Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (38)

ИНТЕРЛЮДИЯ
Слоут в своя свят (IV)

На десети декември добре опакованият Морган Слоут (загърнат в тежко кашмирено палто, пъхнал ръце дълбоко в джобовете) седеше на неудобния дървен стол до леглото на Лили Сойер. Беше му студено, но пък гледката надминаваше и най-смелите му очаквания. Лили умираше. Беше се запътила към мястото, от което никой не се връща, даже кралиците, лежащи в легло с размер на футболно игрище.

Леглото на Лили не беше толкова голямо, а и тя ни най-малко не приличаше на кралица. Болестта я бе лишила от красотата й и бе състарила мършавото й лице поне с двадесет години. Слоут разходи преценяващ поглед по изпъкналите около очите й кости. Кожата на челото й приличаше на черупката на костенурка. Изпосталялото й тяло едва се забелязваше под чаршафите и одеялата. Слоут знаеше, че на персонала на „Алхамбра“ бе платено добре (от него, от самия него!), за да остави Лили Кавано Сойер на произвола на съдбата. Вече не топлеха стаята й, въпреки че тя беше единственият гост в хотела. Освен администратора и готвача в „Алхамбра“ продължаваха да работят и три португалски момичета, които прекарваха цялото си време в чистене на фоайето — сигурно те бяха завили Лили с одеялата. Самият Слоут бе наредил на администратора и камериерките да не я изпускат от погледа си.

За да провери дали ще отвори очи, той каза:

— Лили, изглеждаш много по-добре. Наистина виждам признаци на подобрение.

Без да помръдне каквото и да било освен устата си, тя промълви:

— Не разбирам защо се преструваш на човечен, Слоут.

— Аз съм най-добрият ти приятел, Лили.

Сега тя наистина отвори очи, но погледът им не го задоволи — не беше достатъчно мътен и безнадежден.

— Махай се оттук. Противен си.

— Опитвам се да ти помогна и искам да запомниш това. Нося всички документи, Лили. Трябва само да ги подпишеш. Щом го направиш, и ти, и синът ти ще бъдете подсигурени до края на живота си. — Слоут я изгледа престорено мрачно. — Между другото усилията ми да открия Джек не се увенчаха с особен успех. Говорила ли си с него напоследък?

— Знаеш, че не съм — отвърна тя, но не заплака, както се бе надявал.

— Наистина мисля, че момчето трябва да бъде при теб сега, не смяташ ли?

— Можеш да пикаеш на мислите си!

— Е, ще използувам банята ти, ако не възразяваш — каза той и стана. Лили отново затвори очи. — Все пак се надявам, че Джек не е в беда. Ужасни неща се случват на момчета, тръгнали сами на път. — Лили не отвърна. — Неща, за които мразя да мисля. — Той се насочи към вратата на банята. Лили лежеше под чаршафите и одеялата като смачкано парче лигнин.

Слоут влезе в банята, внимателно затвори вратата и доволно потри ръце преди да пусне двата крана над мивката. После извади от джоба на сакото си кафяво шишенце и малка кутийка, съдържаща огледалце, ножче за бръснене и къса месингова тръбичка. С помощта на показалеца си изтръска от шишенцето около една осма грам от най-чистия перуански кокаин, който бе успял да намери, ритуално го разрохка с ножчето и го раздели на две тънки ивички. После смъркна ивичките през месинговата тръбичка, поспря, остро си пое дъх и го задържа секунда-две. „Ааах“ Назалните му канали се разтвориха като тунели, през които бавно се запромъква блаженство. Той поднесе ръце под водата, след това от уважение към носа си отметна глава назад, пръсна по капка-две в ноздрите си и си избърса ръцете и лицето.

„Какъв прекрасен влак! — помисли си той. — Та аз наистина се гордея с него повече, отколкото със собствения си син!“ Морган Слоут се предаде на сладки мечти как неговият скъпоценен влак, който, един и същ и в двата свята, беше първата конкретна проява на дълго сдържаните му планове да вкара модерни технологии в Териториите, пристига в Пойнт Венути с полезния си товар. Пойнт Венути! Слоут се усмихна, когато кокаинът се втурна в мозъка му с редовното си съобщение, че всичко ще бъде наред, че всичко ще бъде наред. Малкият Джеки Сойер щеше да е голям късметлия, ако изобщо напусне странното градче Пойнт Венути. Всъщност той щеше да е късметлия, ако изобщо успее да стигне там, като се има предвид, че трябваше да мине през Прокълнатите земи. Но наркотикът напомни на Слоут, че в някои отношения той би предпочел Джек все пак да се добере до опасния, западнал Пойнт Венути, той даже би предпочел Джек да поеме риска и да влезе в черния хотел, който не беше просто купчина дъски и гвоздеи, тухли и камък, а в известен смисъл бе някак си жив… Понеже ако Джек влезеше, съществуваше възможност и да излезе, стиснал талисмана в крадливите си малки ръчички. И ако това станеше…

Да, ако това чудесно събитие се случеше, всичко наистина щеше да бъде наред.

Джек Сойер и талисманът щяха да станат на парчета.

А той, Морган Слоут, най-сетне щеше да има властта, която способностите му заслужаваха. За секунда се видя разперил ръце над звездни пространства, над светове, преплели се като любовници върху легло, над всичко, закриляно от талисмана, и над всичко, за което толкова бе ламтял още преди години, когато бе купил „Азенкур“^[1]. Джек би могъл да спечели всичко това за него. Блаженство. Слава.

За да отпразнува тази мисъл, Слоут отново извади шишенцето от джоба си и, без да се бави с ритуала с ножчето и огледалцето, с помощта на прикрепената за целта миниатюрна лъжичка прати малко от белия прах първо в едната, а след това и в другата си ноздра. Блаженство, да.

Върна се в спалнята, като подсмърчаше. Лили бе живнала малко, но настроението му беше толкова добро, че дори това доказателство за продължаващия й живот не успя да го помрачи. Очите й — ярки и странно хлътнали в орбитите си — го проследиха.

— Чичо Слоут има нов гаден навик — каза тя.

— Ти пък умираш. Кое би избрала, а?

— Ако смъркаш все така, и на теб няма да ти се размине.

Незасегнат от враждебността й, Слоут се върна на разнебитения дървен стол.

— За Бога, Лили, кога ще пораснеш? Всеки втори смърка кокаин днес. Просто ти се чудя. Не си опитвала години наред. Какво чакаш, а не вземеш да опиташ? — Той извади шишенцето от джоба си и го разлюля за верижката, с която бе прикрепена малката лъжичка.

— Махай се оттук!

Слоут приближи шишенцето към лицето й. Лили се надигна в леглото бързо като стрелваща се змия и се изплю в лицето му.

— Кучка! — Той отстъпи назад и трескаво затърси носната си кърпа. Слюнката бавно се стичаше по бузата му.

— Щом крастата ти е толкова безобидна и чудесна, защо се свираш в тоалетната, за да я начешеш? Не ми отговаряй, просто ме освободи от присъствието си. Не искам да те виждам отново, Слоут. Разкарай дебелия си задник оттук!

— Ще умреш сам-сама, Лили — каза той, изпълнен с някаква студена, дива радост. — Ще умреш сам-сама и този смешен малък град ще те метне в гробището за бедни, а синът ти ще бъде убит, понеже едва ли ще се справи с това, което го очаква, и повече никой никога няма да чуе нищо за вас. — Той доволно й се ухили и сви дебелите си космати ръце в юмруци. — Спомняш ли си Ашър Дондорф, Лили? Нашият клиент? Преди няколко седмици писаха за него в „Холивуд Рипортър“. Застрелял се в хола на апартамента си, но нямал голям късмет завалията, понеже вместо да го убие, изстрелът само отнесъл горната му устна и го пратил в кома. Чувам, че агонията му можела да се проточи с години. — Слоут се наведе към нея със смръщено чело. — Струва ми се, че ти и старият Ашър доста си приличате.

Лили го гледаше, без да трепне. Очите й сякаш се бяха вкаменили и в този миг тя приличаше на някоя издръжлива старица от пограничните райони с пушка в едната и Библия в Другата ръка.

— Моят син ще ми спаси живота. Джек ще ми спаси живота и ти няма да можеш да го спреш!

— Е, ще поживеем, ще видим — отвърна Слоут.