Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (13)

10

16 декември 1943 г., Вашингтон, Д. С.

Беше необичайно офицер от висшите рангове във Феърфакс да напусне територията по някаква причина, но на полковник Едмънд Пейс му беше заповядано.

Пейс застана пред бюрото на генерал Суонсън и започна да осъзнава нещата. Инструкциите на Суонсън бяха кратки, но обхващаха голям обем информация. Щеше да се наложи да бъдат извадени разузнавателни досиета от двойно заключени каси, а голяма част от тях ще трябва да се проучат веднага.

От самото начало Суонсън знаеше, че Пейс не го одобрява. Командирът от Феърфакс не можа да скрие изненадата си. Въпросният агент трябваше да знае перфектно немски и испански. Трябваше да има и практически знания — не беше нужно да бъде експерт, но със сигурност знанията му трябваше да бъдат повече от теоретични… самолетно инженерство, включващо материалознание и навигационни системи. Трябваше да бъде човек с възможности за поддържане на прикритие, може би на равнище посолство. Това значи личност, притежаваща необходимите маниери, за да се движи с лекота в кръговете на богатите и на дипломатическата арена.

При това положение Пейс възрази. Това, че знаеше за проучванията в Йоханесбург и за тайния канал в Женева, бе една от причините за възраженията му. Прекъсна Суонсън, но той му каза да запази бележките си за след изложението му. Единственото несъвместимо с техническите квалификации качество на мъжа от Буенос Айрес бе, че трябваше да е опитен в „бързото ликвидиране“.

Той трябваше да убива. Не в огъня на битката с противника, изпаднал в ярост от гледките и звуците на боя, а да убива безшумно, лице в лице с мишената, Сам.

Това последно качество успокои Пейс. Изражението му показваше, че в каквото и да са замесени неговите началници, то не отговаряше напълно на неговите подозрения. Министерството на войната не би искало такъв човек, ако смяташе да прави повърхностни съглашения.

Най-висшият офицер от Феърфакс не направи никакъв коментар. От само себе си се разбираше, че самият той трябва да направи проверка по досието. Той попита за код и име, към което би могъл да се обърне при нужда.

Суонсън се наведе напред и впи очи в картата на бюрото. Картата, която бе там вече повече от три часа.

— Наречете го „Тортюгас“ — каза той.

18 декември 1943 г., Берлин, Германия

Алтмюлер се вгледа в неразчупения печат на широкия кафяв плик. Огледа го на светлината на настолната лампа и извади лупа от най-горното чекмедже. Изследва печата под лупата и остана доволен. Не бе фалшифициран.

Куриерът на посолството долетя от Буенос Айрес през Сенегал и Лисабон и достави плика на ръка, както бе инструктиран. Тъй като куриерът се беше установил за постоянно в Аржентина, Алтмюлер не искаше да занесе обратно клюки, затова започна безличен разговор, връщайки се няколко пъти към комуникациите с един неангажиращ, пренебрежителен маниер. Той подхвърли, че е досадно — някакъв меморандум, отнасящ се до финансите на посолството, който по-скоро би трябвало да отиде във Финансовото министерство. Но какво да се прави? Знае се, че посланикът е стар приятел на Шпеер. Сега, след като куриерът си отиде и вратата беше затворена, Алтмюлер насочи вниманието си към плика. Писмото бе от Ерих Ринеман.

Сряза горния му ъгъл. Писмото бе написано на ръка с нечетливия почерк на Ринеман.

Скъпи мой Алтмюлер,

Да служа на Райха е привилегия, която приемам с ентусиазъм. Разбира се, аз съм благодарен за вашите гаранции, че моите усилия ще станат достояние на старите ми приятели. Нищо повече не е нужно при сегашните обстоятелства.

Мисля, че ще се зарадваш да узнаеш, че моите кораби плуват под неутралния Парагвайски флаг в крайбрежните води от Пунта Делгада на север до Карибско море. Може би това ще бъде изгодно за вас. Нещо повече, аз имам няколко плавателни съда, външно малки или средни, но оборудвани с най-съвременни машини. Те могат да пътуват бързо в крайбрежни води, имат допълнителни резервоари за гориво и това позволява бързо да преминават големи разстояния. Не може да се сравняват със самолета, разбира се, но пътуванията се правят в пълна секретност, далече от любопитни очи, които наблюдават всички летища в наше време. Дори неутралните страни трябва постоянно да заобикалят блокадите.

Тази информация би трябвало да отговори на озадачаващите въпроси, които поставяш.

Моля те да бъдеш по-точен в бъдещите ни връзки. Искам да те уверя в моята привързаност към Райха.

Между впрочем, съдружници в Берн ме информираха, че вашият Фюрер показва признаци на умора. Това трябваше да се очаква, нали? Помни, мой скъпи Франц, че идеята е винаги по-велик паметник от човека. При сегашните обстоятелства идеята идва преди човека. Тя е паметникът.

Чакам отговор от теб.

Ерих Ринеман.

Колко деликатно непроницателен бе Ринеман!… привързаност към Райха, съдружници в Берн… забележими признаци на умора, трябваше да се очаква…

… по-голям паметник от човека…

Ринеман подробно уточнява своите възможности, финансовата си мощ, своята „основателна“ загриженост и недвусмислената си привързаност към Германия Чрез включването и съпоставянето на тези фактори той издига себе си над Фюрера. И като прави това, порицава Хитлер — за по-голяма слава на Райха. Без съмнение Ринеман имаше фотокопие на писмото си и щеше да започне да води досие на операцията в Буенос Айрес. И един ден ще го използва, за да се издигне до върха в следвоенна Германия Може би в цяла Европа. Защото ще има оръжие, което да гарантира приемането му.

В победа или поражение. Непоколебима привързаност или обратното — изнудване в такива мащаби, че съюзниците биха потреперили при мисълта за това.

„Нека да бъде така“, помисли Алтмюлер. Той нямаше указания за Ринеман. Ринеман бе експерт във всяко нещо, което започваше. Той беше прекалено методичен, консервативен в напредъка, но само по отношение усвояването на детайлите, преди да продължи напред. Освен всичко това той имаше и смело въображение.

Очите на Алтмюлер попаднаха върху думите на Ринеман: „Моля те да бъдеш по-точен при бъдещите ни връзки.“

Франц се усмихна Ринеман бе прав. Бе озадачаващ, но по много уважителна причина: не знаеше къде отива или накъде е воден. Знаеше само, че сандъците с диаманти трябваше да бъдат изцяло проверени и това щеше да отнеме време. Повече време, отколкото Ринеман си представяше, ако информацията, получена от Пеенемюнде, беше точна. Според Пеенемюнде ще бъде много просто за американците да опаковат хиляди диаманти от лошо качество, което ще е незабележимо за неопитно око. Камъни, които биха се начупили при първото докосване до стоманата.

Ако операцията беше в ръцете на британците, този маньовър можеше да се очаква.

Е, дори и американците имат свестни хора за заблуда на разузнавачи. Ако за разузнаването беше ясна истинската стойност на размяната. Но Алтмюлер се съмняваше все още в тяхното активно включване. Американците бяха двулични на правителствено ниво. Те отправяха искания към индустриалците си и очакваха да бъдат изпълнени. Въпреки това те биха си затворили очите за методите, защото във Вашингтон обръщаха все още изключително внимание на пуританския елемент.

Такива деца! А ядосаните, объркани деца, са опасни.

Сандъците трябва да се проверяват щателно.

В Буенос Айрес!

И когато предложението бъде прието, не трябва да има никакъв риск, че сандъците ще бъдат взривени в небето или във водата. Така че, напълно логично е Ринеман да пита за възможните пътища за избягването на риска. Защото някъде, някак сандъците ще трябва да бъдат прехвърлени по най-приемливия начин за транспортиране до Германия.

Подводница.

Ринеман би разбрал, дори може да приветства точността при бъдещите връзки.

Алтмюлер стана от бюрото и се протегна. Разходи се разсеяно из кабинета, като се помъчи да освободи гърба си от схващането, предизвикано от дългото седене. Приближи кожения стол, където бе седял Йохан Дитрих преди няколко дни.

Дитрих беше мъртъв. Излишният, неподходящ куриер бе намерен в напоено с кръв легло. Чуха се приказки за толкова уронващ достойнството нощен разврат, че бе решено да погребат тялото без отлагане.

Алтмюлер се чудеше дали американците имат кураж за такива решения.

Съмняваше се.

19 декември 1943 г., Феърфакс, Вирджиния

Суонсън застана тихо пред тежката стоманена врата в сградата „Куонсет“. Лейтенантът от охраната бързо каза името на генерала по вътрешния телефон. Той му кимна да влезе, остави телефона и му козирува за втори път. Тежката стоманена врата скръцна и Суонсън разбра, че може да влезе.

Командирът на Феърфакс беше сам, както Суонсън бе наредил. Застана прав отдясно на бюрото си с папка в ръка и поздрави по-старшия.

— Добро утро, генерале!

— Добро утро. Бързо го приготвихте, оценявам това.

— Може би това не е всичко, което искате, но е най-доброто, което имаме… Заповядайте, сър. Ще ви опиша качествата. Ако ги одобрите, ще ви дам делото, ако не — ще потърся друго в хранилищата.

Суонсън отиде до един от столовете с висока облегалка пред бюрото на полковника и седна. Направи го с леко раздразнение. Ед Пейс, както и много от неговите подчинени в „тайните операции“, действаха, като че ли бяха отговорни само пред Господ, но дори и той трябваше да бъде одобрен от Феърфакс. Помисли, че по-просто би било, ако Пейс му даде делото и той сам го прочете.

От друга страна, доктрината на Феърфакс поставяше в основата си възможността, че всеки може да бъде заловен от противника, колкото и невероятно да е това. Човек може да бъде във Вашингтон тази седмица, а в Анцио или Соломоновите острови — следващата. Имаше логика в методите на Пейс. Географската мрежа от нелегални агенти можеше да бъде разкрита с едно-единствено прекъсване във веригата за сигурност.

Все пак бе дяволски разочароващо. Изглежда, че Пейс се забавлява от ролята си. „Той не разбира от хумор“, помисли Суонсън.

— Субектът, когото разглеждаме, е доказан боец. Той работи независимо, както всеки в нашите задгранични резидентури. Езици — приемливо владеене. Поведение и прикритие — изключително съобразителен. В спектъра на цивилния живот — от приемите в посолствата до кръчмите… той е много подвижен и убедителен.

— Вие изброявате само положителни черти, полковник.

— Ако е така, съжалявам. Той е много ценен там, където е. Но не сте чули останалото. Може да промените мнението си.

— Продължавайте!

— Негативната страна — той не е военен. Не казвам, че е цивилен… факт е, че има чин капитан, но не мисля, че някога го е използвал. Това, което искам да кажа, е, че никога не е работил под команди. Създаде разузнавателна мрежа и самият той издава командите. Там е вече близо четири години.

— И какво е негативното тук?

— Не се знае как ще реагира, когато трябва да прояви дисциплина. При изпълнение на заповеди.

— Не ще има и голямо поле за действие. Всичко е напълно уточнено…

— Много добре… Второ отрицателно качество — той не е летец.

— Това е важно! — каза Суонсън рязко. Пейс му губеше времето.

Мъжът в Буенос Айрес трябваше да разбере какво, по дяволите, става.

— Той е специалист в близка област, сър. Такава, за която нашите хора казват, че е подготвен за евентуален спешен инструктаж.

— Каква е тя?

— Той е строителен инженер. Със значителен опит в проектирането на машини, електрически системи и метални конструкции. Професионално е поемал пълна отговорност за цялостен строеж от основите до окончателното завършване. Експерт е по чертежите.

Суонсън спря, после кимна уклончиво.

— Добре. Продължавайте.

— Най-трудната част от вашата молба беше да намеря някой… някой с тези технически квалификации… който има практически опит в „изпращането на оня свят“. Вие допускате дори това.

— Знам. — Суонсън почувства, че е време да покаже малко човечност Пейс изглеждаше изтощен, търсенето не беше лесно. — Дадох ви трудна задача. Има ли вашият невоенен, „подвижен“ инженер някакво истинско „изпращане на оня свят“?

— Ние се стараем да не записваме, защото…

— Разбирате какво искам да знам.

— Да. Той е изпратен там, където това не може да се избегне. Съжалявам, че трябва да го кажа. С изключение на тези в Бирма и Индия той е имал повече случаи да използва крайни решения от всеки друг в полето на нашата работа. Доколкото знаем, той никога не се колебае да ги изпълни.

Суонсън започна да говори, после се поколеба. Повдигна вежди въпросително.

— Не може да не се замислите за такива хора, нали?

— Те са обучавани. Както и всички останали, те вършат работа… с определена цел. Той не е убиец по природа. Много малко от нашите най-добри хора са такива.

— Никога не съм разбирал вашата работа, Ед. Не е ли странно.

— Никак дори. Аз никога не бих могъл да върша вашата работа в Министерството на войната. Тези таблици и графики, и цивилни, които говорят така, че нищо не се разбира, ме объркват… Как ви се струва субектът?

— Нямате ли други предложения?

— Няколко. Но всички имат едно и също отрицателно качество. Тези, които знаят езици и са обучавани за летене, нямат опит в ликвидирането. Не са отбелязани… крайни решения. Работех с предположението, че това условие е толкова важно, колкото и другите.

— Предположенията ви са били верни… Кажете ми познавате ли го?

— Много добре. Аз го вербувах, наблюдавах всяка фаза от подготовката му. Видях го в действие. Той е професионалист.

— Такъв ми трябва.

— Тогава той е вашият човек, може би. Но преди да кажа това, бих искал да ви задам въпрос. Трябва да ви попитам наистина, защото и на мен ще ми бъде зададен същият въпрос.

— Надявам се, че ще мога да ви отговоря.

— Той е в границите на допустимото. Нищо особено.

— Питайте!

Пейс пристъпи до края на бюрото срещу Суонсън Подпря се на него и скръсти ръце. Това бе поредният военен сигнал, с който искаше да каже: Аз съм ваш подчинен, но всичко това ни слага на равна нога сега… в този момент.

— Казах ви, че субектът е много ценен там, където е сега. Но това не е достатъчно силно. Той е неоценим, крайно необходим. Като го преместваме от мястото му, ние рискуваме много прецизна операция. Можем да се справим, но рисковете са значителни. Искам да знам дали задачата заслужава неговото преместване.

— Нека го кажа по този начин, полковник — каза Суонсън с мек, но силен глас. — Задачата няма равна на себе си, възможно е само проектът „Манхатън“. Смятам, че сте чули за „Манхатън“.

— Чух. — Пейс се отмести от бюрото.

— И Министерството на войната… чрез вашия офис… ще потвърди ли този приоритет?

— Да, ще бъде потвърдено.

— Тогава ето ви го, генерале. — Пейс подаде на Суонсън делото с папката — Той е един от най-добрите, които имаме. Той е нашият човек в Лисабон… Сполдинг. Капитан Дейвид Сполдинг.