Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (8)

2.

— Хайде! — каза капитанът.

— Добре — отвърна Джек. Чувствуваше се слаб и замаян. — Добре, да…

— Шшшт! — Капитанът се смръщи при звука на приближаващи гласове. Стената вдясно от тях не беше от дърво, а от плътен брезент и завършваше на десетина сантиметра над пода. През пролуката Джек видя преминаващите крака, обути в ботуши. Войнишки ботуши. Пет чифта.

— Не знаех, че има син — каза един от гласовете.

— Какво чудно има в това — отвърна втори, — че копелето си има копеле!

Последва брутален, гаднярски смях, подобен на смеха, който Джек бе чувал от някои от по-големите момчета в училище, онези, които поркаха зад лавката и подвикваха на по-малките с мистериозното, но някак си ужасяващо „ей, обратния“ или „ей, мафродит“ или нещо такова. Всяко от тези лоши обръщения бе придружавано от съвсем същия гръмък смях.

— Я млъквайте! — обади се трети глас. — Мерете си приказките, че чуе ли ви оня, свършено е със службицата ви в двореца. Ще удряте крак нейде в покрайнините, преди да залязат трийсет слънца!

Неясно мърморене.

Приглушен смях.

Нова подигравка, този път неразбираема. Отново смях и заглъхващи стъпки.

Джек стоеше и безмълвно гледаше капитана, втренчил се в брезентовата стена със стиснати устни и пулсиращи жили. Не зададе въпрос, защото ако проговореше, някой можеше да ги чуе… лошият някой. Някой, който можеше да се учуди кое всъщност е това изневиделица пръкнало се копеле. Даже дете като Джек ги разбираше тези неща.

— Сега чу достатъчно, нали? — прошепна капитанът. — Трябва да изчезваме оттук. — Той понечи да разтърси Джек… но сякаш не посмя.

„И ти трябва да вървиш… имаш нареждания да тръгнеш на запад, нали така?“

„Той се промени — помисли си Джек. — Промени се два пъти.“ Първият път беше, когато Джек му показа зъба от акула, който бе перце за китара в света, където по пътищата вместо конски каруци се движеха камиони. А за втори път се промени, когато Джек потвърди, че отива на запад. Капитанът бе преминал от заплахи през желание и готовност за помощ към… какво?

„Не мога да кажа… не мога да ти кажа какво да правиш.“

Към нещо като религиозно благоговение… или религиозен ужас.

„Той иска да се махаме оттук, понеже се страхува, че ще ни хванат — помисли си Джек. — Но това не е всичко, нали? Той се страхува от мен. Страхува се от…“

— Хайде — прекъсна мислите му капитанът, — да побързаме, в името на Язон.

— В чие име? — глупаво попита Джек, но капитанът вече го тикаше навън.

Дръпна го силно наляво и като го насочваше и теглеше едновременно, го поведе по някакъв коридор, ограден с една дървена и една миришеща на плесен брезентова стена.

— Не дойдохме по този път — прошепна Джек.

— Не искам да минем покрай онези типове, които видяхме на идване — отвърна капитанът. — Хората на Морган. Забеляза ли високия? Толкова е слаб, че човек може да вижда през него.

— Да. — Джек си спомни беглата усмивка и очите, които не се усмихваха. Другите му се бяха сторили меки. Кльощавият изглеждаше твърд. Изглеждаше луд. Нещо повече. Той му се бе сторил смътно познат.

— Озмънд — каза капитанът и дръпна Джек надясно.

Мирисът на печено месо постепенно се бе засилвал и сега въздухът беше напоен с него. Джек не си спомняше друг път ароматът на печено месо да го е изкушавал толкова силно. Той се страхуваше, беше притеснен, беше едва ли не на прага на лудостта… но устата му неспирно се пълнеше със слюнка.

— Озмънд е дясната ръка на Морган — изсумтя капитанът. — Той знае твърде много и не бива да те зърва втори път, момче.

— Какво имате предвид?

— Шшшт! — Капитанът стисна ръката му още по-силно.

Бяха стигнали, до широка платнена завеса, която препречваше някакъв вход. На Джек му заприлича на завеса за баня, само че платното беше грубо като зебло и рехаво като рибарска мрежа, и халките, на които беше окачено, не бяха хромирани, а кокалени. Джек усети топлия дъх на капитана в ухото си.

— Сега плачи и викай!

Той дръпна завесата и затегли Джек през някаква огромна кухня, изпълнена с пара, съблазнителни аромати (този на месото преобладаваше) и горещина на талази. Джек хвърляше объркани погледи към печките, към огромния, иззидан от камъни комин, към жените с бели кърпи, които му напомняха за забрадките на монахини. Няколко от тях бяха наобиколили дълго желязно корито, закрепено върху дървено магаре, и със зачервени, плувнали в пот лица миеха тенджери, кастрони и прибори. Други стояха покрай дървения тезгях, успореден на широката стена на помещението, и режеха, кълцаха, белеха и дълбаеха. Трети носеха тави с неопечен пирог. Всички смаяно зяпнаха Джек и капитана, които изневиделица влетяха в кухнята.

— Никога повече! — крещеше капитанът на Джек и го разтърсваше, както териер разтърсва плъх. В същото време вървеше бързо към летящата врата в срещуположния край на помещението. — Никога повече! Чу ли? Следващия път, когато изклинчиш от работа, ще ти смъкна кожата от бой и ще те обеля като печен картоф! — После тихо изсъска: — Те виждат, чуват и запомнят и всичко ще разкажат, така че плачи, по дяволите!

И докато капитанът с белега на лицето го влачеше през задушната, изпълнена с пара кухня, Джек отчаяно извика в съзнанието си най-ужасната картина, най-ужасната представа на света — как майка му лежи в погребалната зала. Видя я във вълнистите гънки бял муселин. Лежеше в ковчега, облечена в сватбената рокля, която беше носила в „И трополи каретата“ (1953). Лицето й изпъкваше все по-ясно и по-ясно в съзнанието му — съвършена восъчна маска, и той забеляза на ушите й малките златни кръстчета, обиците, които й бе подарил преди две години за Коледа. После лицето се промени. Брадичката стана по-кръгла, носът — по-издължен и по-аристократичен. Косата сякаш изсветля с един тон и стана по-остра. Сега в ковчега лежеше Лаура де Лосиан, а самият ковчег вече не беше гладкото, анонимно изделие, използувано в погребалните домове, а нещо, което сякаш бе изсечено с груба ярост от стар дънер, един от ковчезите на викингите, ако изобщо са съществували такива неща. Беше по-лесно да си представиш как този ковчег изгаря като факла на клада от насмолени цепеници, отколкото че го спускат в непротестиращата земя. В ковчега лежеше Лаура де Лосиан, кралицата на Териториите, но във въображението му, ясно като проникновение, тя бе облечена в сватбената рокля, носена от майка му в „И трополи каретата“, а на ушите й проблесваха златните обици, които чичо Томи му бе помогнал да избере от „Шарп“ в Бевърли Хилс. Изведнъж сълзите му потекоха — горещи, парещи и истински, а не престорени. И той заплака не само за майка си, а за двете обречени жени, умиращи на вселени разстояние, свързани от някаква невидима нишка, която би могла да изтънее, но не и да се скъса, поне докато и двете не умрат.

Видя през сълзи как някакъв гигант в бухнали бели одежди се юрва срещу тях. На главата си вместо шапка на главен готвач носеше червена превръзка, но Джек си помисли, че целта е същата — да покаже, че притежателят й е шеф на кухнята. Едрият мъж злокобно размахваше огромна дървена вилица.

— Вън! — кресна той и гласът, който излезе от огромния му като бъчва гръден кош, бе абсурдно тънък и приличаше на писъка на флейта. Но във вилицата нямаше нищо абсурдно, тя изглеждаше смъртно опасна.

Жените запърхаха като птички при сигнала за атака. Една от тях изпусна тавата с пирог и високо и отчаяно изпищя, когато той се разпльока по пода. Ягодовият сироп, червен като кръв, плисна и се размаза.

— Вън от кухнята ми, плужеци такива! Марш, ви казвам! Кой ви разреши да минете оттук за по-напряко! Това да не ви е някакъв скапан коридор! Това е моята кухня и ако не можете да го запомните, ще насека на порции смрадните ви задници в името на Създателя!

Той размаха вилицата срещу тях, полуобърнал глава и притворил очи, сякаш въпреки смелите му приказки мисълта за проливане на кръв го отвращава с недодялаността си. Капитанът пусна врата на Джек и протегна ръка с движение, което се стори почти нехайно на момчето. След миг готвачът се просна на пода с всичките си сто и деветдесет сантиметра. Вилицата лежеше в локва ягодов сироп, заобиколена от размазани късове сурово тесто. Шефът на кухнята се търкаляше напред-назад, стискаше счупената си китка и пищеше пронизително с високия си, тънък глас новини, които наистина говореха достатъчно за злочестината му: той бил мъртъв, капитанът сигурно го бил убил или най-малкото осакатил, жестокият и безсърдечен капитан от външната стража унищожил неговата чудесна дясна ръка, а с това и препитанието му, и го обрекъл на мизерен просешки живот през оставащата част от дните му; капитанът му причинил ужасна болка, болка, надхвърляща границите на разума, та как…

— Млъквай! — изрева капитанът и писъците секнаха. Незабавно. Готвачът лежеше на пода като огромно бебе, свило дясната си ръка върху гърдите. Под изкривената червена превръзка се подаваше едното му ухо (точно в средата на меката част проблясваше малка черна перличка). Дебелите му бузи се тресяха. Жените изохкаха и възбудено зацвърчаха, когато капитанът се наведе над страховития шеф-великан на задушната пещера, в която прекарваха дните и нощите си. Джек, който продължаваше да плаче, улови погледа на едно черно момче (кафяво момче, поправи се той наум), застанало до най-голямата печка. Устата му зееше отворена, лицето му изразяваше комичната изненада на участник в негърско шоу, но ръцете му продължаваха да обръщат ръчката и кобилицата, провесена над нажежените въглища, не спираше да се върти.

— Сега ме чуй, защото ще ти дам съвет, който няма да намериш в „Книгата на добрия земеделец“ — каза капитанът. Той се наведе толкова ниско над готвача, че носовете им почти се опряха (без обаче дори за миг да отпуска жестоко стиснатата ръка на Джек, която милостиво бе изтръпнала). — Никога… ама никога… не тръгвай… срещу човек с нож… вилица… копие… или с нещо дълго и остро в ръце, освен ако не възнамеряваш да го убиеш с него. Нормално е шефът на кухнята да е темпераментен, но неговият темперамент не бива да го подтиква да тръгва в атака срещу капитана на външните стражи. Разбра ли ме?

Готвачът изстена, изпъшка и през сълзи промърмори слова, които Джек не схвана напълно, но те имаха нещо общо с майката на капитана.

— Така по-бива — отвърна капитанът. — Никога не съм имал честта да познавам въпросната дама. Но това със сигурност не беше отговор на въпроса ми. — Той леко побутна лежащия мъж с прашния си ботуш, но онзи изпищя, сякаш капитанът се бе засилил и го бе цапнал с всичка сила.

Жените отново зацвърчаха.

— И така, постигнахме ли съгласие по въпроса за шефове, оръжия и капитани? Понеже ако не сме, още малко инструкции ще бъдат в реда на нещата.

— Постигнахме — изграчи шефът. — Наистина постигнахме. Да! Да!

— Добре. Понеже и без това днес ми се наложи да давам твърде много. — Той разтърси Джек за врата. — Нали така, момче? — Разтърси го отново и Джек съвсем непресторено издаде някакъв нечленоразделен стон. — Е, от него повече и не чакам. Малоумен е като майка си.

Капитанът огледа кухнята с мрачен поглед.

— Спорен ден, госпожи. Кралицата да ви благослови!

— И вас, добри ни господине — успя да скалъпи най-възрастната и прибави към думите си несръчен, тромав реверанс. Останалите я последваха.

Капитанът отново затегли Джек през кухнята. Момчето удари хълбока си в ръба на коритото и изрева от болка. Горещата вода се разплиска и парещи капчици струйнаха към пода, изсъскаха и се стекоха между дъските. „Тези жени държат ръцете си в това — помисли си Джек. — Как издържат?“ След това капитанът, който почти го носеше, го изтика през друга груба завеса в някакъв коридор.

— Уф! — тихо изпъшка той. — Всичко това никак не ми беше по вкуса. Гадна работа!

Наляво, надясно и пак надясно. Джек започна да се ориентира и разбра, че приближават външните стени на павилиона. Остана му дори време да си помисли, че той изглежда много по-голям отвътре отколкото отвън. Накрая капитанът отметна един висящ брезент и те отново излязоха на открито. Следобедната светлина изглеждаше толкова ярка след сумрака в павилиона, че Джек примижа и затвори очи от режещата болка.

Капитанът въобще не се поколеба. Под краката им жвакаше кал. Миришеше на сено, коне и оборска тор. Джек отвори очи и видя, че прекосяват площадката пред конюшня или оградено за добитък място, или просто някакъв селски двор. Мерна направен от брезент курник и чу кудкудякането на пилци. Мършав, гол до кръста човек хвърляше сено в отворения обор с дървена вила. От обора унило надничаше конче, малко по-голямо от шотландско пони. Вече отминаваха обора, когато най-после умът на Джек успя да възприеме видяното от очите му. Кончето имаше две глави.

— Хей! — възкликна той. — Мога ли пак да надзърна в обора?

— Няма време.

— Но кончето имаше…

— Няма време, казах. — Капитанът извиси глас и изкрещя: — И ако някога отново те хвана да се мотаеш, когато има да се върши работа, ще получиш двойна доза бой!

— Няма — изпищя Джек (всъщност му се струваше, че сцената започва да се поизтърква). — Заклевам се, че няма повече да правя така. Обещавам, че ще бъда добър!

Точно пред тях се изпречиха високи дървени порти, захванати за стена от необелени дънери, която приличаше на ограда от стар уестърн (майка му бе направила няколко и от тях). От портите стърчаха масивни скоби, но гредата, за която бяха предназначени, не беше над тях. Тя беше дебела колкото железопътна релса и бе облегната върху струпаната вляво купчина дърва. Портите зееха открехнати почти на педя. Някакво смътно усещане за посока подсказа на Джек, че те бяха прекосили целия павилион и бяха излезли от срещуположната му страна.

— Слава Богу! — каза капитанът с малко по-нормален глас. — Сега…

— Капитане! — извика някакъв глас зад гърба им. Беше нисък и наситен с измамно спокойствие. Капитанът спря насред крачката си. Белязаният спътник на Джек бе повикан точно когато посягаше да отвори лявото крило на портата, сякаш собственикът на гласа ги бе наблюдавал и бе изчаквал точно тази секунда.

— Може би ще бъдеш достатъчно любезен да ме представиш на… сина си.

Капитанът се обърна, като завъртя и Джек със себе си. В средата на калния двор, обезпокоително не на място, стоеше кльощавият царедворец, от когото се страхуваше капитанът, и ги гледаше с тъмносиви тъжни очи. Джек забеляза, че нещо се раздвижва в тези очи, нещо дълбоко стаено. Страхът му внезапно се засили и сякаш го прободе. „Той е луд — спонтанно звънна интуитивна мисъл в главата му. — Той е напълно побъркан!“

Озмънд направи две крачки към тях. В лявата си ръка стискаше дръжката на камшик от необработена волска кожа, намотан трижди около рамото му. Централното сухожилие на камшика бе дебело колкото гърмяща змия и от него започваха поне дузина по-тънки разклонения, всяко от които завършваше с остър метален шип.

Озмънд тръсна дръжката на камшика и навитата му част се смъкна със сухо изсъскване. После я разклати и металните шипове се загърчиха върху посипаната със слама кал.

— Син, а? — повтори Озмънд и направи още една крачка към тях. И в този миг Джек изведнъж разбра защо този човек му се бе сторил познат преди. Спомни си деня, в който едва не бе отвлечен. Та не беше ли този човек Белия костюм?

Джек си помисли, че може би наистина е бил той.

3.

Капитанът сви юмрук, вдигна го пред челото си и се наведе напред. След миг колебание Джек направи същото.

— Синът ми Луис — решително каза капитанът.

Джек изви очи наляво, забеляза, че той продължава да стои наведен и също остана превит, а сърцето му препускаше като лудо.

— Благодаря, капитане. Благодаря, Луис. Кралицата да ви благослови.

Когато го докосна с дръжката на волския камшик, Джек едва не изкрещя, но само се изправи и потисна вика си.

Сега Озмънд беше само на две крачки и разглеждаше Джек със своя луд, тъжен поглед. Беше облечен в кожен жакет с лъскави копчета, които като нищо можеха да се окажат и диаманти. Ризата му бе екстравагантно отрупана с къдрички. Гривна от халкички подрънкваше показно около дясната му китка (от начина, по който държеше камшика, Джек се досети, че е левак). Косата му бе пригладена назад и пристегната с широка лента, която вероятно някога е била бял атлаз. Около него се носеха две миризми. Връхната беше тази, която Лили наричаше „онези мъжки парфюми“ и в тях включваше дезодоранти, одеколони и всичко подобно. Миризмата около Озмънд беше тежка и сладникаво задушлива. Тя накара Джек да си спомни за старите черно-бели английски филми за Главния лондонски съд и неизменното дело срещу някакъв несретник. Съдиите и адвокатите в тях винаги носеха перуки и Джек си помисли, че кутиите, от които ги изваждат, сигурно миришат като Озмънд — на сухо, престояло и сладникаво, като най-престоялата, поръсена с пудра поничка на света. Под нея обаче се надигаше по-жизнена, макар и по-неприятна миризма и тя сякаш се излъчваше на талази от него — миризмата на наслоявана пот, на наслоявана мръсотия, миризмата на човек, който се къпе рядко, ако въобще се къпе.

Да. Това беше едно от създанията, опитали се да го отвлекат преди години.

Стомахът му се сви и се размъти.

— Не знаех, че имаш син, капитан Фарън — рече Озмънд. Въпреки че говореше на капитана, очите му оставаха приковани в Джек.

„Луис — помисли си той. — Аз съм Луис, не бива да забравям…“

— По-добре да нямах — отвърна капитанът и изгледа Джек с яд и презрение. — Оказах му честта да го доведа в големия павилион, а той… Хванах го да играе…

— Да, да — каза Озмънд и се усмихна разсеяно.

„Той не вярва нито дума — помисли си Джек неспокойно и усети, че го обзема все по-голяма паника. — Нито една-единствена дума!“

— Момчетата са лоши. Всички момчета са лоши. Това е очевидно! — Озмънд леко чукна китката на Джек с дръжката на камшика.

Момчето не успя да овладее опънатите си до скъсване нерви, изкрещя… и мигновено се изчерви от срам.

— Лоши са, о, това е аксиома, всички момчета са лоши! — изкиска се Озмънд. — Аз бях лош. Обзалагам се, че и ти си бил лош, капитан Фарън! А? Така ли е? Ти беше ли лош?

— Да, Озмънд — отвърна капитанът.

— Много лош ли? — попита Озмънд. Не бе за вярване, но той беше започнал да танцува в калта със странни подскоци. Въпреки това от него не лъхаше женственост. Озмънд беше грациозен и изящен, но Джек не усети от него да се излъчва истинска хомосексуалност. Интуитивно разбра, че ако думите му подсказваха нещо подобно, то беше лъжливо. Не, истинското чувство, което искреше от тях, бе злост… и лудост.

— Много лош, а? Ужасно, ужасно лош, нали?

— Да, Озмънд — вдървено отвърна капитан Фарън. Белегът му блестеше на следобедната светлина по-скоро червен, отколкото розов.

Озмънд прекрати импровизирания си танц така внезапно, както го бе започнал, и студено погледна капитана.

— Никой не знае, че имаш син, капитане.

— Незаконороден е. И малоумен. И мързелив, както току-що се оказа. — Той внезапно се обърна и шамароса Джек. Ударът не беше силен, но ръката му бе твърда като камък. Джек изрева, падна в калта и притисна ухото си с длан.

— Много лош, а? Ужасно, ужасно лош, нали? — повтори Озмънд, но сега лицето му изглеждаше дяволски отнесено, слабо и потайно. — Ставай, лошо момче! Лошите момчета, които разочароват бащите си, трябва да бъдат наказвани. И да бъдат разпитвани, нали така? Озмънд размаха камшика и той сухо изплющя. Съзнанието на Джек направи още една странна връзка в стремежа си, както той самият по-късно си обясняваше, да не се откъсне напълно от дома. Звукът от камшика на Озмънд приличаше на изстрела на въздушния пистолет-играчка, който му купиха, когато бе осемгодишен. Ричард Слоут получи същия.

Озмънд посегна и сграбчи окаляната китка на Джек с бялата си, подобна на паяк ръка. Завъртя го към себе си, към двете миризми — на сладникава, престояла пудра и на гранясала мръсотия. Странните сиви очи тържествено се втренчиха в сините очи на момчето. Джек усети, че му се припишква и с големи усилия се удържа да не се подмокри.

— Кой си ти? — попита Озмънд.

4.

Думите увиснаха във въздуха над тях.

Джек долови, че капитанът го гледа със строго изражение, което не успяваше изцяло да прикрие отчаянието му. Чу кудкудякането на кокошки, лаенето на куче, далечното трополене на приближаваща каруца.

„Кажи ми истината. Аз ще позная лъжата — говореха сивите очи. — Много приличаш на едно крайно лошо момче, което някога срещнах в Калифорния. Ти същото момче ли си?“

И за миг устните му едва не промълвиха:

„Аз съм Джек, Джек Сойер. Да, аз съм момчето от Калифорния, кралицата на този свят беше моя майка, само че аз умрях, но познавам шефа ти, познавам Морган — чичо Морган — и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, само спри да ме гледаш с тези сиви, изпъстрени с петънца очи, понеже аз съм само едно дете, а децата правят точно това, да, те говорят, те казват всичко…“

После той чу гласа на майка си, упорит и почти подигравателен:

„Ха! И ти ще подчиниш волята си на този човек, така ли, Джеки? На този човек!!! Та той мирише като щанд за благотворителни разпродажби на евтини мъжки одеколони и изглежда като средновековна версия на Чарлс Мансън… а ти ще вървиш по гайдата му! Можеш да го преметнеш, ако поискаш, няма да ти бъде трудно, решиш ли веднъж.“

— Кой си ти? — отново попита Озмънд и го дръпна още по-близо. Лицето му излъчваше абсолютната увереност на човек, свикнал да получава отговорите, които иска, от всички хора, а не само от дванадесетгодишни хлапета.

Джек си пое дълбок, треперлив дъх („Когато искаш максимален обем, когато искаш да те чуят чак на последния ред на балкона, трябва да извадиш гласа от диафрагмата си, Джеки, друг начин няма.“) и запищя:

— Тъкмо се връщах! Честно, честно за Бога!

Озмънд, който се бе навел напред в очакване на накъсан и безсилен шепот, се дръпна сякаш Джек внезапно бе посегнал да го удари, спъна се в металните крайчета на камшика си и насмалко не падна.

— Ти, проклет, очукан от Бога, малък…

— Щях! Моля те, не ме шибай с камшика, Озмънд! Наистина щях да се върна! Не съм искал да идвам тук! Не съм! Не съм!…

Капитан Фарън се юрна напред и го удари по гърба. Джек се просна в калта, продължаваше да пищи, но чу как капитанът каза:

— Вече ти обясних, че е малоумен. Извини ме, Озмънд. Можеш да бъдеш сигурен, че ще си получи заслуженото. Той…

— Първо ми отговори защо е тук! — изкрещя царедворецът. Гласът му сега бе писклив и свадлив като на продавачка на риба. — Какво изобщо прави сополивото ти келеме тук? Не ми предлагай да видя паспорта му! Знам, че няма паспорт! Вмъкнал си го да плюска на масата на кралицата… да краде от среброто й, защото аз знам… той е лош… един поглед е достатъчен всеки да разбере, че той е крайно, нетърпимо, непоносимо лош.

Камшикът отново изплющя, но този път звукът нямаше нищо общо с детските играчки, а по-скоро беше като високия отчетлив гръм на калибър-22 и Джек имаше достатъчно време да си помисли, че е ясно накъде вървят нещата, преди една нетърпима, люта болка да забие нокти в гърба му. Тя сякаш потъна в плътта му, но не се намали, а се усили. Беше гореща и подлудяваща. Той изкрещя и се загърчи в калта.

— Лош! Ужасно, ужасно лош! Непоносимо лош!

Всяко „лош“ бе придружавано от ново изплющяване на камшика, от нова изгаряща следа, от нов писък на Джек. Гърбът му пламтеше. Нямаше представа колко би могло да продължи това, но Озмънд сякаш полудяваше все повече с всеки следващ удар. И тогава някакъв глас извика:

— Озмънд! Озмънд! Ето те и теб, слава Богу!

Суматоха. Тичащи стъпки.

Ядосаният, леко задъхан глас на Озмънд:

— Е? Какво има?

Една ръка хвана Джек за лакътя и му помогна да се надигне. Той се олюля и ръката се плъзна и обхвана кръста му, за да го подкрепи. Беше трудно да се повярва, че капитанът, показал се по време на прехода им през павилиона толкова суров и неумолим, сега може да бъде толкова нежен.

Джек отново се олюля. Светът продължаваше да плува размазан пред очите му. Топла кръв се стичаше на вадички по гърба му. Той погледна към Озмънд с внезапно бликнала омраза и се почувствува по-добре — омразата бе добре дошла противоотрова срещу страха и объркването.

„Ти направи това, ти ме нарани и наряза гърба ми. Но знай едно, злодей такъв, падне ли ми случай, ще ти платя с лихвите…“

— Добре ли си? — прошепна капитанът.

— Да.

— Какво! — изкрещя Озмънд на двамата мъже, прекъснали изтезанието на Джек.

Първият беше едно от контетата, покрай които бяха минали Джек и капитанът на път към тайната стая. Другият донякъде напомняше за коларя, когото Джек бе срещнал почти веднага след повторното си пристигане в Териториите. Той изглеждаше смъртно изплашен и наранен. Върху лявата страна на главата му зееше дълбока рана и от нея шуртеше кръв, която изцяло скриваше лявата половина на лицето му. Лявата му ръка бе ожулена, връхната му дреха — съдрана.

— Какво казвате, глупаци такива?

— Каруцата ми се обърна на завоя преди село Вси ръце — съкрушено започна коларят. Говореше бавно и замаяно, като дълбоко потресен човек. — Синът ми е убит, милорд. Буретата го премазаха. Стана на шестнайсет през май, точно на Празника на земеделеца. Майка му…

— Какво!!! — отново кресна Озмънд. — Бурета ли чух! Бира! Не кралската марка, нали! Не възнамеряваш да ми кажеш, че си обърнал цяла каруца Кралска бира, ти скапан, сбръчкан пенис! Не смяташ да ми кажеш това, нааалллиииии!

Гласът на Озмънд се извиси, затрептя и изчурулика на последната дума сякаш той по дивашки начин имитираше някоя оперна примадона. В същото време той отново започна да танцува… този път от ярост. Гледката бе толкова странна, че Джек вдигна двете си ръце, за да прикрие спонтанния си кикот. Допирът на ризата до наранения му гръб го отрезви, още преди капитанът да прошепне предупреждението си.

Много търпеливо, сякаш Озмънд бе пропуснал единствения важен факт (както сигурно му се бе сторило), коларят започна отново:

— Той стана на шестнайсет на последния Празник на земеделеца. Майка му не искаше да идва с мен. Не мога да си представя…

Озмънд вдигна камшика си и после го снижи с неочаквано шеметна скорост. За миг дръжката сякаш щеше да се изхлузи от лявата му ръка, а разклоненията с шиповете потрепнаха в калта, но в следващия миг той изплющя не толкова като калибър-22, колкото като детско пистолетче. Коларят изкрещя, олюля се и обхвана лицето си с ръце. Свежа кръв обля мръсните му пръсти и той падна на колене.

— Милорд! Милорд! Милорд! — заплака нещастникът с приглушен, гъргорещ глас.

— Да се махаме оттук. Бързо! — простена Джек.

— Чакай — отвърна капитанът. Мрачното изражение на лицето му като че ли просветля почти незабележимо и от очите му май надзърна надежда.

Озмънд се врътна към контето, което отстъпи крачка назад, а дебелите му червени устни се размърдаха безмълвно.

— Кралската бира ли беше? — изпръхтя Озмънд.

— Озмънд, не бива така да се…

Озмънд вдигна лявата си китка нагоре и металните връхчета на камшика изтракаха по ботушите на контето, което отстъпи още крачка.

— Я не ме учи какво трябва и какво не трябва да правя, а отговаряй на въпросите ми. Вбесен съм, Стивън, няма съмнение, че съм крайно и непоносимо вбесен. Кралската бира ли беше?

— Да — отвърна Стивън. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но…

— По пътя към Големия пущинак ли?

— Озмънд…

— Питам на пътя към Големия пущинак ли, увиснал пенис такъв?

— Да — задавено избъбри Стивън.

— Разбира се — сви рамене Озмънд и слабото му лице се разчекна в отвратително, широко ухилване. — Че къде е село Вси ръце, ако не на пътя към Големия пущинак! Да си чул село да лети? А? Може ли някое село просто да прехвръкне от един път на друг, Стивън? Може ли? Може ли?

— Не, Озмънд, разбира се, че не.

— Не, казваш. Значи сега всички бурета са разпилени по пътя. Вярно ли е това? Прав ли съм да предполагам, че буретата и преобърнатата каруца се търкалят и препречват пътя към Големия пущинак, докато най-добрата бира в Териториите напоява почвата, за да има с какво да гуляят земните червеи? Прав ли съм?

— Да… да. Но…

— Морган ще дойде по този път! — изкрещя Озмънд. — Морган пристига и ти знаеш как пришпорва конете си. Ако дилижансът му изскочи от завоя и се натъкне на цялата тази кочина, коларят му ще има ли време да спре? Той може да се преобърне! Може да загине!

— Мили боже! — възкликна Стивън, като сля думите в една. Бледото му лице стана с два тона по-бяло.

Озмънд бавно кимна.

— Мисля, че ако дилижансът на Морган се преобърне, ще бъде по-добре да се молим за неговата смърт, а не за оцеляването му.

— Но… но…

Озмънд се извърна и почти притича до мястото, където стоеше капитанът от външната стража със сина си. Зад царедвореца безпомощният колар продължаваше да се гърчи в калта и да гъргори:

— Милорд, милорд.

Очите на Озмънд докоснаха Джек и после отскочиха, сякаш той не съществуваше.

— Капитан Фарън — започна той, — следихте ли събитията през последните пет минути?

— Да, Озмънд.

— Проследихте ли ги в подробности? Вникнахте ли в тях? Вникнахте ли в същността им?

— Да. Така смятам.

— Значи така смятате? Какъв превъзходен капитан сте вие, Фарън. Някой път ще поговорим повече за това как такъв превъзходен капитан може да сътвори подобни жабешки тестиси вместо син.

Очите му бегло и хладно бръснаха лицето на Джек.

— Но сега няма време за това, нали? Не. Предполагам, че можете да съберете дузина от най-мускулестите си хора и с маршова стъпка, не, по-скоро тичешком да ги заведете на въпросното място. Ако следвате носа си, няма да се наложи да търсите дълго местоположението на катастрофата, нали?

— Да, Озмънд.

Озмънд бързо погледна към небето.

— Морган се очаква точно в шест часа… или дори малко по-рано. Сега е… два. Аз казвам, че е два. Вие ще потвърдите ли, капитане?

— Да, Озмънд.

— А ти, малко лайно, ти колко ще кажеш, че е? Тринайсет? Двайсет и три? Осемдесет и един часа, а?

Джек зина. Озмънд направи презрителна гримаса и момчето усети как омразата отново се надига в гърдите му. „Ти ме нарани и падне ли ми случай…“ Царедворецът отново погледна капитана.

— Предполагам, че до пет часа ще се постараете да спасите здравите бурета. А след пет, предполагам, просто ще разкарате всичко от пътя по най-бърз начин. Разбрахте ли ме?

— Да, Озмънд.

— Тогава изчезвайте оттук.

Капитан Фарън приближи юмрук към челото си и се поклони. Джек с пулсиращ от омраза мозък продължи да зяпа като глупак, но направи същото. Обаче Озмънд не прие поздрава им, а им обърна гръб и закрачи към коларя като плющеше с камшика.

Коларят чу приближаването му и започна да вие.

— Хайде — каза капитанът и задърпа Джек за ръката. — Едва ли искаш да видиш това.

— Не — успя да промълви Джек. — Не, за Бога!

Но докато капитан Фарън отваряше дясната порта и те най-накрая се измъкваха от павилиона, Джек чуваше и щеше да чува и в сънищата си същата нощ бързата поредица силни, гърмящи като изстрели на карабина звуци на свистящ камшик, придружавани от нечовешките писъци на обречения колар. Момчето чу и още нещо — звука, издаван от Озмънд. Той пъхтеше и дишаше тежко, и беше трудно да се каже какъв точно бе звукът, излизащ от гърдите му, без човек да се обърне и да погледне лицето му, а Джек наистина не искаше да направи това.

А и защо, след като така или иначе знаеше.

Джек бе уверен, че Озмънд се смее.

5.

Стигнаха до оживеното пространство пред павилиона. Минувачите хвърляха предпазливи погледи към капитан Фарън… и мигновено се отдръпваха от пътя му. Капитанът крачеше бързо с изопнато, помрачено от мисли лице. Джек подтичваше след него.

— Имахме късмет — внезапно заяви капитанът. — Дяволски късмет! Мисля, че беше решил да те убие.

Джек зяпна, пресъхналата му уста пламна.

— Той е луд, както разбра. Луд като човека, който гони питката.

Джек нямаше представа какво може да означава това, но се съгласи, че Озмънд е луд.

— Какво…

— Чакай! — Бяха стигнали до малката палатка, в която го бе отвел капитанът, след като видя зъба от акула. — Не мърдай оттук, и ме чакай. И не говори с никого!

Капитанът влезе вътре. Джек остана да наблюдава и да чака. Мина някакъв жонгльор и го огледа, без да наруши и за миг ритъма, с който подхвърляше половин дузина топки. Тълпа мръсни деца се влачеше след него. Млада жена със сополиво бебе на огромната си гърда му подметна, че може да го научи какво да прави с малкото мъжле, освен да го изважда, за да пикае, ако й предложи монета или две. Джек се изчерви и погледна встрани. Момичето примря от смях.

— Ооо, аман от тези млади срамежливци! Я ела насам, хубавецо! Хайде…

— Изчезвай оттук, никаквице, или ще завършиш деня в тъмница!

Капитанът беше излязъл от палатката. Придружаваше го някакъв мъж, който бе стар и дебел, но също като Фарън изглеждаше истински войник. Той се опитваше да закопчае куртката върху изпъкналия си корем, като в същото време държеше извит рог в ръце.

Момичето със сополивото бебе се изпари, без да досажда повече на Джек. Капитанът пое рога от мъжа, за да го улесни в закопчаването, и му прошепна нещо. Дебеланкото кимна, приключи с последното копче, взе си обратно рога, мръдна встрани и го наду. Звукът не приличаше на мелодията, която Джек бе чул при първото си пренасяне в Териториите, когато много медни тръби бяха свирили някак си с повече блясък, по-празнично и възвестяващо. Звукът от този рог приличаше на фабрична сирена и съобщаваше, че има да се върши работа.

Капитанът се върна при Джек и каза:

— Ела с мен.

— Къде?

— На пътя към Големия пущинак — отвърна Фарън и хвърли на Джек Сойер полууплашен поглед. — На пътя, наричан от бащата на моя баща Западния път. Той минава през все по-малки и по-малки селца, докато стигне до гъсти, непроходими гори. След това отива в нищото… или в ада. Ако си тръгнал на запад, трябва да вземеш за спътник Бога, момче. Но съм чувал да казват, че Той Самият никога не дръзвал да мине оттам. Хайде.

Милион въпроси се тълпяха в мозъка на Джек, но капитан Фарън наложи убийствена крачка и на момчето дъх не му остана да ги зададе. Изкачиха хълма зад южната част на огромния павилион и отминаха мястото, от което първия път бе напуснал Териториите. Сега селският панаир бе близо до тях. Джек чу как викачите приканват желаещите да си опитат късмета. Океанският бриз довяваше гласовете им съвсем ясно, също както и слюноотделящите аромати на топла храна — печена царевица и сочно месо. Стомахът на Джек изкурка. Благополучно отдалечил се от Озмънд — Великият и Страшният — той усети, че е гладен като вълк.

Преди да стигнат до самия панаир, завиха надясно и тръгнаха по някакъв път, много по-широк от този, водещ към павилиона. „Пътят към Големия пущинак — помисли си Джек, но после с леко чувство на страх и очакване в стомаха бързо се поправи: — Не… Западният път. Пътят към талисмана.“

И отново забърза след капитана.

6.

Озмънд излезе прав. Те можеха да се ориентират с носовете си, ако се наложеше. Още на километър преди селото със странното име океанският бриз донесе първия възкисел дъх на изтеклата бира.

Движението по пътя в източна посока не спираше. Трополяха предимно каруци, теглени от запенени коне (никой от тях не бе с две глави, обаче). Някои бяха натоварени догоре с торби, чували и бали, други със сурово месо, трети с потракващи кафези с пилета. В покрайнините на село Вси ръце срещу тях с тревожна скорост профуча открита кола, пълна с женоря, които се смееха, пищяха и вдигаха гюрултия до Бога. Една от тях се изправи, ухилена вдигна фустата си чак до кръста и насмалко не се прекатури през колата, където сигурно щеше да си счупи врата в канавката, ако една от спътничките й не бе я сграбчила за фустата и дръпнала обратно долу. Джек отново се изчерви. В колата забеляза едрогърдото момиче, устата на сополивото бебе лакомо смучеше зърното му. „Ооо, аман от тези млади срамежливци!“

— Господи! — промърмори капитанът и още повече ускори крачка. — Всички те са пияни! И блудниците, и коларят са се насмукали с разляната Кралска бира. Той като нищо може да ги обърне на пътя или да ги хвърли от някоя скала, но загубата няма да бъде голяма. Проклети никаквици!

— Пътят сигурно е разчистен, щом минават толкова много каруци, нали така? — предположи Джек.

Вече бяха в самото село. Широкият Западен път бе намокрен с някаква течност, за да не се вдига прах. Каруци идваха и си отиваха, групи хора щъкаха по улиците и май всички говореха твърде високо. Джек забеляза двама души да спорят пред нещо, което сигурно беше ресторант. Изведнъж единият замахна с юмрук и след миг и двамата се търкаляха по земята. „Май не само жените в колата са се напили с Кралска бира — помисли си Джек. — Абсолютно всички са посръбнали.“

— Големите каруци, с които се разминахме, до една са тръгнали оттук — каза капитанът. — Някои от по-малките може и да са се промъкнали, но дилижансът на Морган не е малък, момче.

— Морган…

— Остави Морган сега.

Миризмата на бира стана по-остра, когато отминаха центъра на селото и стигнаха другия му край. Краката на Джек го заболяха от усилията да не изостава от капитана. Стори му се, че са изминали поне пет километра. „Колко прави това в моя свят?“ — запита се той и тази мисъл го подсети за вълшебния сок на Спийди. Стреснат мушна ръка под жакета си, убеден, че е загубил бутилката, но тя беше там, на сигурно място във вътрешния джоб на панталоните му, допряна в това, в което се бяха превърнали гащетата му в Териториите.

Щом излязоха от селото, каруците намаляха, но броят на пешеходците, вървящи на изток, се увеличи застрашително. Повечето от тях се олюляваха, клатушкаха се и се хилеха. Всички до един воняха на бира. Дрехите на някои бяха съвсем мокри, сякаш бяха лежали в локвите бира и лочили като кучета. Джек допускаше, че е било така. Забеляза смеещ се мъж да води за ръка ухилено осемгодишно момче. Мъжът кошмарно приличаше на омразния администратор от „Алхамбра“ и Джек моментално разбра, че мъжът е неговият двойник. И той, и момчето бяха пияни и когато Джек се обърна, за да погледне след тях, момченцето започна да повръща. Баща му, за такъв поне го помисли Джек, рязко го дръпна за ръката, когато то се помъчи да се добере до храсталака в канавката, за да си повръща на спокойствие. Хлапето се врътна към баща си като куче на каишка и обля някакъв старец, който бе рухнал отстрани на пътя и похъркваше.

Лицето на капитан Фарън потъмняваше все повече и повече.

— Бог да ги порази! — възкликна той.

Даже най-пияните още отдалече благоразумно правеха път на капитана. Пред палатката край павилиона той бе закачил на кръста си къса кожена ножница. Джек предположи (и с основание), че тя съдържа къс, подходящ за случая меч. Когато някой от пияниците се приближеше твърде близо, капитанът докосваше меча и онзи бързо изчезваше.

След десет минути, когато Джек вече мислеше, че не може да върви повече, стигнаха до мястото на катастрофата. Коларят тъкмо бе излизал от завоя и каруцата се бе преобърнала така, че буретата се бяха разпилели по цялата ширина на пътя. Много от тях бяха премазани и двадесет стъпки от пътя представляваха истинско блато. Един кон лежеше мъртъв под каруцата. Виждаше се само задницата му. Втори лежеше в канавката, а от ухото му стърчеше счупена дъга от бъчва. Джек не допускаше, че това е станало при самата катастрофа. Предположи, че конят е бил смъртно ранен и някой му е помогнал да се отърве от мъките с първото попаднало му средство. Други коне не се виждаха.

Между двата коня с разперени ръце и крака лежеше синът на коларя. Половината му лице бе зяпнало яркосиньото небе на Териториите с глупаво удивление. Другата половина представляваше червена каша, посипана с парчета кости.

Джек забеляза, че джобовете му са обърнати наопаки.

Наоколо се мотаеха поне дузина души. Пристъпваха бавно и често се навеждаха да напълнят шепите си с бира от някоя дупка или да напоят носна кърпа или износено фланелено парче в многобройните локви. Повечето едва се държаха на краката си. Често избухваше смях, надигаха се свадливи викове. След като бе досадил на майка си до смърт с врънкането си, преди време тя най-после му беше разрешила да отиде с Ричард на нощните прожекции на „Нощта на дългата смърт“ и на „Зората на смъртта“. Олюляващите се, пияни хора тук му напомниха за зомбитата в двата филма.

Капитан Фарън измъкна меча си. Той се оказа къс, точно както си бе помислил Джек, истински антипод на мечовете в рицарските романи. Беше малко по-дълъг от касапски нож, нащърбен и изподраскан, а увитата му с кожа дръжка бе потъмняла от пот. Металната му част също беше тъмна… с изключение на върха — блестящ, лъскав и много остър.

— Махайте се оттук! — кресна капитан Фарън. — Махайте се от бирата на кралицата, негодници! Изчезвайте и дим да ви няма!

Думите му бяха посрещнати с недоволно ръмжене, но всички бавно се размърдаха, всички, с изключение на един едър като мечка човек, от чийто олисял череп тук-там безредно стърчаха сплъстени кичури коса. Джек предположи, че тежи поне сто и петдесет килограма, а височината му при всички случаи надхвърля два метра.

— Дали ще ти хареса да премериш сили с всинца ни? — изрепчи се великанът и размаха кирлива ръка към скупчените селяни, отдръпнали се от биреното мочурище след заповедите на Фарън.

— Много! — ухили се капитанът насреща му. — И за да бъде удоволствието ми пълно, ще започна с теб, пияна конска фъшкийо! — Усмивката му стана още по-широка и едрият човек сякаш се огъна под опасната й сила. — Хайде приближи се, ако ти стиска. Твойто накълцване на парчета ще бъде първото хубаво нещо, случило ми се днес!

Пияният гигант промърмори нещо под нос и се изниза.

— А сега всички да ви няма! — извика Фарън. — Махайте се! Дузина от хората ми вече са тръгнали от павилиона на кралицата. Те едва ли ще се зарадват на работата, която ги чака, но аз не мога да ги коря за това, а още по-малко ще ги държа отговорни за постъпките им! Мисля, че все още имате време да се върнете в селото и да се изпокриете в избите, преди те да пристигнат. Бъдете благоразумни и се измитайте!

Групата вече се бе потътрила към селото начело с великана, предизвиквал Фарън, а той изсумтя и се обърна с лице към безредието, причинено от катастрофата. После съблече куртката си и покри лицето на сина на коларя.

— Чудя се кои от тях са пребъркали джобовете на нещастния момък, докато той е лежал мъртъв или е берял душа на пътя — замислено промълви капитанът. — Знаеш ли, нямаше да се поколебая да ги обеся на първото дърво, веднага щом се смрачи.

Джек не отвърна.

Капитанът дълго стоя и гледа мъртвото момче, а ръката му не преставаше да потрива розовите ръбчета на изпъкналия белег. Най-сетне откъсна поглед и тръсна глава, сякаш току-що му беше хрумнало нещо.

— Сега трябва да тръгваш, момче. Веднага. Преди Озмънд да реши, че иска да доразпита моя син-идиот.

— А на вас лошо ли ви се пише? — попита Джек.

— Ако ти си заминал, няма да имам неприятности — поусмихна се капитанът. — Мога да кажа, че съм те пратил обратно при майка ти или че си ме вбесил до смърт, цапнал съм те с някакво дърво и съм те убил. Озмънд ще повярва и на двете. Той е луд. Те до един не са с всичкия си, откакто я чакат да умре. И няма да се наложи да чакат дълго, освен ако не…

Той не довърши, погледна го и повтори:

— Тръгвай. Не се бави. И чуеш ли, че идва дилижансът на Морган, изчезвай от пътя и се скривай дълбоко в гората. Дълбоко!!! В противен случай ще те подуши, както котката надушва плъха. Той мигновено разбира кога нещо не е наред, кога нещата не са по волята му, неговата воля. Той е дявол!

— Ще го чуя ли, че идва? Дилижансът му? — боязливо попита Джек и погледна пътя зад безразборно разпръснатите бурета, който се виеше и постепенно се изкачваше нагоре, докато се скрие в началото на боровата гора. „Там ще бъде тъмно — помисли си момчето, — а Морган ще се появи от другата страна, точно срещу мен.“ Заля го вълна от страх и самота и то се почувствува обезсърчено и нещастно като никога досега. „Спийди, не мога да направя това! Не разбираш ли, че съм още дете!“

— Дилижансът на Морган го теглят шест двойки коне, водени от един сам, тринадесети — каза Фарън. — Проклетите коне препускат в бесен галоп и звукът се носи надалеч, сякаш гръмотевица се търкаля по земята. Ще го чуеш, бъди спокоен, и ще имаш достатъчно време да се снишиш някъде. Само не пропускай да се увериш, че скривалището ти е добро.

Джек прошепна нещо.

— Какво? — остро попита Фарън.

— Казах, че не искам да тръгвам — малко по-високо отвърна Джек. Очите му плуваха в сълзи и той знаеше, че веднъж отприщят ли се, той е загубен, ще се размекне и току-виж помолил капитан Фарън да го избави, да го защити или нещо такова…

— Мисля, че е твърде късно тепърва да обсъждаш този въпрос — сряза го Фарън. — Не ми е известна историята ти, момче, и не искам да я науча. Не искам да знам дори името ти.

Джек стоеше и го гледаше с отпуснати рамене, с горящи очи и треперещи устни.

— Я се стегни! — с внезапна ярост кресна Фарън. — Кого си тръгнал да спасяваш? Докъде ще стигнеш? На пет стъпки, както си се разкиснал! Още си твърде малък, за да бъдеш мъж, но можеш поне да се преструваш, че си такъв, нали? Приличаш на пребито псе!

Засегнат, Джек изправи рамене и преглътна сълзите си. Очите му се спряха на останките от сина на коларя и той си помисли: „Поне не съм на тоя хал. Засега. Той е прав. Самосъжалението е лукс, какъвто не мога да си позволя.“ Така беше, вярно. Но все пак, дълбоко в себе си, той не можеше да не изпитва мъничко омраза към белязания капитан, който толкова лесно бе надникнал в душата му и натиснал правилния бутон.

— Така е по-добре — сухо заяви Фарън. — Не много, но все пак.

— Благодаря — саркастично отвърна Джек.

— Не можеш да оправиш нещата с плач, момче. Зад теб е Озмънд. Скоро и Морган ще се присъедини към него. А може би… може би и там, откъдето идваш, има проблеми. Но ти вземи това. Щом Паркъс те е изпратил при мен, той е искал да ти го дам. Така че вземи го и тръгвай.

Бе извадил и държеше в ръка някаква монета. Джек се поколеба, после я взе. По размер наподобяваше половин долар, от онези с лика на Кенеди на гърба, но беше много по-тежка, тежка като злато, въпреки че цветът й бе на потъмняло сребро. От монетата го гледаше лицето на Лаура де Лосиан и той отново бе поразен от приликата й с майка му. Не, не просто прилика, защото въпреки външните различия като по-издължен нос и по-закръглена брадичка, тя беше негова майка. Джек знаеше това. Той обърна монетата от другата страна и видя някакво животно с глава и криле на орел и тяло на лъв, което сякаш гледаше в него. Това някак го притесни и той я пусна във вътрешния си джоб, където тя се присъедини към бутилката на Спийди.

— За какво може да ми послужи?

— Дойде ли му времето, ще разбереш — каза капитанът. — А може и да не разбереш. И в двата случая, аз изпълних дълга си към теб. Кажи това на Паркъс, когато го видиш.

На Джек отново му се стори, че го връхлита шеметът на странна нереалност.

— Тръгвай, синко — каза Фарън с нисък, но не много по-нежен глас. — Свърши работата си… или поне колкото можеш от нея.

И в края на краищата тъкмо това усещане за нереалност, завладяващото чувство, че той не е нищо друго освен плод на нечии халюцинации, го накара да се раздвижи. Леви, десни, сено, слама. Ритна встрани подгизнало парче дърво. Прекрачи остатъците на натрошено колело. Заобиколи каруцата, без да се впечатли от кръвта около нея или от бръмчащите наоколо мухи. Какво представляват в един сън петната кръв или бръмчащите мухи?

Стигна до края на калния, покрит с трески и разпилени бурета участък от пътя и погледна назад… но капитан Фарън гледаше в противоположната посока, може би в очакване на хората си, може би просто, за да избегне погледа на Джек. „И в двата случая — помисли си момчето — резултатът е същият. Гърбът си е гръб. Няма какво да му гледа човек.“

Той бръкна под жакета си, нежно докосна монетата на Фарън, после здраво я стисна и се почувствува малко по-добре. И така, стиснал я, както дете стиска петачето, дадено му за почерпка в сладкарница, той се обърна и продължи.

7.

Чу звука, описан от капитан Фарън като „гръмотевица, търкаляща се по земята“, когато бяха минали около два часа, или може би дори четири. След като слънцето се скри на запад зад върховете на дърветата (а то го направи почти веднага, след като Джек навлезе в гората) стана трудно да се пресмята времето.

Дотогава вече няколко превозни средства бяха отминали на изток, вероятно на път към павилиона на кралицата. Щом чуеше приближаването им (а тук превозните средства се чуваха отдалече, яснотата, с която достигаше звукът, накара Джек да си припомни думите на Спийди за човека, издърпващ репичка от земята, и другия, подушващ я на половин километър), той решаваше, че е Морган, и бързо се спускаше в канавката, покатерваше се отсреща и хлътваше в гората. Никак не му харесваше да се завира в тъмните гори, дори в самия им край, откъдето все пак можеше да наднича иззад някой дънер и да вижда пътя. Струваше му се направо ужасно и изнервящо, но идеята чичо Морган (когото той продължаваше да смята за шеф на Озмънд, въпреки описанието на Фарън) да го хване на пътя, му се нравеше още по-малко.

Затова чуеше ли приближаването на някоя каруца или карета, той изчезваше от полезрението и се връщаше на пътя след отминаването й. Веднъж, докато пресичаше влажната и буренясала канавка вдясно, нещо пробяга или се плъзна по крака му и той изкрещя от ужас.

Движението беше като необходимо зло. Би било пресилено да се каже, че то му помага да прекара по-добре, но все пак в нередовното преминаване на каруци имаше и нещо успокояващо — поне показваше, че не е съвсем сам.

Дяволски много му се искаше да се измъкне от Териториите!

Вълшебният сок на Спийди беше най-ужасното лекарство на света, но той с радост би си сръбнал от него, ако някой — самият Спийди например — се появеше пред него и го увереше, че когато отново отвори очи, първото нещо, изпречило се пред погледа му, ще бъде образът на златните дъги от емблемата на „Макдоналдс“, която майка му наричаше „Знаменитите цици на Америка“. Усещането му за дебнеща беда нарастваше, засилваше се чувството му, че гората наистина е опасна, че в нея са се притаили неща, които знаят, че той идва, че може би и самата гора знае, че той идва. Та дърветата не бяха ли се изтеглили досами пътя? Бяха! Преди свършваха зад канавките. А сега се въдеха дори в самите тях. Преди гората сякаш се състоеше единствено от борове и смърчове. Сега и други видове дървета бяха припълзели между тях. А как само се бяха преплели черните им клонаци, как зловещо се протягаха! И колко много приличаха на странни хибриди между ела и папрат някои от дърветата, какви противни сиви корени бяха вкопчили в земята — същински мъртвешки пръсти!

„Нашето момче ли? — чуваше в главата си противния им шепот Джек. — Нашето момче, а?“

„Въобразяваш си, Джеки. Пак ли те прихвана?“

Работата беше, че той не вярваше в самоуспокоенията си.

Дърветата се променяха. Във въздуха витаеше усещането за беда, чувството, че е наблюдаван, бе твърде истинско. Той започна да си въобразява, че маниакалната склонност на мозъка му да се връща отново и отново към чудовищни мисли е едва ли не болест, която е прихванал от гората… сякаш самите дървета му я изпращаха с някакъв ужасен късовълнов предавател.

Но бутилката с вълшебния сок на Спийди бе пълна само наполовина, а това количество някак си трябваше да му стигне да прекоси целите Съединени щати. То щеше да свърши още преди да напусне пределите на Нова Англия, ако си сръбва от него всеки път, когато му се прииска.

Освен това смайващото разстояние, което бе изминал в своя свят при пренасянето си от Териториите, не излизаше от главата му. Петдесет метра тук отговаряха на петстотин там. При това положение, освен ако пропорциите не варират някак си, а Джек не изключваше това, той би могъл да измине само десет километра тук и въпреки това да бъде почти извън Ню Хампшир там. Сякаш върви с вълшебни ботуши, както в приказките.

Но въпреки това… дърветата… противните сивопепеляви корени…

„Когато наистина притъмнее съвсем, когато небето се превърне от синьо във виолетово, ще се пренеса обратно. Точно така! Няма да вървя през тази зловеща гора по тъмно. И ако свърша вълшебния сок в Индиана или някъде там, старият Спийди просто може да ми прати друга бутилка по пощата или нещо такова.“

Още докато си казваше наум тези неща и си мислеше колко по-добре се чувствува, когато си има план (дори ако той обхваща само следващите два-три часа), Джек изведнъж осъзна, че чува приближаването на друго превозно средство, теглено от много коне.

Отметна глава и спря на средата на пътя. Очите му се разшириха и две съвършено ясни картини с шеметна скорост пробягаха пред тях: голяма кола с двама мъже вътре, колата, която не беше мерцедес… и след това камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“, набираща скорост надолу по улицата и отдалечаваща се от трупа на чичо Томи, докато от изкривената й решетка капе кръв. Видя и ръцете на волана на камионетката… но това не бяха ръце, не, а странни, съчленени копита!

„Проклетите коне препускат в бесен галоп и звукът се носи надалеч, сякаш гръмотевица се търкаля по земята.“

Сега, докато го чуваше — звукът бе все още далечен, но съвършено ясен в чистия въздух — Джек се учуди как е могъл и за миг да помисли предишните каруци за дилижанса на Морган. Със сигурност нямаше да направи подобна грешка отсега нататък. Звукът, който чуваше в момента, бе абсолютно зловещ, целият бе наситен със зло, звук на катафалка, да, на катафалка, карана от самия дявол!

Той стоеше на пътя като замръзнал, като хипнотизирано от светлината на фарове зайче. Звукът ставаше все по-силен, гърмяха колела и копита, скърцаха кожени каиши. Вече се чуваше и гласът на кочияша:

— Хей, хей, дий! Диййй! Диййййй!

Джек стоеше на пътя, а главата му бучеше от ужас. „Не мога да помръдна, мили Боже, Господи, Боже мой, не мога! Ох, майчице…“

Стоеше като истукан и с очите на въображението си виждаше огромна черна пощенска кола гръмовно да трещи по пътя, теглеха я черни животни, които приличаха много повече на пуми, отколкото на коне. Видя черни перденца да се развяват от прозорците й, видя изправен на капрата й кочияш с отметната назад коса и очи — диви и побъркани като очите на някой психопат, да размахва камшик.

Видя я как лети срещу него, без да намалява скоростта.

Видя я как го премазва.

Това го избави от вцепенението. Изтича надясно, спусна се в канавката, подхлъзна се, закачи крака си в един от чепатите корени, падна и се затъркаля. Гърбът му, относително спокоен през последните няколко часа, пламна отново и той прехапа устни от болка.

Изправи се, притича и се шмугна в гората.

Първо се прилепи до едно от черните дървета, но допирът с грапавия му дънер — приличаше донякъде на индийските смокини, които бе видял по време на почивката си на Хавайските острови преди две години — беше някак си мазен и неприятен, затова мръдна вдясно и застана зад един бор.

Трещенето на каретата и препускащите пред нея ездачи се засилваше. Всяка секунда той очакваше екипажът да прелети покрай него на път към село Вси ръце, свиваше и отпускаше пръсти, хапеше устни.

Точно пред очите му имаше тесен, но съвършено чист проход — тунелче между листата, папратта и боровите иглички, през което виждаше пътя. И тъкмо когато започваше да мисли, че групата на Морган никога няма да пристигне, дузина или повече войници в галоп префучаха на изток. Първият, който ги водеше, носеше знаме, но Джек не можа да разбере девиза му… нито пък бе сигурен дали иска. След това през тесния проход пред очите му премина самият дилижанс.

Премина за миг, за не повече от секунда, но Джек го видя добре. Дилижансът представляваше огромно превозно средство, високо поне три метра. Багажът, превързан със здрави въжета за покрива, му прибавяше още метър. Всеки от конете във впряга имаше черен пискюл на главата. Вятърът и скоростта отмятаха черните пискюли почти хоризонтално назад. По-късно Джек си мислеше, че Морган сигурно има нужда от нов впряг при всеки преход, понеже конете изглеждаха на края на силите си. Съсирена кървава пяна хвърчеше от муцуните им, очите им бясно се въртяха, показваха изпъкналото си бяло.

И също както във въображението му — или проникновението му — черните перденца пърхаха и се вееха през прозорците без стъкла. Изведнъж през един от черните правоъгълници надникна бяло лице, изкривено от злоба бяло лице в странно изрязана рамка. Внезапната му поява бе ужасяваща като лицето на призрак на прозореца на обитавана от духове къща. И хем не беше лицето на Морган Слоут… хем все пак беше.

А собственикът на лицето знаеше, че Джек или някаква друга опасност, точно толкова омразна и точно толкова лична, се е притаила някъде навън. Джек разбра това по разширяването на очите и внезапното и злобно свиване на устата.

Капитан Фарън му бе казал: „Той ще те помирише като плъх“. И сега Джек отчаян си помисли: „Помириса ме, вярно. Знае, че съм тук. Какво ли ще стане сега? Обзалагам се, че ще спре цялата кавалкада и ще изпрати войниците в гората, за да ме заловят.“

Отмина още една група войници, които охраняваха дилижанса на Морган отзад. Джек притискаше ръце в кората на бора и чакаше, сигурен, че Морган ще заповяда да спрат. Но не спряха и скоро тежкото громолене на дилижанса и съпътствуващите го конници започна да заглъхва.

„Очите му. Те бяха същите. Същите черни очи върху бялото лице. И…“

„Нашето момче, а? Дааа!“

Нещо се плъзна по крака му… и нагоре по глезена му. Джек изпищя и отскочи назад, понеже помисли, че е змия. Но когато погледна надолу, видя, че един от сивите корени се е увил около крака му и сега като пръстен стяга прасеца му. „Това е невъзможно — помисли си той. — Корените не могат да се движат…“

Рязко се дръпна назад и изтегли крака си от грубата сива примка на корена. Прасецът го заболя като след прежилване с въже. Вдигна очи и усети, че сърцето му се свива от страх. Помисли си, че разбира защо Морган го бе надушил, но въпреки това не беше спрял, а бе продължил пътя си. Морган е знаел, че вървенето през тази гора прилича на газенето в поток, който гъмжи от смъртоносни пиявици. Защо не го бе предупредил капитан Фарън? Всичко, което можа да измисли, беше, че белязаният капитан просто не е знаел. Той едва ли някога е стигал толкова далече на запад.

Вече всички сивкави корени на странните хибриди между ела и папрат се движеха — надигаха се, спускаха се, гърчеха се по влажната земя към него. „Какви огромни червеи! — помисли си Джек на границата на лудостта. — Лоши, гадни червеи!“ Един особено тлъст корен, изцапан в края с пръст и кал, се надигна и се разклати пред него като същинска кобра, виеща се от кошницата на факир. „Нашето момче! Дааа!“

Стрелна се към него и Джек отскочи назад с ясната мисъл, че корените бяха образували жива преграда между него и пътя. Облегна се на някакво дърво… и се отдръпна с писък, когато кората му запулсира и се загърчи под гърба му също като мускул, изпаднал в неистови спазми. Погледна назад и видя едно от дърветата с чворестите дънери. Сега дънерът мърдаше, виеше се и се извиваше, а гърчещата се възлеста кора оформяше някакво ужасно, размазано и потекло лице. Едното му око бе черно и широко разтворено, а другото, изтеглено надолу, противно намигаше. Изведнъж дървото се разцепи ниско долу с пронизващ, стържещ звук и навън блъвна жълтеникавобелезникав сок. „Наше! О, даааа!“

Корените се протягаха като пръсти към Джек, сякаш искаха да го погъделичкат.

Втурна се встрани, с огромни усилия на волята се мъчеше да запази останалия му здрав разум и да измъкне бутилката на Спийди. Смътно долавяше някакви странни, цепещи въздуха звуци. Предположи, че дърветата са започнали да се изтръгват от земята. Романите на Толкин ряпа да ядат! Сграбчи бутилката за гърлото и я издърпа. Посегна към капачката й и точно тогава един от сивите корени се обви около шията му. След миг го стисна до задушаване като примка на палач.

Дъхът му спря. Бутилката се изплъзна от ръката му, докато той се бореше с ужасното нещо. Успя да подпъхне пръстите си под корена, който не бе твърд и студен, а топъл и гъвкав като плът. Продължаваше да се бори с него, без да обръща внимание на ужасяващите, гъргорещи звуци, излизащи от гърлото му, и потеклата по брадата му слюнка.

С последно конвулсивно усилие успя да се отърве от корена, който веднага се опита да се увие около китката му, и с писък дръпна ръката си. Погледна надолу и видя, че около гърлото на бутилката се е увил един сив корен и тя с подскачане и лъкатушене се отдалечава.

Джек подскочи след нея. Корени се увиха около глезените му и ги стиснаха. Той тежко падна на земята, посегна, протегна се, пръстите му задрапаха по мазната, черна почва на гората, мъчеха се да напреднат с още сантиметър…

Докосна хлъзгавата зелена стена на бутилката… и я хвана. Дръпна толкова силно, колкото можа. Имаше смътното усещане, че корените вече са обвили целите му крака, че са се кръстосали като върви и здраво го държат. Отвъртя капачката. Един корен, тънък като паяжина, също се протегна към нея и се опита да я измъкне от ръцете му. Джек го блъсна встрани и доближи бутилката до устните си. Гадният мирис на развалени плодове сякаш внезапно плъзна навсякъде като истинска жива мембрана.

„Спийди, моля те, накарай го да подействува!“

И докато все повече и повече корени се вкопчваха в гърба и кръста му и го обгръщаха отвсякъде, Джек отпи и евтиното вино обля двете му бузи. Той преглътна, изстена, помоли се, но уви, не подействува, не стана, очите му още бяха затворени, но той усещаше как пълзящите корени обвиват ръцете и краката му, усещаше как

8.

водата се просмуква в джинсите и тениската му, помириса

Вода ли?

калта и тинята, чу

Джинси? Тениска?

крякането на жаби и

когато отвори очи, видя оранжевата светлина на залязващото слънце да се отразява от широка река. На източния й бряг растеше гъста гора, а на западния, където беше той, се простираше необятно поле, започващо от самия бряг, отчасти забулено под рехава мъгла в последните часове на деня. Почвата бе мокра и тинеста. Джек лежеше досами водата, на най-мочурливото място, където все още растяха гъсти бурени. До силния мраз, който щеше да ги попари, имаше поне месец или повече, и Джек се озова оплетен в тях, както човек се оплита в чаршафите си по време на нощни кошмари.

Той излази и се изправи. Беше мокър и кален,а ремъците на раницата се впиваха в тялото му. С ужас отупа лицето и ръцете си от парчетата бурени. Отдалечи се от водата, после погледна назад и забеляза, че бутилката на Спийди лежи в калта, а капачката й се търкаля встрани. Част от вълшебния сок се бе излял или се бе разплискал по време на борбата със зловещите дървета в Териториите и сега бутилката бе пълна само една трета.

Постоя миг-два с кецове, затъващи в лепкавата кал, и очи, вперени в реката. Това беше неговият свят. Това бяха Съединените американски щати. Не виждаше златните арки, на които се бе надявал, нито небостъргач, нито спътник на земята, премигващ в притъмняващото небе, но чудесно знаеше къде се намира, както знаеше и собственото си име. Въпросът беше дали изобщо някога е бил в другия свят?

Отново погледна непознатата река, също толкова непознатата околност и се заслуша в далечното мучене на крави. „Ти си на ново място, Джеки — помисли си той. — Това със сигурност не е Аркадия Бийч.“

Не, не беше Аркадия Бийч, но той не познаваше околностите на градчето достатъчно добре, за да може да прецени дали се е отдалечил на повече от седем-осем километра. Във всеки случай не беше на самото крайбрежие, просто не долавяше мириса на Атлантическия океан. Чувствуваше се като след нощен кошмар. Дали не бе възможно всичко да се окаже само лош сън — от коларя с товара месо и налитащите го бръмчащи мухи до живите дървета? Някакъв дълъг кошмар, в който ходенето насън е играло известна роля? Би могло. Майка му умираше и сега той мислеше, че е знаел това доста отдавна, че е виждал признаците и подсъзнанието му е стигнало до правилния извод, независимо че съзнанието му е отказвало да приеме истината. Всичко това е обусловило необходимата атмосфера за един акт на самохипноза и Спийди, смахнатият стар алкохолик, само му е дал начална скорост. Всичко беше напълно логично.

Чичо Морган би се съгласил с това.

Джек потрепера и шумно преглътна. Заболя го. Не по начина, по който боли зачервено гърло, а както боли пресилен мускул.

Вдигна лявата си ръка и внимателно потри с длан гърлото си. За миг заприлича на жена, която се опипва, за да провери появили ли са се нови бръчки или двойна гуша. Точно над адамовата си ябълка откри прежулена ивица. Очевидно не бе кървила много, но при допир беше твърде болезнена. Беше от корена, обвил се около врата му.

— Истина е — прошепна той, докато гледаше оранжевата вода и слушаше квакането на жабите и далечното мучене на крави. — Всичко е истина!

9.

Джек се обърна с гръб към реката, която остана на изток, и изкачи нанагорнището. След като измина близо километър през полето, непрекъснатото триене и тръскане на раницата в болящия го гръб (ивиците от камшика на Озмънд също бяха на мястото си, всяко поклащане на раницата му напомняше това) го подсети за нещо. Той беше отказал да вземе огромния сандвич на Спийди, но дали негърът все пак не го бе мушнал вътре, докато Джек разглеждаше перцето за китара?

Стомахът му се сви при това предположение.

Смъкна раницата от гърба си мигновено, както си стоеше насред полето под рехавата мъгла и притъмняващото небе. Откопча капака на един от страничните джобове и в него се оказа сандвичът. Не част от него, не половината, а целият сандвич, увит в парче вестник. Очите на Джек се наляха със сълзи от признателност и му се прииска Спийди да е наблизо, за да може да го прегърне.

„Само преди десет минути го наричаше смахнат стар алкохолик!“

Лицето му пламна, но срамът не му попречи да излапа сандвича на няколко огромни хапки. Закопча раницата и я метна на гръб. Тръгна отново, чувствуваше се малко по-добре, чувствуваше се отново предишното момче, след като бе успял да затъкне стържещата дупка в корема си поне на първо време.

Не след дълго забеляза блещукането на светлинки в спускащата се тъма. Ферма най-вероятно. Разнесе се лаят на някакво куче. Джек се смрази за миг — лаят говореше за наистина голям пес.

„Надявам се, че е вързано“ — помисли си той.

Свърна надясно и след малко кучето спря да лае. Продължи да се ориентира по светлините на фермата и скоро излезе на тесен черен път. Спря се и погледна първо надясно, после наляво. Нямаше представа накъде да хване.

„Ей, хора, тук е Джек Сойер, мокър до кости, с прогизнали от кал кецове, който се чуди дали да плаче, или да се смее. Хайде, Джеки, хващай нанякъде!“

Отново се почувствува самотен и му стана мъчно за вкъщи. Тръсна глава и прогони мрачните мисли. Плювна върху левия си показалец и силно перна капката слюнка като стъклено топче за игра. По-голямата от двете половини отлетя надясно, или поне така му се стори. Обърна се в същата посока и продължи. Четиридесет минути по-късно, капнал от умора (и отново гладен, което бе някак си по-лошо), забеляза, че зад някаква преградена с верига отбивка на пътя се мержелее пясъчна кариера с малка барака отстрани.

Промуши се под веригата и се приближи до бараката. Вратата бе заключена с катинар, но земята от едната страна на постройката се беше подкопала. Отне му само минута да смъкне раницата, да се вмъкне през дупката и да издърпа и раницата след себе си. Катинарът на вратата всъщност го караше да се чувствува по-сигурен. Огледа се и видя, че бараката е пълна с различни стари инструменти. По всичко изглеждаше, че мястото не е било използувано години наред. Това чудесно го устройваше. Не можеше да понася лепкавите кални дрехи и започна да се съблича. В един от джобовете на джинсите си напипа монетата, която му бе дал капитан Фарън — истински гигант между обичайните му дребни. Извади я и видя, че монетата с главата на кралицата от едната страна и крилатия лъв от другата се бе превърнала в сребърен долар от 1921 година. Известно време Джек втренчено гледа профила на главата на Статуята на свободата и после отново пусна монетата в джоба на джинсите си.

Докато си измъкваше чисти дрехи, си мислеше, че би могъл да пъхне мръсните в раницата чак на сутринта, когато вече ще са изсъхнали и вероятно да ги изпере някъде по пътя, в обществена пералня или просто в някое поточе.

Докато си търсеше чорапи, ръката му напипа нещо твърдо и тънко. Издърпа го навън и откри, че е четката му за зъби. Изведнъж представата за дом, за сигурност и разумност — все неща, свързани в съзнанието ни с четка за зъби, се надигна и го връхлетя. Този път нямаше начин да потисне чувствата си или да ги пренебрегне. Четката за зъби е нещо, което сме свикнали да виждаме в добре осветени бани, нещо, което сме свикнали да използуваме с памучни пижами на тялото и топли чехли на краката. Тя не беше нещо за напипване на дъното на раница в студена, тъмна барака за инструменти край изоставена пясъчна кариера в някакъв безлюден провинциален град, чието име даже не знаеш.

Самотата го прободе и той едва сега напълно осъзна положението си на бездомен изгнаник. Разплака се. Не зави истерично, не запищя, както правят хората, когато изливат яростта си чрез сълзи. Просто се разрида с равномерните хлипове на човек, току-що открил колко е самотен и разбрал, че е орисан самотата му да продължи дълго. Плачеше, защото му се струваше, че сигурността и разумът са напуснали света и са оставили самотата да властвува в него като единствена реалност, но в подобна ситуация безумието също не биваше да се изключва като възможност.

Джек заспа преди хлиповете му да стихнат напълно. Спеше свит до раницата си, обут с чисти гащи и чорапи, с останали от сълзите чисти ивици върху мръсните бузи, а едната му ръка продължаваше да стиска четката за зъби.