Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (48)

2.

Дони Киган, който дежуреше в кухнята на дома „Слънчева светлина“, когато Вълк излезе от сандъка, беше оцелял в онази ужасна нощ. Джордж Ъруинсън, вторият дежурен, не бе имал този късмет. Сега Дони живееше в доста по-традиционно сиропиталище в Мънси, Индиана. За разлика от някои други момчета от дома „Слънчева светлина“, той беше истински сирак — Гардънър бе имал нужда от няколко, за да замаже очите на щатските власти.

Сега Дони замаяно миеше с парцал един тъмен коридор на горния етаж. Изведнъж вдигна глава и замъглените му очи широко се отвориха. Облачното небе, от което върху унилите декемврийски нивя падаха дребни снежинки, внезапно се проясни на запад и пропусна един-единствен плътен слънчев лъч — страхотен и възвишен в самотната си красота.

— Прав си, аз наистина го обичам! — тържествуващо изкрещя Дони. Той викаше на Фърд Джанклоу, макар че в главата си имаше бръмбари за сто глави и вече бе забравил името му. — Той е красив и аз наистина го обичам!

Дони изцвили идиотския си смях, само че сега дори смехът му бе почти прекрасен. Няколко момчета се показаха на вратите си и изумено се втренчиха в него. Лицето му се къпеше в слънчевата светлина на единствения чист, ефимерен лъч и вечерта едно от момчетата прошепна на свой близък приятел, че за момент Дони му заприличал на Иисус.

Мигът отмина. Облаците се сгъстиха и скриха странно ясното късче небе, снегът се засили и вечерта се разрази първата голяма зимна буря за сезона. Дони обаче бе разбрал — и за един кратък миг дори знаеше — какво всъщност означава чувството на обич и тържество. Познанието отмина бързо, както отминават сънищата след като се събудим… но той никога не забрави самото чувство — това почти зашеметяващо чувство за благодат, поне веднъж видяна и изпитана, вместо да бъде обещавана, а после отказвана; чувството за чистота и нежна, озаряваща обич; чувството на екстаз при възкресението на бялото.

3.

Съдията Феърчайлд, който бе изпратил Джек и Вълк в дома „Слънчева светлина“, вече не беше никакъв съдия и щом изтечеше срокът на последното обжалване на присъдата му, щеше да отиде в затвора. Вече нямаше никакво съмнение, че ще свърши в затвора и че ще лежи дълго. Може би изобщо нямаше да излезе. Беше възрастен човек, с не много добро здраве. Ако не бяха намерили проклетите трупове…

Беше запазил присъствие на духа, доколкото беше възможно при създалите се обстоятелства, но сега, както седеше и си чистеше ноктите с дългото острие на джобното си ножче в кабинета в дома си, го затисна голямата сива вълна на депресията. Той изведнъж отдръпна ножчето от грубите си нокти, погледна го замислено и после пъхна острието в дясната си ноздра. Подържа го там за миг и след това прошепна: „О, по дяволите! Защо не?“ Рязко тласна ръка и изпрати десетсантиметровото острие на кратко, смъртоносно пътуване, като набучи първо синусите, а после и мозъка си.

4.

Смоуки Ъпдайк седеше в едно от сепаретата на кръчмата в Оутли, преглеждаше фактури и събираше цифрите с калкулатора, произведен от „Тексас Инструмънтс“, точно както бе правил в деня, когато се запозна с Джек. Само че сега беше късен следобед и Лори вече обслужваше първите клиенти за вечерта. Грамофонът-автомат свиреше „По-добре пред себе си да имам ракия (отколкото фронтална лоботомия)“.

В един миг всичко беше съвсем нормално. В следващия Смоуки рязко се изправи и шапката от вестник падна от главата му. Той притисна с ръка бялата си тениска отляво — остра болка го прободе като сребърен шиш. „Господ си прибира вересиите“ — би казал Вълк.

В същия миг скарата подскочи във въздуха и се пръсна със силен гръм. Удари се в някакъв рекламен надпис на тавана и го откъсна. Той с трясък се стовари на пода. Пространството зад бара почти веднага се изпълни със задушливата миризма на газ. Лори изпищя.

Грамофонът-автомат се завъртя по-бързо: 45 оборота в минута, 78, 150, 400! Полутъжните-полукомични ридания на певицата се превърнаха в задъхано умопомрачено бръщолевене на катерици. След секунда капакът на грамофона излетя. Разхвърча се цветно стъкло.

Смоуки погледна калкулатора си и видя, че в червеното прозорче присветва една и съща дума: „Талисман — Талисман — Талисман — Талисман“.

Точно тогава очите му се пръснаха.

— Лори, изключи газта! — кресна един от клиентите, свлече се от високото столче и се обърна към Смоуки. — Смоуки, кажи й… — Изпищя от страх, като видя от дупките, където би трябвало да са очите на Смоуки Ъпдайк, да блика кръв.

Миг по-късно кръчмата в Оутли хвръкна във въздуха и преди пожарните коли да успеят да пристигнат от Кучиград и Елмира, почти целият център на градчето беше в пламъци.

Не е кой знае каква загуба, деца, кажете „амин“.

5.

В училището „Тейър“, където както винаги цареше обичайната нормалност (като изключим краткия промеждутък, който живеещите в пансионите си спомняха само като поредица от смътни, някак си свързани сънища), тъкмо започваха последните часове. Това, което беше мек сняг в Индиана, тук в Илиной бе студен дъжд. Учениците седяха замислени и сънливи в класните си стаи.

Внезапно камбаните на параклиса забиха. Главите се изправиха. Очите се отвориха широко. В цялото училище „Тейър“ полузабравените сънища сякаш се подновиха.

6.

Етъридж седеше в час по висша математика и ритмично притискаше с ръка страхотно възбудения си член, докато гледаше с невиждащи очи логаритмите, изписвани един след друг на черната дъска от стария господин Хънкинс. Мислеше си за сладката келнерка, с която щеше да се задява в града след часовете. Тя не носеше чорапогащи, а колан с жартиери и нямаше нищо против да не си сваля чорапите, докато правят любов. Изведнъж Етъридж се загледа през прозореца, забравил ерекцията си, забравил келнерката с дългите крака и лъскавите найлонови чорапи — просто без никаква причина се сети за Слоут. Прекалено възпитаният дребен Ричард Слоут, който по всички критерии би трябвало да се класифицира като лигльо, но някак си не беше. Замисли се за него и се зачуди дали е добре. Кой знае защо му се струваше, че Слоут, който бе изчезнал от училище без разрешение преди четири дена и оттогава нищо не се бе чуло за него, се е забъркал в нещо неприятно.

В канцеларията на директора господин Дъфри обсъждаше изключването на Джордж Хатфийлд заради преписване с неговия ядосан — и богат — баща, когато камбаните зазвъняха извън разписанието. Щом млъкнаха, господин Дъфри се озова на пода на четири крака с увиснала върху челото посивяла коса и изплезен език. Хатфийлд Старши стоеше до вратата — всъщност уплашено се притискаше в нея — с ококорени очи и зяпнала уста, забравил гнева си от смайване и ужас. Господин Дъфри пълзеше по килима и лаеше като куче.

Когато камбаните забиха, Албърт Шишкото тъкмо се приготвяше да хапне. Загледа се през прозореца и се намръщи, както се мръщи човек, мъчещ се да си спомни нещо, което е на върха на езика му, но му се изплъзва. Сви рамене и продължи да разпечатва пакет пържени картофки — майка му току-що му беше изпратила цял кашон. Отвори широко очи. Стори му се — само за миг, но мигът бе достатъчно дълъг — че пакетът е пълен с тлъсти, гърчещи се бели червеи.

Той моментално припадна.

Когато се свести и събра кураж пак да надникне в пакета, видя, че е било просто халюцинация. Разбира се! Какво друго? И все пак в бъдеще тази халюцинация щеше да упражнява странна власт над него — щом отвореше пакетче пържени картофки, шоколадови пръчици, бисквити или говежда пастърма, веднага си представяше тези червеи. До пролетта Албърт бе отслабнал с двадесет килограма, играеше в отбора по тенис на „Тейър“ и вече беше спал с жена. За пръв път в живота си се надяваше, че може и да се справи с любовта на майка си.

7.

Когато камбаните забиха, всички се огледаха. Някои се разсмяха, други се намръщиха, един-двама избухнаха в плач. Чу се вой на кучета и това беше много странно, защото в „Тейър“ не пускаха кучета.

Мелодията, в която зазвъняха камбаните, не фигурираше в компютъризираното разписание за мелодиите — недоволният старши домакин по-късно потвърди това. В следващия брой на училищния вестник един от шегобийците изказа предположението, че някой натегач е програмирал мелодията, докато си е мислел за коледната ваканция.

Мелодията беше „Щастливите дни отново са тук“.

8.

Макар да смяташе, че е твърде стара, за да забременее, преди дванадесет месеца майката на Вълк бе забелязала, че кръвта й не протича и преди три месеца роди тризнаци — две сестрички и едно братче. Раждането бе трудно и я мъчеше предчувствието, че едно от по-големите и деца ще умре. Знаеше, че то е отишло в Другото място, за да закриля стадото, че ще умре в онова Друго място и че тя няма да го види повече. Беше й много мъчно и плака повече за това, отколкото от родилните болки.

И все пак сега, докато спеше с новородените на пълнолуние — всички бяха засега в безопасност, далеч от стадото — тя се претърколи с усмивка, дръпна най-малкото новородено братче и започна да го ближе. Все още спящо, Вълчето обви рошавия врат на майка си с ръце, притисна буза към меките й гърди и вече и двамата се усмихваха. В странния й сън се появи човешка мисъл: „Господ наистина си прибира вересиите“. И лунната светлина на онзи прекрасен свят, където всички миризми са добри, ги огряваше и двамата, както спяха прегърнати до двете сестрички.

9.

В град Гослин, Охайо (близо до Аманда и на около тридесет мили на юг от Кълъмбъс), по здрач един човек на име Бъди Паркинс изриваше курешките от кокошарника. На устата и носа си бе вързал маска от тензух, за да не вдишва белия прах на торта. Въздухът вонеше на амоняк. От вонята го болеше глава. Болеше го и гърбът, защото той беше висок, а курникът не. Общо взето, трябваше да признае, че това е отвратителна работа. Имаше трима сина, но и тримата проклетници се измитаха винаги, когато трябваше да се изрива курникът. Е, поне почти свършваше и…

„Хлапето! Боже Господи! Онова хлапе!“

Изведнъж напълно ясно и с някаква зашеметяваща обич си спомни момчето, което се бе нарекло Луис Фарън. Момчето, което твърдеше, че отива при леля си Хелън Вон в град Бъкай Лейк. Бъди го бе попитал дали бяга и момчето се обърна към него с лице, озарено от честна доброта и неочаквана, изумителна красота — тази красота бе накарала Бъди да си помисли за дъга след буря и за залез след ден на тежък труд и добре свършена, а не претупана работа.

Изправи се рязко и удари глава в покривните греди на курника така, че очите му се насълзиха… но въпреки това лудешки се хилеше. „О, Господи, това момче е там, то е там“ — помисли Бъди Паркинс и макар да нямаше никаква представа къде е това „там“, внезапно го обзе сладко, дивно чувство за абсолютно приключение. Никога в живота си, откакто на дванадесетгодишна възраст бе прочел „Островът на съкровищата“, а на четиринадесет години за пръв път беше погалил гърдите на момиче, не се бе чувствувал така зашеметен, така развълнуван, така изпълнен с бурна радост. Разсмя се. Хвърли лопатата и пред тъпо учудените погледи на кокошките заигра жизнерадостен танц насред курешките, като се смееше зад маската и щракаше с пръсти.

— Той е там! — извика Бъди Паркинс на пилетата през смях. — По дяволите, той е там! Наистина е успял — там е и го е намерил!

По-късно почти му се струваше — почти, но не съвсем — че сигурно вонята на курника го е ударила в главата. Но това не беше всичко — по дяволите, не беше всичко! Бе го осенило някакво откровение, но вече не си спомняше какво е било… предполагаше, че нещо подобно се е случило на онзи английски поет, за когото им бе разказвал един учител в гимназията — типът взел голяма доза опиум и започнал да пише поема за някакъв измислен китайски бардак, докато бил надрусан… само че като дошъл на себе си, не могъл да я завърши^[1].

„Нещо такова“ — мислеше си той, но някак си усещаше, че не е съвсем така. И макар да не си спомняше каква точно е била причината за радостта му, и той като Дони Киган никога не забрави как бе дошла тази радост, нито великолепната й неочакваност. Никога не забрави сладкото, дивно чувство за допир до някакво голямо приключение, за мигновен поглед към прекрасна бяла светлина, носеща всъщност всички цветове на дъгата.

10.

В една стара песен на Боби Дарин се казва: „И земята изплюе ли някакви корени/ вие с дънковите ризи и ботушите/ ги разкарайте… разкарайте ги…“ Децата от района на Кейджа, Индиана, биха се запалили по тази песен, ако не бе популярна доста преди да се родят. Домът „Слънчева светлина“ бе стоял празен само малко повече от седмица, но местните хлапета успяха да му създадат репутацията на обитаван от призраци. Нищо чудно, като се има предвид какви зловещи останки намериха боклукчиите край каменната стена на Далечното поле. Табелата „ПРОДАВА СЕ“ на местния търговец на недвижими имоти изглеждаше така, сякаш е стояла на ливадата цяла година, а не само девет дена. Той вече беше свалил цената веднъж и си мислеше да го направи отново.

Не му се наложи. Когато първите снежинки заваляха от оловносивото небе над Кейджа (и в мига, в който Джек Сойер докосна талисмана на около три хиляди километра оттам), контейнерите с втечнен газ зад кухнята експлодираха. Седмица преди това бе идвал работник от „Газоснабдяване и електроснабдяване — Източна Индиана“ и бе източил всичкия газ обратно в цистерната. Той би могъл да се закълне, че човек спокойно може да се вмъкне в някой от контейнерите и да си запали цигара, но въпреки това те експлодираха — точно в мига, когато прозорците на кръчмата в Оутли се пръснаха и се посипаха на улицата (заедно с няколко от редовните клиенти с дънкови ризи и ботуши… прибрани след това от спасителните отряди от Елмира).

За нула време домът „Слънчева светлина“ изгоря до основи.

Кажете „алилуя“!

11.

Във всички светове нещо се надигаше и се настаняваше в малко по-различна поза като огромен звяр… но в Пойнт Венути този звяр беше под земята. Той се бе събудил и ревеше. Според Института по сеизмология на Калифорнийската политехника той не заспа през следващите седемдесет и девет секунди.

Земетресението беше започнало.