Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (11)

8

6 декември 1943 г., Страната на Баските, Испания

Беше прекарал осем дни в северната част на страната. Не допускаше, че ще се забави толкова дълго, но Сполдинг знаеше, че е необходимо… един неочакван дивидент. Акцията, която бе започнала като едно рутинно бягство на двама учени от Рур Валей, се превърна в нещо съвсем различно.

Учените бяха използвани само за примамка — примамка на Гестапо. Пратеникът, който съумя да ги измъкне от Рур, не беше член на немското нелегално движение. Той служеше в Гестапо.

Три дни бяха достатъчни на Сполдинг, за да го установи със сигурност. Мъжът от Гестапо бе един от най-добрите, с които се бе сблъсквал, но грешките му попадаха в една и съща схема, личеше, че не е опитна свръзка. След като Дейвид установи със сигурност този факт, той вече знаеше какво точно трябва да се направи.

Пет дни умишлено води „нелегалния“ си спътник по хълмове и планини, далече на изток чак до Сиера де Гуара, почти сто мили в обратна посока от нелегалния маршрут за бягства. Той влизаше в отдалечени села и се „съвещаваше“ с различни хора, за които знаеше, че са фалангисти, но които, от своя страна, не го познаваха, след което заявяваше пред гестаповеца, че са партизани. Пътуваха по първобитни пътища, слязоха до реката Гуайардо, като през цялото време той обясняваше, че това са пътеките на бягството… Обратно на това, което смяташе германецът, маршрутът беше на изток, към Средиземно море, а не към Атлантика. Цялото това объркване беше основната причина за успеха на Пиренейската мрежа. Два пъти изпращаше гестаповеца в градовете за продукти и двата пъти го наблюдаваше и установи: мъжът от Гестапо влизаше в сгради, които имаха дебели телефонни жици, прикрепени за покривите.

Натрупаната информация се предаваше обратно в Германия. Само това си струваше инвестирането в тези допълнителни пет дни. Германските прихващачи щяха да бъдат заети дълги месеци, докато изяснят „източните маршрути“. Същевременно мрежата на запад щеше да работи сравнително спокойно.

Ето, че вече играта идваше към своя край. „Толкова по-добре“, помисли си Дейвид. Имаше работа, която трябваше да свърши в Ортегал — на Бискайския бряг.

Малкият лагерен огън вече загасваше, а нощта бе студена. Сполдинг хвърли бегъл поглед на часовника си. Беше два часа сутринта. Беше наредил на „свръзката“ да стои на пост доста далече от лагера… извън светлината на огъня. Далече в тъмнината. Беше дал достатъчно възможност за усамотяване и за предприемане на някакъв ход на мъжа от Гестапо, но германецът не я беше използвал, стоеше на поста си.

 

 

„Нека бъде така“, помисли си Дейвид. Може би мъжът не беше чак толкова голям експерт, за какъвто го считаше. Или може би информацията, получена от неговите хора в планините, не беше точна. Може би няма взвод от германски войници, евентуално от алпийските сили, слизащ откъм планинските граници, за да изведат агента от Гестапо.

И него самия.

Той се приближи към скалата, на която седеше немецът.

— Почини си малко. Аз ще те сменя.

— Danke — поблагодари мъжът, ставайки на крака. — Но най-напред природата зове. Трябва да се облекча. Ще се изпикая в полето.

— Използвай гората. Животните пасат тук. Вятърът носи миризмата.

— Разбира се. Мислиш за всичко.

— Опитвам се поне — каза Дейвид.

Германецът се върна назад към огъня, до вързопа си. Той взе една лопата и тръгна към гората, граничеща с полето. Сполдинг го наблюдаваше, сега вече беше сигурен, че първото му впечатление не го е излъгало. Гестаповецът беше действително опитен. Нацистът не бе забравил, че двамата учени от Рур бяха изчезнали точно преди шест дни през нощта — в момент, когато беше задрямал. Дейвид бе забелязал гнева в очите му и разбра, че той си спомня точно този инцидент.

Ако правилно преценяваше ситуацията в момента, гестаповецът щеше да изчака поне час по часовник, за да е напълно сигурен, че Дейвид не осъществява контакт със скрити партизани. Само тогава германецът щеше да даде сигнала, който да накара алпийския взвод да излезе от гората. С насочени пушки.

Мъжът от Гестапо грешеше. Прекалено бързо възприе, при това без всякакъв коментар, изявлението, направено от Сполдинг, за полето, вятъра и препоръката за облекчение в гората.

Бяха стигнали полето късно следобед. То беше неплодородно, с кисела трева и със скалисти склонове. Никое животно не би пасло тук, дори и кози.

А нямаше и никакъв вятър. Нощта бе студена, но тиха.

Опитната свръзка би възразила, без съмнение шеговито, но щеше да каже, че ще пукне, но няма да иде да се изпикае в тъмната гора. Агентът от Гестапо не можеше да устои на подарената възможност, за да направи лична свръзка.

„Ако изобщо щеше да осъществява такъв контакт“, помисли си Сполдинг.

Щеше да е наясно след няколко минути.

Дейвид изчака трийсет секунди след като мъжът влезе в гората.

Тогава бързо и тихо се хвърли на земята и започна да се търкаля отново и отново, далеч от скалите, под остър ъгъл от точката, където германецът бе влязъл в гората. След като беше навлязъл около трийсет и пет четирийсет фута в тревата, той се изправи, клекна и притича бързо напред до началото на гората, преценявайки разстоянието между себе си и германеца на около 60 ярда.

Навлезе в гъстия листак и безшумно скъси дистанцията. Не виждаше мъжа, но знаеше, че скоро ще го открие.

В същия момент той видя това, което очакваше. Германецът даваше сигнал. Бе запалена клечка кибрит, обгърната с шепи, и бързо загасена.

Същото се повтори още веднъж. Този път клечката погоря няколко секунди преди да бъде загасена с леко духане.

От вътрешността на гората дойдоха два отделни кратки отговора: две клечки кибрит бяха запалени от различни посоки.

Дейвид изчисли разстоянието, беше около сто фута. Германецът, непознаващ баската гора, остана близо до границата й с полето. Мъжете, на които бе подал сигнал, приближаваха. Сполдинг безшумно пролази по-близо. Чу гласовете да шепнат. Можеше да различи само отделни думи. Но и те му бяха достатъчни, за да се ориентира.

Бързо започна да се придвижва през гъсталака назад към мястото, от което бе влязъл в гората. Изтича бързо до скалите, където преди това бе останал да пази. Извади малко фенерче от якето си, прикри го с пръсти и го насочи на югозапад. Натисна копчето му пет пъти последователно с резки движения. След което го пусна обратно в джоба си и зачака.

Нямаше да чака дълго.

Действително не беше дълго.

Германецът се измъкна от гората с лопата в ръка, пушеше цигара. Нощта бе тъмна, луната се показваше рядко иззад плътните облаци, тъмнината бе почти пълна. Дейвид се подаде иззад скалата и свирна кратко на германеца. Той се приближи към него.

— Какво има, Лисабон?

Сполдинг говореше тихо. Изрече само две думи:

— Хайл Хитлер.

Заби щика си в стомаха на германеца, като в същото време започна да го пори надолу — мъжът умря моментално.

Тялото падна на земята с разкривено лице. Единственият звук, които се чу, бе от поемане на въздух — началото на вик, блокиран от пъргави пръсти, затиснали устата на мъртвия, която се бе изкривила надолу, точно както ножът плъзна надолу и прекъсна дъха му.

Дейвид се спусна бързо през тревата към края на гората, вляво от мястото, през което бе влязъл преди. По-близо, но не съвсем до мястото, където нацистът бе разговарял шепнешком с двамата. Той внезапно се просна в папратта, тъй като луната изведнъж се подаде иззад облаците. Постоя неподвижен няколко секунди, като се вслушваше за шумове на тревога.

Нищо не чу. Луната отново се скри и отново настъпи тъмнина. Трупът в полето не бе забелязан в кратките моменти светлина. Именно този факт разкри пред Дейвид изключително важна информация.

Каквито и да са тези алпийски сили, те не бяха разположени по края на гората. Или пък ако бяха тук, те просто не наблюдаваха полето.

Те просто чакаха. Наблюдаваха явно други посоки.

Или пък просто чакаха.

Изправи се на колене и, приведен, се насочи на запад през гъстите шубраци, извивайки тялото и крайниците си в съответствие с формите на храсталака, като издаваше шумове, подобни на шумовете на гората. Той стигна до мястото, на което тримата мъже се бяха срещнали само преди минути, не чувстваше чуждо присъствие, не виждаше нищо.

Извади кутия неовлажняващ се кибрит от джоба си и измъкна две клечки. Запали първата и в момента, в който тя пламна, той я духна. След това запали втората, остави я да погори известно време и я загаси.

На около четирийсет фута навътре в гората се появи отговаряща светлинка. Точно на север.

Почти едновременно дойде и вторият отговор. Този беше от запад на около петдесет-шейсет фута от него.

Нищо повече.

Все пак беше достатъчно.

Сполдинг започна да лази бързо в североизточна посока. Не беше изминал повече от около петнайсет фута, когато се наведе до ствола на едно покрито с мравки дърво.

Изчака. Докато чакаше извади тънка, къса и гъвкава жица от джоба на якето си. На двата края на жицата имаше поставени дървени дръжки, удобни за човешка ръка.

„Немският войник вдига прекалено много шум за служещ в алпийските сили“, помисли си Дейвид. Той бързаше, за да задоволи неочакваната команда за среща. А това вече говореше нещо съвсем различно на Сполдинг. Явно гестаповецът, когото бе убил, беше взискателен човек. Това означаваше, че останалата част от подразделението ще остане по местата си, докато не получи конкретна заповед. Можеше да се очаква индивидуална самоинициатива само в минимална степен.

Нямаше време да мисли за тях. Германският войник мина покрай дървото.

Дейвид се надигна тихо, като държеше в двете си ръце жицата.

Примката мина точно над каската. Дейвид дръпна толкова силно и внезапно, че жицата преряза кожата на врата невъзвратимо.

Отново не чу нищо освен една въздишка.

Дейвид Сполдинг беше чувал толкова често този звук, че вече не му правеше впечатление. А някога, преди много време, същият звук едва ли не го хипнотизираше.

Настъпи пълна тишина.

И ето, че дочу чупене на клонки и стъпките на идващия по непозната пътека. Бяха бързи, нетърпеливи — също като на мъртвия мъж в краката му.

Сполдинг постави обратно в джоба си окървавената жица и извади скъсената карабина с щик от кобура, прикрепен за колана му. Знаеше, че няма смисъл да бърза, така или иначе третият мъж щеше да чака. Учуден, може би дори изплашен… но по-вероятно нямаше да бъде изплашен, ако действително беше алпиец. Те се славеха като по-сурови дори от Гестапо. Според слуховете, които се носеха, алпийците бяха избирани според склонностите им към садизъм. Роботи, които можеха да живеят в планинските проходи, да подхранват враждебността си във вледеняваща изолация до времето, в което получат заповеди за действие.

„Не подлежи на съмнение“, помисли си Дейвид. Човек изпитва някакво удоволствие при убийството на войник от тези взводове.

Ето я мелачката отново.

Проправи си път с насочен напред нож.

— Wer?… Wer ist dort? — попита шепнешком и развълнувано фигурата в тъмнината.

— Hier, mein Soldat — отговори Дейвид. Щикът на карабината му прободе гърдите на германеца.

 

 

Партизаните слязоха от близките хълмове. Бяха петима мъже — четирима баски и един каталонец. Водачът им бе от баските, набит и рязък.

— Направи едно налудничаво пътешествие, Лисабон. Често си казвахме, че си пълно ку-ку. Майко Божия! Та ние изминахме сто мили.

— Немците ще пропътуват много повече, уверявам ви. Какво има на север?

— Алпийци. Може би двайсет. На всеки шест километра, чак до границата. Да ги оставим ли така?

— Не, уточни Сполдинг замислено. — Убийте всички… Всички, с изключение на последните трима. Насилете ги да се върнат обратно. Те ще потвърдят това, което искаме Гестапо да повярва.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш. — Дейвид се запъти към угасващия огън и разрита въглените. Трябваше да стигне до Ортегал. Това беше всичко, за което можеше да мисли в този момент.

Изведнъж осъзна, че водачът вървеше след него. Мъжът стоеше от другата страна на загасващия лагерен огън, явно искаше да му каже нещо. Вгледа се съсредоточено в Дейвид и заговори над останките от жарта.

— Решихме, че трябва да ти кажем сега. Научихме как тези проклети свине са направили връзка. Преди осем дни.

— За какво говориш? — попита Сполдинг раздразнено. За северната част всичко това, и дори повече, влизаше в изчисления риск. Щеше да получи писмените доклади. Нямаше желание за никакви разговори. Искаше само да спи, след това да стане и да се промъкне до Ортегал. Но водачът явно се почувства засегнат, а не биваше да е така, затова Дейвид каза меко: — Продължавай, амиго.

— Не ти казахме по-рано, защото помислихме, че ядът ти ще те накара да действаш прибързано.

— Какво имаш предвид? Защо?

— Бил е Бержерон.

— Това не мога да повярвам…

— Така е. Прибрали са го в Сан Себастиян. Не е проговорил лесно, но те все пак са го принудили. Десет дни изтезания… жици в гениталиите — освен всички други средства, включително и подкожни инжекции с лекарства. Казаха ни, че, умирайки, ги е заплюл.

Дейвид погледна мъжа. Осъзна, че приема информацията без да влага чувства. Абсолютно без всякакви чувства Именно това го предупреждаваше… бъди нащрек. Той беше обучил този мъж, Бержерон, беше живял в планините с него, бяха говорили в продължение на дълги часове за неща, които само продължителната изолация може да подбуди между мъже. Бержерон се беше бил рамо до рамо с него, бе се жертвал заради него. Бержерон бе най-добрият му приятел в северната част на страната.

Само преди две години подобни новини биха предизвикали у него яростен гняв. Тогава би удрял земята и би искал да бъде извършено отмъщение от другата страна на границата за този човек.

Преди година би се отдалечил от човека, донесъл му такива новини, и би поискал няколко минути да остане сам със себе си. Би отделил няколко минути на тишината… сам… за да помисли за човека, който бе дал живота си. Би отделил поне малко време за спомените, свързани с него.

А ето, че сега не чувстваше нищо.

Абсолютно нищо.

А това беше ужасно чувство — да не изпитваш нищо.

— Не прави подобна грешка друг път — каза той на водача. — Следващия път ми кажи. Аз никога не действам прибързано.