Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (46)

43

Бригаден генерал Алан Суонсън напоследък служещ в Министерството на войната, се беше самоубил. Онези, които го познаваха, казваха, че напрежението в работата, невероятните количества доставки, които трябваше да осигурява ежедневно, са станали причина за самоубийството на този отдаден на службата офицер патриот. Те също служеха, макар и далеч зад бойните линии, подновяваха военните машини с цялата си самоотвержена енергия, която притежаваха.

От Феърфакс, Вирджиния, огромната, чувствителна по отношение на сигурността база, която съхраняваше тайните на Централното съюзническо разузнаване, изчезна един подполковник на име Айра Бардън. Просто изчезна — единия ден бе там, а на другия вече беше изчезнал в пълна мъгла. С него бяха изчезнали и няколко досиета с гриф „Строго секретно“ от хранилището. Онова, което смущаваше хората, запознати с тях, бе информацията, която съдържаха. В основната си част това бяха лични досиета на нацисти от висшия ешелон, замесени в концентрационните лагери. Това не бе онзи тип разузнавателна информация, която един родоотстъпник би откраднал. Досието на самия Айра Бардън бе изтеглено и поставено в архивите. Бяха изпратени съболезнователни телеграми до семейството му. Подполковник Бардън бе от отдела за военни операции. Изчезнал при изпълнение на служебните си задачи. Странно, но семейството въобще не настоя за разследване. Което, разбира се, бе тяхно право… Странно.

Криптографът от Лисабон, на име Маршал, бе открит сред хълмовете на. Баската провинция. Оказа се, че бил ранен в погранична престрелка и излекуван от партизани. Докладите за смъртта му били преднамерено силно преувеличени. Немското разузнаване било по следите му. Все пак, въпреки всичко, той продължи да изпълнява задълженията си, но бе ограничен в пределите на посолството. Бе изпратил лично съобщение до стар негов приятел, за който смяташе, че ще се безпокои — до полковник Дейвид Сполдинг. Съобщението бе забавно, написано по странен начин. Той искаше да съобщи на Сполдинг, че не изпитва лоши чувства към него заради прекараната му ваканция в Южна Америка. Шифровчикът също бил във ваканция. Имаше кодове, които трябваше да бъдат разбити… ако можеха да бъдат открити. Трябва да се събират и да прекарват ваканциите заедно. Добрите приятели правят точно това.

Имаше още един криптограф. В Буенос Айрес. Робърт Балард. Държавният департамент го оценяваше високо, вече. Криптографът от Буенос Айрес бе открил огромна грешка в шифрограма и бе поел личната отговорност не само да я постави под въпрос, но и да откаже да я признае за автентична. Чрез серии от сериозни недоразумения и погрешни разузнавателни данни от Министерството на войната бе издадена заповед за моментална екзекуция на полковник Сполдинг. Шифърът гласеше — предателство. Родоотстъпничество при изпълнение на служебните задължения. Балард бе демонстрирал голяма доза смелост, като отказа да потвърди такава заповед с гриф от особена важност. А Държавния департамент не беше склонен да поставя в неудобно положение Министерството на войната.

Аерофизикът д-р Юджиин Лайънс бе откаран обратно в Пасадина. Някои неща… се бяха случили с доктора. Беше му предложен и той прие изгоден и значим договор с лабораториите на „Спери Ранд Пасифик“, най-добрите в страната. Бе настанен в болница в Лос Анджелис за операция на гърлото… Прогнозата бе шейсет и четири процента в негова полза, ако, разбира се, има желание. А такова имаше. Имаше още нещо около Лайънс. Благодарение на договора си той бе успял да получи банков заем и започна да строи странна по форма къща в средиземноморски стил в един от тихите участъци на Сан Фернандо Вали.

Госпожа Джиин Камрън се завърна на Източния бряг на Мериленд… Престоят й там трая два дни. Държавният департамент, по лична молба на посланик Хендерсън Гранвил от Буенос Айрес, изпрати благодарствено писмо на госпожа Камрън. Въпреки че статутът й не беше на официално лице, нейното присъствие в посолството се бе оказало твърде полезно. Тя бе успяла да поддържа отворени връзките между различните фракции в неутралния град, често излагани на опасност от дипломатическите нужди. Официалните лица от Държавния департамент решиха да връчат писмото на госпожа Камрън на малка церемония с председател — виден заместник-министър. Министерството бе изненадано, че не можа да открие госпожа Камрън в семейната й къща на източния бряг на Мериленд. Тя се намираше във Вашингтон.

В хотел „Шоръм“. В същия хотел бе регистриран и полковник Дейвид Сполдинг… Това беше нещо повече от съвпадение, може би, но то нямаше да попречи на връчването на благодарственото писмо. Не и в тези дни. Не и във Вашингтон.

Полковник Дейвид Сполдинг погледна нагоре към потъмнелия камък и квадратните колони на Министерството на войната. Придърпа шинела си, нагласявайки тежката дреха върху превръзката през рамото му. Това беше последният път, когато той обличаше униформа и влизаше в тази сграда. Започна да се изкачва по стълбите.

Любопитно, помисли си той. Вече три седмици, откакто се бе върнал обратно в страната, и всеки ден, всяка нощ бе премислял думите, които ще каже този следобед. Яростта, внезапната промяна… опустошението. Негодуванието, което щеше да продължи цял един живот. Но животът трябваше да продължи и по някакъв странен начин силните му емоции бяха отшумели. Сега чувстваше само умора, която му напомняше постоянно, че трябва да приключи най-после с този въпрос и да се захване с нещо значимо. Някъде.

С Джиин.

Той знаеше, че мъжете, които са измислили „Тортюгас“, не могат да бъдат достигнати с думи. Думите за съвест са изгубили всякакъв смисъл за хора като тях. Също както и за него често пъти бяха губили смисъл. Това също бе едно от техните престъпления; те бяха загърбили… благоприличието. От толкова много хора. За толкова малко.

Сполдинг остави шинела си във външната канцелария и влезе в малката стая за съвещания. Те вече бяха там, мъжете от операция „Тортюгас“.

Уолтър Кендъл.

Хауард Оливър.

Джонатан Крафт.

Никой от масата не стана на крака. Седяха мълчаливо. Всеки един от тях бе вперил поглед в него. В погледите им се четеше смесица от омраза и страх… които често не могат да се разграничат.

Бяха готови да се бият, да протестират… да се спасяват. Те вече бяха провели своите дискусии и бяха стигнали до стратегията.

„Толкова са ясни“, помисли Дейвид.

Застана до края на масата; бръкна в джоба си и извади диамантите. Хвърли ги върху твърдата повърхност на масата, малките топченца изтракаха и се търкулнаха.

Мъжете от „Тортюгас“ запазиха мълчание. Преместиха погледи към камъните, след което отново погледнаха Сполдинг.

— Сделката на „Коенинг“ — заяви Дейвид. — Инструментите за Пеенемюнде. Исках да ги видите.

Хауард Оливър въздъхна шумно, нетърпеливо и проговори с добре отработено снизхождение:

— Нямаме понятие какво…

— Знам — прекъсна го Сполдинг твърдо. — Вие сте много заети мъже. Така че нека не си губим времето с ненужни приказки, всъщност въобще не е необходимо вие да говорите. Само слушайте. Ще бъда кратък. А и вие винаги ще знаете къде мога да бъда намерен.

Дейвид бръкна в превръзката на ръката си и извади един плик. Това бе обикновен плик за делови контакти — запечатан, дебел. Постави го бавно на масата и продължи:

— Това е цялата история с „Тортюгас“. От Женева до Буенос Айрес. От Пеенемюнде до едно място на име Очо Кале… От Пасадина до една улица… Тераза Верде. Много грозна история. Поставя доста въпроси, които не съм сигурен, че трябва да бъдат повдигани в този момент. Или може би не трябва да се повдигат въобще. За запазване на разума… навсякъде.

— Но това зависи от вас, седналите зад тази маса… Има няколко копия от това… обвинение. Няма да ви кажа къде се намират, а вие никога не ще можете да разберете. Но те съществуват. И те ще излязат по такъв начин, че ще предизвикат едновременно заглавия по вестници в Ню Йорк, Лондон и Берлин. Освен ако сторите точно това, което ви казва…

— Не протестирайте, господин Кендъл. Безполезно е… Тази война е спечелена. Убийствата ще продължат още малко, но ние сме спечелили войната на практика. Пеенемюнде не е стояло без работа, претърсили са земята. Няколко хиляди ракети ще бъдат построени, няколко хиляди убити. Няма да има нищо общо с онова, което са си представяли. Нито с онова, от което са се нуждаели. А нашият самолет ще взриви половин Германия, ние ще сме победителите сега. Така трябва и да бъде. Онова, което трябва да дойде след убийствата, е изцелението. А вие, господа, ще посветите остатъка от живота си именно на това. Ще се разделите с компаниите си, ще продадете акциите си, с изключение на осигуряването на оскъдно съществувание… както е дефинирано по националните икономически стандарти… и ще дарим приходите за благотворителни цели… анонимно, но с доказателства. Вие ще предложите значителния си талант на благодарното правителство… в замяна на правителствени заплати.

— През останалата част от живота си ще бъдете квалифицирани правителствени чиновници. И това е всичко, което ще бъдете.

— Разполагате с шейсет дни, за да изпълните изискванията. Между впрочем, тъй като бяхте наредили да бъда екзекутиран, трябва да сте наясно с това, че в договора ни се включва и моето здравословно състояние. Същото се отнася и за близките ми.

— Последното, което искам да ви кажа, е: хрумна ми, че можете да наберете и други по този договор; обвинението заявява съвсем ясно, че вие самите не бихте могли да създадете „Тортюгас“… Назовете, когото си искате. Светът е в окаяно състояние и без това, господа. Той се нуждае от цялата помощ, която би могъл да получи.

Сполдинг посегна към плика, вдигна го и го хвърли обратно на масата, което привлече всички погледи върху мястото.

— Обмислете всичко — каза Сполдинг.

Мъжете от „Тортюгас“ мълчаливо втренчиха погледи в плика. Дейвид се обърна, тръгна към вратата и излезе.

Март във Вашингтон. Въздухът беше мразовит, вятърът напомняше зима, но сняг не валеше.

Подполковник Дейвид Сполдинг избягваше колите, като пресичаше „Уискънсън Авеню“, за да стигне до хотел „Шоръм“. Не забелязваше, че палтото му е разтворено, не усещаше студ.

Всичко свърши! За него всичко бе приключило! Щеше да има белези… дълбоки белези… но с течение на времето…

С Джиин…