Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (19)

2.

Вълк замълча и уплашено се огледа наоколо.

— Вълк? Какво…

— Шшшт!

И в този миг и Джек го чу. По-чувствителните уши на Вълк първи бяха доловили звука, който бързо набъбваше. „Още миг и глухият би го чул“ — помисли си Джек. Добитъкът вирна глави и разтревожено се юрна в противоположна на източника на звука посока. Самият звук приличаше на радиоефект, при който някой много бавно разцепва на две чаршаф. Само че звукът продължаваше да се засилва все повече и повече, докато Джек си помисли, че ще полудее.

Вълк скочи на крака. Изглеждаше зашеметен, объркан и уплашен. Дразнещият звук, грапав и остър, продължаваше да нараства. Блеенето на животните стана по-високо. Някои от тях заднишком нагазваха в потока. Джек видя как едно от тях, блъснато от останалите, цамбурва и тромаво размахва крака. Понесе се пронизителният му, блеещ плач. Още една крава-овца се прекатури върху него и просто бе стъпкана във водата от останалите отстъпващи. Срещуположният бряг на потока бе нисък и мокър, кален и блатист и зеленееше от тръстики. Първото животно, което го достигна, бързо затъна в калта.

— О, богопоразяващ, за нищо не ставащ добитък! — високо изрева Вълк и се втурна надолу по хълма към потока, където първото паднало животно сякаш вече береше душа.

— Вълк! — извика Джек, но Вълк не го чу. Самият той едва чу гласа си от дрезгавия, раздиращ въздуха звук. Момчето погледна малко вдясно от потока и зяпна от учудване. Нещо ставаше с въздуха. Един квадрат от него сякаш се цепеше и подуваше на три стъпки от земята и изглеждаше така, като че ли се свива и опъва от само себе си. През разтегнатото парче въздух Джек видя Западния път, който му се стори замъглен и трептящ, сякаш го гледаше през нагорещения въздух над някоя пещ.

„Нещо дърпа въздуха встрани, отваря го като рана. Дали нещо не идва през него откъм нашата страна? О, Язон, това ли правя и аз, когато се пренасям?“ Но дори в объркването и паниката си Джек знаеше, че едва ли самият той се пренася по такъв начин. Чудесно разбираше кой би искал да проникне така, да проникне като хала.

Джек затича надолу по хълма.

3.

А дерящият звук продължаваше още и още, и още. Вълк бе коленичил в потока и се опитваше да помогне на второто паднало животно да се изправи на крака. Първото се носеше надолу по водата, отпуснатото му, смазано тяло се подмяташе като дрипа насам-натам.

— Стани! Бог да те порази, стани! Вълк!

Той блъскаше и удряше с всички сили давещото се животно, което се буташе в него, после се опита да го обхване с две ръце и да го вдигне нагоре.

— Вълк! Тук и сега! — изрева той. Ръкавите на ризата му се сцепиха, синият гащеризон, напоен с вода, изглеждаше черен. Около него плискаше вода, той залиташе, а очите му пламтяха в оранжево. От ноздрите на животното, което притискаше до гърдите си сякаш е някакво кученце, течеше вода, а от очите му се виждаше само бялото.

— Вълк! — изкрещя Джек. — Това е Морган! Морган…

— Стадото! — отвърна му Вълк. — Вълк! Вълк! Моето богопоразяващо стадо! Джек! Не се опитвай…

Краят на думите му бе заглушен от гръмотевица, която разтресе земята. За миг трясъкът й заглуши дори подлудяващо-монотонния драскащ звук. Объркан почти колкото добитъка на Вълк, Джек погледна нагоре и видя едно съвършено ясно и синьо небе. Единствените няколко пухкави бели облачета бяха на километри далеч.

Гръмотевицата увеличи паниката в стадото на Вълк. Животните се опитаха да избягат, но поради прекомерната си глупост много от тях понечиха да го направят на обратно и бяха съборени, стъпкани и натикани под водата. Джек чу острото изпукване на строшена кост, последвано от жалостивия писък на полудяващо от болка животно. Вълк изрева от ярост, пусна кравата-овца, която се опитваше да спаси, и зацапа към срещуположния тинест бряг на потока.

Преди да стигне там, половин дузина животни се удариха в него и го събориха. Вода се разплиска и се разхвърча на всички страни. Джек забеляза, че вече има опасност Вълк да бъде премазан и удавен от глупавите бягащи животни и нагази в потока, който бе потъмнял от размътената кал. Течението непрекъснато се опитваше да го извади от равновесие. Блеещите крави-овце въртяха очи като полудели, цапаха около него и почти го събаряха. В лицето му непрекъснато пръскаше вода и той се опитваше да я изтрие от очите си.

Сега раздиращият звук сякаш изпълни целия свят. Хххррръ-ъъссссс…

Вълк. Морган няма значение, поне в момента. Вълк е в опасност.

За миг главата му се показа над водата, но три от животните преминаха точно през него и Джек видя само една размахваща се, покрита с козина ръка. Отново се спусна напред, опита се да се провре през гадините — някои още на крака, други полуудавени в калната вода.

— Джек! — надвика някакъв глас раздиращия въздуха звук.

Джек го познаваше добре. Гласът на чичо Морган.

— Джек!

Още една гръмотевица, този път като глух артилерийски снаряд, раздра небето.

Задъхан, с увиснала в очите мокра коса, Джек погледна през рамо… право в почивната зона под Е-70, близо до Луисбърг, Охайо. Виждаше я като през изкривено, лошо направено стъкло… но я виждаше. Ъгълът на тоалетната се намираше от лявата страна на разпънатия, подложен на мъчения квадрат въздух. Муцуната на нещо, което приличаше на пикап, се намираше вдясно, носеше се на около три стъпки над поляната, на която той и Вълк кротко седяха и си приказваха само преди пет минути. А като статист в някакъв филм за покоряването на Южния полюс от адмирал Бърд^[1] в средата стоеше Морган Слоут и тлъстото му червено лице се гърчеше от убийствена ярост. Ярост и още нещо. Триумф? Да. Поне Джек реши така.

Той стоеше в средата на потока във вода до чатала, от двете му страни вървяха добичета, които бекаха и блееха, и се взираше в странния прозорец, пробит в самата същност на нещата, с широко отворени очи и още по-широко отворена уста.

„Той ме откри, мили Боже, той наистина ме откри.“

— Ето къде си било, гадно малко пале! — изрева Морган над него. И гласът му достигна до Джек, но звукът му бе приглушен и мъртъв, сякаш той преминаваше от реалността на онзи свят в реалността на този и човек имаше чувството, че слуша как някой вика в затворена телефонна будка. — Сега ще видим, нали? Нали!!!

Морган се взираше напред, лицето му плуваше, издигаше се и се спускаше, като че ли бе направено от лошокачествена гума, и Джек имаше време да види, че той стиска нещо в ръка, че нещо виси на шията му, нещо малко и сребърно.

Джек стоеше като парализиран, докато Слоут си пробиваше път през дупката между двете вселени. И както се придвижваше, той изпълни своя собствен върколашки номер, превърна се от Морган Слоут, инвеститор, спекулант с недвижими имоти и понякога холивудски импресарио, в Морган дьо Орис — претендент за трона на умиращата кралица. Червендалестите му, увиснали бузи изтъняха. Цветът им избледня. Косата му се възстанови и се удължи напред, като първо обагри закръгления му череп, сякаш някакво невидимо същество боядиса главата на чичо Морган, а после я покри. Косата на двойника му беше дълга, черна и развяваща се, но изглеждаше някак си мъртва. Джек забеляза, че е била вързана на врата, но повечето се бе измъкнала.

Шубата се поколеба, изчезна за миг, после се върна като мантия с качулка.

Чортовите боти на Морган Слоут станаха тъмни, кожени чизми с обърнат надолу кончов — за да се мушне нож в единия най-вероятно.

А дребното сребърно предметче в ръката му се бе превърнало в малка пръчка, която завършваше с пълзящ син пламък.

„Това е гръмоотвод. О, Господи, това…“

— Джек!

Викът бе нисък, гъргорещ, пълен с вода.

Джек със залитане се обърна в потока, почти се блъсна в носещия се на една страна труп на друга крава-овца. Видя, че главата на Вълк отново потъва и само двете му ръце продължават да се размахват над водата. Започна да си проправя път към стърчащите ръце, като избягваше животните, доколкото можеше. Едно от тях силно халоса бедрото му и той падна и нагълта вода. Бързо се изправи отново, като кашляше задавен, с една ръка бръкна под жакета си, уплашен, че бутилката може да е отплувала. Все още бе на мястото си.

— Момче! Обърни се и ме погледни, момче!

„Точно сега нямам време, Морган. Съжалявам, но първо трябва да видя дали мога да се изплъзна, за да не бъда удавен от стадото на Вълк, преди да ми остане време да проверявам ще мога ли да избегна опичането от съдбовната ти пръчка. Аз…“

Син цвъртящ пламък се изви над рамото на Джек. Приличаше на смъртоносна електрическа дъга. Удари една от кравите-овце, затънала в калта между тръстиките на другия бряг на потока, и нещастното животно просто експлодира, сякаш бе погълнало динамит. Разлетяха се капчици кръв, около Джек заваляха хапки месо.

— Обърни се и ме погледни, момче!

Той почувствува силата на командата, сграбчила лицето му с невидими ръце, които се опитваха да го обърнат.

Вълк отново се мъчеше да се изправи с коса, залепнала за лицето и замаяни очи, надничащи през нея като очите на английско овчарско куче. Кашляше, клатушкаше се, олюляваше се и очевидно вече не знаеше къде се намира.

— Вълк! — изкрещя Джек, но в небето отново изтрещя гръмотевица и заглуши вика му.

Вълк се наведе напред и повърна огромно количество кална вода. Само след миг друга от ужасените крави-овце се удари в него и отново го събори.

„Свършено е с него — отчаяно си помисли Джек. — Край. Той сигурно свърши, зарежи го, изчезвай оттук…“

Но продължаваше да си проправя път към Вълк, да разблъсква встрани умиращите, едва потръпващи животни, да се мъчи да се добере до него.

— Язон! — изкрещя Морган дьо Орис и Джек осъзна, че той не призовава проклятието на боговете на жаргона на Териториите. Той крещеше неговото, на Джек, име. Само че тук той не беше Джек. Тук той беше Язон.

„Но синът на кралицата е умрял като младенец, умрял е, той…“

И отново мокро, свистящо нападение на електрическа дъга, което почти опърли косата му. И отново удар в отсрещния бряг, само че сега той изпари едно от добичетата на Вълк. Не, не напълно, забеляза Джек. Краката на животното продължаваха да са там, затънали в калта като разклатени стълбове. Докато ги гледаше, те започнаха да се наклоняват в четири различни посоки.

— Обърни се и ме погледни, Бог да те порази!

„Защо не я хвърли направо във водата и не изпържи мен, Вълк и животните едновременно?“

После петокласното му образование се върна при него. Стигне ли веднъж електричеството до водата, то би могло да се разпространи навсякъде… включително да се върне обратно в генератора на тока.

Замаяното лице на Вълк, носещо се под водата, пропъди летящите мисли на Джек. Вълк още беше жив, но бе отчасти затиснат под една крава-овца, която, макар че нямаше видими наранявания, бе замръзнала от ужас. Ръцете на Вълк се размахваха с трогателна енергия. Докато Джек изминаваше последните метри, едната от ръцете му се отпусна и просто се понесе по водата като водна лилия.

Без да забавя ход, Джек наведе лявото си рамо и блъсна кравата-овца с всичка сила. Ако тя бе крава с нормален размер, а не екземпляр от минипородата на Териториите, той вероятно не би успял да я помръдне, като се има предвид, че и умереното течение на потока работеше срещу него. Тя изврещя, когато той я удари, дръпна се, приседна за миг на задните си крака и после се втурна към отсрещния бряг. Джек сграбчи ръцете на Вълк и задърпа, колкото можеше.

Вълк се надигна неохотно като Подгизнал пън. От ушите, носа и устата му течеше вода, безжизнените му очи бяха полузатворени, устните му — посинели.

Двойни разклонени светкавици блеснаха вляво и вдясно от Джек, който стоеше и крепеше Вълк. Двамата приличаха на двойка пияни, опитващи се да танцуват валс в плувен басейн. На срещуположния бряг още едно животно се разхвърча във всички посоки, главата му продължаваше да врещи. Горещи искри се посипаха по блатистата почва и подпалиха няколко тръстики, после пламъците тръгнаха на зигзаг и на склона над брега намериха по-суха трева.

— Вълк! — изкрещя Джек. — За Бога, Вълк!

— Аууу — изстена Вълк и повърна топла кална вода над рамото му. — Аааууууу…

Джек видя, че Морган е застанал на другия бряг. Висока пуританска фигура в черна мантия с качулка, която придаваше на бледото му вампирско лице някаква тъжна романтика. На момчето дори му остана време да си помисли, че Териториите са използували магията си дори в полза на ужасния му чичо. Тук отвъд Морган не беше разплутият хипертоничен дебелак със сърце на разбойник и душа на убиец. Тук отвъд лицето му се бе издължило и намерило студена мъжка красота. Той насочи сребърния гръмоотвод като магическа пръчка и син пламък разцепи въздуха.

— Хей, ти и твоят тъп приятел! — изкрещя Морган. Тънките му устни се разтегнаха в триумфираща усмивка и разкриха хлътнали, жълти зъби, които веднъж завинаги развалиха мимолетното впечатление на Джек относно неговата красота.

Вълк изпищя и се задърпа в изтръпналите от болка ръце на момчето. Беше се втренчил в Морган, очите му пламтяха в оранжево, щяха да изхвръкнат от омраза и страх.

— Ти, дявол такъв! — закрещя Вълк. — Ти, дявол проклет! Сестра ми! Моята сестра! Вълк! Вълк! Ти, дявол такъв!

Джек издърпа бутилката от жакета си. В нея така и така беше останала една-единствена глътчица. Той не можеше да задържи Вълк само с една ръка, щеше да го изпусне, а Вълк май не бе в състояние да се крепи сам. Няма значение. И без това не би могъл да го вземе в другия свят… или би могъл?

— Ти, дявол такъв! — Вълк крещеше плачливо, а мокрото му лице се триеше в ръката на Джек. Водата издуваше гърба на гащеризона му.

Мирис на горяща трева и горящи животни.

Гръмотевица. Припламване.

Този път огнената река във въздуха мина толкова близо до лицето на Джек, че косъмчетата в ноздрите му се извиха опърлени.

— Да, да, вие двамата, точно вие двамата! — ревеше Морган. — Ще те науча аз теб, малко копеле, ще ти дам да разбереш трябва ли да се пречкаш на пътя ми! Ще ви изгоря и двамата! И ще ви поразя веднъж завинаги!

— Вълк, дръж се! — кресна Джек и се отказа от усилията си да задържи Вълк прав. Вместо това грабна ръката му и я стисна толкова здраво, колкото можа. — Дръж се за мен, чу ли?

— Вълк!

Надигна бутилката и ужасният вкус на развалено грозде изпълни устата му за последен път. Бутилката беше празна. Докато преглъщаше, чу как тя се спраска, когато една от мълниите на Морган я удари. Но звънът от счупеното стъкло бе далечен… пращенето на електричество… даже яростните викове на Морган.

Имаше чувството, че пада по гръб в някаква дупка. В гроб, може би. После ръката на Вълк толкова силно опъна неговата, че той изстена. И усещането за виене на свят, за пропадане в нищото започна да избледнява… и после слънчевата светлина също избледня и се превърна в тъжния сиво-виолетов октомврийски сумрак в сърцето на Америка. Леден дъжд блъсна Джек в лицето и той смътно долови, че водата, в която стои, сякаш е много по-студена отколкото преди секунди. Някъде не много далеч се чуваше познатото ръмжащо бръмчене на големи камиони… само че сега те сякаш се движеха точно над главата му.

„Невъзможно“ — помисли си той, но така ли беше? Границите на онзи свят като че ли се разпростираха със смайваща лекота. За миг си представи, че е в Териториите, а над него се носят летящи камиони, теглени от летящи хора с огромни брезентови крила, закачени за гърбовете им.

„Върнах се — помисли си той. — И отново съм на същото място.“

Кихна.

Със същата настинка.

Но две неща не бяха същите като преди.

Наоколо не се виждаше почивна зона. Те стояха нагазили до средата на бедрата в ледената вода на някакъв поток под магистралата, а точно над тях бе надлезът с бариерата за събиране на такси.

А втората промяна беше, че Вълк бе до него. И Вълк виеше.