Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rhinemann Exchange, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Станимира Тоскова-Брешкова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Робърт Лъдлъм. Сделката на Ринеман
„Петрум Ко.“
Редактор: Слави Терзиев
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Цветана Михайлова
ISBN 954–8037–31–9
История
- — Добавяне
34
Оказа се, че не разполага с достатъчно бреме, както предварително мислеше. Бе казал на Щоли да му се обади след пет часа в Кордоба, а сега бе почти четири.
Първите лодки вече пристигаха в пристанището, свирките им пронизваха въздуха, наоколо мъже хвърляха и хващаха тежките въжета, имаше разпръснати мрежи във всички посоки, разпънати на изсушаващите слънчеви лъчи.
Очо Кале бе в Дарсана Норт, на изток от товарния кей на Ретиро в сравнително изолираната част на Ла Бока. Влакови релси, явно изоставени от дълго време, се виждаха по улиците покрай редицата от складове. Очо Кале не беше първокласно пристанище или складова база. Достъпът му до морските канали не бе толкова затруднен, колкото вътрешните части на Ла Плата, но оборудването бе старомодно. Сякаш ръководството не можеше да реши дали да продаде или да запази доброто си крайбрежно недвижимо имущество, или да го стегне в добър вид за работа. Именно това колебание водеше до фактическото изоставяне.
Сполдинг беше по къс ръкав; кремавото сако на Балард бе оставил в „Тераса Верде“. На рамо носеше голяма използвана мрежа, която бе купил от една сергия. Проклетото нещо вонеше от разлагащия се коноп и умрялата риба, но все пак можеше да го използва по предназначение. Той можеше да прикрие лицето си и да се движи лесно и удобно в обстановката около себе си, да се слее в нея. Дейвид помисли, че ако някога му се наложи да пази Господ, да обучава новобранци в разузнаването във Феърфакс, то той би наблегнал на фактора комфорт. Психологически комфорт. Човек би могъл да го почувства веднага. Точно толкова бързо, колкото би почувствал дискомфорта от фалшивото.
Продължи да върви по тротоара, докато той свърши. Последната сграда на Очо Кале в най-далечната й част бе заобиколена от няколко стари сгради и разградени запустели парцели, които някога са били използвани за складова база на открито, а сега бяха обрасли с високи бурени. Откъм морето имаше два огромни склада, свързани с открита площ. Между двете сгради се виждаше корпусът на акостирал траулер. Следващото място за акостиране бе на около четвърт миля навътре в морето. Складовете на Очо Кале бяха действително изолирани.
Дейвид спря. Мястото беше като миниатюрен полуостров с много малко хора наоколо. Нямаше странични улици, нито сгради след реда от къщи от лявата страна. Само онова, което изглеждаше като други площи зад къщите и допълнителни купища, които държаха настрани водите на малкия канал.
Последната част на Очо Кале бе един полуостров. Складовете бяха не само уединени, но и изолирани.
Дейвид повдигна мрежата от дясното си рамо и я прехвърли върху лявото. Двама моряци излязоха от сградата. На втория етаж жена отвори прозореца и се развика отгоре, че мъжът й се прибира късно в къщи. Възрастен мъж с тъмно лице и индиански черти беше седнал на дървен стол на малка разнебитена площадка пред склад за стръв. Даже през зацапаните от сол и мръсотия прозорци вътре се виждаха мъже, които пиеха вино направо от бутилките. В последната къща една блудница бе излязла на прозореца на първия етаж и като видя Дейвид, разтвори блузата си изваждайки на показ голяма, увиснала гърда. Притисна я няколко пъти и насочи зърното към Сполдинг.
Очо Кале бе край на определен участък на земята.
Той тръгна към стария индианец, поздрави го небрежно и влезе в склада за стръв. Вонята бе непоносима, комбинация между урина и гниене. Вътре имаше трима мъже, по-скоро пияни, отколкото трезви, около седемдесетгодишни.
Мъжът зад дъската, която служеше за тезгях, изглежда се стресна от това, че влиза клиент, и явно не знаеше какво да стори. Сполдинг извади банкнота от джоба си, за учудване на тримата около него, и проговори на испански.
— Имате ли сепия?
— Не… Не, нямаме сепия. Много малко ни доставиха днес — отговори собственикът, вперил поглед в банкнотата.
— Какво имате?
— Червеи. Кучешко месо, малко котешко. Котешкото е много добро.
— Дайте ми една малка опаковка.
Мъжът се спъна и мина отзад, повдигна парче вътрешности и ги уви в мръсен вестник. Постави опаковката на дъската до парите.
— Нямам да ви върна, сеньор…
— Няма значение — отвърна Сполдинг. — Тези пари са за теб. Задръж и стръвта.
— Senor?… — Мъжът се усмихна озадачено.
— Задръж парите. Разбра ли?… Кажи ми кой работи там отсреща? — Дейвид посочи през едва прозиращите стъкла. — В онези големи къщи на дока?
— Почти никой… Няколко човека влизат и излизат… от време на време. Понякога идва… по някоя риболовна лодка.
— Влизали ли сте вътре?
— О, да. Преди три или четири години работех там. Голям бизнес се въртеше преди три, четири… пет години. Всички работим. — Другите двама кимнаха с глави.
— Не и сега, така ли?
— Не, не… Всичко бе затворено. Приключено. Никой не влиза вътре вече. Собственикът му е много лош човек. Пазачите чупят глави.
— Пазачи?
— О, да. С пистолети. Много пистолети при това. Много лоши.
— Идват ли тук автомобили?
— О, да. От време на време… Един или два… Те не ни дават работа.
— Благодаря ви. Задръжте парите. Още веднъж благодаря. — Дейвид прекоси и се озова до мръсния прозорец, позабърса един малък крайчец от него и отправи поглед към разположените по почти цялата дължина на квартала складове. Изглеждаха сякаш изоставени. Изключение правеха само мъжете на пристанището. И ето, че той се взря по-внимателно в тези мъже.
В началото не бе сигурен, въпреки че бе избърсал стъклото, все още имаше остатъци от мръсотия от външната му страна и не можеше да се види ясно. Мъжете се движеха напред-назад по малкия участък.
Ето че изведнъж бе сигурен. И изведнъж много ядосан.
Мъжете в далечината на вълнолома носеха същите полувоенни униформи, с които бе облечена охраната на Ринеман при вратата на имението му.
Това бяха мъже на Ринеман.
Телефонът иззвъня точно в пет и половина. Не се обаждаше Щолц и понеже не беше той, Дейвид отказа да приеме инструкциите, които получи. Затвори телефона, но не минаха и две минути и той звънна отново.
— Ти си прекалено голям инат — каза Ерих Ринеман. — По-скоро ние трябва да бъдем предпазливи, а не ти.
— Това е просто едно ненужно изказване. Нямам намерение да следвам инструкции от човек, който не познавам. Не очаквам прекалена стриктност, но това е просто прекалено свободно поведение.
Ринеман млъкна, а след това проговори рязко:
— Какво стана снощи?
— Обясних на Щолц точно какво ми се случи. Нищо друго не знам.
— Не ти вярвам. — Гласът на Ринеман бе напрегнат, рязък, гневът му се чувстваше.
— Съжалявам — каза Дейвид. — Но това не ме засяга.
— Нито един от двамата не би напуснал Кордоба! Невъзможно!
— Напуснаха. Можеш да вярваш на това, което казвам… Виж, казах вече и на Щолц, че не желая да се набърквам във ваши проблеми…
— Откъде знаеш, че не си забъркан вече?
Това бе един логичен въпрос и Сполдинг осъзнаваше това.
— Защото съм тук в апартамента и говоря с теб. Според Щолц другите двама са мъртви, а именно това състояние възнамерявам да избегна. Просто купувам разни документи от теб. Хайде да отделяме внимание само на това.
— Още ще си поговорим по този въпрос — заяви Ринеман.
— Не точно сега — каза Сполдинг, — имаме работа, която трябва да свършим.
Немският евреин направи пауза още веднъж.
— Направи както ти каза мъжът. Иди до Каса Росада на Плаза де Майо. Откъм южната врата. Ако вземеш такси, слез при Джулио и тръгни пеш.
— Предполагам, че твоите хора ще ме проследят още щом изляза оттук.
— Съвсем дискретно. Трябва да разберат дали те следи някой.
— В такъв случай ще тръгна пеша още оттук. Това ще бъде най-лесното нещо.
— Много интелигентно. При Росада ще те чака кола. Същата кола, която те докара дотук снощи.
— Ще бъдеш ли там? — попита Дейвид.
— Разбира се, че не. Но ще се срещнем след кратко време.
— Ще нося ли проектите направо в Телмо?
— Ако всичко е наред, можеш да направиш това.
— Ще изляза след пет минути. Твоите хора ще бъдат ли готови?
— Те вече са — отговори Ринеман и затвори телефона.
Дейвид прикачи „Берета“-та на гърдите си и облече сакото. Отиде в банята, взе една кърпа от рафта и избърса праха по обувките си, натрупан от аерогарата и Ла Бока. Среса косата си и постави талк върху драскотините по лицето си.
Нямаше начин да не забележи тъмните кръгове под очите си. Нуждаеше се от сън, но нямаше време за това. За себе си, за собственото си оцеляване знаеше, че трябва да отдели време.
Зачуди се кога ли точно ще стане това?
Върна се обратно към телефона. Имаше да провежда два разговора преди да тръгне.
Първо, трябваше да се обади на Джиин. Трябваше да я помоли да стои в посолството, тъй като можеше да му се наложи да й се обади. При всички случаи щеше да говори с нея като се върне. Съобщи й, че ще бъде с Юджиин Лайънс в Тераса Верде. И още, че я обича.
Вторият разговор бе с Хендерсън Гранвил.
— Казах ви, че няма да забърквам посолството или вас самия в работата ми тук, сър. Ако ситуацията се е променила, то това е единствено заради мъж от вашите подчинени, който е наредил да бъде приключено едно наблюдение съвсем неправилно. Съжалявам, но това пряко засяга дейността ми тук.
— Какво искате да кажете с това „неправилно“? Това е много сериозен извод. Ако не е и подсъдно престъпление.
— Да, сър. И именно поради това е важно да не се вдига шум, да държим всичко под контрол. Това е по-скоро въпрос за разузнавателните служби.
— Кой е този човек? — попита Гранвил с леден глас.
— Едно аташе на име Елис, Уилям Елис. Моля ви, сър, да не предприемате никакви действия. — Сполдинг говореше бързо, натъртено. — Може да е жертва, но може и да не е. И в двата случая не трябва да го караме да става бдителен.
— Добре. Разбирам ви… Защо ми казахте тогава… ако не желаете да се предприема нещо?
— Да не се вземат никакви мерки срещу Елис, сър. Но имам нужда от изясняване на това наблюдение. — Дейвид описа складовете в Очо Кале и траулера, акостирал между двете сгради.
Гранвил го прекъсна внимателно:
— Спомням си доклада. Военно наблюдение. Имаше направление за товар… нека помисля.
— Тортюгас — добави услужливо Сполдинг.
— Да, точно така. Имаше крайбрежни нарушения. Грешка, разбира се. Нито един риболовен кораб не би помислил да пробва подобно пътуване. Точното направление бе Торюгос, едно малко пристанище в северен Уругвай, струва ми се.
Дейвид се замисли за момент. Джиин не бе споменала за подмяна или за близки имена.
— Това може да е така, сър, но ще бъде полезно да знаем какъв е товарът.
— Това бе записано. Мисля, че беше фермерска техника.
— Ние не смятаме така — каза Сполдинг.
— Е, ние нямаме право да проверяваме товара…
— Господин посланик! — прекъсна го Дейвид. — Има ли някой от хунтата, на когото можем да се доверим, да се доверим напълно?
Отговорът на Гранвил бе колеблив, предпазлив. Сполдинг веднага разбра това:
— Един… двама, може би.
— Няма да ви питам за имената им, сър. Но бих ви помолил да потърсите помощта им. Разбира се с всички мерки за сигурност. Тези складове се пазят… от хората на Ринеман.
— Ринеман? — неприязънта, която изпитваше посланикът, се усети и по телефона. „Това е качество“, помисли си Дейвид.
— Имаме причини да считаме, че се мъчи да заобиколи някое споразумение или се стреми да прави и контрабанда, успоредно с това. Контрабанда, сър. Трябва да разберем какъв е товарът, сър.
Това бе всичко, което Дейвид се сети да каже. Едно обобщение без действително основание. Но ако съществуваха хора, готови да убиват и да умират за „Тортюгас“, това би било достатъчно основание. Щом Феърфакс можеше да запише това име на заповедта за прехвърлянето му, при това без да му каже нищо по този въпрос, то това е основание повече от достатъчно.
— Ще направя всичко възможно, Сполдинг. Не мога да обещая нищо, разбира се.
— Да, сър. Разбирам. И ви благодаря.
Авенида де Майо бе задръстена от трафик, а положението на Плаза беше още по-лошо. В дъното на площада розовият камък на Каса Росада отразяваше оранжевите лъчи на залязващото слънце. „В това има нещо символично за столица, управлявана от войници“, помисли си Дейвид.
Прекоси Плаза, спря до фонтана и си спомни за вчерашния ден и за Лесли Дженър-Хаукууд. Къде ли е тя сега? В Буенос Айрес, но къде? А по-важният въпрос бе — защо се намираше тук?
Може би отговорът на този въпрос би могъл да се открие в името „Тортюгас“ и в онзи траулер в Очо Кале?
Той заобиколи фонтана два пъти, след което се върна обратно един път, като изпитваше себе си и Ерих Ринеман. Къде бяха мъжете, които го наблюдаваха? Или може би бяха жени? Дали се намираха в коли, таксита или малки камиони? Дали и те обикаляха, както той правеше това?
Ето че забеляза една опашка след себе си. Не бе толкова трудно. Мъжът бе седнал на края на парапета, ограждащ фонтана, част от сакото му бе потопено във водата на фонтана. Бе седнал прекалено бързо, в опита си да не привлича внимание върху себе си. Дейвид тръгна да пресича улицата по пешеходната пътека, същата, която бе използвал, за да проследи Лесли Хаукууд; на първото островче за пешеходци изчака, за да се смени светлината на светофарите. Но вместо да прекоси улицата, той се върна обратно към фонтаните. С бърза стъпка премина разстоянието и седна на края на фонтана с лице към пешеходната пътека.
Мъжът с мокро сако се появи със следващия поток пешеходци и започна да се оглежда загрижен наоколо. Най-накрая видя Сполдинг.
Дейвид му махна с ръка.
Мъжът се обърна назад и тичешком пресече улицата.
Сполдинг се затича след него, като едва успя да хване светофара. „Мъжът не се обръщаше назад, сякаш бе гонен от дявола, и имаше желание да направи свръзка“, помисли Дейвид, „или може би искаше някой друг да го поеме“. Мъжът сви наляво при Каса Росада и Сполдинг го последва, като се стремеше да се движи извън полезрение.
Мъжът приближи един ъгъл и за учудване на Дейвид намали, след което спря и влезе в телефонна будка.
„Любопитно-аматьорски подход“, помисли си Сполдинг. А това даваше някаква представа за персонала на Ерих Ринеман — те не бяха толкова добри, колкото се считаха.
Последва дълго натискане на клаксон, който изглеждаше по-силен от нормално използваните сред трафика на Майо. Този звук предизвика след себе си други клаксони и само след секунди какофония от пронизващи шумове изпълни улицата Дейвид погледна натам. Оказа се, че няма нищо. Един раздразнен моторист не бе успял да удържи нервите си. Изведнъж всичко се върна към „нормалния“ хаос, щом автомобилите тръгнаха от кръстовището.
И ето, последва вик. Вик на жена. След него се чу още един, а веднага след него друг.
Тълпа се натрупа около телефонната будка.
Дейвид започна да си проправя път напред, като дърпаше ръце, рамене и буташе насъбралите се. Най-сетне се добра до ръба на будката и погледна в нея.
Мъжът в мокрото сако бе проснат неудобно на пода на малката остъклена будка със свити крака, ръцете му бяха протегнати нагоре, като едната ръка все още стискаше телефонната слушалка, така че жицата бе опъната. Главата му бе извита назад. По тила му се стичаше кръв. Сполдинг погледна нагоре по стените на кабината. Откъм улицата имаше три отчетливи дупки, заобиколени от пропукано стъкло.
Той чу пронизващия звук на полицейските коли и започна да си проправя път назад през тълпата. Достигна желязната ограда, която ограждаше Каса Росада, зави надясно и бързо заобиколи сградата, намираща се на южната страна.
Запъти се към южната врата.
„Пакард“-ът бе паркиран пред входа, чакаше с включен двигател. Мъж с подобен на неговия ръст се приближи до него в момента, в които Дейвид тръгна към автомобила.
— Полковник Сполдинг?
— Да?
— Може ли да побързате, моля? — мъжът отвори задната врата и Дейвид се качи бързо.
— Доста дълга разходка си направи. Седни. Возенето ще бъде отморяващо — каза за поздрав Хайнрих Щолц.
— Не и в този случай — заяви Дейвид, като посочи плота под предното табло. — Можеш ли да се свържеш с Ринеман? Веднага?
— Поддържаме непрекъсната връзка. Защо?
— Свържи ме. Вашият човек току-що бе убит.
— Нашият човек ли?
— Онзи, който ме следеше. Бе застрелян в телефонна кабина.
— Това не бе наш човек, полковник. И самите ние го убихме — каза Щолц спокойно.
— Какво?
— Човекът ни е познат. Той е наемен убиец от Рио де Жанейро. Вие му бяхте на прицел.
Обяснението на Щолц бе сбито. Бяха открили убиеца секунди след излизането на Дейвид от апартамента. Той бил корсиканец, депортиран от Марсилия преди войната. Бил наемен убиец за Юнио Корсо, които убили прекалено много префекти по заповед на contrabandistes от Южна Франция.
— Не можехме да рискуваме живота на американеца, който притежава шифъра. Големият трафик е добър заглушител, ще се съгласите, нали?
— Не смятам, че се мъчеше да ме убие — уточни Сполдинг. — Смятам, че сте взели това решение прекалено бързо.
— В такъв случай значи е чакал да се срещнем. Извини ме, но не мога да позволя такова нещо. Съгласен си, нали?
— Не. Щях да се справя с него — каза Дейвид, като се облегна назад и прокара ръка по челото си, уморен и раздразнен. — Щях да се справя с него. Сега губим всички.
Щолц погледна Дейвид. Проговори предпазливо:
— Същите? Ти също се чудиш, нали?
— Ти не се ли чудиш?… Все още ли считаш, че Гестапо не е в Буенос Айрес?
— Това е невъзможно! — Щолц процеди думите през зъби.
— Същото каза и общият ни приятел за вашите хора снощи… По дяволите, не знам нищо по този въпрос, но разбирам, че са мъртви. Така че обясни ми кое е невъзможно?
— Гестапо не може да бъде замесено. Това го знаем от най-високо ниво.
— Ринеман е евреин, нали? — Дейвид наблюдаваше Щолц внимателно, докато му задаваше този неочакван въпрос.
Германецът се обърна и погледна Сполдинг. Имаше някакво смущение в изражението му.
— Той не изповядва никаква религия, майка му е била еврейка… Честно казано, това не е от значение. Расистките теории на Розенберг и Хитлер не се споделят безрезервно от всички, прекалено голямо ударение се слага върху всичко това… Това е… беше… предимно икономически въпрос. Разпределение на банковия контрол, децентрализация на финансовите йерархии… Една неприятна тема.
Дейвид точно щеше да отговори на дипломатичното заобикаляне на въпроса, когато се възпря… Защо му беше нужно на Щолц да се опитва да дава обяснения? Защо му трябваше да дава подобни слаби обяснения, за които самият той знаеше, че са лишени от логика?
Можеше да се предположи, че лоялността на Хайнрих Щолц бе насочена към Ринеман, а не към Третия райх.
Сполдинг погледна встрани и не каза нищо. Чувстваше се объркан, но сега не беше подходящото време, за да показва именно тази обърканост Щолц продължи:
— Това е любопитен въпрос. Защо го повдигна?
— Просто слух… Чух го в посолството. — „А това е самата истина“, помисли Дейвид. — Доколкото разбрах, еврейската общност в Буенос Айрес е враждебно настроена към Ринеман.
— Чисти спекулации. Евреите тук са като евреите навсякъде по света. Държат се настрана, избягват да имат нещо общо с външни хора. Може би гетото е по-непредсказуемо. Те нямат разправии с Ринеман, те просто не поддържат контакт помежду си.
— Задраскване на една спекулация — каза Сполдинг.
— Има и още една — каза Щолц. — Собствените ви сънародници.
Дейвид се обърна бавно към германеца.
— Това е добра игра. Как стигнахте до този извод?
— Проектите се купуват от една самолетна корпорация, която е в непрекъсната конкуренция за правителствени контракти. Който и да получи проектите за жироскопи, ще има едно голямо, може дори да се каже, непреодолимо надмощие. Всички други системи за водене ще бъдат остарели.
— Сериозно ли говориш?
— Съвсем Обсъдихме ситуацията надълго… задълбочено. Почти сме сигурни, че това е логичният отговор. — Щолц се извърна от Дейвид и втренчи поглед напред. — Няма друг отговор. Онези, които се опитват да ни спрат, са американци.