Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (33)

2.

Стояха във фоайето и гледаха навън. Ричард сочеше към двора. В последните отблясъци замираща светлина Джек видя тайфа момчета, които безцелно се мотаеха около зеленикавата бронзова статуя на Елдър Тейър.

— Те пушат! — сърдито извика Ричард. — Пушат насред двора!

Джек веднага се сети за миризмата на марихуана в коридора.

— Така е. Пушат и то съвсем не цигарите, които човек може да си купи от автоматите на улицата.

Ричард ядно почука с кокалчетата си по стъклото. Джек видя, че приятелят му е забравил странно обезлюденото общежитие, забравил е облечения с кожено яке и непрестанно пушещ заместник на треньора си, забравил е неговите собствени несъмнени психически отклонения. Изражението върху лицето му казваше: „Щом тайфа момчета се шляят наоколо и пушат марихуана досами статуята на основателя на това училище, значи някой се опитва да ми докаже, че земята е плоска или че нечетните числа се делят на две цели, или нещо точно толкова нелепо!“

Сърцето на Джек беше изпълнено с жалост към Ричард, но в същото време той изпитваше и възхищение от него заради смелостта да има становище, което сигурно се струва твърде реакционно и даже ексцентрично на съучениците му. Отново се зачуди дали приятелят му ще може да понесе ударите, които вероятно ги очакваха.

— Ричард, тези момчета не са от „Тейър“, нали?

— Боже мой, Джек, ти наистина си откачил. Всички са от горния клас и аз ги познавам до един. Момчето с разперената кожена шапка е Норингтън. Онзи със зелените панталони е Бъкли. Виждам Гарсън… Литълфийлд… до него с шала е Етъридж.

— Сигурен ли си, че е Етъридж?

— Разбира се, че е той! — извика Ричард, после изведнъж отвори прозореца и се надвеси навън в студа.

Джек го дръпна назад.

— Ричард, моля те, чуй…

На Ричард и през ум не му минаваше. Той се отскубна от ръцете му и извика:

— Хей!

„Не, не им привличай вниманието. За Бога, Ричард…“

— Хей, вие! Етъридж! Норингтън! Литълфийлд! Какво по дяволите правите там?

Избухна груб смях. Човекът, който носеше шала на Етъридж, се обърна и леко наклони глава, за да погледне нагоре към тях. Светлините от библиотеката и последните отблясъци на зимния залез осветиха лицето му. Ричард притисна устата си с ръце.

Дясната половина на открилото се пред тях лице наистина приличаше малко на познатото лице на Етъридж — на един по-стар Етъридж, на един Етъридж, ходил на много места, където послушните ученици не ходят, и вършил много неща, които прилежните ученици не вършат. Лявата половина представляваше безформена маса от белези. Лъщяща полусфера, която сигурно беше око, надничаше от някакъв кратер в неравната плът под челото. Приличаше на стъклено топче, дълбоко натикано в полуразтопена лой. Един-единствен дълъг зъб стърчеше от левия ъгъл на устата му.

„Неговият двойник — абсолютно убедено си помисли Джек. — Долу стои двойникът на Етъридж. Дали и останалите са двойници? Двойникът на Литълфийлд и двойникът на Норингтън и двойникът на Бъкли и така нататък и така нататък? Изключено е, нали?“

— Слоут! — кресна мнимият Етъридж и провлече крака към пансиона „Нелсън“. Сега светлината от уличните лампи падаше директно върху обезобразеното му лице.

— Затвори прозореца — прошепна Ричард. — Затвори прозореца. Сгрешил съм. Той някак си прилича на Етъридж, но не е той, може би е неговият по-голям брат, може би някой е хвърлил киселина от акумулатор или нещо такова в лицето на брат му и сега той е луд, но това не е Етъридж, така че затвори прозореца, Джек, веднага го…

Долу мнимият Етъридж направи още крачка към тях. Ухили се. Езикът му, ужасно дълъг, изпадна от устата му като развързана празнична панделка.

— Слоут! — изкрещя той. — Дай ни Пътника!

Джек и Ричард уплашено подскочиха и се спогледаха с озадачени лица.

В нощта се понесе вой… понеже вече наистина беше нощ и тъмата бе погълнала здрача.

Джек срещна погледа на Ричард и за миг съзря в очите му истинска омраза, от тях сякаш надничаше баща му. „Защо ти трябваше да идваш тук, Джек? А? Защо трябваше да ме забъркваш в цялата тази кочина? Защо, по дяволите, ми домъкна проклетите кретенщини от Сийбрук Айланд?“

— Искаш ли да си отида? — кротко попита Джек.

Разрушителният гняв сякаш се задържа още миг в очите на Ричард и след това се смени с обичайната му доброта.

— Не — каза той и разстроено прекара ръце през косата си. — Не, никъде няма да ходиш. Там навън… навън има зли кучета, Джек. Бесни кучета се въртят в двора на „Тейър“! Искам да кажа… видя ги, нали?

— Да, наистина ги видях, Ричи — тихо отвърна Джек, а Ричард отново прекара ръце през косата си и окончателно я разроши. Приятелят му, обикновено стегнат и спретнат, започваше да прилича малко на добродушния смахнат изобретател Джиро Гиърлус, братовчед на Доналд Дък.

— Трябва да се обадя на Бойнтън, той е охрана — каза Ричард. — Точно това трябва да направя! Да се обадя на Бойнтън или на градската полиция, или…

Откъм дърветата в срещуположната страна на двора се надигна вой, висок треперлив вой, който наистина беше почти човешки. Ричард погледна нататък с безсилно разтреперана като на някой старец уста. После умолително спря очите си върху Джек и прошепна:

— Моля те, затвори прозореца. Тресе ме. Май съм се простудил.

— Сигурно — каза Джек и го затвори.