Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (26)

2.

Джек си мислеше, че онези наистина са извадили нещо от Вълк в сандъка. От сблъсъка му с Хек Баст в коридора бяха минали шест часа. Звънецът за изповед щеше да издрънчи всеки момент, а Вълк продължаваше да спи тежко и непробудно на леглото под него. Навън дъждът неспирно трополеше.

И не беше злоба. Джек знаеше, че не само сандъкът бе лишил Вълк от нещо. Нито дори домът „Слънчева светлина“, а целият този свят. Вълк просто тъгуваше за дома. Бе загубил почти цялата си жизненост, усмихваше се рядко и изобщо не се смееше. Когато Уоруик на обяд му кресна да не яде с пръсти, той уплашено се сви.

„Трябва да бъде скоро, Джеки. Понеже умирам. Вълк умира.“

Хек каза, че не се страхува от Вълк и май наистина не бе останало нещо, от което да се страхува човек, сякаш смазването на ръката на Баст беше била последната проява на сила от страна на приятеля му.

Звънецът за изповед издрънча.

След изповедта, вечерята и проповедта Джек и Вълк се върнаха в стаята си, за да открият, че леглата им са подгизнали и вонят на урина. Джек се спусна към вратата, отвори я и се озова срещу Съни, Уоруик и един едър дървеняк на име Ван Зант. Тримата стояха в коридора и доволно се хилеха.

— Май сме сбъркали помещението, сополанко — рече Съни. — Помислихме го за тоалетна, щото когато и да погледнем, в него все лайна се носят.

Ван Зант едва не се пукна от смях.

Джек се втренчи в тях и на Ван Зант му замръзна усмивката.

— Какво си ни зяпнало, лайно такова? Я изчезвай, преди да сме ти счупили носа!

Джек затвори вратата, огледа се и видя, че Вълк е заспал направо с дрехите в мокрото си легло. Брадата му бе започнала отново да расте, но лицето му продължаваше да изглежда бледо, а опънатата му кожа лъщеше. Това беше лице на инвалид.

„Остави го на мира — изтощен си помисли Джек. — Нека спи, щом е толкова изморен.“

„Не. Ти няма да го оставиш да спи в това гадно, вонящо легло. Няма да го оставиш!“

Приближи се до Вълк, разтърси го и полусъбуден го свлече от мокрия, вонящ дюшек и му помогна да си свали дрехите. Тази нощ спаха сгушени един до друг на пода.

В четири сутринта вратата се отвори и Съни и Хек се намъкнаха вътре. Издърпаха Джек и почти го понесоха към кабинета на Сънлайт Гардънър в сутерена.

Гардънър седеше с крака върху бюрото. Бе напълно облечен въпреки ранния час. На картината зад него Исус вървеше по морето на Галилея, апостолите смаяно го зяпаха. Вдясно голям стъклен прозорец гледаше към тъмното студио, където Кейси сътворяваше чудеса с идиотските си познания. На колана на Гардънър бе окачена тежка верига с ключове. Самите ключове, доста внушителна връзка, лежаха на дланта му и той си играеше с тях, докато говореше.

— Ти нито веднъж не се изповяда, откакто дойде при нас, Джек — с мек укор в гласа каза Сънлайт Гардънър. — Изповедта е полезна за душата. Без изповед не можем да бъдем спасени. О, нямам предвид идолопоклонническата, полуезическа изповед на католиците. Говоря за изповедта пред твоите братя и Спасителя.

— Нека си остане между мен и Спасителя, ако нямате нищо против — спокойно отвърна Джек и въпреки страха и объркването си не можа да не се изкефи от яростта, която разкриви лицето на Гардънър.

— Имам нещо против! — изпищя той. Болка проряза бъбреците на Джек и той падна на колене.

— Внимавай какво говориш на преподобния Гардънър, сополанко. Не забравяй, че някои от нас го подкрепят.

— Бог да те благослови за твоята вяра и обич, Съни — сериозно каза Гардънър и отново насочи вниманието си към Джек. — Стани, синко.

Момчето се хвана за ръба на скъпото бюро от светло дърво и успя да се изправи.

— Как е истинското ти име?

— Джек Паркър.

Забеляза, че Гардънър кимва почти незабележимо, и се опита да се обърне, но не беше достатъчно бърз. Нова болка експлодира в бъбреците му. Той изпищя и отново се свлече на пода, като удари избледняващата синина на челото си в ръба на бюрото.

— Откъде си, лъжливо и нагло дяволско изчадие такова?

— От Пенсилвания.

Режеща болка проряза лявото му бедро. Той се сви върху белия килим и притисна колене към гърдите си.

— Изправете го!

Съни и Хек го вдигнаха.

Гардънър бръкна в джоба на бялото си сако и измъкна скъпа запалка. Щракна я и бавно поднесе големия жълт пламък към лицето му. Девет сантиметра. Джек долови сладникавата, остра воня на газта. Шест сантиметра. Вече се усещаше и самата топлина. Три сантиметра. Още сантиметър или даже половин и неприятното усещане щеше да се превърне в болка. Очите на Гардънър злорадо блестяха. Устните му потрепваха на ръба на усмивката.

— Йеее! — Дъхът на Хек пареше и миришеше на развален суджук. — Хайде, така му се пада!

— Откъде те познавам?

— Не съм ви срещал никога преди — изпъшка Джек. Пламъкът се приближи. Очите му се насълзиха и той усети, че след миг кожата му ще се изпърли. Опита се да отметне глава назад. Съни Сингър я блъсна напред.

— Къде съм те срещал? — пилеше гласът на Гардънър. Пламъкът танцуваше в черните му зеници. — Последен шанс!

„Кажи му, за Бога, кажи му!“

— Ако някога сме се срещали, аз не си спомням — въздъхна Джек. — Може би в Калифорния…

Запалката щракна и се затвори. Той изхлипа от облекчение.

— Върнете го обратно — каза Гардънър. Те задърпаха Джек към вратата.

— Знаеш, че само усложняваш нещата — каза Сънлайт Гардънър. Беше се обърнал с гръб и сякаш медитираше пред картината с Христос, вървящ по водата. — Аз ще го изтръгна от теб. Ако не тази нощ, то утре през нощта. Ако не утре, то вдругиден. Защо не си го спестиш, Джек?

Той не отвърна. След миг усети, че някой извива ръката му нагоре към лопатката и изстена.

— Кажи му! — прошепна Съни.

И част от Джек наистина искаше, не защото го болеше, а защото… защото изповедта е полезна за душата.

Той си спомни калния двор, спомни си същия този човек в различна обвивка да го пита кой е, спомни си как си мислеше: „Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, само спри да ме гледаш с тези сиви, изпъстрени с петънца очи, понеже аз съм само едно дете, а децата правят точно това, да, те говорят, те казват всичко…“

После си спомни гласа на майка си, смелият й глас да го пита дали наистина ще му се даде.

— Не мога да ви кажа това, което не знам — каза Джек. Суха усмивка разтегли устните на Гардънър.

— Върнете го обратно в стаята му — нареди той.

3.

Просто още една седмица в дома „Слънчева светлина“, кажете „амин“, братя и сестри. Просто още една дълга, дълга седмица.

Джек се затътри в кухнята след като другите бяха занесли чиниите от закуската си и бяха излезли. Чудесно разбираше, че рискува да си навлече още един бой и нов тормоз… но този път това не изглеждаше достатъчно сериозно съображение. Само преди три часа Сънлайт Гардънър насмалко не му изгори устните. Той бе видял готовността в побърканите му очи, бе я почувствувал в побърканото му сърце. След подобно преживяване рискът да бъдеш набит наистина изглежда твърде незначително съображение.

Костюмът на готвач, в който бе облечен Рудолф, сивееше като надвисналото ноемврийско небе навън. Когато Джек прошепна името му, той обърна кръвясалия си, циничен поглед към него. Дъхът му вонеше на евтино уиски.

— Най-добре се измитай оттук, новак такъв. Ония непрекъснато те следят.

„Аз като че ли не знам!“

Джек нервно погледна към допотопната миялна машина. Тя тракаше, съскаше и обвиваше с горещия си, наситен с пара драконов дъх момчетата, които я зареждаха. Те сякаш не гледаха към него и Рудолф, но Джек знаеше, че на това не може да се разчита. Веднага ще бъде изтропано. О, да. В дома „Слънчева светлина“ още при пристигането ти прибираха парите и доносите ставаха един вид разменна монета.

— Трябва да се махнем оттук — прошепна Джек. — Аз и едрият ми приятел. Колко ще вземеш, за да си затвориш очите, докато се измъкнем през задната врата?

— Повече, отколкото би могъл да ми платиш, дори ако не ти бяха свили всичко, когато те доведоха тук, приятелче — каза Рудолф. Думите му бяха резки, но той гледаше Джек с мрачно съчувствие.

Да, разбира се. Бяха му взели всичко. Перцето за китара, сребърния долар, стъкленото топче за игра, шестте долара… Всичко, запечатано в плик, се съхраняваше някъде, вероятно в кабинета на Гардънър в сутерена. Но…

— Чуй, ще ти дам разписка.

Рудолф се ухили.

— Ама туй да ти го плеснат в това свърталище на крадци и наркомани, си е направо смешно. Можеш да пикаеш на шибаната си разписка, драги.

Джек упражни въздействието на цялата си нова сила върху Рудолф. Имаше начин да скрие тази сила, тази нова красота — поне в известна степен — но сега той й разреши да се покаже изцяло и видя как Рудолф се отдръпва от него с объркано и удивено лице.

— Моята разписка ще бъде истинска и мисля, че ти знаеш това — спокойно каза Джек. — Дай ми адрес и аз ще ти изпратя сумата. Колко? Фърд Джанклоу каза, че за два долара ти би приел да изпратиш нечие писмо. Десет ще стигнат ли, за да се направиш, че не виждаш как се измъкваме?

— Нито десет, нито двадесет, нито сто — тихо отвърна Рудолф и го погледна с тъга, която твърде много изплаши момчето. Погледът на Рудолф повече от всичко друго му показа колко лошо бяха загазили с Вълк. — Дааа, преди съм го правил. Понякога за пет долара. Понякога напълно безплатно. Ако щеш вярвай. За Фърди Джанклоу бих го направил безплатно. Той беше готино хлапе. Тези шибани…

Рудолф вдигна мокър и зачервен от перилните препарати юмрук и се закани на облицованата със зелени плочки стена. Мортън, който гледаше към тях, се сви под ужасния му поглед и побърза да отмести очи.

— Тогава защо не? — отчаяно попита Джек.

— Понеже се страхувам — отвърна Рудолф.

— Какво искаш да кажеш? Вечерта, когато пристигнах, Съни започна да ти се…

— Сингър ли! — Рудолф презрително махна с ръка. — Не се страхувам нито от Сингър, нито от Баст, нищо че е толкова едър. Страхувам се от него!

— От Гардънър ли?

— Той е дявол от ада — каза Рудолф. Поколеба се и после добави: — Ще ти кажа нещо, което не съм казвал никому. Една седмица той закъсня да ми даде плика с надниците и аз слязох долу в кабинета му. Обикновено не го правя, не обичам да ходя там, но тогава трябваше… е, просто трябваше да го видя. Парите ми трябваха спешно, нали разбираш какво имам предвид? Бях го видял, че върви по коридора и че влиза в кабинета си, и знаех, че е там. Почуках на вратата и тя се отвори, понеже явно не беше затворена както трябва. И да ти кажа, хлапе, него го нямаше!

Докато Рудолф разказваше историята си, гласът му се снишаваше все повече и повече и накрая Джек едва дочуваше думите на готвача от тракането и пъшкането на миялната машина. Очите на Рудолф се бяха разширили като очите на дете, преживяващо отново страховит сън.

— Помислих си, че може би е в онова, записващото им студио, ама го нямаше. И не беше отишъл в параклиса, щото няма директна врата. Има врата, през която от кабинета се излиза направо навън, но тя беше заключена и залостена отвътре. Така че, кажи ми, къде беше отишъл той? Къде беше отишъл?

Джек, който знаеше, вцепенено го погледна.

— Мисля, че той е дявол от ада и че беше слязъл с някакъв шантав ескалатор, за да докладва в шибаната им Главна квартира. Бих искал да ти помогна, но не мога. Дори парите на Форт Нокс не са достатъчни, за да ме накарат да ядосам Слънчевия човек. А сега изчезвай оттук. Може би не са забелязали, че те няма.

Но те бяха забелязали, разбира се. Когато Джек излезе през летящите врати, Уоруик се изстъпи зад него и сплел пръсти му нанесе страхотен удар в средата на гърба. Той залитна напред в празната трапезария и тогава Кейси се пръкна отнякъде като зловещо дяволче на пружина от детска играчка-кутийка и му подложи крак. Джек не успя да спре. Спъна се в крака на Кейси, полетя напред и се просна между столовете. Изправи се, като от яд и срам едва сдържаше сълзите си.

— Не се мотай толкова, когато си носиш чиниите, сополанко — рече Кейси. — Може да пострадаш!

Уоруик се изхили.

— Аха. Сега побързай. Камионите чакат.

4.

Следващата сутрин в четири отново го събудиха и го свалиха в кабинета на преподобния.

Гардънър вдигна поглед от Библията си, сякаш изненадан, че го вижда.

— Джек Паркър, готов ли си да се изповядаш?

— Нямам нищо за…

И отново запалката. Пламъкът затанцува на сантиметър от носа му.

— Изповядай се. Къде сме се срещали? — Пламъкът се приближи с още няколко милиметра. — Решил съм да го изтръгна от теб, Джек. Кажи къде? Къде?

— На Сатурн — изпищя Джек. Това бе всичко, което можа да измисли. — На Уран! На Меркурий! Някъде в астероидния пояс! На Йо! На Ганимед! На Дей…

Болка — тъпа, тежка, неописуема — избухна в долната част на корема му — Хектор Баст протегна между краката му яката си ръка и го стисна за тестисите.

— Там значи — рече Хек Баст и радостно се засмя. — Че ти много далече си ходило, присмехулно копеле такова, а ние да не разберем досега.

Джек, разтърсван от хлипове, се свлече на пода. Сънлайт Гардънър бавно се наведе, лицето му изглеждаше търпеливо, почти блажено.

— Следващият път тук долу ще бъде приятелят ти — нежно прошепна той. — И с него няма да се колебая. Помисли за това, Джек. Помисли до утре вечер.

„Но утре вечер — реши Джек, — аз и Вълк няма да сме тук. Ако ни остават само Териториите, значи Териториите ще…

… стига да успеем да се пренесем обратно там.“