Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (28)

25

— Надявам се, че не съм ви събудил. Не бих ви безпокоил, ако не мислех, че трябва.

Гласът на посланик Гранвил по телефона бе по-загрижен, отколкото Дейвид очакваше. Той погледна часовника си, докато отговаряше. Беше десет часа и три минути сутринта.

— О?… Не, сър. Аз вече ставах. Съжалявам, че съм се успал.

На телефонната масичка имаше бележка. Беше от Джиин.

— Вашият приятел се свърза с нас.

— Приятел? — Дейвид разгъна бележката: „Скъпи мой, ти беше заспал така дълбоко, че сърцето не ми даде да те събудя. Повиках такси. Ще те видя сутринта. В Бастил. Твоят бивш полкови Феникс.“ Дейвид се усмихна, като си спомни усмивката й.

— … детайлите, сигурен съм, не бяха гарантирани — Гранвил каза нещо, но той не чуваше.

— Съжалявам, господин посланик. Трябва да е от лошата връзка, но вашият глас затихна и изчезна. Всички телефони отвъд Атлантика, на север, в центъра и на юг са като темпераментни инструменти. Неоспорим факт.

— Или нещо друго, страхувам се — каза Гранвил с раздразнение, явно отдавайки го на възможността от телефонно подслушване — Когато пристигнете, моля, елате при мен.

— Да, сър. Ще дойда направо там.

Взе бележката на Джиин и я прочете отново. Снощи бе казала, че усложнява живота й. Но също така, че между тях няма да има ангажименти.

Какво, по дяволите, е ангажиментът? Не искаше да спекулира с това. Не искаше и да мисли за чудесното откритие… внезапния, прекрасен комфорт, който те и двамата почувстваха. Не беше време за това…

Въпреки това да се откаже, значи да отхвърли една изключителна реалност. А той бе обучаван да се справя с реалността.

Не искаше да мисли за това.

Неговият „приятел“ бе влязъл във връзка с посолството.

Уолтър Кендъл.

Това бе друга реалност. И не можеше да чака.

Той смачка ядосано цигарата си, гледайки пръстите си.

Защо беше ядосан?

Не си направи труда да помисли по този въпрос. Сега той имаше да върши работа. Надяваше се, че защото има ангажимент, затова.

 

 

— Джиин каза, че вие едва сте издържали на вечерята. Имахте нужда от хубав сън и трябва да ви кажа, че изглеждате по-добре.

Посланикът излезе иззад бюрото си, за да го поздрави, когато влезе в широката, богато украсена стая. Дейвид бе малко озадачен. Старият дипломат беше наистина внимателен, показваше загриженост, която опровергаваше нескритото му неодобрение отпреди два дни. Или това бе, защото използваше името Джиин вместо строгото мисис Камрън.

— Тя бе много мила. Не бих могъл да намеря приличен ресторант без нея.

— Аз смея да кажа. Не ще ви задържам, по-добре започвайте с този Кендъл.

— Казахте, че се е свързал…

— Започна миналата нощ по-точно рано тази сутрин. Той е в „Алвеар“ и явно доста възбуден, според телефониста. В два и половина тази сутрин той викаше, като искаше да знае къде сте. Естествено ние не му дадохме тази информация.

— Благодарен съм ви. Както казахте, имах нужда от сън Кендъл не би ми позволил това. Имате ли телефонния му номер? Или да го взема от телефонния указател.

— Не, ето го — Гранвил отиде до бюрото и взе лист хартия Дейвид го последва и я взе от протегнатата ръка на посланика.

— Благодаря, сър. Ще се заема с това — Обърна се и тръгна към вратата. Гласът на Гранвил го спря.

— Сполдинг?

— Да, сър?

— Мисля, че мисис Камрън би искала да ви види. Да провери вашето възстановяване, смея да кажа. Кабинетът й е в южното крило. Първата врата, отдясно на входа. Знаете ли къде е?

— Ще го намеря, сър.

— Сигурен съм. Ще се видим по-късно.

Дейвид излезе от тежката барокова врата, като я затвори след себе си. Въобразяваше ли си или Гранвил неохотно даваше своето одобрение на неговата неочаквана, връзка с Джиин? Думите бяха одобрителни, тонът на гласа — неохотен.

Той мина надолу по коридора свързан с южното крило, и стигна вратата. Името й беше написано на месингова табелка, вляво от рамката на вратата. Не беше я забелязал вчера.

Значи неговото име беше Андрю. Сполдинг не бе попитал за първото му име, а тя не го каза доброволно.

Докато гледаше месинговата табелка, изпита много странно чувство. Обзе го възмущение от Андрю Камрън, възмущение от живота и смъртта му.

Вратата беше отворена и той влезе. Секретарката на Джиин очевидно бе аржентинка. Portena. Черната испанска коса бе опъната назад в кок, чертите й бяха латински.

— Мисис Камрън, моля. Аз съм Дейвид Сполдинг.

— Влезте, моля. Тя ви очаква. — Дейвид приближи вратата и завъртя дръжката.

„Беше изненада“, помисли си той. Тя беше до прозореца и гледаше към южната поляна, с лист в ръка и очила, вдигнати над челото върху светлокафявата коса.

Стресната, тя премести очилата от мястото им и застана неподвижно. Като го изучаваше бавно, се усмихна.

Разбра, че се страхува. За момент изпита нещо повече от страх. И тогава тя заговори и внезапното терзание го напусна, заместено от дълбоко облекчение.

— Събудих се тази сутрин и протегнах ръка към теб. Ти не беше там и аз помислих, че бих могъл да се разплача.

Той тръгна бързо към нея и те се прегърнаха. Никой не говореше. Тишината, прегръдката и чудесният комфорт се завръщаха.

— Гранвил действаше като прокурор преди малко — каза той накрая, като я държеше за раменете, гледайки в пъстрите сини очи, в които имаше такъв интелигентен хумор.

— Казах ти, че той е симпатичен, а ти не искаше да повярваш.

— Ти не ми каза, че ще вечеряме, все пак. Или че аз едва ще издържа.

— Надявах се, че ще се изпуснеш, че ще провокираш мислите му…

— Не го разбирам. А може би и тебе.

— Хендърсън има проблем… Аз. Той не знае как да се справи с мен. Той е прекалено предпазлив, защото аз го подведох да вярва, че искам това покровителство. Аз го направих, беше ми по-лесно. Но мъж, който е имал три съпруги и най-малко два пъти повече метреси във време, което не е Викторианско… А той знае, че ти няма да си тук задълго. Той би задал следния въпрос: „Става ли ти ясно?“

— Да, наистина — отговори Дейвид с английския маниер на Гранвил.

— Това е жестоко. — Джиин се засмя — Той сигурно не те одобрява, което прави мълчаливото му приемане много трудно за него.

Дейвид я отпусна.

— Аз зная прекалено добре, че той не одобрява… Виж. Имам да телефонирам на няколко места, излез и се срещни с някого.

— Само някой ли?

— Една ослепителна красавица, която би ме запознала с други ослепителни красавици, а и между нас казано, самият аз не мога да го понасям. Но трябва да го видя… Ще вечеряш ли с мен?

— Да, ще вечерям с теб. Бях го запланувала. Така че нямаш никакъв друг избор.

— Права си. Безсрамна!

— Изясних ти го вече. Ти ме принуди да сваля гарда, излизам от черупката си… Чувствам се прекрасно.

— Трябваше да се случи… Аз бях тук. — Не знаеше защо го каза, но трябваше.

 

 

Уолтър Кендъл крачеше из стаята така, сякаш се намираше в клетка Сполдинг седна на дивана, като го наблюдаваше, опитвайки се да реши на кое животно му прилича. Имаше няколко, за които се сети, но нито едно не бе домашно.

— Чуйте ме — каза Кендъл. — Това не е военна операция Получавате заповеди, а не вие ги давате.

— Съжалявам. Мисля, че не ме разбирате. — Дейвид бе изкушен да отговори на яростта на Кендъл по същия начин, но после се отказа.

— Не съм разбрал, по дяволите! Вие казахте на Суонсън, че сте имали някакви неприятности в Ню Йорк. Това си е ваш проблем, не наш.

— Не можете да бъдете сигурни в това.

— О, да, мога! Опитахте се да го кажете на Суонсън и той се хвана. Можехте да ни забъркате и нас.

— Какво, почакайте малко? — Сполдинг почувства, че може да се противопостави съвсем законно — в границите, които той сам бе определил за Кендъл.

— Казах на Суонсън, че по мое мнение „неприятностите“ в Ню Йорк биха могли да бъдат свързани с Буенос Айрес. Не съм казал, че са „свързани“, а казах, „че биха могли“.

— Невъзможно е.

— Как, по дяволите, сте толкова сигурен?

— Сигурен съм — Кендъл не само е раздразнен, помисли Дейвид, но и неспокоен — Това е бизнес предложение. Сделката е направена. Никой не се опитва да я спре. Да ги спре.

— Враждебността не намалява, защото сделката е направена. Ако германското командване разбере това, ще взриви Буенос Айрес, за да я спре.

— Ъ-хъ… добре, невъзможно е.

— Знаеше ли това?

— Знаем го… Затова не продължавай да объркваш това глупаво копеле Суонсън. Ще ти кажа нещо. Това е чисто парично договаряне. Можехме да го свършим без никаква помощ от Вашингтон. Но те настояваха, Суонсън също настояваше да имат човек тук. Окей — вие сте този човек. Можете да помогнете, да вземете документите и освен това говорите езици. Но това е всичко, което трябва да направите. Не привличайте внимание върху себе си. Никой не трябва да бъде разтревожен.

Неохотно Дейвид започна да разбира проницателната яснота на манипулацията на бригадния генерал Суонсън. Той го бе поставил в една ясна позиция. Убийството на Ерих Ринеман — дали ще го направи сам или ще плати на убиец, но то ще бъде напълно неочаквано. Суонсън не бе по никакъв начин „глупаво копеле“, за каквото го мислеше Кендъл. Или за какъвто го считаше Дейвид.

Суонсън бе нервен. Новак. Но той бе дяволски добър.

— Добре. Моите извинения — каза Сполдинг, показвайки искреност, която не чувстваше. — Може би „нещото“ в Ню Йорк бе преувеличено. Не мога да отрека обаче, че си спечелих врагове в Португалия… Знаете, че дойдох тук под прикритие.

— Какво?

— Няма начин хората от Ню Йорк да знаят, че съм напуснал града.

— Сигурен ли сте?

— Толкова, колкото и вие смятате, че никой не може да спре вашите преговори.

— Ъ-хъ… Окей. Добре, всичко е уредено. Имам схемата.

— Видяхте ли Ринеман?

— Вчера. През целия ден.

— Какво ще кажете за Лайънс? — попита Дейвид.

— Суонсън ще го изпрати в края на седмицата. Заедно с „медицинските му сестри“. Ринеман смята, че проектите ще пристигнат в неделя или понеделник.

— На части или всички заедно.

— Предполагам, в две пратки. Не зная със сигурност. Няма никакво значение. Всички ще бъдат тук до вторник. Гарантира за това.

— Тогава работата върви. Вие предполагахте около три седмици.

Дейвид почувства болка в стомаха. Знаеше, че не е свързана с Уолтър Кендъл или Юджиин Лайънс, или с проектите за жироскопи за големите височини. Това бе заради Джиин Камрън и простия факт, че той ще има само една седмица с нея.

Това го безпокоеше много и той размишляваше… за кратко… за значението на това безпокойство. И тогава разбра, че не може да си позволи удоволствието; двете неща трябва да останат разделени, в различни светове.

— Ринеман има власт — каза Кендъл. В гласа му прозвуча доста голям респект. — Впечатлен съм от неговите методи. Много са точни.

— Ако мислите така, значи нямате нужда от мен Дейвид печелеше няколко секунди, за да измести разговора в друга насока. Изявлението му бе по-скоро риторично.

— Нямаме нужда — това е, което казах и аз. Но тук са вложени много пари и след като Военното министерство — по един или друг начин — ще вземе голяма част от сумата, Суонсън иска неговите сметки да бъдат под контрол. Не го обвинявам. Това е бизнес.

Сполдинг усети своя миг.

— Тогава хайде да поговорим за кодовете. Аз не си губих времето през трите дни, прекарани тук. Установих нещо като приятелство с шифровача на посолството.

— С кой?

— Главния шифровач. Той ще изпрати до Вашингтон кодовете, потвърждаващи плащането.

— О, о… Значи, така — Кендъл мачкаше цигара, която се готвеше да сложи в устата си.

„Той е само наполовина загрижен за кодовете и шифрованите“, помисли Дейвид. „Те са само обвивка, необходими допълнения, свързани с останалите. Или това е само игра?…“, размишляваше Сполдинг.

Щеше да разбере след една-две минути.

— Както отбелязахте, тук играят големи пари. Ние решихме да използваме разбъркани кодове, като ги сменяме на всеки дванайсет часа. Ще приготвим схемата на шифровача тази нощ и ще я изпратим по куриер за Вашингтон утре. Основната схема ще позволява само петнайсет думи… Естествено главната дума ще бъде „Тортюгас“.

Сполдинг гледаше раз дърпания счетоводител. Нямаше никаква реакция.

— Окей… Ъ-ъх, окей — Кендъл седна на един фотьойл. Мисълта му блуждаеше някъде.

— Одобрявате го, нали?

— Да Защо не? Играйте играчките си! Единственото, от което се интересувам, е Женева да съобщи потвърждението и вие да отлетите оттук.

— Да, но аз мислех, че компетенцията трябва да включва… фактора „код“.

— За какво, по дяволите, говорите?

— „Тортюгас“. Не трябваше ли да бъде „Тортюгас“?

— Защо? Какво е „Тортюгас“?

Мъжът явно не се преструваше. Дейвид бе сигурен в това.

— Може би не съм разбрал. Мислех, че „Тортюгас“ е част от потвърждаващия код — рече той.

— Исусе! Вие и Суонсън! Всички вие! Военни гении! Господи! Ако не звучи като Дан Дън, секретния агент, това е истинският Маккой, а?… Виж! Когато Лайънс ви каже, че всичко е наред, само съобщете… След това заминавайте за летището… малкото летище, наречено „Мендаро“… и хората на Ринеман ще ви кажат кога можете да напуснете. Окей? Ясно ли е?

— Да, разбрах — каза Сполдинг. Но не бе сигурен.

Като излезе навън, Дейвид тръгна безцелно надолу по улиците на Буенос Айрес. Стигна до огромен парк на Плаза Сан Мартин е неговите фонтани, редици от посипани с едър пясък пътеки и тяхното спокойно безредие.

Той седна на дървената пейка и се опита да изясни докрай изплъзващите се части на все по-усложняващата се загадка.

Уолтър Кендъл не бе излъгал „Тортюгас“ не значеше нищо за него.

И все пак мъжът в асансьора в Ню Йорк рискува живота си, за да научи за „Тортюгас“.

Айра Бардън във Феърфакс му каза, че има само една-единствена дума срещу неговото име при трансфера в хранилищата на Ед Пейс и то е „Тортюгас“.

Може би имаше явен отговор. Смъртта на Ед Пейс не позволи да се разбере истината, но следата бе истинска.

Берлин разбра за преговорите с Пеенемюнде… твърде късно за да преговаря, прекалено късно, за да предпази проектите от кражба… и сега бяха принудени да спрат продажбата. Не само да я спрат, но ако е възможно да открият участието на всеки заинтересован. Да хванат в капан цялата мрежа на Ринеман.

Ако това бе обяснението, а какво друго правдоподобно съществуваше?… Закодираното от Пейс име „Тортюгас“ бе „изтекло“ към Берлин чрез проникването във Феърфакс. Ясно бе, че има сериозен пробив в сигурността на Феърфакс. Смъртта на Пейс бе доказателство.

„Собствената му роля би могла да бъде лесно оценена от Берлин“, помисли Дейвид. Мъжът от Лисабон, внезапно прехвърлен в Буенос Айрес. Експерт, чийто умения бяха доказани в стотици шпионски операции, чиято собствена мрежа бе най-ефикасната в Южна Европа, не би напуснал своето собствено творение, ако умението му не бе жизнено необходимо някъде другаде. Той бе приел много отдавна факта, че Берлин го подозира. Това бе някакъв вид протекция, той бе печелил при всяко хвърляне на зара. Ако врагът го убие, друг ще заеме мястото му. Врагът ще трябва да започне всичко отново. Той е един познат обект, приемете съществуващия дявол.

Сполдинг размишляваше внимателно, подробно за това какво би направил на мястото на противника. Какви стъпки би направил на този специфичен кръстопът.

Освен при паника или погрешка врагът няма да го убие. Не сега. Защото той самият не би могъл да попречи на доставката на проектите. Обаче би могъл да отведе своите противници до времето и мястото на доставката.

Къде се намира „Тортюгас“!?

Отчаяният… паникьосан мъж в асансьора на „Монтгомери“ бе изкрещял въпроса, като предпочете да умре, отколкото да разкрие хората, чиито заповеди изпълняваше. Нацистите бяха способни на такъв фанатизъм. Така правеха и други, по други причини.

Той, Сполдинг, ще бъде заради това поставен под ausserste Uberwachung — цялостно наблюдение от екип от трима-четирима души по двайсет и четири часа в денонощието. Това щеше да обясни набирането на персонал извън територията на Германия, който щеше да бъде на заплащане от Берлин Агенти, които работят извън границите на Германия… бяха работили… за печалба… от години. Езиците и диалектите щяха да варират, дълбоко законспирирани агенти, които можеха да се движат безнаказано в неутралните столици, защото нямаха връзки с Гестапо, Гелен или Nachrichtendienst.

Балканските страни и Средният изток имаха такива хора за наемане. Те са скъпо платени, защото са едни от най-добрите. Единствената им вярност е към лирата стерлинг и американския долар.

Заедно с това денонощно наблюдение Берлин щеше да вземе изключителни мерки да му попречи при създаването на негова собствена мрежа в Буенос Айрес. Това значеше проникване в американското посолство. Берлин нямаше да пренебрегне тази възможност. Щеше да бъде предложена огромна сума пари.

Кой от посолството можеше да бъде купен?

Ако се опитат да подкупят високопоставена особа може да има обратен ефект, да му даде опасна информация… Някой не много високо в списъка, но който може да има достъп до вратите и ключалките, и чекмеджетата на бюрата. И кодовете… Аташе с незначимо положение. Човек, който така или иначе никога нямаше да се издигне високо в дипломацията, който щеше да се съгласи на друг вид осигуряване. Договаряне на много висока цена.

Някой в посолството щеше да бъде противник на Сполдинг.

Най-накрая Берлин щеше да заповяда да го убият. Заедно с много други, разбира се. Убит в момента на доставката, убит след като ausserste Uberwachung извлече всичко, което би могла.

Дейвид стана от зелената дървена пейка и се опъна, като наблюдаваше красотата на „Плаза Сан Мартин“ парк. Погледът му блуждаеше отвъд пътеката в тревата, край брега на езерото, чиито тъмни води отразяваха заобикалящите ги дървета като черно огледало. Два бели лебеда плуваха в забрава. Малко момиченце, коленичило до скалата на тесния бряг, късаше листенца от жълто цвете.

Доволен бе, че е анализирал адекватно непосредствения избор на противниците си. Избора им и възможния начин на действие. Вътрешното му усещане бе позитивно… не беше ентусиазиран, но то просто не бе отрицателно.

Той трябваше да изработи своя собствена контрастратегия. Трябваше да вкара в играта уроците и опита си от престоя си в Лисабон. Оставаше му толкова малко време. И поради това всяка грешна стъпка би могла да бъде фатална тук.

Безгрижно… но без чувство на безгрижие… той гледаше наоколо към групичките, разхождащи се по пътеките, по тревата, към гребците и към пасажерите на малките лодки в тъмното малко езеро. Кой от тях бе врагът?

Кои бяха тези, които го наблюдаваха, мъчейки се да разгадаят какво мисли той?

Би трябвало да ги открие… поне един-двама от тях… преди да са минали няколкото дни.

Това бе началото на неговата контрастратегия.

Изолирай и разгромявай!

Дейвид запали цигара и тръгна по миниатюрния мост. Той се чувстваше като зареден. Ловецът и преследваният бяха сега едно цяло. Чувстваше леко опъване по цялото тяло: по китките, ръцете, краката — мускулна и психическа напрегнатост. Познаваше това състояние. Както бе в Северната провинция.

А той бе добър в тази джунгла. Там бе най-добрият. Там бе изградил архитектурните си паметници, масивните си структури от бетон и стомана. Само в мисълта си.

Понякога това бе всичко, което имаше.