Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (4)

2.

— Помогни ми — изсумтя Спийди. — Хвани я старата Сребърна дама точно под опашката. Тя мъчно позволява подобни волности, но ми се чини, че няма да има нищо против, ако ми помогнеш да я върнем, дет̀ й е мястото.

— Така ли я наричаш? Сребърната дама?

— Да, приятелче — отвърна Спийди и се ухили, а от устата му надникнаха всичко на всичко дузина зъби, горе и долу. — Те, сичките кончета от въртележката, си имат имена, ти не знайш ли това? Хващай, пътнико Джек!

Джек се наведе и сключи пръстите си под бялата дървена опашка на кончето. Спийди изпъшка и се наведе, за да сграбчи с големите си кафяви ръце предните крака на Сребърната дама. С общи усилия занесоха дървеното конче до празното му място върху въртележката, прътът, покрит в долния си край с грес, зловещо стърчеше от корема му.

— Малко наляво… — задъхано нареди Спийди. — Така… сега я закрепи, пътнико Джек. Закрепи я добре долу!

Наместиха пръта в гнездото и се отдръпнаха назад — Джек позадъхан, Спийди ухилен и едва поемащ си дъх. Негърът отри с ръкав потта от челото си, после обърна засмяното си лице към Джек.

— Хей, няма ли да се поразхладим?

— Стига да кажеш — усмихнат отвърна Джек.

— Стига да кажа ли! Казвам, разбира се! — Спийди бръкна в задния си джоб и измъкна тъмнозелената половинлитрова бутилка. Отвъртя капачката й, отпи… и за миг с Джек се случи нещо странно, дори свръхестествено: той можеше да вижда през Спийди. Спийди бе станал прозрачен, призрачен като духовете в онова знаменито шоу, което той бе гледал в Лос Анжелос. Спийди просто изчезваше. „Изчезва ли — помисли си Джек, — или отива някъде другаде?“ Но това беше още една глупава мисъл, която не означаваше нищо.

След това Спийди отново изглеждаше плътен както винаги. Значи само зрителна измама, моментна…

„Не. Нищо подобно. За секунда той почти не беше тук!“

… халюцинация.

В погледа на Спийди прозираше лукавство. Той понечи да подаде бутилката на Джек, после леко поклати глава, завинти капачката й и отново я пъхна в задния си джоб. Обърна се, за да огледа Сребърната дама, заела мястото си на въртележката, сега само подпората й трябваше да се попритегне с болтове за по-сигурно. Спийди се усмихна и каза:

— Е, охладихме се колкот можахме, пътнико Джек.

— Спийди…

— Всички те са кръстени — каза Спийди, докато бавно обикаляше около въртележката, а стъпките му отекваха във високата постройка. Джек го следваше. Горе, в сянката на кръстосаните греди, тихо чуруликаха няколко лястовички. — Сребърната Дама… Среднощка… ей този дорестият е Скаут… а тази кобилка е Ела Спийд.

Негърът отметна глава назад и втренчен в полета на лястовичките, запя:

— „Ела Спийд прекара чуден ден… и сега ще чуеш ти от мен… че дъртакът Бил Мартин…“ Хей! Я ги виж как летят! — Спийди се смееше… но когато се обърна към Джек, отново бе сериозен. — Ще се навиеш ли на една глътка, та да спасиш живота на майка си, Джек? Нейния и онзи на другата жена, за която ти разправях?

— Аз… „не знам как“ — понечи да каже той, но някакъв вътрешен глас, глас, идващ от същото отдавна заключено място, от което сутринта бе изникнал и споменът за двамата мъже, опитващи се да отвлекат едно дете, се надигна в него и силно заяви: „Ти знаеш! Може би се нуждаеш от Спийди, за да ти помогне да започнеш, но ти наистина знаеш, Джек. Знаеш!“

Той чудесно познаваше този глас, защото това бе гласът на баща му.

— Ще го направя, ако ми кажеш как — колебливо каза той.

Спийди се отправи към срещуположната стена на помещението — огромна и кръгла, скована от безброй тесни дъсчици, покрита с примитивна, но необуздано енергична рисунка на препускащи коне. На Джек стената му заприлича на извития сгъваем капак на бюрото на баща му (Джек изведнъж си спомни, че това бюро беше в кабинета на Морган Слоут, когато той и майка му за последен път ходиха там и тази мисъл го ядоса).

Спийди измъкна гигантска връзка ключове, замислено ги разгледа, намери този, който търсеше, и го пъхна в катинара на стената. После издърпа катинара от халките, затвори го, пусна го в един от джобовете си и отмести цялата стена. Ярка слънчева светлина разкошно нахлу вътре и Джек примижа. По тавана се разтанцуваха слънчеви зайчета. Пред тях се разстилаше великолепната гледка към океана, която ездачите от въртележката в лунапарк „Аркадия“ зърваха всеки път, когато Сребърната дама, Среднощка и Скаут ги пренасяха покрай източната страна на кръглата постройка. Лекият океански бриз отметна косата на Джек назад и откри челото му.

— Нека ни свети слънцето, щом ще говорим за туй — каза Спийди. — Ела насам, пътнико Джек, и аз ще ти кажа, каквот мога… ама то не е всичко, дет зная. Не дай си Боже някога да трябва да научиш всичко дет знам аз!

3.

Спийди разказваше с напевния си глас — топъл и утешителен. Джек слушаше, понякога смръщен, понякога изумен.

— Нали ги знайш онез неща, дет ги наричат сънища наяве?

Джек кимна.

— Те не са сънища, пътнико Джек. Нито сънища наяве, нито пък нощни кошмари. Туй място е истинско място. Достатъчно истинско, във всеки случай. Много е различно от тоз свят, но е истинско.

— Спийди, мама казва…

— Точно сега туй няма значение. Тя не знай за Териториите… но пък в същото време някак си знай за тях. Понеже татко ти, той знаеше. И този другият…

— Морган Слоут ли?

— Аха, същият ще да е. Той също знае. — После Спийди тайнствено добави: — Ама и аз зная кой е той там отвъд. Не зная ли! И още как!

— А снимката там при теб… не е Африка, а?

— Не е Африка.

— И не е някакъв трик?

— Не е.

— И баща ми е ходил в това място, така ли? — попита той, но сърцето му вече знаеше отговора — отговор, който изясняваше твърде много неща, за да не е истина. Но истина или не, Джек не беше сигурен доколко иска да повярва във всичко това. Вълшебни страни? Болни кралици? Тези неща го караха да се притеснява. Да се притеснява за разсъдъка си. Когато беше малък, майка му не бе ли му повтаряла отново и отново, че не бива да смесва сънищата си наяве с това, което наистина съществува? И не беше ли се държала толкова строго и неумолимо тогава, че Джек чак малко се уплаши? Сега си помисли, че може би и самата тя е била уплашена. Та би ли могла да живее с баща му толкова дълго и да не знае нищо? Джек не смяташе така. „Може би — помисли си той — тя не е знаела много… но това, което е знаела, й е било достатъчно, за да се уплаши.“ „Смахнати глупаци.“ Така ги бе наричала тя. Хората, които не могат да проумеят разликата между реалните неща и измислиците са смахнати глупаци.

Но неговият баща е знаел, че истината е друга, нали? Да. Той и Морган Слоут.

„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали?“

— Баща ти ходеше често, да. И този другият мъж, Гроут…

— Слоут.

— Да, приятелче, да. Той. Той също ходеше. Само че татко ти, Джеки, ходеше, за да види и да научи. Ама оня, другият де, ходеше, за да плячкосва, да извлече каквот може.

— Морган Слоут ли уби моя чичо Томи? — попита Джек.

— Хич нищо не знам за туй. Ти само ме слушай, пътнико Джек, щото времето е малко. Ако наистина смяташ, че тоя Слоут щял да идва насам…

— О, по телефона той наистина ми се стори дяволски ядосан, дори вбесен — каза Джек. Самата мисъл, че чичо Морган може да пристигне в Аркадия Бийч, го изнервяше.

— … значи времето е по-малко от всякогаж. Понеже той току-виж решил, че няма да му е лошо, ако майка ти умре. А неговият двойник сигурно се надява, че кралица Лаура е на смъртен одър.

— Двойник ли?

— Някои хора в този свят имат двойници в Териториите — каза Спийди. — Не са много, хората де, понеже там отвъд има много по-малко люде, може би един на всеки сто хиляди от тукашните. Но двойниците отиват и се връщат най-лесно.

— Тази кралица… тя е… двойница на майка ми, така ли?

— Да, поне така изглежда.

— Но майка ми никога…

— Да. Не е. Така е.

— А баща ми имал ли е… двойник?

— Амчи, наистина имаше. Свестен човек.

Джек навлажни устни. Ама че шантав разговор! Двойници и Територии!

— А когато баща ми умря тук, неговият двойник умря ли там отвъд?

— Да. Не точно по същото време, ама почти.

— Спийди?

— Какво?

— Аз имам ли двойник? В Териториите?

Тогава Спийди го погледна така сериозно, че Джек усети, как по гърба му полазва студ.

— Ти не, синко. Ти си само един. Ти си единствен, специален. И тоз тип Смуут…

— Слоут — каза Джек и се усмихна леко.

— … какъвто ще да е, той го знай. И туй е една от причините той да се залети насам толкоз скоро. И една от причините ти да тръгваш.

— Защо? — извика Джек. — Какво мога да сторя, как ще помогна, ако това е рак? Ако е рак и тя е тук, вместо в някоя клиника, значи няма начин, ако тя е тук, разбери, това означава… — Очите му отново се наляха със сълзи и той едва ги удържа. — Това значи, че той вече е навсякъде в нея.

„Навсякъде в нея.“ Това беше още една истина, която сърцето му разбираше. Истината за прогресивното й отслабване, истината за тъмните сенки под очите й. „Навсякъде в нея, но, милостиви Боже, хей, Боже, моля те, Господи, тя е моя майка…“

— Чудя се — довърши той с изтъняло гласче — как това място на сънищата наяве би могло да помогне?

— Мисля, че достатъчно приказки наприказвахме дотук — каза Спийди. — Повярвай само в туй, пътниче Джек: Никогаж не бих ти рекъл, че трябва да отидеш, ако не можеше да й помогнеш.

— Но…

— Спокойно, пътнико Джек. Не можем да говорим повече, преди да ти покажа някои неща. Няма смисъл. Хайде.

Спийди прегърна Джек през рамената и го поведе покрай въртележката. Излязоха заедно през вратата и тръгнаха надолу по една от безлюдните странични алеи на лунапарка. Вляво от тях остана павилионът с електрическите колички, заключен и обкован с дъски, вдясно — поредица други павилиони, пицария, стрелбище. Всички те също бяха заковани с дъски (върху дъските избелели диви животни, изправени на задните си крака, важно се готвеха за скок).

Стигнаха до широката главна улица, наречена Бордуок авеню по някакво смътно подражание на Атлантик Сити. Лунапарк „Аркадия“ имаше кей, но не и истинска, постлана с дъски крайбрежна улица. Сега електронните игри бяха на сто метра вляво от тях, а входната арка на лунапарка — на двеста метра вдясно. Джек чуваше постоянния, глух тътен на разбиващите се вълни и самотните писъци на чайките.

Той погледна към Спийди, смяташе да го попита едно-друго, да се увери, че не става дума за някаква жестока шега… но не можа и да започне. Спийди вече бе извадил зелената стъклена бутилка.

— Това… — започна Джек.

— Ще те отведе там — рече Спийди. — Много хора, които гостуват отвъд, нямат нужда от него, но ти не си ходил там доста време, нали, Джеки?

— Да. — Кога за последен път беше затворил очи в този свят и ги бе отворил във вълшебния свят на сънищата наяве, в онзи свят с уханните, живителни миризми и наситеното, ясно небе? Миналата година? Не. По-отдавна значи… в Калифорния… след като баща му бе умрял. Тогава трябва да е бил на…

Джек ококори очи. Деветгодишен? Толкова отдавна? Цели три години?

Стана му страшно като си помисли колко тихо, колко незабележимо онези сънища, понякога сладки, понякога страшни и объркващи, го бяха напуснали, без да му дадат знак, сякаш голяма част от въображението му тихомълком и безболезнено бе умряла.

Той бързо взе бутилката от Спийди и едва не я изпусна. Стресна се и разбра, че се е уплашил. Някои от сънищата наяве наистина бяха обезпокоителни, така е, и грижовните предупреждения на майка му да не смесва реалността с измислицата (с други думи престани да фантазираш, Джеки, ще се смахнеш, стига, сладкото ми детенце) също бяха малко страшни, но сега той откри, че не иска да загуби онзи свят, въпреки всичко.

Погледна в очите на Спийди и си помисли: „Той също знае това. Знае всичко, което току-що си помислих. Кой си ти, Спийди?“

— Когато не си бил там известно време, нещо забравяш как да го направиш сам — каза Спийди и кимна към бутилката. — Затова си взех малко вълшебен сок. Тази течност е специална. — Последните думи Спийди изрече почти благоговейно.

— Тя оттам ли е? От Териториите?

— Не. Те ни доставят някои вълшебства и тук, пътнико Джек. Не много, ама все пак. Този вълшебен сок е от Калифорния.

Джек го погледна невярващо.

— Хайде. Сръбни си само глътчица, пък да видим няма ли да се понесеш — ухили се Спийди. — А пийнеш ли си достатъчно от туй, ти просто отиваш точно дет искаш. Пред очите ти стои един, който знай.

— Господи, Спийди, но… — Страхуваше се. Устата му пресъхна, слънцето му се струваше твърде ярко, чуваше биенето на пулса в слепоочията си. Под езика му горчеше, усещаше някакъв странен вкус, вкус на бакър, и си помисли: „Ей такъв ще е и «магичният му сок» — ужасен.“

— Ако се уплашиш и искаш да се върнеш, сръбни си отново — добави Спийди.

— Тя ще дойде с мен, така ли? Цялата бутилка? Обещаваш ли? — Мисълта да се окаже залостен там, в онова мистично място, докато тук Слоут тероризира болната му майка, беше непоносима.

— Обещавам.

— Добре… — Джек вдигна бутилката към устните си… после я поотпусна. Миришеше ужасно, на гранясало. — Спийди, не искам — прошепна той.

Лестър Паркър го погледна, устните му се усмихваха, но в очите му нямаше усмивка — те бяха строги. Неумолими, плашеха го. Напомниха му за черните очи: окото на чайката, окото от завихрения пясък. Ужас пролази в душата му. Джек протегна бутилката към Спийди.

— Не можеш ли да си я вземеш? — пресекливо прошепна той. — Моля.

Спийди не отговори. Не напомни на Джек, че майка му умира или че Морган Слоут пристига. Не го нарече страхливец, въпреки че той самият сега повече от всякога се чувствуваше като такъв. Много повече даже от онзи случай, когато не бе посмял да скочи от високата дъска в басейна и другите момчета го бяха освиркали. Спийди просто се обърна с гръб, загледа се в едно облаче и започна да си подсвирква.

Сега към ужаса се присъедини и самота, Джек я усети как се промъква в душата му. Спийди се бе отвърнал от него, Спийди му бе обърнал гръб.

— Добре — каза Джек. — Ще го направя, щом това искаш от мен.

Той отново надигна бутилката и преди да успее да размисли и да се разколебае, отпи.

Вкусът беше много по-лош, отколкото бе очаквал. Джек беше опитвал различни вина и преди, дори бе започнал да проявява предпочитания към някои от тях (особено харесваше сухите бели вина, които майка му поднасяше с писия или с риба меч или с пъстърва). Това също приличаше на вино… но в същото време представляваше някаква ужасна комбинация от всички видове вина, които бе пил преди. Вкусът му беше остър, сладък и вкиснал и не бе вкус на свежо, а на мъртво грозде, на грозде, което не бе живяло добре.

Когато устата му се изпълни с ужасния морав и сладникав вкус, той наистина видя гроздовете — потъмнели и загубили блясък, прашни, меки и разплути, увиснали на лози, които се вият нагоре покрай мръсна гипсова стена, а над тях под лепкава като сироп слънчева светлина душно се стеле тишина, нарушавана единствено от досадното бръмчене на безброй мухи.

Джек преглътна и лека пареща нишка пролази през гърлото му и се спусна надолу.

Той затвори очи и се смръщи. Усети, че му се гади. Не повърна, но бе убеден, че ако беше закусвал и това щеше да стане.

— Спийди…

Той отвори очи и думите замряха в гърлото му. Забрави, че му се повръща, че иска да се отърве от тази ужасна пародия на вино. Забрави за майка си, за чичо Морган, за баща си и за всичко останало.

Спийди беше изчезнал. Познатите, щръкнали към небето дъги на влакчето бяха изчезнали. Бордуок авеню беше изчезнало.

Той вече се намираше някъде другаде. Той беше…

— В Териториите — прошепна Джек. Цялото му тяло тръпнеше от ужас и възторг. Той усещаше как косата гъделичка врата му, усещаше как глуповато ухилване придърпва ъгълчетата на устните му. — Спийди, аз съм тук, мили Боже, аз съм тук, в Териториите! Аз…

Но чудото го победи. Той обхвана устата си с ръка и бавно се завъртя в кръг, за да разгледа това място, в което го бе довел „вълшебният сок“ на Спийди.

4.

Океанът все още се простираше пред него, но сега цветът му беше по-тъмен, по-наситеносин, най-индиговосиния цвят, който Джек някога бе виждал. Известно време момчето стоеше като заковано с коса, разрошвана от океанския бриз, и очи, впити в линията на хоризонта, където този индиговосин океан срещаше небе с цвят на избелен дънков плат.

Линията на хоризонта се забелязваше като далечна, но ясно изразена дъга.

Той поклати глава, смръщи се и се обърна. Плажна трева — висока, буйна и гъста — растеше на брега, където само преди минута се бе намирала кръглата постройка на въртележката. Кеят също беше изчезнал, на мястото му се извисяваше грамада от гранитни скали, които се спускаха към океана. Вълните се разбиваха в най-ниските от тях и водата с рев се втурваше като пощуряла в пукнатини и улеи — вековни следи на силата и мощта й. Пяна, гъста като разбита сметана, отхвръкваше нагоре в свежия въздух и вятърът я разнасяше.

Внезапно Джек хвана с палец и показалец лявата си буза и се ощипа толкова силно, че чак очите му се насълзиха, но нищо не се промени.

— Истина е — прошепна той. Още една вълна се разби и бели като извара топки пяна се разлетяха във въздуха.

Внезапно Джек осъзна, че Бордуок авеню все още е тук… в известна степен. Набразден от каруци коларски път започваше от върха на носа — от мястото, където Бордуок авеню завършваше при самия вход на игрите в това, което той в съзнанието си продължаваше да нарича „реален свят“ — спускаше се надолу към мястото, на което стоеше той, и после се виеше на север, точно както Бордуок авеню водеше на север вече като авеню „Аркадия“ след входната арка на лунапарка. По коларския път също растеше трева, но тя изглеждаше полегнала и позагубила блясък, което наведе Джек на мисълта, че коларският път все още се използува, поне от време на време.

Той се отправи на север. Продължаваше да стиска зелената бутилка в дясната си ръка. Изведнъж му хрумна, че там някъде, в един друг свят, Спийди държи капачката, която става на тази бутилка.

„Дали просто се изпарих и изчезнах пред очите му? Сигурно така е станало. Господи!“

На около четиридесет крачки надолу по пътя той стигна до някакъв гъсталак от къпинови храсти. Скупчени между бодлите, по клончетата висяха най-едрите, най-тъмните, най-сочните къпини, които някога бе виждал. Стомахът на Джек, очевидно преодолял възмущението си от „вълшебния сок“, шумно изкурка.

„Къпини? През септември?“

Няма значение. След всичко, което се бе случило днес (а все още беше едва десет часа), да се кумиш пред къпини през септември изглеждаше някак си като да откажеш да глътнеш витаминче, след като вече си приел да глътнеш очистително.

Джек протегна ръка, напълни шепата си с къпини и ги набута в устата си. Бяха изумително сладки, изумително вкусни. Усмихнат (с тук-там боядисани в синьо устни), не изключващ напълно възможността да се е побъркал, той втори път напълни шепата си с къпини… след това трети. Никога не беше опитвал толкова вкусно нещо, макар и по-късно да си мислеше, че това се дължеше не само на самите къпини, а и отчасти на невероятната свежест на въздуха.

Докато пълнеше шепата си за четвърти път, по ръката му се появиха няколко драскотини, сякаш храстите му казваха да престане, понеже е хапнал достатъчно и стига толкова. Той смукна най-дълбоката драскотина, тази върху месестата възглавничка под палеца си, и се отправи на север по двете успоредни бразди. Движеше се бавно и се опитваше да огледа всичко наведнъж.

На няколко стъпки от къпиновия гъсталак спря, за да погледне нагоре към слънцето, което изглеждаше някак си по-малко, но пък по-огнено. Дали наистина имаше лек оранжев оттенък като на старите средновековни картини? Не беше изключено. И…

Някакъв писък, стържещ и неприятен като звука, който се чува при издърпването на стар ръждив пирон от дъска, изведнъж се надигна вдясно от него и прекъсна мислите му. Джек стреснато се обърна натам и очите му се ококориха.

Една чайка с умопомрачителни, почти невероятни размери (но наистина беше там — солидна като каменно блокче, съвсем реална) пищеше пронизително. Бе голяма колкото орел. Извила бялата си кръгла глава на една страна, тя отваряше и затваряше извитата си като кука човка. После изплющя с огромните си крила и острата плажна трева около нея се залюля.

И след това, очевидно без да се страхува, заподскача към Джек.

В далечината се разнесе ясният звук от много медни тръби, свирещи едновременно шумна, простичка мелодия и без каквато и да било причина Джек си помисли за майка си.

Той моментално погледна на север, привлечен от звука, който го изпълни с усещане за някаква неосъзната неотложност. Помисли си (ако изобщо имаше време за мислене), че се чувствува като човек, на когото му се яде нещо специално, нещо, което не е ял отдавна — сладолед или пържени картофи, или може би панирана костенурка, но в такъв случай човек не се сеща, преди да го види и да си го поръча, а само изпитва някаква неназована необходимост и тя не му дава мира и го изнервя.

Видя дълги тесни знамена и върха на нещо, което приличаше на огромна палатка, на павилион, щръкнал към небето.

"Това е точно мястото на „Алхамбра“ — помисли си Джек и тогава чайката изкряка зад гърба му. Той се обърна към нея и разтревожен откри, че тя вече е на по-малко от шест стъпки. Човката й отново зееше отворена и той видя мръсната й, розова лигавица и си спомни за вчерашния ден и за чайката, която беше пуснала мидата върху скалата, а после го бе фиксирала с ужасния си поглед, точно както правеше и тази тук. Чайката му се хилеше, той беше сигурен в това. Когато тя скочи още по-близо, той долови гадната воня, която се разнасяше около нея, миризмата на мъртва риба и разложени водорасли.

Чайката изсъска насреща му и отново размаха крила.

— Махай се оттук — високо каза Джек. Сърцето му щеше да изскочи, устата му пресъхна, но той нямаше да се остави да бъде уплашен от една чайка, пък била тя и голяма колкото тази. — Махай се!

Чайката отново отвори човката си… и тогава ужасните тласъци на зейналото й гърло сякаш започнаха да изричат думи, или поне така изглеждаше.

„Айка… и… иррра… Ек… айка миррррррааа…“

„Майка ти умира, Джек…“

Чайката пак подскочи към него, покритите й с люспи крака се вкопчваха в острата трева, човката й се отваряше и затваряше, черните й очи не изпускаха Джек от погледа си. Напълно несъзнателно той надигна зелената бутилка и отпи.

Отново ужасният вкус го накара до болка да стисне очи. Когато ги отвори, той глуповато започна да се взира в някакъв жълт пътен знак, върху който бяха нарисувани черните силуети на две тичащи хлапета, момиченце и момченце. ВНИМАНИЕ, ДЕЦА! НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА! — гласеше знакът. Една чайка, този път със съвършено нормална големина, изкряка и бързо отлетя от табелата, без съмнение стресната от внезапната поява на Джек.

Той се огледа. Чувствуваше се дезориентиран до прималяване. Стомахът му, пълен с къпини и „вълшебния сок“ на Спийди, шумно се бунтуваше. Краката му изведнъж започнаха да треперят и той се отпусна на бордюра, удари гърба си в стойката на пътния знак и зъбите му изтракаха.

После изведнъж наведе глава напред между разтворените си колене и широко отвори уста, сигурен, че ще блъвне навън всичко без остатък. Вместо това само се оригна два пъти и усети, че стомахът му бавно се успокоява.

„От къпините е — помисли си той. — Ако не беше от къпините, със сигурност щях да повърна.“

Вдигна поглед и усети как нереалността отново го връхлита. Бе изминал не повече от шестдесет крачки по коларския път в света на Териториите. Беше сигурен в това. Да кажем, че крачката му е била широка петдесет сантиметра, не, нека кажем дори осемдесет, просто, за да не сгрешим. Това означава, че е изминал почти петдесет метра. Но…

Той погледна назад и видя арката и изписания върху нея с големи червени букви надпис: ЛУНАПАРК „АРКАДИЯ“. Въпреки че зрението му беше безупречно, той едва можеше да различи отделните букви. Хотел „Алхамбра“ и паркът сега се намираха вдясно от Джек, а зад тях бе океанът.

В света на Териториите той беше изминал петдесет метра.

Тук отвъд те сякаш отговаряха на повече от петстотин метра.

— Боже Господи! — прошепна Джек Сойер и покри с ръце очите си.

5.

— Джек! Хей, момче! Пътнико Джек!

Гласът на Спийди едва достигна до него, заглушаван от рева на бучащ мотор. Джек вдигна поглед — главата му тежеше, изморените му крайници сякаш бяха пълни с олово — и видя, че някакъв допотопен камион бавно се търкаля към него. Каросерията беше боядисана в отвратително гущеровозелено. На волана седеше Спийди.

Той приближи камиона към бордюра, даде няколко залпа с мотора (Пуффф! Пуффф! Ууп-ууп-ууп!), загаси го (Хррръ-ъъррр…) и бързо се смъкна долу.

— Джек, добре ли си?

Джек вдигна ръка и му протегна бутилката.

— Вълшебният ти сок наистина изтощава, Спийди — жално каза той.

Спийди погледна обидено… после се засмя.

— М̀чи кой ти е казвал, че илачите трябва да са благи, а, пътнико Джек?

— Никой — отвърна момчето и усети как част от силата му бавно се връща, а потискащото чувство за дезориентация сякаш постепенно започва да го напуска.

— Е, Джек, сега вярваш ли?

Той кимна.

— Не — каза Спийди. — Тъй не върви. Кажи го високо и ясно.

— Териториите — започна Джек — съществуват. Там са. Съвсем истински. Видях една птица… — Той спря и потрепера.

— Каква птица? — остро попита Спийди.

— Чайка. Дяволски огромна чайка… — Джек поклати глава. — Няма да повярваш. — Помисли малко, после добави: — Не, предполагам, че ти ще повярваш. Някой друг може би не, но ти ще повярваш.

— Тя говореше ли? Там доста птици го правят. Говорят разни ми ти глупости, знайш. А има и някои, дето го правят като с чувство… то е лошо, чувството де, злобно, и обикновено избъбрят само лъжи.

Джек бавно кимаше. Дори само това, че слушаше как Спийди говори за случилото се, сякаш то е напълно в реда на нещата, съвсем нормално и обикновено, го караше да се чувствува по-добре.

— Мисля, че наистина говореше. Само че приличаше… — Замисли се. — Ами в училището, в което ходехме с Ричард в Лос Анжелос, имаше едно момче. Брандън Луис. То заекваше и когато говореше, почти нищо не му се разбираше. И птицата говореше по същия начин. Но аз разбрах какво каза. Тя каза, че майка ми умира.

Спийди прегърна Джек през раменете и известно време двамата мълчаливо седяха на бордюра. Администраторът на „Алхамбра“, който гледаше строго, раздразнено и подозрително всички живи същества във вселената, се появи с голям куп писма. Спийди и Джек проследиха с поглед как стига до ъгъла на Аркадия авеню и Бийч Драйв и набутва кореспонденцията на хотела в пощенската кутия. На връщане той ги удостои с беглия си поглед и се запъти по главната алея на парка към хотела. Темето му няколко пъти се мерна между високите, гъсти чемшири.

Ясно се чу как тежката входна врата се отваря и затваря. Джек потръпна от ужасното усещане, което предизвикваше в него есенната пустота на това градче. Широки, безлюдни улици. Дълъг плаж с тъжни, самотни дюни. Празен лунапарк, в който вагоните на влакчето са струпани под насмолен брезент и всички павилиони са заключени с катинари. Хрумна му, че майка му го бе довела на място, което много приличаше на края на света.

Спийди бе отметнал глава назад и пееше със своя искрен и топъл глас: „Дойдох за малко в туй градче… и много тук играх… и много се мотах… но лятото почти отмина, да, и зимата пристига… и вече казвам стига… и трябва да замина… на път далечен да замина…“

Той спря и погледна Джек.

— Хей, пътнико Джек, ще тръгваш ли на път?

Момчето потръпна от ужас.

— Така мисля — каза то. — Ако това ще помогне. Ако наистина ще й помогне. Мога ли да й помогна, Спийди?

— Можеш — замислено отвърна Спийди.

— Но…

— О, има толкова много „но“-та — каза Спийди. — Цял вагон са те, пътниче Джек. Аз не ти обещавам разходчица до сладкарницата. Не ти обещавам успех. Не мога да ти обещая, че ще се върнеш жив или че ако това стане, умът ти все още ще бъде на мястото си. И ти ще трябва да изминеш голяма част от пътя си в Териториите, понеже Териториите са доста по-малки. Забеляза ли това?

— Да.

— И аз тъй си помислих. И сигурно още куп неща ти станаха ясни там на пътя, нали?

Сега Джек отново се сети за един предишен въпрос и въпреки че той нямаше нищо общо с настоящия им разговор, трябваше да знае отговора му.

— Спийди, аз изчезнах ли? Видя ли как изчезвам?

— Ти замина — отвърна Спийди и плесна веднъж с ръце — просто ей тъй.

Джек усети, че на устните му цъфва неволна усмивка… и Спийди й отвърна с широко ухилване.

— Бих искал да го направя някой път по време на часа на господин Балго — възкликна Джек и Спийди се закиска като ученик. Джек се присъедини към него и смехът му понесе добре, почти толкова добре, колкото вкусът на онези къпини.

След известно време негърът отново стана сериозен и каза:

— Има си причина ти да трябва да си в Териториите, Джеки. Там има нещо и то те чака. Едно много, ама много силно нещо.

— И то е там, отвъд, така ли?

— Да, приятелче.

— И то може да помогне на майка ми?

— На нея… и на другата.

— На кралицата ли?

Спийди кимна.

— Какво е то? Къде е? Кога…

— Хей, спри! Почакай! — вдигна ръка Спийди. Устните му се усмихваха, но очите му бяха замислени, почти нажалени. — Дай да ги караме едно по едно. Джек, аз не мога да ти кажа туй, дет не зная… или туй, дето не ми е разрешено.

— Не ти е разрешено ли! — озадачено възкликна Джек. — Кой…

— Пак почваш — рече Спийди. — Слушай сега, пътнико Джек. Ти трябва да тръгнеш веднага, щом можеш, преди оня Блоут да…

— Слоут.

— Тъй де, той. Трябва да изчезнеш оттук, преди той да дойде.

— Ама той ще мъчи майка ми — каза Джек. Чудеше се защо го казва: защото е истина или за да си намери причина да се оправдае пред Спийди и да се откаже от пътуването, като от ястие, в което може би е сложена отрова. — Ти не го познаваш! Той…

— Познавам го — тихо каза Спийди. — Познавам го отдавна, пътнико Джек. И той ме познава. Носи следите ми върху себе си. Скрити са те, но са там, по него са. Майка ти може и сама да се грижи за себе си. Или поне ще трябва да го прави известно време. Понеже ти трябва да тръгваш.

— Накъде?

— На запад — рече Спийди. — От тоз океан към другия.

— Какво! — извика Джек, потресен при мисълта за такова разстояние. После изведнъж се сети за една реклама, която бе видял по телевизията преди две-три вечери. Някакъв мъж си избираше бонбони в едно барче с деликатеси на десет хиляди километра във въздуха, без да му мигне окото. Самият Джек бе летял с майка си от единия до другия бряг и обратно поне дузина пъти и винаги бе изпитвал някакво тайно задоволство от факта, че когато човек лети от Ню Йорк към Лос Анжелос, денят му продължава шестнадесет часа. Приличаше на нещо като надлъгване с времето. И беше лесно.

— Мога ли да пътувам със самолет? — попита той Спийди.

— Не! — почти изрева негърът, а очите му щяха да изхвръкнат от ужас. Силната му ръка сграбчи рамото на Джек. — Нищо, нищичко не бива да те накара да се издигаш високо в небето, каквото ще да става. Не бива! Не можеш! Ами ако се случи да се пренесеш в Териториите докато си там горе…

Той не каза нищо повече, не трябваше. Джек изведнъж си представи ужасната картина, в която той стремглаво пада от онова ясно, безоблачно небе, едно пищящо момче-граната с джинси и тениска на бели и червени райета, един небесен гмуркач без парашут.

— Ще вървиш пеша — рече Спийди. — Качвай се и да се повозиш, когат решиш, че може… ама много внимавай, щото там има разни странници. Някои са само побъркани нещастници, сестрички, коит искат да те опипат, или разбойници, които искат да те убият. Но някои са истински Странници, пътнико Джек. Тез хора са стъпили с по един крак във всеки свят, те гледат и в двете посоки като дяволската глава на Янус. Страхувам се, че те бързо ще узнаят, че идваш. И ще бъдат нащрек.

— Те двойници ли са? — колебливо попита Джек.

— Някои са, някои не са. Не мога да ти кажа повече сега. Но ти ще стигнеш до другия бряг, ако можеш. Ще стигнеш до другия океан. Движи се през Териториите, когато можеш, и ще се придвижваш по-бързо. Ще вземеш сока…

— Мразя го!

— Няма значение какво мразиш — строго каза Спийди. — Ще прекосиш континента и ще намериш едно място, една друга Алхамбра. Трябва да влезеш в туй място. То е страшно място, лошо място. Но ти трябва да влезеш в него.

— А как ще го намеря?

— То ще те вика. Ти ще го чуваш високо и ясно, сине.

— А защо… — започна Джек и навлажни устните си, — защо трябва да вляза там, щом е толкова лошо?

— Понеже то е мястото, където е талисманът. Нейде в онази друга Алхамбра.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ще разбереш — отвърна Спийди.

Изправи се и хвана ръката на Джек. Момчето се надигна. Двамата застанаха лице срещу лице — старият негър и малкото бяло момче.

— Слушай — каза Спийди и гласът му с бавен, напевен ритъм занарежда: — Талисманът ще ти бъде даден в ръката, пътнико Джек. Нито твърде голям, нито твърде малък. Той изглежда просто като една кристална топка. Пътнико Джек, хей, пътниче Джек, ти ще отидеш в Калифорния, за да го донесеш обратно тук. И туй е твойто бреме, туй е твоят кръст: изпуснеш ли го, всичко ще бъде загубено.

— Не разбирам за какво говориш — повтори Джек с някакъв странен инат. — Ти трябва да…

— Не — незлобливо отвърна Спийди. — Трябва да довърша оназ въртележка тази сутрин, Джек, туй трябва да направя. Нямам повече време за разни ала-бала. Трябва да се връщам, а ти трябва да тръгваш. Не мога да говоря повече сега. Догаждам се, че ще те видя пак. Тук… или там отвъд.

— Но аз не знам какво да правя! — извика Джек, докато Спийди се качваше в кабината на стария камион.

— Знайш достатъчно, за да тръгнеш — рече Спийди. — И ще стигнеш до талисмана. Той ще те дърпа към себе си.

— Аз дори не знам какво е талисман!

Спийди се засмя и запали мотора. Камионът бавно тръгна нагоре и блъвна огромно синьо кълбо изгорели газове.

— Погледни в речника! — извика Спийди и даде на заден. После спря, обърна и камионът се понесе към лунапарка „Аркадия“. Джек стоеше до бордюра и го гледаше как се отдалечава. Никога в живота си не се бе чувствувал толкова самотен.