Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (4)

1

10 септември 1943 г., Берлин, Германия

Райхминистърът по въоръженията Алберт Шпеер тичаше нагоре по стълбите на Министерството на военновъздушните сили, което се намираше на „Тиергартен“. Той не усещаше силния проливен дъжд, който се изливаше от сивото небе; не забеляза, че незакопчаният му шлифер се бе смъкнал и откриваше куртката и ризата му на напора на септемврийската буря. Ярост заличаваше всичко в мислите му, освен настоящата криза.

Лудост! Чиста, неудържима, непростима лудост!

Индустриалните резерви на цяла Германия бяха почти изчерпани, но той ще се справи с този огромен проблем. Ще се справи, като използва напълно производствения потенциал на окупираните страни. Ще се справи и с трудноуправляемия на практика внос на трудови сили. Трудови сили ли? Роби!

Катастрофална производителност, непрекъснати и нескончаеми саботажи.

На какво ли се надяват?

Време за жертвоприношение! Хитлер не можеше да продължава да бъде всичко за целия народ! Той не можеше да осигурява огромни мерцедеси, грандопери и посещавани ресторанти; вместо това трябваше да осигурява танкове, муниции, кораби, самолети! Това бяха приоритетите!

Фюрерът никога не можа да заличи спомена за революцията от 1918 година.

Колко непостоянен! Единственият мъж, чиято воля формира историята, който бе близо до лелеялата мечта за хилядолетен Райх, сега беше изпаднал в ужас, представяйки си отново неуправляемите тълпи от недоволни маси от осемнайсета година.

Шпеер мислеше дали бъдещите историци ще отбележат този факт. Дали ще разберат колко слаб беше Хитлер в действителност, когато се отнасяше до неговите сънародници. Как се отдръпна уплашен назад, когато жизнено необходимата продукция спадна под предвижданите равнища.

Лудост!

Добре, че все още той, райхминистърът по въоръженията, може да контролира тази рушителна непостоянност дотолкова, доколкото той сметнеше за нужно. Всичко бе въпрос на време. Няколко месеца, може би най-много шест.

Защото съществува Пеенемюнде.

Ракетите!

Всичко се свеждаше до Пеенемюнде!

Пеенемюнде е неотразима. Пеенемюнде може да предизвика падането на Лондон и Вашингтон. Двете правителства ще видят безсмислието на пълното унищожение.

Разумните мъже след това биха могли да седнат и да създадат разумни договори.

Дори това да означава отстраняването на неразумните. Отстраняването на Хитлер.

Шпеер знаеше, че има и други, които мислят така. Фюрерът беше започнал очебийно да показва болезнени признаци на напрежение и умора. Заобикаляше се с посредствени хора — едно лошо замаскирано желание да остане в уютната компания с интелект като неговия. Но това стигна твърде далеч, когато самият Райх бе засегнат. Търговец на вино — външен министър! Третокласен партиен пропагандатор — министър по източните въпроси! Бивш военен пилот — координатор на цялата икономика!

Дори самият той. Дори тихият, срамежлив архитект — сега министър по въоръженията.

Всичко това ще се промени с Пеенемюнде. Дори самият той. Благодарение на Господа!

Но най-напред трябва да го има Пеенемюнде. Няма съмнение за оперативния успех. Без Пеенемюнде войната ще бъде загубена.

А сега му казваха, че възниква един въпрос. Грешка, която може да бъде прелюдия към германското поражение.

Глуповат на вид старшина отвори вратата на кабинета. Шпеер влезе и видя, че около две трети от голямата конферентна маса бе запълнена, столовете бяха подредени така, сякаш групите се подозираха помежду си; така, както бе в онези времена на прогресивно изострящи се вражди вътре в Райха. Той отиде до централното място на масата, където отдясно седеше единственият мъж, на когото той можеше да има доверие — Франц Алтмюлер.

Алтмюлер беше четиридесет и две годишен циник. Висок, рус, аристократичен, символ на ариеца от Третия райх, който дори за момент не вярваше на расовите глупости, прокламирани от Третия райх. Въпреки всичко той изповядваше теорията за получаване на придобивки, като се преструваше на съгласен с всеки, щом има някаква изгода.

На публични места.

Само между своите много близки съмишленици той казваше истината. Когато тази истина би му донесла изгода.

Шпеер беше не само съмишленик на Алтмюлер, но и негов приятел. Техните семейства бяха повече от съседи; двамата бащи често търгуваха заедно, а майките им бяха приятелки от училище.

Алтмюлер приличаше на баща си. Той беше изключително способен бизнесмен, специалист в администриране на производството.

— Добро утро — каза Алтмюлер, изтърсвайки един несъществуващ конец от куртката си. Той обличаше парадната си униформа много по-често, отколкото е необходимо, предпочитайки да изглежда като архангел.

— Изглежда невероятно — отговори Шпеер, сядайки бързо.

Групите — а това бяха групи, застанали около масата, продължаваха да говорят помежду си, но със значително по-тихи гласове. Отправяха погледи по посока към Шпеер, после бързо ги отместваха встрани. Всеки беше готов да замълчи веднага, но никой не искаше да изглежда напрегнат или виновен.

Тишината щеше да настъпи, когато или Алтмюлер, или Шпеер станеше от стола, за да се обърне към събраните хора. Това щеше да бъде сигналът. Но не и преди това. Да се обърне внимание преди това би изглеждало като проява на страх. Страхът беше еквивалентен на признание за вина. Нито един от конферентната маса не можеше да си позволи това.

Алтмюлер отвори кафява папка и я сложи пред Шпеер. Това беше списък на поканените на събирането. Имаше обособени три различни групи, всяка от тях със свой говорител. Шпеер прочете имената, като ги поглеждаше незабележимо, за да установи присъствието и мястото на тримата лидери.

В далечния край на масата, блестящ в своята генералска униформа, в куртка, покрита с ордени, някои от които отпреди трийсет години, седеше Ернст Лееб, шеф на Армейското техническо снабдяване. Той беше средно висок, но изключително мускулест — форма, която подсказваше добро поддържане за неговите 60 години. Пушеше цигарата си през цигаре от слонова кост, което охотно използваше за прекъсване на разговорите на подчинените си. Приличаше на карикатура, но все още властна. Хитлер го харесваше заради неговите огромни военни знания и умения.

В средата на масата, отляво, седеше Алберт Фьоглер — остър, агресивен; той беше генерален мениджър на индустрията на Райха. Фьоглер беше солиден мъж, приличащ на бургмастер. Меката плът на лицето му непрекъснато се превръщаше във въпросителна гримаса. Смееше се много, но смехът му бе остър. Използваше го като средство, а не за удоволствие. Той отлично отговаряше на положението си. Фьоглер обичаше най-много да организира преговори между индустриални противници. Той бе превъзходен посредник, защото всички преговарящи страни се страхуваха от него.

Срещу Фьоглер и леко надясно към Алтмюлер и Шпеер беше Вилхелм Цанген — официален представител на Райха в германската индустриална асоциация. Цанген беше с тънки устни, болезнено слаб, без чувство за хумор. Приличаше на безплътен скелет, чувстващ се най-щастлив над своите таблици и графики. Прецизен мъж, който се изпотяваше по краищата на оредяващата си коса, под ноздрите и по брадата, когато беше нервен. Той бе изпотен и сега и непрекъснато вадеше носната си кърпа, за да попие смущаващата влага. Въпреки всичко това и някак си в противоречие с външния му вид Цанген беше убедителен в дебатите. Защото никога не спореше без факти.

„Те всички са убедителни“, помисли Шпеер. И ако не бе яростта му, той знаеше, че подобни мъже можеха и сигурно щяха да го изплашат. Алберт Шпеер беше честен в оценката за себе си. Той осъзнаваше, че няма достатъчно чувство за власт. Струваше му се трудно да изрази направо своите мисли между тези евентуално враждебно настроени мъже. Но сега именно те бяха в отбранителна позиция. Не можеше да си позволи неговата ярост да предизвика паника между тях, нито да търси само опрощение за тях.

Те се нуждаеха от оздравяване. Германия се нуждаеше от оздравяване.

Пеенемюнде трябваше да бъде спасен.

— Как ще ме посъветваш да започнем? — Шпеер попита Алтмюлер, като понижи гласа си така, че никой друг на масата да не чуе.

— Не мисля, че това ще има някакво значение! Ще отиде около един час за много високи, много скучни и много тъпи обяснения, преди да достигнем до нещо конкретно.

— Не ме интересуват обясненията…

— Извинения, тогава.

— Най-малко от всичко извинения. Аз искам решение.

— Ако то трябва да бъде намерено на тази маса… в което, казано честно, аз се съмнявам… вие ще трябва да изслушате цялата тази излишна словесност. Може пък нещо да излезе от това. Аз обаче отново се съмнявам.

— Би ли ми обяснил това?

Алтмюлер погледна Шпеер директно в очите…

— В края на краищата, не съм сигурен, че има решение. Но ако има, не мисля, че е на тази маса… Може би греша. Защо не ги изслушаме първо?

— Добре. Би ли започнал с резюмето, което си подготвил? Страхувам се, че ще загубя самообладание по средата.

— Може ли да те посъветвам — прошепна Алтмюлер. — Ще бъде необходимо да загубиш самообладание по някое време — не виждам друг вариант.

— Разбирам.

— Алтмюлер дръпна назад стола и се изправи. Малко по малко гласовете около масата утихнаха.

— Господа, това спешно събиране се наложи по причини, които, предполагам, са ви известни. Най-малко би трябвало да са ви известни. Явно само райхминистърът по въоръженията и неговият екип не бяха информирани — факт, който те намират за ужасен… Накратко, операциите Пеенемюнде се намират в несравнима по своята сериозност криза. Въпреки милионите, вложени в тази най-жизнено необходима оръжейна разработка, въпреки непрекъснатите уверения, предлагани от вашите уважавани министерства, сега научаваме, че продукцията може да бъде доведена до пълно замразяване след няколко седмици. Само няколко месеца преди предварително съгласуваната дата за първите действащи ракети. Тази дата никога не бе поставяна под съмнение. Тя беше крайъгълен камък за цялата военна стратегия, цели армии бяха прегрупирани, за да се координират с проекта. Германската победа се базираше върху него… Но сега Пеенемюнде е застрашен. Германия е застрашена… Ако проектите, съставени от екипа на райхминистъра… изобретени и съставени… са валидни, комплексът Пеенемюнде ще изразходва запасите от индустриални диаманти за по-малко от деветдесет дни. Без индустриални диаманти прецизното комплектуване на Пеенемюнде не може да продължи.

Шум от гласове… възбудени, гърлени, молещи за внимание… избухнаха веднага, щом Алтмюлер седна. Цигарето на генерал Лееб разряза въздуха пред него, сякаш беше сабя.

Алберт Фьоглер примигваше и свиваше подпухналите си очи, после сложи на масата пълните си ръце и заговори остро, високо и монотонно. Вилхелм Цанген бършеше яростно с кърпичката лицето и врата си и пискливият му глас контрастираше на по-мъжествените гласове около него.

Франц Алтмюлер се наведе към Шпеер.

— Виждал ли си клетки с възбудени оцелоти в зоологическата градина? Пазачите не могат да ги оставят да се наранят в железата на клетката. Съветвам те да загубиш своето добро самообладание много по-рано, отколкото говорихме. Може би точно сега.

— Това не е начинът.

— Не им позволявай да мислят, че си уплашен.

— Аз не се страхувам. — Шпеер прекъсна своя приятел с едва забележима усмивка и се изправи.

— Господа!

Гласовете затихнаха.

— Алтмюлер говори остро и съм сигурен, че направи това, защото аз говорих остро с него. Това беше сутринта, много рано тази сутрин. Сега има по-голяма перспектива и не е време за контраобвинения. Казвам това не за да намаля критичните аспекти на ситуацията, защото те са огромни. Но яростта няма да реши нищо. А ние се нуждаем от решение… Затова аз си позволявам да търся вашата помощ — помощта на най-видните индустриални и военни умове в Райха. Най-напред, разбира се, трябва да се запознаем с детайлите. Ще започна с хер Фьоглер. Като мениджър на индустрията на Райха бихте ли ни казали вашето мнение?

Фьоглер беше объркан — той не би искал да бъде първи.

— Не съм сигурен, че мога да ви осветля достатъчно, хер райхминистър. Аз също знам само това, което получавам в рапортите. Те бяха оптимистични до миналата седмица. Нямаше и следа за трудности.

— Какво значи оптимистични? — попита Шпеер.

— Казваха, че количествата диаманти и фрагменти са достатъчни. Освен това продължават опитите с литий, въглерод и парафин. Нашето разузнаване докладва, че английската колекция в Британския музей потвърждава теорията на Ханей-Мойсан. Вече са произвеждани диаманти по този начин.

— Кой е проверил англичаните? — Франц Алтмюлер не говореше любезно. — Не се ли досещате, че такива сведения могат да ни бъдат подхвърлени?

— Тези проверки са работа на разузнаването. Аз не съм от разузнаването, хер Алтмюлер.

— Продължавайте — каза бързо Шпеер. — Още какво?

— Има един англо-американски експеримент под наблюдението на екипа на Бриджман. Те поставят графит под налягане от шест милиона паунда на един квадратен инч. Досега няма данни за успех.

— А има ли данни за неуспех? — попита Алтмюлер учтиво, като вдигна аристократичните си вежди.

— Напомням ви отново, че не съм в разузнаването. Не съм получил сведения досега.

— Храна за мисълта, нали — каза Алтмюлер.

— Въпреки това — прекъсна го Шпеер, преди Фьоглер да може да отговори — имахте причина да приемате, че количествата диаманти и фрагменти са достатъчни. Така ли е?

— Да, достатъчни. Или най-малкото бе възможна доставка, хер райхминистър.

— Как да бъдат доставени?

— Мисля, че генерал Лееб би могъл да знае повече по този въпрос.

Лееб едва не изпусна цигарето си от слонова кост. Алтмюлер забеляза изненадата му и бързо го попита, преди Лееб да си отвори устата:

— Защо армейски офицер от техническото снабдяване да има тази информация, хер Фьоглер? Питам, за да задоволя любопитството си.

— Пак от рапортите. Считам, че техническото снабдяване отговаря за оценяване на индустриалните, земеделските и минералните ресурси на окупираните територии, или онези територии толкова и са изследвани?

Ернст Лееб не беше съвсем неподготвен. Той беше неподготвен за обвинението на Фьоглер, а не за предмета на разговора. Той се обърна към помощника си, който разместваше листовете отдолу нагоре, за да намери каквото искаше Шпеер.

— Техническото снабдяване е под огромно напрежение в тези дни, както е и вашето министерство, хер Фьоглер. Съмнявам се дали генерал Лееб е имал време…

— Ние правим времето — каза Лееб. Неговото силно изразено воинско поведение контрастираше на бургмастерската недодяланост на Фьоглер. — Когато получим съобщение от подчинените на хер Фьоглер, че кризата е близка… че ни грози… ние веднага проучваме възможностите за преодоляването й.

Франц Алтмюлер вдигна ръка към устата си, за да прикрие неволната си усмивка. Той погледна към Шпеер, който беше твърде разстроен, за да види хумор в създалата се ситуация.

— Успокоен съм, че техническото снабдяване е толкова сигурно, генерале — каза Шпеер. Райхминистърът на въоръженията имаше малко доверие във военните и трудно го прикриваше.

— Моля, вашите пояснения.

— Казах възможности, хер Шпеер. За да стигнем до практическо решение, ще ни е необходимо повече време от даденото.

— Добре. Вашите възможности?

— Има една възможност за едно бързо възстановяване на ресурсите с историческо значение. — Лееб спря, за да махне цигарата, смачка я, като чувстваше, че всеки един около масата го наблюдава внимателно. — Позволих си да препоръчам на Генералния щаб предварителни изследвания. Те включват експедиционни сили по-малко от четири батальона… Африка. Диамантените мини източно от Танганайка.

— Какво? — Алтмюлер се наведе напред и не се сдържа. — Не говорите сериозно, нали?

— Моля! — Шпеер не можеше да позволи на приятеля си да прекъсва. Ако Лееб дори само замисляше такава драстична акция, това би могло да бъде голяма заслуга. Но нито един военен, знаейки тънката накъсана бойна линия по Източния фронт и смъртоносните атаки на съюзниците в Италия, не би могъл да даде подобен абсурден съвет, освен ако няма някаква реална надежда за успех.

— Продължавайте, генерале!

— Мините Уилямсън в Мвадуи. Между областите Танганайка и Занзибар, в централния сектор. Мините в Мвадуи произвеждат годишно повече от един милион карата диаманти. Разузнаването, което редовно ни информира по мое настояване, съобщи, че има доставки от преди няколко месеца. Нашите агенти в Дар ес Салам са сигурни, че едно такова нападение ще бъде успешно.

Франц Алтмюлер плъзна лист хартия към Шпеер. На него беше написал: „Загубил е ума си!“

— Какъв е историческият прецедент, на който се позовавате? — попита Шпеер, държейки ръката си върху листа на Алтмюлер.

— Всички области източно от Дар ес Салам по право принадлежат на Третия Райх, Германска западна Африка.

Те бяха отнети от нашето отечество след Първата световна война. Самият Фюрер го напомни преди четири години.

Около масата настъпи тишина. Една засрамваща тишина. Дори очите на неговите помощници избягваха стария войн. Накрая Шпеер каза кротко:

— Това е оправдание, не прецедент, генерале. Светът малко се интересува от оправдания и въпреки че се питам къде е логиката да се придвижват батальони през половината глобус, вие може би поставихте въпрос за размишление. Къде другаде, по-близо… в Източна Африка, биха се намерили диаманти и фрагменти?

Лееб погледна помощниците си, Вилхелм Цанген сложи кърпата до носа си и наведе продълговатата си глава към генерала. Той заговори, сякаш издишаше. Пискливият му глас дразнеше:

— Ще ви отговоря, хер райхминистър. И тогава, вярвам, ще видите колко безпредметна е тази дискусия… Шейсет процента от чупещите се диаманти са в Белгийско Конго. Основните две находища са между Казаи и Бакуанга, между реките Канши и Бушимайе. Генерал-губернатор на областта е Пиер Рикман, той е верен на белгийското правителство в изгнание в Лондон. Мога да уверя Лееб, че връзките на Конго с Белгия са много по-големи, отколкото бяха нашите с Дар ес Салам.

Лееб запали гневно цигара. Шпеер се облегна назад в стола и се обърна към Цанген.

— Добре. Шейсет процента фрагменти, а какво ще кажете за диамантите и всичко останало?

— Френска екваториална Африка — изцяло свързана с Де Гол. Гана и Сиера Леоне — под най-строг британски контрол. Ангола — доминирана от Португалия, а нейният неутралитет е нарушен, знаем това без съмнение. Френска Западна Африка, не само под свободен Френски мандат, но със съюзнически сили по крайните постове… И така, имаше само една възможност и ние я загубихме преди година и половина. Виши изостави Брега на слоновата кост. Няма достъп до Африка, райхминистър. Никакъв от военно естество.

— Разбирам. — Шпеер пишеше завъртулки по листа, който му беше подал Алтмюлер. — Вие препоръчвате не военно решение.

— Няма друго. Въпросът е какво?

Шпеер се обърна към Франц Алтмюлер. Неговият висок, рус съмишленик гледаше втренчено към всички тях. Лицата им бяха безизразни. Разстроени.