джек Сойер стоеше близо до мястото, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния Атлантически океан. Той беше навършил тринадесет години на този ден, въпреки че не знаеше това, и бе изключително красиво момче. Кестенявата му коса бе дълга, може би твърде дълга, но океанският бриз я отмяташе назад и откриваше фино, гладко чело. Той стоеше там и мислеше за майка си й за апартамента в хотела, в който бяха живели заедно. Дали щеше да запали лампа там горе? Струваше му се, че щеше.

Джек се обърна. Очите му необуздано блестяха на светлината на талисмана.

6.

Лили заопипва стената с трепереща, слаба като на скелет ръка. Търсеше копчето на лампата. Откри го и я запали. Ако някой я бе видял в този миг, сигурно щеше да се уплаши. През последните десетина дни ракът го бе ударил на спринт вътре в нея, сякаш усещаше, че нещо може да се изпречи на пътя му и да му развали цялото удоволствие. Лили Кавано сега тежеше тридесет и девет килограма. Кожата й беше жълтеникава и опъната като пергамент върху черепа. Кафявите кръгове под очите й бяха станали съвсем черни и мъртвешки. Самите очи гледаха с трескава, изтощена интелигентност. Гърдите й се бяха стопили. Месото от ръцете й бе изчезнало. Върху хълбоците и бедрата й бяха започнали да се появяват рани от продължителното лежане.

И това не беше всичко. През последната седмица бе хванала и пневмония.

В своето окаяно състояние тя, разбира се, беше предпочитан кандидат за това или някое друго респираторно заболяване. То би могло да я споходи и при най-добри обстоятелства… а настоящите определено не бяха от тях. Радиаторите в „Алхамбра“ преустановиха нощното си бръмчене преди известно време. Тя не беше сигурна точно кога — времето бе станало толкова мъгляво и неопределено за нея, колкото и за Джек в кадилака. Знаеше единствено, че топлината бе изчезнала през същата нощ, през която проби стъклото с юмрук, за да накара чайката, приличаща на Слоут, да отлети.

Оттогава насам „Алхамбра“ се бе превърнала в безлюден хладилник. Гробница, в която тя скоро щеше да умре.

Ако Слоут бе отговорен за случилото се в „Алхамбра“, трябваше да му се признае, че се беше справил дяволски добре. Всички бяха изчезнали. Всички!!! Вече нямаше камериерки, тикащи по коридорите скърцукащите си колички. Нямаше подсвиркващ си електротехник. Нямаше свъсен администратор-лицемер. Слоут ги бе пъхнал в джоба си и ги беше отнесъл нанякъде.

Преди четири дни — когато не успя да намери в апартамента достатъчно храна, за да задоволи дори своя птичи апетит — тя стана от леглото и бавно се отправи на пътешествие до асансьора. Носеше си стол, от време на време сядаше на него, а главата й висеше от изтощение, или пък го използуваше за опора. Четиридесетте крачки измина за четиридесет минути.

Натисна няколко пъти бутона, но асансьорът не се появи. Пък и самият бутон изобщо не светеше.

— Те ти, булка, Спасовден! — дрезгаво прошепна Лили и бавно удължи експедицията си с още двадесет крачки, за да стигне до стълбището.

— Хей! — извика тя надолу и след това силно се разкашля, наведена над облегалката на стола.

„Може би не могат да ме чуят, когато крещя, но е дяволски сигурно, че и мъртъвците в гроба ме чуват, когато кашлям така с последните остатъци от дробовете си.“

Не дойде никой.

Тя извика още веднъж-дваж, получи нов пристъп на кашлица и накрая се запрепъва обратно по коридора, който изглеждаше дълъг като планинско шосе в Небраска в ясен ден. Не смееше да слезе по проклетите стълби. Никога не би успяла да се изкачи обратно. Освен това долу нямаше никого — нито във фоайето, нито в ресторанта „Агнешко печено“, нито в кафенето, нито където и да било. Телефоните също бяха изключени. Поне този в нейната стая беше, а пък не бе чула дори едно-единствено иззвъняване и в останалата част на този стар мавзолей. Не, изобщо не си струваше труда. Рисковано начинание. Никак не й се искаше да измръзне до смърт във фоайето.

— Джеки — промърмори тя, — къде, по дяволите…

После отново се разкашля и този пристъп наистина беше лош, понеже по средата му припадна и се строполи на пода като повлече и грозния стол със себе си и той я захлупи, и тя лежа близо час на студения под и сигурно тогава пневмонията се нанесе в бързо западащия квартал, който за зла участ се оказа тъкмо тялото на Лили Кавано. „Хей, Рачо, здравей! Аз съм новото маце в махалата! Можеш да ми викаш Пневмония! Побързай към финала!“

Някак си все пак успя да се добере до стаята си и оттогава непрекъснато имаше температура и й се струваше, че слиза все по-надолу по някаква безкрайна спирала. Слушаше как дишането й става все по-шумно и по-шумно, докато накрая изгарящото й от треска съзнание започна да си представя дробовете й като два органични аквариума, в които се блъскат безброй потопени вериги. Но въпреки това се държеше — държеше се, понеже част от съзнанието й с някаква луда, отпадаща сигурност настояваше, че Джек вече се връща оттам, където е бил.

7.

Началото на последната й кома приличаше на трапчинка в пясъка — трапчинка, която започва да се върти като водовъртеж. Звукът на потопени вериги в гърдите й се превърна в дълго, сухо издишване:

— Ххххххххххх…

След това нещо я измъкна от спиралата и я накара да търси копчето за лампата в студената тъмнина на стената. После стана от леглото. Не бе й останала достатъчно сила, за да го направи, всеки лекар би се изсмял на идеята й. И все пак го направи. Два пъти пада назад, но най-сетне се закрепи на крака. От усилията устата й се бе извила като за ръмжене. Протегна ръка да напипа стола, откри го и с негова помощ започна да се примъква към прозореца.

От Лили Кавано, кралицата на второкласните филми, нямаше и помен. Това беше един крачещ ужас, разяден от рака, изгарящ от температура.

Тя стигна до прозореца и погледна навън.

Долу видя човешка фигура и светеща топка.

— Джек — опита се да изкрещи тя. От устата й излезе само стържещ шепот. Вдигна ръка, опита се да махне. Прималя й.

(Ххххххххххх…)

Вкопчи се в перваза.

— Джек!

Изведнъж светещата топка в ръцете на човешката фигура проблесна ярко и освети лицето й и това беше лицето на Джек, това наистина беше Джек, о, слава Богу, това наистина беше Джек, Джек се бе върнал.

Фигурата затича.

„Джек!“

Хлътналите, умиращи очи станаха още по-блестящи. По жълтите й, опънати бузи се стичаха сълзи.

8.

— Мамо!

Джек тичешком пресече фоайето. Видя, че старомодното телефонно табло е почерняло и опушено като от пожар след късо съединение и веднага го забрави. Беше я видял и тя изглеждаше ужасно — сякаш бе видял силуета на някакво бостанско плашило, щръкнало край прозореца.

— Мамо!

Летеше нагоре по стъпалата, вземаше ги първо по две, после по три наведнъж. Талисманът колебливо припламна в розово-червено и след това отново потъмня в ръцете му.

— Мамо!

Сега по коридора към апартамента им. Краката му почти не докосваха пода. Най-сетне чу гласа й — но не като меден вик или лек гърлен смях. Не. Това беше дрезгавият грач на същество, застанало от другата страна на гроба.

— Джеки?

— Мамо!

Той влетя в стаята.

9.

В колата Ричард Слоут нервно гледаше нагоре през тъмните стъкла. Какво правеше той тук? Какво правеше Джек тук? Очите го боляха. Напрягаше се да види горните прозорци в сгъстяващия се здрач. Наведе се странишком и отново се втренчи нагоре. Изведнъж ослепително бяла светлина изригна от няколко от прозорците на четвъртия етаж и за миг обля цялата предна страна на хотела. Ричард скри глава между коленете си и изстена.

10.

Тя беше на пода под прозореца, но той я видя най-накрая. Изпомачканото, сивеещо, някак оваляно легло беше празно, цялата спалня, разхвърляна като стая на дете, изглеждаше празна… стомахът на Джек се сви на топка, думите заседнаха в гърлото му. След това талисманът изстреля още една от ослепителните си илюминации и в миг и за миг превърна всичко в стаята в чиста безцветна белота.

— Джеки — простена тя още веднъж и той видя сгърченото й като празна обвивка от бонбон тяло под прозореца и изкрещя:

— Мамо!

Изтънялата й, загубила блясъка си коса се валяше по мръсния килим. Ръцете й приличаха на малки лапички — бледи и драскащи.

— Господи, Боже мой, мамо, о, Господи… — избръщолеви той и някак си се придвижи през стаята за миг, който му се стори ясен като образ върху фотографска плака, без да направи и крачка, той плаваше, той плуваше през пълната с вещи, ледена спалня на Лили. Косата й върху мръсния килим, ръцете й — само жили и възли.

Вдъхна плътната миризма на болест, на близка смърт. Джек не беше лекар, нито пък имаше някаква представа за това, което ставаше с тялото на Лили. Но той разбра едно нещо — майка му умираше, животът й се изцеждаше през невидими пукнатини и й бе останало съвсем малко време. Тя бе промълвила два пъти името му и това сякаш бе всичко, което животът, останал в нея, щеше да й разреши. Той се разплака, сложи ръка върху главата й и остави талисмана на пода до нея.

Косата й му се стори пълна с пясък, главата й гореше.

— Ох, мамо, мамичко — каза той и пъхна ръце под нея. Все още не можеше да види лицето й. Хълбокът й го пареше през тънката нощница като врата на печка. До другата му длан лявата й лопатка пулсираше също толкова гореща. Тя почти нямаше месо върху костите и за част от секундата му заприлича на мръсно детенце, оставено болно и само. От очите му внезапно бликнаха неканени сълзи. Вдигна я и изпита чувството, че държи вързоп дрехи. Изстена. Увисналите й ръце се поклащаха отпуснато, некрасиво.

(Ричард)

Ричард никога не му се бе струвал… толкова зле, даже когато го беше носил като изсъхнала обвивка на конче надолу по последния хълм в отровения Пойнт Венути. Тогава от приятеля му сякаш не бе останало почти нищо освен пъпки и обрив и той също бе изгарял от температура, но с някакъв внезапен ужас Джек осъзна, че в Ричард тогава бе имало повече истински живот, повече материя, отколкото сега имаше у майка му. Но все пак тя беше извикала името му.

(а Ричард едва не бе умрял)

Тя бе извикала името му. Вкопчи се в това. Бе стигнала до прозореца. Беше извикала името му. Беше невъзможно, немислимо, неморално да допусне, че тя би могла да умре. Една от ръцете й се поклащаше пред него като тръстика, обречена да бъде срязана на две от коса… сватбената й халка беше паднала от пръста й. Той плачеше неспирно, непрекъснато, несъзнателно.

— Добре, мамо, сега е добре, добре… добре…

Отпуснатото тяло в ръцете му леко потрепна, сякаш изразяваше съгласие.

Той внимателно я сложи върху леглото, тя се търкулна и остана по гръб. Джек опря коляно върху дюшека и се наведе над нея. Изтънялата коса се смъкна от лицето й.

11.

Веднъж, в самото начало на пътуването си, той за миг бе видял майка си като старица — изнемощяла, изтощена старица в сладкарница. Веднага щом я бе познал, илюзията беше изчезнала и Лили Кавано Сойер си бе възвърнала неостаряващата същност. Защото истинската, същинската Лили Кавано не би могла да остарее — тя беше вечна блондинка с бърза, присмехулна усмивка и изражение, което казваше: „върви по дяволите“.

Такава беше истинската Лили Кавано, тази, чиято снимка бе вляла сила в сърцето на Джек, когато я бе видял да се усмихва от афиша в Пойнт Венути.

Жената върху леглото много малко приличаше на актрисата от афиша. За миг го заслепиха сълзи.

— О, не… не… не — изстена той и сложи дланта си върху пожълтялата й буза.

Тя изглеждаше така, сякаш никога няма да събере сила, за да повдигне ръката си. Той стисна бледите й, съсухрени пръсти.

— Моля те, моля те, моля те, не… — Не можеше да си разреши дори да го изрече.

И тогава осъзна колко много усилия бе положила тази повяхнала жена. Внезапно прозря, че тя бе търсила него. Майка му просто е знаела, че той идва. Вярвала е, че ще се върне и по някакъв начин, който сигурно бе свързан със самия талисман, беше разбрала момента на завръщането му.

— Тук съм, мамо — прошепна Джек. Носът му потече. Без да се церемони, той го отри с ръкав.

За пръв път осъзна, че целият трепери.

— Донесох го — каза момчето и за миг изпита истинска гордост, сияйна радост от свършеното. — Донесох талисмана.

Нежно положи малката й като орех ръка върху завивките.

Талисманът продължаваше да свети на пода до стола, където го бе оставил. Само че светлината му беше слаба, колеблива и замъглена. Джек беше излекувал Ричард просто като търкулна кълбото по дължината на тялото му. Същото беше направил и със Спийди. Но това трябваше да бъде нещо друго. Знаеше, че е така, но не и какво точно трябва да бъде това „друго“… или може би все пак знаеше, но просто не искаше да повярва.

И все пак не би счупил талисмана, дори ако това бе единственият начин да спаси живота на майка си — това поне знаеше.

Вътрешността на талисмана бавно се изпълни с мътна белота. Пулсациите му се преляха една в друга и се превърнаха в постоянна светлина. Джек постави ръцете си върху него и той изстреля напред заслепяваща стена от светлина, дъга, която сякаш щеше да проговори! Най-сетне!

Джек тръгна обратно към леглото, а талисманът изхвърляше и разпръсваше светлина от пода до тавана, обливаше цялото легло.

Веднага щом Джек застана до майка си, талисманът сякаш започна да променя структурата си под пръстите му. Стъклената му твърдост някак си се промени, стана по-малко хлъзгава, по-порьозна. Върховете на пръстите му сякаш започнаха да потъват в него. Размътената му вътрешност вреше и потъмняваше.

И в този миг Джек изпита силно — всъщност страстно — чувство, смятано от него за невъзможно в деня, когато за пръв път бе посетил Териториите. Той разбра, че по някакъв неочакван начин талисманът, обектът на толкова много неприятности и кръв, щеше да се промени. Щеше да се промени завинаги и той щеше да го загуби. Талисманът нямаше повече да бъде негов. Ясната му обвивка също помътняваше и цялата му прекрасна набраздена гравирана повърхност омекваше. И сега той сякаш държеше не стъкло, а загрята пластмаса.

Джек бързешком постави променящия се талисман в ръцете на майка си. Той си знаеше работата — бил е направен за този момент, бил е създаден в някоя митична ковачница, за да отговори на потребностите на този специален момент, на този и на никой друг.

Не знаеше какво точно щеше да се случи. Експлозия от светлина? Миризма на лекарство? Голям взрив на Сътворението?

Не се случи нищо. Майка му продължи видимо, но неподвижно да умира.

— О, моля те, мамо, моля те…

Дъхът се втвърди в средата на гърдите му. В талисмана безшумно се беше отворила цепка — цепка, която по-рано беше една от вертикалните му вдлъбнатини. Бавно изливащата се от нея светлина обтичаше ръцете на майка му. От замъглената вътрешност на изпразващата се топка се изсипваше все повече и повече светлина.

Изведнъж отвън нахлу високата песен на птички, славещи съществуването си.

12.

Но Джек не забеляза това. Затаил дъх, той се наклони напред, за да гледа как талисманът се излива върху леглото на майка му. Мътната му вътрешност ставаше по-ярка, оживяваха я искри от светлина. Очите на майка му потрепнаха.

— Мамо, о, мамичко… — прошепна момчето.

Сиво-златиста светлина струеше през отвора в талисмана и на облачета се носеше над ръцете на майка му. Жълтеникавото й, съсухрено лице лекичко се смръщи.

Джек несъзнателно си пое дъх.

(Какво?)

(Музика?)

Сиво-златистият облак от сърцето на талисмана се разпростираше над тялото на майка му, загръщаше го в някаква полупрозрачна, но все пак матова, леко помръдваща мембрана. Джек гледаше как тази течна материя се плъзга по хлътналите й гърди, по отслабналите й крака. От отворилата се в талисмана цепка заедно със сиво-златистия облак се понесе удивителен аромат — аромат сладък и в същото време не, аромат на цветя и земя, добър аромат, на мая. „Миризма на раждане“ — помисли си Джек, въпреки че никога не бе присъствувал на истинско раждане. Той я пое с дробовете си и посред учудването си бе надарен с прозрението, че в тази минута се ражда самият той, Джеки Сойер… и някак си изведнъж осъзна, че отворът в талисмана прилича на вагина. (Той, разбира се, никога не бе виждал вагина и имаше само най-елементарна представа за структурата й.) Джек погледна през отвора право в разширяващия се талисман.

Сега за пръв път до съзнанието му достигнаха невероятната врява, някак си примесена с далечна музика, и птичите песни зад тъмните прозорци.

(Музика? Каква…)

Малка цветна топка, пълна със светлина, се стрелна пред погледа му, за миг проблесна в отвора на талисмана, а след това продължи под замъглената му повърхност, гмурна се в променящата се, газообразна вътрешност. Джек премигна. Тя бе приличала… Последва я втора и този път той има време да различи синьото и кафявото и зеленото върху мъничкия глобус, да види крайбрежните ивици и миниатюрните планински вериги. И му хрумна, че върху този малък свят стои един парализиран Джек Сойер, гледащ към още по-малка цветна точица, върху която стои един Джеки, висок колкото прашинка, и гледа към малък свят с размера на атом. Още един свят последва първите два, въртеше се навътре, навън, навътре и навън от разширяващия се в талисмана облак.

Майка му помръдна дясната си ръка и изстена.

Джек открито се разрева. Тя щеше да живее. Вече знаеше това. Всичко бе станало, както беше казал Спийди. Талисманът връщаше живота обратно в изтощеното, разядено от болестта тяло на майка му, убиваше злото, което убиваше нея. Той се наведе напред, за миг сякаш щеше да се подчини на представата, нахлула в съзнанието му — как той целува талисмана. Аромат на жасмин и хибискус, и прясно обърната земя изпълни ноздрите му. Една сълза се откъсна от върха на носа му и проблесна като скъпоценен камък под лъчите на талисмана. Той видя покрай отворената цепка да се носи рояк звезди, лъчисто жълто слънце да плува в огромно черно пространство. И сякаш музика изпълваше талисмана, стаята, целия свят навън. Лице на жена, непознато мъжко лице преминаха през отворената цепка… после лица на деца, после лицата на други жени… По неговото собствено лице се затъркаляха сълзи, понеже той видя в талисмана да плува лицето на неговата майка, изпълнената с вяра и остроумие нежна физиономия на кралицата на петдесет филма. Когато зърна и своето собствено лице да се носи между всички светове и лица, да върви към рождение вътре в талисмана, си помисли, че ще се пръсне от чувства. И се отпусна. И пое светлина. И когато видя, че очите на майка му остават отворени толкова дълго, колкото траят цели две благословени секунди, най-сетне долови удивителните звуци, които се носеха навсякъде около него…

(защото живи като птици, живи като световете вътре в талисмана, до него достигнаха звуците от тромбони и тромпети и извивките на саксофони и пеещите в хор гласове на жаби и сиви гургулици. „Хората, които познават вълшебството ми, напълниха равнината с дим.“ Чу гласовете на вълкодлаци, извиващи вълчата си песен срещу луната. И вода се плисна в носа на кораб и риба изпляска по повърхността на езеро с опашка и дъга плисна над земята и пътуващо момче плесна капчица слюнка, за да му каже по кой път да тръгне, и новородено бебе сбърчи лице и изплака. И след това чу огромния глас на оркестър, пеещ с цялото си масивно сърце, и стаята се изпълни от един-единствен глас, който се издигаше и издигаше и издигаше над цялото това нашествие от звуци. Камиони набиха спирачки и фабрични сирени завиха и някъде се спука гума и някъде високо гръмна фишер и любовник прошепна „любима“ и изпищя дете и гласът се извиси още и още и за миг Джек изобщо не разбра, че не може да вижда. Но след това отново можеше.)

Очите на Лили се отвориха широко. Втренчиха се в лицето на Джек и питаха къде са. Изражението им бе като на новороден младенец, току-що пръкнал се на света. После тя рязко си пое дъх…

… и река от светове и наклонени галактики и вселени бе издърпана нагоре и навън от талисмана. И всички те потекоха като поток с цветовете на дъгата и се вляха в устата и носа й… и се полепиха като капчици проблясваща роса по жълтеникавата и кожа и попиха навътре. За миг майка му цялата бе обвита в сияние…

… за миг майка му беше талисманът.

Болестта изчезна от лицето и без остатък. И това не се случи в някаква бърза последователност като на филм. Това стана изведнъж. За миг. Тя беше болна… и след това просто беше добре. Бузите й розовееха. Изтънялата, изтощена коса отново бе гъста и буйна и лъщеше с цвета на тъмен мед.

Тя вдигна глава и Джек се втренчи в нея.

— О… Боже мой… — прошепна Лили.

Сиянието, излъчващо се от нея, вече намаляваше… но здравето остана.

— Мамо? — Той се наведе към леглото и нещо се смачка като целофан в ръцете му — крехката обвивка на талисмана. Джек се обърна да я остави върху нощното шкафче и събори няколко от шишенцата с лекарства. Две-три се счупиха на пода, но това вече нямаше значение. Та те просто не й бяха нужни. Момчето остави обвивката с благоговение. Подозираше — не, знаеше — че съвсем скоро и тя ще изчезне.

Майка му се усмихваше — с прекрасна, доволна, някак си изненадана усмивка, която казваше: „Здравей, свят, аз отново съм тук! Какво знаеш ти за това?“

— Джек, върнал си се — най-сетне рече тя и потри очи, сякаш за да се увери, че синът й не е мираж.

— Да — отвърна той и се опита да се усмихне. И наистина го направи въпреки сълзите, които се стичаха по лицето му. — Да, тук съм, мамо.

— Чувствувам се… много по-добре, Джеки.

— Наистина ли? — Той отново се усмихна и изтри мокрите си очи. — Това е чудесно, мамо.

Очите й сияеха.

— Прегърни ме, Джеки.

В апартамента на четвъртия етаж на един безлюден курортен хотел на брега на Ню Хампшир едно тринадесетгодишно момче на име Джек Сойер се наведе и усмихнато и със затворени очи силно прегърна майка си. Нормалният живот с приятели и игри и музика, живот, в който съществуваха училища, за да ходи в тях, и хладни чаршафи, между които да се плъзва нощем, обикновеният живот на тринадесетгодишно момче (ако животът на подобни създания с цялото му разнообразие и пищност изобщо може да се смята за обикновен) се бе върнал при него. И това Джек също дължеше на талисмана. Когато си спомни да се обърне и да го погледне, талисманът беше изчезнал.