Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (25)

22

1944 г., Буенос Айрес, Аржентина

„Пан Американ Клипър“ напусна Тампа в осем часа сутринта с разписание да спре в Каракас, Сао Луис, Салвадор и Рио де Жанейро преди последните хиляда и двеста мили до Буенос Айрес. Дейвид бе записан в пасажерския лист като мистър Доналд Сканлън от Синсинати, Охайо, професия минен инспектор. Това бе прикритие само за времето на пътуването. „Доналд Сканлън“ ще изчезне, след като самолетът кацне на „Аеропарк“ в Буенос Айрес. Инициалите бяха същите, като неговите собствени, поради твърде простата причина, че бе много лесно да забрави подарък с монограм или първите букви на бързо написан подпис. Особено когато човек е уморен или прекалено ангажирал…, или ако се страхува.

Суонсън бе почти изпаднал в паника, когато Дейвид се свърза с него от стаята на диспечерите на летище „Мичел“ край Ню Йорк. Като шеф бе толкова решителен, колкото може да бъде едно объркано ловно куче. Всяко отклонение от схемата на Кендъл, от инструкциите на Кендъл явно беше ужасно за него. А Кендъл тръгваше за Буенос Айрес чак следващата сутрин.

Дейвид не използва сложни обяснения при генерала. Според него бяха направени три опита да се посегне на живота му, или най-малкото можеха да се третират като такива. Ако генералът все още желаеше неговите „услуги“ в Буенос Айрес, по-добре е да стигне там, докато все още е здрав и читав.

Бяха ли свързани опитите… атаките с Буенос Айрес? Суонсън зададе въпроса така, като че ли се страхуваше да произнесе името на аржентинския град.

Дейвид бе съвсем откровен: не знаеше. Отговорът се намираше в Буенос Айрес. Логично бе да размисли върху възможността, но не и да я приеме.

— Така казваше и Пейс — това беше точният отговор на Суонсън. — Помисли, не приемай нещата направо.

— Ед беше почти винаги прав за такива неща.

— Каза, че когато сте работили в Лисабон, често сте попадали в объркани ситуации.

— Истина е. Все пак се съмнявам дали Ед знаеше подробностите. Но е бил прав в това, което се е опитвал да ви каже. Има много хора в Португалия и Испания, които биха предпочели да ме видят мъртъв. Или най-малкото мислят така. Никога не можеш да си сигурен. Стандартна процедура, генерале!

Последва продължителна пауза по телефонната линия. Най-после Суонсън каза:

— Разбирате ли, Сполдинг, може би ще трябва да ви сменим?

— Разбира се. Можете да направите това още сега, ако желаете. — Дейвид бе откровен. Той много искаше да се върне в Лисабон Да отиде в северната провинция Във Валдеро. Да разбере какво бе станало с шифровача на име Маршал.

— Не… не, всичко вече е отишло толкова далече. Проектите. Те са най-важното нещо. Нищо друго няма значение.

Останалата част от разговора бе свързана с детайлите на пътуването, американската и аржентинската валута, попълването на основния гардероб и багаж. Необходими неща, които не влизаха в задълженията на генерала, и поради това Сполдинг сам пое грижата и отговорността. Бе изразена последната заповед-молба, но не от генерала, а от Сполдинг: Феърфакс не трябва да бъде уведомяван за неговото местонахождение. Нито някой друг, освен посолството в Буенос Айрес, но да се вземат всички мерки информацията да не стигне до Феърфакс.

Защо? Дали Сполдинг мисли…

— Има пробив във Феърфакс, генерале. Можете да изпратите тази информация до секретните служби в Белия дом.

— Това е невъзможно!

— Обяснете това на вдовицата на Ед Пейс.

Дейвид погледна през прозореца на самолета. Преди миг пилотът съобщи, че минават над огромното крайбрежно езеро Мирим в Уругвай Скоро ще бъдат над Монтевидео, след четирийсет минути и в Буенос Айрес.

Буенос Айрес. Нефокусираната картина. Мъглявите фигури на Лесли Дженър-Хаукууд, шифровача Маршал, мъжа на име Франц Алтмюлер, странните, но предани на каузата си мъже от „Петдесет и втора“ и „Трийсет и осма“ улица, в тъмния вход, в сградата след работно време, на стълбите. Човека в асансьора, който не се страхуваше да умре. Враг, който показа огромен кураж… или криворазбрано усърдие. Маниак.

Отговорът на загадката беше в Буенос Айрес, на около един час разстояние. Градът бе на един час разстояние, а отговорът — доста по-далече. Но не на повече от три седмици, ако инстинктите му бяха верни. До времето, когато проектите на жироскопите ще бъдат доставени.

Той ще започне по-бавно — както правеше винаги, когато има проблеми в новото поле за работа Най-напред ще опита да се слее със заобикалящата го среда, да усвои прикритието си, да се почувства удобно и свободно във взаимоотношенията си. Нямаше да бъде трудно. Неговото прикритие бе почти продължение на това от Лисабон: богат аташе, знаещ три езика, чието потекло, родители и предвоенни връзки в модните центрове на Европа го правеха желан социален партньор на всяка посланическа вечеря. Той бе привлекателно допълнение към деликатния свят на неутралната столица. И ако имаше такива, които мислеха, че някой някъде е използвал пари и влияние, за да му осигури такава безоблачна служба, нека бъде така. Това бе отричано категорично, но не яростно. Имаше голяма разлика.

„Прехвърлянето“ му в Буенос Айрес бе директно и му осигуряваше достъп до гриф „строго секретно“. Той действаше като връзка между банковите кръгове в Ню Йорк и Лондон и германския изгнаник Ерих Ринеман. Вашингтон, разбира се, одобряваше това. Следвоенното финансиране на реконструкцията и индустриалното възстановяване щеше да стане международен проблем. Ринеман не може да бъде пренебрегнат. Не и в цивилизованите мраморни зали на Берн и Женева.

Мислите на Дейвид се върнаха към книгата на коленете му. Това бе вторият от шестте тома, които Юджиин Лайънс бе подбрал за него.

 

 

„Доналд Сканлан“ излезе от митницата на „Аеропарк“ без трудности. Дори американската свръзка, която проверяваше всички американци, изглежда не знаеше неговата самоличност.

С единствения си куфар в ръка Дейвид отиде към такситата и се спря на циментовата платформа, гледайки към шофьорите, застанали до колите са. Той все още не беше готов да приеме името Сполдинг или да бъде отведен директно до посолството. Искаше да убеди себе си, че „Доналд Сканлан“ се приема за това, което е — минен инспектор, нищо повече, и такъв мъж не предизвиква особен интерес. Защото ако съществуваше такъв, той би насочил към Дейвид Сполдинг Военното разузнаване, Феърфакс и Лисабон.

Той избра пълен, приятно изглеждащ шофьор в четвъртото такси от началото на колоната. Първите протестираха, но Дейвид се направи, че не разбира „Доналд Сканлан“ може да знае говоримия испански, но, разбира се, не и епитетите, използвани от пренебрегнатите шофьори, загубили таксата.

Влезе, седна, облегна се назад и даде инструкции на пълния шофьор. Каза му, че има един свободен час, докато бъде посрещнат, като не спомена мястото на срещата, и го помоли да го разходи из града. Обиколката щеше да му послужи за две цели ще застане така, че непрекъснато да наблюдава за проследяване, и ще научи главните забележителности на града.

Шофьорът, впечатлен от неговия литературен испански, прие ролята на екскурзовод и подкара по извиващите платна към изхода на аерогарата и огромния парк „3 де Фебреро“, където бе разположено летището.

След трийсет минути Дейвид бе изпълнил дузина страници с бележки. Градът бе като европейски, но разположен в южния континент. Изглеждаше като странна смесица от Париж, Рим и Средна Испания Улиците не бяха обикновени градски, а булеварди — широки, оформени с цветове. Навсякъде имаше фонтани и статуи. „Авенида 9 де Хулио“ приличаше на по-широка „Виа Венето“ или „Сен Жермен дьо Пре“. Кафенетата в странични алеи с декоративни тенти и зеленина от стотици саксии въртяха оживен бизнес в летния следобед. Фактът, че в Аржентина беше лято, Дейвид изпитваше още по-осезателно поради потта по врата и предната част на ризата. Шофьорът призна, че денят е необичайно топъл, в горната граница на седемдесетте по Фаренхайт Дейвид помоли, между другите места, да бъде откаран и до квартала, наречен „Сан Телмо“. Собственикът на таксито кимна одобрително, като че ли той точно бе преценил богатите американци. Скоро Сполдинг го разбра „Сан Телмо“ бе елегантен, уединен квартал с чудесно поддържани старинни къщи и блокове с железни дантелени балюстради и блестящо разцъфтели цветя покрай чистите улици, точно както Кендъл бе отбелязал.

Лайънс ще се чувства добре.

От „Сан Телмо“ шофьорът се върна обратно към вътрешността на града и започна своя тур от бреговете на Рио де ла Плата.

Плаза де Майо, Кабилдо, Каса Росада, Кале Ривадавия Имената напълниха бележника на Дейвид — улици, площади, райони, които бързо ще запомни Ла Бока Крайбрежието, южно от града, каза шофьорът, не е място за туристи.

Кале Флорида Тук е най-изисканият търговски район в цяла Южна Америка Шофьорът би могъл да заведе своя американец при няколко собственици на магазини, лично познати му, и да направи изключителни покупки.

За съжаление нямаше време. Но Дейвид записа в бележника си, че трафикът е забранен до границите на Кале Флорида.

Тогава шофьорът потегли бързо по „Авенида Санта Фе“ към „Палермо“. Нито един пейзаж в Буенос Айрес не беше толкова красив, колкото изгледа на „Палермо“. Това, което заинтересува Дейвид повече от красотата, бе огромният парк, или по-скоро серията от паркове и тихото голямо изкуствено езеро. Наоколо имаше много акри ботаническа градина и огромен зоологически комплекс с редове от клетки и сгради.

Красота, да! Но още по-важно, сигурни места за срещи. „Палермо“ може да се окаже полезен.

Измина цял час, но не се виждаха коли да следят таксито. „Доналд Сканлан“ не бе под наблюдение, можеше да се появи Дейвид Сполдинг.

Тихичко.

Помоли шофьора да го остави на стоянката за таксита пред входа на зоопарка. Тук трябваше да се срещне с въпросното лица. Шофьорът изглеждаше шокиран. Няма ли хотел? Няма ли жилище?

Сполдинг не отговори, попита просто за таксата и бързо подаде сумата. Не искаше да чува повече въпроси.

Дейвид прекара допълнително още петнайсет минути в зоопарка, забавлявайки се истинска. Купи си сладолед от един продавач, пошля се край клетките на мармозети и орангутани, намирайки изненадваща прилика с приятели и врагове… и когато се почувства спокоен (доколкото човек с неговата работа можеше да се чувства спокоен), излезе на стоянката.

Почака още петнайсет минути, докато майки, гувернантки и деца влизаха в чакащите таксита. Дойде неговият ред.

— Американското посолство, por favor!

 

 

Посланик Хендърсън Гранвил отдели на новия аташе половин час. В друг ден те биха могли да си поговорят по-дълго, но неделните дни бяха изтощителна. Останалата част от Буенос Айрес е може би на черква или на разходка, но дипломатическият корпус работеше. Имаше да посети още две градински увеселения, щеше да телефонира, за да уточни детайлите за заминаването и пристигането на германските и японските гости, а неговите пристигания и заминавания щяха да бъдат съобразени с това. След втората градинска досада щеше да присъства на вечеря в бразилското посолство. Нито германска, нито японска намеса се очакваше. Бразилия бе близо до открито прекратяване на отношенията с тях.

— Италианците, нали разбирате — каза Гранвил, усмихвайки се към Дейвид, — не ни интересуват вече. В действителност никога не са ни интересували, поне тук. Повече от времето си прекарват, като ни притискат в ресторантите или се обаждат от обществени телефони, за да ни обясняват как Мусолини е съсипал страната им.

— Почти както в Лисабон.

— Страхувам се, че това са единствените приятни сходства… Няма да ви отегчавам с досаден отчет на катаклизмите, които изживяваме тук, а само накратко ще скицирам… основните моменти…, които ще би помогнат да се приобщите. Предполагам, че вече сте запознат.

— Нямах много време. Напуснах Лисабон само преди седмица. Знам, че правителството на Кастильо бе свалено.

— През юни. Неизбежно… Рамон Кастильо беше най-неподходящият президент, който Аржентина някога е имала, а тя е имала достатъчно подобни клоуни. Икономиката бе в катастрофално положение, земеделието и индустрията стигнаха на практика до застой. Неговият кабинет никога не се опита да попълни празнината в пазара на говеждо, създадена от британското участие във войната, въпреки че всички те бяха пресметнали, че с Джон Бул е приключено. Заслужаваше да бъде изхвърлен… за нещастие, каквото влезе през предната врата, марширува във фаланги по Ривадавия, за да бъда още по-точен, това едва ли прави живота ни по-лек.

— Това е военният съвет, нали? Хунтата.

Гранвил жестикулираше с деликатните си ръце, изваяните черти на неговото застаряващо лице формираха сардонична гримаса.

— Групо де Официалес Юнидос! Възможно най-неприятната банда от маршируващи опортюнисти, които бихте могли да срещнете… Смея да кажа, навсякъде. Знаете, разбира се, че цялата армия бе подготвена от офицерски корпус на Вермахта Прибавете към това предварително условие горещия латински темперамент, икономическия хаос, неутралитета, който се налага, но не се вярва в него, и какво се получава? Отстраняване на политическия апарат — без проверки и колебания. Полицията е изцяло корумпирана.

— Какво поддържа неутралитета?

— Вътрешните борби най-вече Парламентът — ГОЮ — така го наричаме ние — има повече фракции, отколкото е имал Райхстагът през 1929 година. Те всички препускат към върховете на властта. Разбира се, и ужасният страх от американската флота и въздушните сили, пълзящ по улицата, така да се каже… Парламентът преоценява решенията си през последните пет месеца. Полковниците започват да се размислят върху хилядагодишния кръстоносен поход на наставниците си и са изключително впечатлени от нашите снабдителни и производствени линии.

— Трябва да бъдат. Имаме…

— Има и друг аспект — прекъсна го Гранвил замислено. — Тук има малка, но много богата еврейска колония Вашият Ерих Ринеман например. Парламентът не е подготвен открито да подкрепи решенията на Джулиус Стрейшър… Вече са използвани еврейски пари, за да запазят кредитните линии доста добре опоскани от Кастильо. Полковниците се страхуват от финансови манипулации, както повечето военна. Но в тази война могат да бъдат направени много пари. Полковниците смятат да направят това… Бях ли достатъчно образен?

— Да, дори прекалено!

— Смея… Тук имаме максима, която ни служи добре. Днешният ни приятел утре ще получава пари от нацистката ос и обратно — вчерашният берлински куриер утре може да бъде продаден. Пазете избора си открит, но мненията си скрити. И публично… бъдете малко по-гъвкав от това, което би одобрил човек на друг пост. Това се толерира.

— И се очаква, нали? — попита Дейвид.

— И двете.

Дейвид запали цигара. Той искаше да промени разговора. Старият Гранвил бе един от тези посланици, философи по природа, който можеше да продължи да анализира тънкостите на своята дейност цял ден, ако има кой да го слуша. Такива хора са обикновено най-добрите дипломати, но невинаги най-желани участници във време за практически действия. Все пак Хендърсън Гранвил бе добър мъж, можеше да се види загриженост в очите му, и то действителна!

— Предполагам, че Вашингтон е очертал целта на посещението ми тук.

— Да Бих искал да кажа, че одобрявам. Разбира се не вас, защото имате своите инструкции. Предполагам, че международните финансисти ще продължат още дълго, след като хер Хитлер изпищи последния си крясък. Може би не съм по-добър от парламента. Паричните проблеми могат да бъдат много неприятни.

— Особено тези. Предполагам.

— Да, отново Ерих Ринеман е заклет приятел на вятъра. Един властен приятел, без съмнение, но напълно без съвест и с буен морал. Без съмнение най-нечестният мъж, когото съм срещал. Мисля, че той е престъпник, но неговите ресурси го правят приемлив за Лондон и за Ню Йорк.

— Необходим, може би, е по-точна дума.

— Сигурен съм, че поне разсъжденията са в този смисъл.

— И аз разсъждавам така.

— Разбира се. Простете на стария човек, ако има старомодни разбирания. Но няма да се караме с вас. Вие имате възложена задача. С какво мога да ви помогна? Доколкото разбирам, много малко.

— Действително, че много малко, сър. Само ме запишете в индекса на посолството, осигурете ми някакво местенце, няма значение какво, стига да има врата и телефон. И бих искал да се срещна с вашия шифровач. Ще трябва да изпращам шифрограми.

— Господи, това звучи зловещо — каза Гранвил, усмихвайки се без хумор.

— Това е рутина, сър! Вашингтон изисква уточнение… просто с „да“ или „не“.

— Добре. Главният ни шифровач се казва Балард, приятно момче, говори седем-осем езика и е абсолютен факир в забавните игри. Ще се запознаете веднага. Има ли още нещо?

— Бих искал апартамент…

— Да, зная — прекъсна го Гранвил внимателно, като бързо погледна стенния часовник, — госпожа Камрън издири един, който смята, че ще одобрите… Разбира се, Вашингтон не намекна за продължителността на престоя ви. Така че госпожа Камрън го е наела за три месеца.

— Това е прекалено дълго. Ще изясня нещата… Смятам, че това е почти всичко, господин посланик. Знам, че бързате.

— Да Съжалявам.

Дейвид се изправи от стола едновременно с Гранвил.

— О, и още нещо, сър. Този Балард дали има дипломатическа листа на посолството в себе си. Ще ми се да науча имената на хората, работещи тук.

— Не са толкова много — каза Гранвил, поглеждайки Дейвид право в очите, с лека нотка на неодобрение в гласа — Осем или десет ще бъдат тези, с които ще се срещате. Уверявам ви, че си имаме наши собствени мерки за сигурност.

Дейвид прие упрека.

— Не исках това да кажа, сър. Аз наистина искам да се запозная с имената.

— Да, разбира се. — Гранвил заобиколи бюрото и изпрати Сполдинг до вратата — Поговори с моята секретарка няколко минути. Ще се свържа с Балард и той ще ти покаже всичко.

— Благодаря, сър. — Сполдинг протегна ръка към Гранвил и чак тогава установи за пръв път колко висок бе той.

— Знаеш ли — каза посланикът, като освободи ръката на Дейвид — имах въпрос към теб, но отговорът ще трябва да почака за друг път. Вече съм закъснял.

— Какъв е той?

— Мислех си, защо момчетата от Уолстрийт и Странд изпратиха вас. Не мога да си представя, че липсват опитни банкери в Ню Йорк или Лондон.

— Може би не. Но все пак аз съм само свръзка, предаваща послания и информация, която трябва да бъде опазена, смятам. Аз имам опит в тази област… в неутрална страна.

Гранвил се усмихна още веднъж и още веднъж без хумор.

— Разбира се. Сигурен бях, че е имало причина.