Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Талисманът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 59 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ТАЛИСМАНЪТ. 1993. Изд. Плеяда, София. Биб. Стивън Кинг, №10. Роман. Превод: от англ. Жана ДИМИТРОВА [The Talisman / Stephen KING & Peter STRAUB]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 670. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-409-013-0 (грешен)

 

През 2002 год. има преиздание в същия вид.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Талисманът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Талисманът
The Talisman
АвторСтивън Кинг
Питър Строб
Първо издание1983 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър фентъзи
Видроман
СледващаЧерният дом
ISBNISBN 0-670-69199-2

„Талисманът“ (на английски: The Talisman) е роман на ужасите от Стивън Кинг и Питър Строб.

Сюжет

Главният герой е момче, чиято майка е смъртно болна. Решено да я спаси, то тръгва да търси Талисмана — амулет със свръхестествени възможности. За да го намери, то трябва да премине през Териториите — странна местност, която се намира извън познатия ни свят. След премеждия, срещи с приятели и врагове то успява да постигне целта си.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Тази книга се посвещава на Рут Кинг и Елвина Строб

„И така, когато Том и аз се добрахме до върха на хълма, погледнахме надолу към селото и видяхме да трепкат три-четири светлинки, може би в къщите, където имаше болни люде. Звездите над нас блещукаха меко, а долу край селото влачеше води реката, повече от километър широка, смълчана и страхотно величествена.“

Марк Твен — „Хъкълбери Фин“

„Новите ми дрехи бяха станали само кал и мръсотия, а аз бях изморен като куче.“

Марк Твен — „Хъкълбери Фин“

ДЖЕК ОТПРАШВА

ГЛАВА ПЪРВА
Хотел „Алхамбра“[1] и паркът

1.

На петнадесети септември 1981 година Джек Сойер стоеше с ръце в джобовете на джинсите си там, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния Атлантически океан. Той беше дванадесетгодишно, високо за възрастта си момче. Бризът отмяташе назад кестенявата му, може би твърде дълга коса и откриваше фино, гладко чело. Джек стоеше, изпълнен с противоречивите, болезнени чувства, с които бе живял през последните три месеца, откакто майка му беше заключила къщата им на Родео Драйв в Лос Анжелос и в някаква бъркотия от мебели, чекове и посредници по недвижими имоти бе наела апартамент в „Сентръл Парк Уест“. Те бяха избягали и оттам, за да се озоват в този тих курорт на океанския бряг в Ню Хампшир. Редът и спокойствието бяха изчезнали от света на Джек. Животът му изглеждаше променлив и неконтролируем като надигащата се пред него вода. Майка му го теглеше по света, дърпаше го от място на място, но какво теглеше нея самата?

Майка му бягаше, бягаше.

Джек се обърна и огледа пустия бряг първо наляво, после надясно. Вляво се намираше лунапаркът „Аркадия“[2], увеселителен парк, в който от юни до септември непрекъснато цареше врява и олелия. Сега той се ширеше тих и смълчан като сърце между два удара. Увеселителното влакче стърчеше подобно на изгърбен към еднообразното, заоблачено небе скелет, металните му конструкции приличаха на щрихи от рисунка с въглен. Там долу беше новият му приятел Спийди Паркър, но в момента момчето не можеше да мисли за него. Вдясно се намираха хотел „Алхамбра“ и паркът и тъкмо натам неудържимо го носеха мислите му. В деня, когато пристигнаха, на Джек за миг му се бе сторило, че над осеяния с капандури покрив вижда дъга. Поличба и обещание за по-добри времена. Но дъга нямаше. Само един ветропоказател, движен от приумиците на вятъра, се въртеше отляво-надясно и отдясно-наляво. Пренебрегнал неизреченото желание на майка си да се погрижи за багажа, Джек беше слязъл от взетата под наем кола и бе погледнал нагоре. Над въртящото се месингово петле на ветропоказателя бе надвиснало единствено едно мрачно небе.

— Отвори багажника и вземи чантите, синчето ми — бе извикала майка му. — Една изтощена стара актриса гори от желание да наеме стая и да поседне с някакво питие.

— Обикновено мартини — добави Джек.

— Предполагаемият отговор беше: „Не си чак толкова стара“. — Тя с усилие се надигна от седалката на колата.

— Не си чак толкова стара.

Тя му се бе усмихнала лъчисто с усмивката на предишната, „отишла по дяволите“ Лили Кавано (Сойер), кралица на второкласните филми през последните две десетилетия, и беше изправила гръб.

— Тук всичко ще бъде наред, Джеки. Всичко ще бъде наред тук. Градчето наистина е чудесно.

Една чайка бавно кръжеше над покрива на хотела и Джек за секунда бе изпитал тревожното усещане, че ветропоказателят литва.

— Ще се отървем за известно време от телефонните разговори, нали?

— Бива — бе отвърнал той. Тя искаше да се скрие от чичо Морган, искаше да прекрати кавгите със съдружника на покойния си съпруг, искаше да се сгуши в леглото с едно обикновено мартини и да дръпне завивките над главата си…

„Мамо, какво става с теб?“

Имаше твърде много смърт, половината свят бе изтъкан от смърт. Чайката изкряка над главите им.

— Хайде, дете, хайде — бе казала майка му. — Сега ще забравим всичко и ще започнем наново.

„Добре че съществува поне чичо Томи, за да се притече на помощ, ако нещата наистина се объркат“ — бе си помислил Джек тогава.

Но чичо Томи е бил вече мъртъв. Новината просто бе продължавала да чака на другия край на безброй телефонни жици.

2.

Хотел „Алхамбра“ бе надвиснал над водата — огромна викторианска купчина от грамадни гранитни блокове, която почти се сливаше с оскъдната крайбрежна ивица, една стърчаща ключица от гранит — тук, на брега на Атлантическия океан в Ню Хампшир. Симетрично подреденият парк на хотела почти не се виждаше от мястото, където стоеше Джек. Тъмна, зелена линия от жив плет — това беше всичко. Месинговото петле стърчеше към небето и сочеше северозапад. Гравирана табела във фоайето съобщаваше, че тъкмо тук през 1838 година Северната методистка[3] църква свикала първия от големите митинги в Нова Англия в защита на идеята за премахване на робството, на който Даниел Уебстър[4] говорил пламенно и дълго, почти до самозабрава. Табелата припомняше думите му: „От днес нататък знайте, че робството като американска институция залиня и скоро ще трябва да умре във всички наши щати и територии.“

3.

Бяха пристигнали миналата седмица през деня, който сложи край на неспокойните им месеци в Ню Йорк. В Аркадия Бийч нямаше адвокати, наети от Морган Слоут, за да изскачат от коли и да размахват документи, които „трябва да бъдат подписани, трябва да бъдат попълнени, госпожо Сойер“. В Аркадия Бийч телефоните не цепеха въздуха от обяд до три през нощта (чичо Морган сякаш забравяше, че жителите на „Сентръл Парк Уест“ имаха часова разлика с Калифорния). Всъщност телефоните в Аркадия Бийч изобщо не звъняха.

Докато майка му внимателно шофираше с присвити очи по улиците на малкото курортно градче, Джек забеляза един-единствен човек — побъркан старец, който безцелно буташе празна количка от супермаркет по тротоара. Над тях безизразно сивееше това мрачно небе, неуютно небе. В пълен контраст с Ню Йорк тук се чуваше само непрестанният вой на вятъра, който фучеше по безлюдните улици, сторили се на Джек твърде широки без придаващото им живот движение. Магазините също пустееха с окачени по витрините табели с надпис: „Отворено само в почивните дни“ или дори по-безнадеждното: „Очакваме ви през юни!“. На улицата пред „Алхамбра“ имаше стотина празни места за паркиране, масите в съседната сладкарница „Аркадия“ също бяха празни.

И дрипави побъркани старци бутаха колички от супермаркет по безлюдни улици.

„В това закътано градче прекарах трите най-щастливи седмици в живота си“ — сподели Лили, докато задминаваха стареца (Джек го видя как се обърна, огледа ги страхливо и подозрително и промърмори нещо, което той не разбра), а после зави и влязоха в алеята на парка пред хотела.

Значи затова бяха нахвърляли всичко най-необходимо в куфари, чанти и полиетиленови торбички, бяха превъртели ключа на апартамента (напълно пренебрегнаха бясното звънене на телефона, което сякаш се промъкна през ключалката и ги съпроводи по коридора). Затова бяха напълнили багажника и задната седалка на взетата под наем кола с всичките си претъпкани чанти и кутии и часове наред пълзяха на север по Хенри Хъдсън Паркуей, а после прекараха още повече часове в друсане по шосе Е-95 — само защото Лили Кавано Сойер някога е била щастлива тук. През 1968, годината преди да се роди Джек, Лили била посочена като кандидатка за наградата „Оскар“ за ролята си в някакъв филм, наречен „Блясък“. „Блясък“ беше по-добър филм от повечето, в които бе участвувала Лили,тъй като в него тя имаше възможност да демонстрира много по-богат талант, отколкото позволяваха обичайните й роли на пропаднали момичета. Никой не очаквал Лили да спечели, а най-малко самата тя, но Лили продължавала да смята общоприетото клише, че е истинска чест да бъдеш посочен за кандидат, за чиста монета. Тя наистина се чувствувала почетена, дълбоко и искрено, и за да ознаменуват първото й значимо професионално признание, Фил Сойер мъдро я завел за три седмици в хотел „Алхамбра“ на срещуположната страна на континента. Там двамата наблюдавали раздаването на наградите, докато пиели шампанско в леглото. (Ако Джек беше по-зрял и ако му бе хрумнало да се замисли, би могъл да пресметне и да открие, че „Алхамбра“ е мястото, където е бил заченат.)

В семейството се разказваше историята, че когато прочели имената на актрисите, посочени като кандидатки за „Оскар“ за второстепенна роля, Лили изревала на Фил:

— Само имай късмет да спечеля и да не съм там! Незабавно ще се покатеря като маймуна върху гърдите ти и ще забия острите си токчета в тях!

Но когато спечелила Рут Гордън, Лили възкликнала:

— Тя наистина го заслужава! Страхотна е! — После смушкала съпруга си в гърдите и добавила: — Най-добре ми намери още една подобна роля, велик импресарио такъв!

Но повече роли като онази не се появиха. Последната героиня на Лили две години след смъртта на Фил беше някаква цинична бивша проститутка във филм със заглавие „Моторизирани маниаци“.

Докато измъкваше багажа, Джек беше сигурен, че с идването им тук Лили ознаменува точно онези дни. Един рекламен плик се бе разкъсал точно през надписа и в багажника се бяха разпилели в пълен безпорядък свити на топка чорапи, снимки, шахматни фигури и книжки с комикси. Джек успя да напъха повечето от тези неща в другите чанти. Лили бавно се изкачваше по стъпалата пред хотела, държеше се за парапета като старица.

— Ще намеря пиколото — каза тя, без да се обърне.

Джек пусна багажа, изправи се и отново погледна там нагоре, където бе сигурен, че е видял дъга. Нямаше дъга, а само неуютно, ветровито небе.

И тогава:

— Ела при мен — каза някой зад него с тих, но съвършено ясен глас.

— Какво? — попита той и се обърна. Пред него се простираха празният парк и безлюдната алея.

— Каза ли нещо? — Майка му се бе подпряла на топката на голямата дървена врата и изглеждаше скована, като че ли някакъв мускул на гърба й се бе изметнал.

— Не, нищо — отвърна той. Не бе имало никакъв глас, никаква дъга. Той забрави и двете и погледна към майка си, която се бореше с масивната врата. — Почакай, ей сега ще ти помогна — извика Джек и затича по стъпалата, непохватно повлякъл огромния куфар и натъпканата с пуловери чанта.

4.

Преди да срещне Спийди Паркър, Джек бе прекарал дните си в хотела в някакво замаяно, унесено състояние. Имаше чувството, че целият му живот е като сън, изпълнен със сенки и необясними усещания. Даже ужасната новина за чичо Томи, която достигна до тях по телефона, не успя напълно да го измъкне от летаргията му, въпреки цялата си злокобност. Ако Джек беше мистик, щеше да си помисли, че е попаднал във властта на някакви непонятни сили, които манипулират живота на майка му, както и неговия собствен живот. Но дванадесетгодишният Джек Сойер бе същество, свикнало да върши нещо, и когато тихата монотонност на дните тук смени глъчката на Манхатън, той напълно се обърка.

Джек откри, че стои на плажа и нито си спомня как е дошъл, нито има представа защо. Знаеше, че скърби за чичо Томи, но му се струваше, че съзнанието му е потънало в сън и е оставило тялото му само да се грижи за себе си. Той не бе успял да се концентрира достатъчно дълго, за да проумее сюжетните линии в комичния сериал, който бяха гледали с Лили късно вечерта, а още по-малко да запомни взаимоотношенията на героите.

— Изморен си от непрекъснатото мотане наоколо — каза майка му, дръпна дълбоко от цигарата си и го погледна през виещия се дим. — Просто трябва да се отпуснеш и да почиваш известно време, Джеки. Градчето е чудесно. Хайде да му се наслаждаваме, докато можем.

Боб Нюхарт, твърде червеникав на екрана пред тях, вглъбено зяпаше някаква обувка в дясната си ръка.

— Точно това правя самата аз, Джеки — усмихна му се тя. — Почивам и се наслаждавам.

Джек погледна часовника си. Бяха минали цели два часа, откакто седнаха пред телевизора, но той не можеше да си спомни каквото и да било от програмата.

Тъкмо се надигна, за да си легне, и телефонът иззвъня. Добрият стар чичо Морган Слоут ги бе открил. Новините на чичо Морган никога не бяха особено приятни, но тази очевидно беше истинска бомба дори по неговите стандарти. Джек стоеше в средата на стаята и гледаше как лицето на майка му пребледнява, пребледнява и става смъртно бледо, а ръката й бавно се вдига и притиска шията, където през последните няколко месеца се бяха появили нови бръчки. Тя не промълви нито дума, само на края прошепна: „Благодаря, Морган“ и затвори. После се обърна към сина си. Изглеждаше по-стара и по-болна отвсякога.

— Е, Джеки, трябва да бъдеш смел.

Той не се чувствуваше смел.

Тогава тя го хвана за ръката и му каза:

— Днес следобед чичо Томи е бил прегазен, Джек.

Той зяпна — струваше му се, че не му достига въздух.

— Блъснала го една камионетка, докато пресичал булевард „Ла Сиенега“. Някакъв свидетел твърдял, че била черна и имала надпис „ПАЛАВНИК“ отстрани, но това е… това е всичко.

Лили заплака. След миг, почти изненадан, Джек също заплака.

Всичко това се беше случило преди три дни, но на Джек му се струваше, че са минали векове.

5.

На петнадесети септември 1981 година Джек Сойер стоеше и гледаше към спокойната вода, застанал на тесния плаж пред хотела, който изглеждаше като замък от роман на сър Уолтър Скот. Искаше му се да заплаче, но не можеше да освободи сълзите си. Беше заобиколен от смърт, половината свят бе изтъкан от смърт, нямаше дъги. Камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“ беше изтрила чичо Томи от лицето на земята. Чичо Томи — мъртъв в Лос Анжелос, твърде далеч от източното крайбрежие, където всъщност бе мястото му. Дори дете като Джек разбираше, че един човек, който усеща, че трябва да си сложи вратовръзка преди да излезе, за да хапне сандвич с говеждо в „Арби“, изобщо няма работа по западното крайбрежие.

Баща му беше мъртъв, чичо Томи беше мъртъв, може би майка му също умираше. Джек усещаше смъртта и тук, в Аркадия Бийч, където тя говореше по телефона с гласа на чичо Морган. Няма друго нещо така потискащо и пошло като меланхоличната атмосфера на курорт извън сезона, когато човек непрекъснато се препъва в призраците на отминалите лета. Тя сякаш е втъкана в същността на нещата, в мириса на океанския бриз. Джек се страхуваше… страхуваше се от дълго време. Престоят му тук, където навсякъде цареше спокойствие, само му помогна да осъзнае това, помогна му да осъзнае, че може би Смъртта е шофирала през цялото време от Ню Йорк насам по шосе Е-95, надничала е през цигарения дим, молела го е да намери малко джаз по радиото в колата.

Той си спомняше — смътно — баща му да казва, че е бил роден с глава на възрастен, но главата му сега не се чувствуваше възрастна. Точно сега главата му се чувствуваше твърде млада. „Страх ме е! — помисли си той. — Дяволски ме е страх! Май тук е краят на света, а?“

Чайки прорязваха сивото небе. И тишината беше сива като небето, сиво-пепелява като растящите сенки под очите на майка му.

6.

Когато беше отишъл в лунапарка и бе срещнал Лестър Спийди Паркър, Джек съвсем не знаеше колко дни са минали в безцелно убиване на времето, но пасивното усещане, че е в нечия власт, някак си го напусна. Лестър Паркър беше негър с къдрава посивяла коса и дълбоки бръчки по бузите. Може и да бе постигнал много в живота си преди, като пътуващ певец на блус, но сега беше съвсем незабележителен. Това, което говореше, също не се отличаваше с кой знае каква забележителност. Въпреки това, когато Джек безцелно се вмъкна при електронните игри в лунапарка и срещна бледите очи на Спийди, той усети как цялата му обърканост го напуска и как отново става предишният Джек, сякаш някаква магична струя се бе вляла директно от възрастния мъж в него. Спийди му се усмихна и каза:

— Е, май се сдобих с компания. Едно пътниче току-що дойде при мен.

Джек наистина не се чувствуваше вече объркан. Само преди миг му се струваше, че е като оплетен в мокра вълна и захарен памук, а ето го свободен сега. Сякаш някаква сребърна нимба проблесна около главата на негъра, малък ореол от светлина, който изчезна веднага щом Джек премигна. Едва сега той забеляза, че Спийди се е подпрял на дръжката на широка, тежка метла.

— Добре ли си, синко? — Чистачът сложи ръка на кръста си и се изправи. — Накъде е тръгнал светът? Към лошо или към добро, а?

— О, към добро — отвърна Джек.

— В такъв случай бих рекъл, че идваш точно където трябва. Как те викат?

„Пътниче Джек — му бе казал Спийди в онзи пръв ден, — хей, пътнико Джек. — Той беше облегнал високото си, кокалесто тяло на една ротативка и обвил ръце около дръжката на метлата като за танц. — Човекът, дето го виждаш тук, е Лестър Спийди Паркър, синко, и той пътник някога, ха-ха, ами да, Спийди беше все на път, всички пътища знаеше той едно време, ама много отдавна. Имах си оркестър, пътниче Джек, свирехме го блуса. С китари. Направихме си и няколко плочи, да, ама няма да те засрамвам като те питам дали някога си ги чувал.“

Всяка сричка имаше своя собствена мелодия, всяка фраза — свой ритъм и стъпка. Спийди Паркър носеше метла вместо китара, но си оставаше музикант. Пет секунди разговор с него бяха достатъчни на Джек, за да разбере, че неговият обожаващ джаз баща би се разтопил от удоволствие в компанията на този човек.

Три или четири дни той се влачи след Спийди през по-голямата част от времето, наблюдаваше го как работи и помагаше, когато можеше. Спийди му разреши да закове няколко гвоздея, да изтърка с пясък едно-две колчета, които се нуждаеха от боядисване. Простите задачи, извършени под инструкциите на Спийди, бяха единственото му учение през тези дни, но те го караха да се чувствува по-добре. Сега Джек разглеждаше първите си дни в Аркадия Бийч като период на някаква монотонна окаяност, от която неговият нов приятел го бе избавил. А че Спийди Паркър е приятел, беше съвсем сигурно, толкова сигурно всъщност, че чак граничеше с мистерия. През тези няколко дни, откакто Джек се бе отърсил от своята замаяност (или откакто Спийди го бе отървал от нея като я разпръсна с един поглед на избледнелите си очи), Спийди Паркър му бе станал по-близък от всеки друг приятел, с изключение може би на Ричард Слоут, когото Джек познаваше едва ли не от люлката. И дори сега той усещаше топлото и земно присъствие на Спийди в долния край на улицата да противодействува на ужаса му, че е загубил чичо Томи, и на страха му, че майка му наистина умира. Отново го връхлетя предишното неприятно усещане, че е насочван, че е манипулиран, сякаш някаква дълга, невидима жица ги е придърпала с майка му към това запустяло градче на брега на океана.

Те го искаха тук, които и да бяха тези те.

Или това беше просто някаква лудост? В съзнанието му изплува прегърбеният старик, очевидно загубил ума си, който мърмори нещо сам на себе си, докато бута празна количка от супермаркет по тротоара.

Една чайка изкряка във въздуха и Джек си даде обещание да се опита да говори със Спийди Паркър за своите странни усещания. Даже ако Спийди помисли, че се е смахнал, даже ако му се присмее. Но Джек просто знаеше, че той няма да го направи. Те наистина бяха приятели, защото едно от нещата, в които Джек бе напълно сигурен, беше, че той би могъл да сподели почти всичко със стария пазач.

Но Джек още не бе готов за това. Нали всичко изглеждаше толкова смахнато, че дори той самият все още не го разбираше. Почти неохотно Джек обърна гръб на лунапарка и се запрепъва през пясъка към хотела.

Бележки

[1] Алхамбра — дворец на мавританските крале в Гранада, Испания, построен в 14 век, особено популярен след едноименната книга на Уошингтън Ървинг (1783–1859).

[2] Аркадия — планински район в Южна Гърция, традиционно познат заради пасторалната невинност на жителите си, представяни в древногръцката поезия като щастливи пастири и ловци. В преносен смисъл — щастливо място.

[3] Методисти — Членове на най-голямото християнско вероизповедание в САЩ, което набляга на личния и обществен морал и се основава на доктрината на холандския теолог-протестант Якоб Арминиус, че Христос е умрял заради всички хора, а не само заради богоизбраните.

[4] Даниел Уебстър (1782–1852) — Американски политически деец и оратор.