Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (33)

30

Зеленият „Пакард“-седан спря отсреща на улицата, точно пред ресторанта. Ръката на шофьора се появи през отворения прозорец, един неопределен пакет цигари в лявата ръка. Мъжът в бял костюм „Палм Бийч“ помаха учтиво към Сполдинг да го последва.

Като приближи, Дейвид можа да види, че шофьорът бе едър мъж в черна плетена риза с къси ръкави, които разкриваха и подчертаваха мускулестите му ръце. Той имаше набола брада, дебели вежди, приличаше на пристанищен работник. Грубият му изглед бе предвиден. Сполдинг бе сигурен в това. Мъжът, който вървеше до него, отвори вратата на колата и Дейвид влезе.

Никой не проговори. Колата потегли на юг, обратно към центъра на Буенос Айрес, след това на североизток в района на Аеропарк. Дейвид бе леко изненадан като разбра, че шофьорът влезе в широка магистрала, успоредна на реката — същият път, по който мина днес с Лесли Хоукууд. Мислеше дали пътят бе избран нарочно, ако те очакваха да направи някоя забележка поради съвпадението. Седна облегнат назад, не показвайки с нищо, че е разпознал пътя.

„Пакард“-ът ускори по широкия крайречен път, който сега завиваше наляво покрай водата и навлизаше между хълмовете на северозапад. Колата обаче не се изкачи по никой от страничните пътища, както Дейвид направи преди няколко часа. Вместо това шофьорът поддържаше равномерна висока скорост. За момент улови рефлектиращ в светлините на колата пътен знак: Тигре 12 км.

Трафикът бе слаб, от време на време бързо профучаваха коли от обратната посока, а няколко бяха задминати от „Пакард“-а. Шофьорът проверяваше непрекъснато задното и страничното огледала.

В средата на голям завой на пътя „Пакард“-ът намали ход. Шофьорът кимна с глава към мъжа в бял костюм, който седеше до Дейвид.

— Сега ще сменим коли, хер Сполдинг — каза мъжът, бръкна в сакото си и извади пистолет.

Пред тях имаше единична сграда, извънградски ресторант или странноприемница с кръгообразна алея, която извиваше пред вратата към широк паркинг отстрани. Прожектори осветяваха входа и тревната площ пред нея.

Шофьорът зави в алеята, мъжът до Сполдинг го потупа.

— Излезте оттук, моля. Влезте направо вътре.

Дейвид отвори вратата. Той бе учуден като видя, че униформеният пазач остана до вратата, без да отиде към „Пакард“-а. Вместо това той бързо прекоси пред вратата и тръгна по пясъчната алея към паркинга. Сполдинг отвори предната врата и влезе в покритото с килим фоайе на ресторант; мъжът в белия костюм бе по петите му, отново с пистолет в джоба.

Вместо да продължи към входа на ресторанта, мъжът хвана учтиво Дейвид за лакътя и почука на нещо, което изглеждаше като врата на малък кабинет във фоайето. Вратата се отвори и двамата влязоха вътре. Това бе малък кабинет, но не този факт направи впечатление на Сполдинг. Смаян бе от двамата мъже вътре. Единият облечен в бял костюм „Палм Бийч“, другият… Дейвид спонтанно се засмя, бе облечен с идентични на неговите дрехи. Светлосиньо сако от рипсено кадифе и тъмни панталони. Вторият мъж имаше неговата височина, същата структура и почти същия цвят на кожата и косата.

Дейвид нямаше време да го огледа повече. Светлината в кабинета, настолна лампа, бързо бе загасена от новодошлия в бял костюм. Германецът, който бе придружил Сполдинг, отиде до единичния прозорец, който гледаше към кръглата алея. Проговори меко:

— Schnell. Beeiben sie sick… Danke.

Двамата мъже бързо отидоха до вратата и излязоха навън. Силуетът на германеца до прозореца прозираше от светлината на предната врата. Той повика Дейвид.

— Kommen sie her.

Дейвид отиде до прозореца и застана до него. Навън техните двама двойници бяха на алеята, говореха и жестикулираха, сякаш спореха, не бурно, а като леко разногласие. И двамата пушеха цигари и лицата им много често бяха прикривани от ръцете. Гърбовете им бяха обърнати към магистралата. Тогава отдясно, откъм паркинга, дойде автомобил и те се качиха в него. Колата тръгна бавно наляво към входа за магистралата. Изчака за няколко секунди удобен момент, за да се влее в редкия нощен трафик. Изведнъж дръпна напред, прекоси в дясно по магистралата и потегли на юг, към града.

Дейвид не знаеше дали този сложен „номер“ бе необходим. Бе почти готов да попита мъжа до него. Преди да попита обаче забеляза усмивката на лицето му, само на инчове от своето до прозореца. Сполдинг погледна навън.

На около петдесет ярда встрани от пътя, край реката, светнаха фарове. Кола, обърната на север, бързо направи пълен завой по широката магистрала и потегли на юг с внезапно увеличена скорост.

Германецът се ухили.

— Amerikanische… Kinder.

Дейвид пристъпи навътре. Мъжът прекоси към бюрото и светна лампата.

— Това бе интересно упражнение — каза Сполдинг. Мъжът погледна нагоре. — Просто… как го казвате вие, Vorsichtsmassnahme…

— Предпазливост — каза Дейвид на немски.

— Ja. Правилно, вие говорите немски… Хайде. Хер Ринеман не трябва да ни чака повече, отколкото… предпазните мерки изискват.

 

 

Сполдинг разбра, че дори на дневна светлина ще бъде трудно да се намери черният път. Както изглеждаше, без улични лампи и само с мъглявото осветление от луната „Пакард“-ът се люшна от твърдия паваж в черната стена на издигащата се буйна растителност. За разлика от преди тук ясно се чуваше забележимият шум на пръст под колелата, когато колата се плъзна напред. Шофьорът познаваше пътя — всичките му завои и прави участъци. На половин миля навътре в гората черният път внезапно се разшири и повърхността му стана гладка и твърда отново.

Виждаше се огромен паркинг. Четири каменни стълба, широки, средновековни на вид, бяха разположени на равно разстояние един от друг в далечния край на тъмното поле. Над всяка каменна колона имаше мощен прожектор, който хвърляше светлина, кръстосваща над целия район и дърветата под него. Между огромните колони имаше дебела желязна решетеста ограда, в центъра на която се намираше мрежеста стоманена врата, явно работеща с електричество.

Мъже, облечени в тъмни ризи и панталони, подобни на военни по кройка, стояха наоколо, няколко от тях с кучета на ремъци.

Добермани. Огромни, които се дърпаха от кожените си ремъци и лаеха ожесточено.

Чуха се заповеди от кучкарите и кучетата утихнаха.

Мъжът в белия костюм отвори вратата и излезе. Той отиде до главната колона, където се появи охрана иззад оградата вътре в двора. Двамата мъже поговориха кратко. Дейвид можеше да види, че зад охраната в тъмнината имаше бетонно или е гипсова мазилка помещение, дълго може би двайсет фута, с малки прозорчета, през които прозираше светлина. Патрулът се върна в миниатюрната къщичка, а мъжът в бял костюм дойде обратно до „Пакард“-а.

— Ще почакаме няколко минути — каза той, качвайки се в колата на задната седалка.

— Мислех, че бързаме.

— За да бъдем тук. Да съобщят на хер Ринеман, че сме пристигнали. А не веднага да бъдем приети.

— Разбрано, колега — каза Дейвид.

— Хер Ринеман може да прави каквото си иска.

След 10 минути стоманената мрежеста врата се разлюля леко и се отвори, шофьорът запали машината „Пакард“-ът премина край къщичката и охраната. Доберманите започнаха своя хищен лай отново, но господарите им веднага ги накараха да млъкнат. Пътят се виеше нагоре по хълма, свършвайки в друг район за паркиране пред огромна бяла къща с широки мраморни стъпала, водещи до най-голямата двойна дъбова врата, която Дейвид бе виждал някога. Тук също прожектори осветяваха целия район. Имаше фонтан в средата на вътрешния двор и отраженията на светлините отскачаха от струите вода.

Изглеждаше така, сякаш някоя екстравагантна плантаторска къща от довоенния юг беше демонтирана, камък по камък, дъска по дъска, мраморен блок по мраморен блок и изградена отново дълбоко в аржентинската гора.

Една необикновена гледка, която малко плашеше със своята масивна архитектурна концепция. Строителният инженер у Дейвид бе провокиран и смаян в същото време. Изчисляването на материалите ще трябва да е било доста трудно, а начините за изравняването и транспортирането — необикновени.

Цената — невероятна.

Германецът излезе от колата и заобиколи до вратата на Дейвид. Отвори я.

— Ще ви оставим сега. Пътуването бе приятно. Идете до вратата, ще бъдете пропуснат. Auf Wiederschen.

Дейвид излезе и застана на твърдата повърхност пред мраморните стъпала. Зеленият „Пакард“ тръгна надолу по криволичещото нанадолнище.

Сполдинг стоя сам почти минута. Ако бе наблюдаван, а тази мисъл мина през ума му, наблюдателят можеше да мисли, че той бе един удивен посетител, поразен от великолепието пред него. Тази оценка щеше да бъде отчасти точна, неговите мисли бяха насочени преди всичко към детайлите: прозорците, покрива, земите от двете страни.

Входове и изходи бяха неща, които трябваше да се вземат под внимание. Неочакваното никога не трябва да се преценява като невъзможно.

Тръгна нагоре по стълбите и приближи огромната дебела дървена врата. Нямаше чукало, нито звънец, дори не бе и помислял, че ще има.

Обърна се и погледна надолу към залятото със светлина пространство. Нито един човек не се виждаше, нито охрана, нито прислуга. Никой.

Бе тихо. Дори звуковете на гората сякаш бяха притихнали. Само плясъкът на фонтана нарушаваше безмълвието.

Което значеше, разбира се, че имаше невидими очи и нечути прошепвания, насочващи тяхното внимание към него.

Вратата се отвори. Хайнрих Щолц стоеше в рамката.

— Добре дошли в Habichtsnest, хер Сполдинг. В „Бърлогата на ястреба“, подходящо, макар и театрално наречена, нали?

Дейвид влезе. Фоайето, както трябваше да се очаква, бе огромно, мраморното стълбище се издигаше под полилеи от хиляди кристални висулки. Стените бяха покрити със златисти тапети, ренесансови картини бяха закачени под сребърни осветителни тела.

— Не прилича на никое птиче гнездо, което някога съм виждал.

— Истина. Въпреки това мисля, че Habichtsnest губи нещо във вашия превод. Елате с мен, моля. Хер Ринеман е навън, на балкона над реката. Вечерта е приятна.

Те преминаха под гротескния, но въпреки това красив полилей, покрай мраморното стълбище към арка в края на голямото фоайе. Тя водеше до огромна тераса, която бе по дължината на цялата сграда. Там имаше бели, направени от ковано желязо маси, покрити с безупречно чисто стъкло, столове — различна големина — с ярки цветни възглавници. Няколко големи двойни врати можеха да се видят от двете страни на арката; те сигурно водеха до различните части на огромната къща.

Терасата бе оградена с каменна балюстрада, висока до кръста, и имаше статуи и увивни растения върху парапета. Под балкона, в далечината, бяха водите на Рио Луджан. В левия край на терасата имаше малка платформа, затворена с врата. Над нея се виждаха огромни дебели жици. Това бе док за кабелна количка, а жиците явно продължаваха надолу до реката.

Дейвид поглъщаше това великолепие, докато очакваше да види за пръв път Ринеман. Нямаше никой. Той отиде до парапета и видя, че под балкона имаше друга тераса, може би на около двайсет стъпки по-ниско. Голям плувен басейн, комплектуван със състезателни коридори, бе осветен от прожектори под синьо-зелената вода. Допълнителни метални маси със слънчеви чадъри и столове бяха разпръснати около басейна по терасата. И всичко това бе заобиколено от поддържана тревна площ, която от различното отразяване на светлината изглеждаше като най-гъстата, най-красивата зеленина, която Дейвид някога бе виждал. Някак си несъвместими стояха силуетите на пръти и вратички, игрището за крокет бе разположено на равната повърхност.

— Надявам се, че ще дойдете един ден и ще се забавлявате с нашите прости удоволствия, полковник Сполдинг.

Дейвид бе стреснат от странния, спокоен глас. Обърна се. Фигура на мъж стоеше в сенките покрай арката на огромното фоайе.

Ерих Ринеман го бе наблюдавал, разбира се.

Ринеман излезе от тъмната площ. Той бе средно висок мъж с посивяваща права коса, сресана строго назад, без път. Изглеждаше някак си набит за своите размер — „мощен“ би била точната дума, но обиколката на корема му опровергаваше това. Ръцете му бяха големи, месести и въпреки това някак си деликатни. Чашата за вино, която държеше между пръстите си, изглеждаше много малка.

Той излезе в обсега на светлината и Дейвид видя лицето му ясно. Сполдинг не знаеше точно защо, но лицето го порази. Беше широко лице, с широко чело, над широко разположени устни, под доста широк сплеснат нос. Бе много загорял, с почти бели от слънцето вежди. И чак тогава Дейвид разбра защо бе поразен.

Ерих Ринеман бе един застаряващ мъж. Дълбоко загорялата кожа бе прикритие за безбройните бръчки, които годините бяха положили на лицето му. Очите му бяха тесни, заобиколени от торбички, явно придобити с възрастта. Безупречно ушитите спортно сако и панталон бяха с кройка за много, много по-млад мъж.

Ринеман се сражаваше в битка, която богатството му не можеше да спечели.

— Habichtsnest ist prachtig. Unglaublich — каза Дейвид учтиво, но със сдържан ентусиазъм.

— Вие сте любезен — отговори Ринеман, като продължи, а също и внимателен, но няма причина да не говорим на английски… Хайде, седнете. Мога ли да ви предложа питие? — Финансистът го поведе към най-близката маса.

— Не, благодаря — каза Дейвид, сядайки срещу Ринеман. — Имам важна работа в Буенос Айрес. Факт, опитах се да обясня това на Щолц, преди да затвори телефона.

Ринеман погледна към невъзмутимия Щолц, който бе облегнат на каменната балюстрада.

— Беше ли необходимо това? Хер Сполдинг не трябва да бъде третиран така.

— Страхувам се, че бе необходимо, майн хер. В полза на нашия американски приятел. Беше ни докладвано, че той е следен, ние бяхме подготвени, ако това се случи.

— Ако аз съм бил проследяван, то вие сте извършвали проследяването.

— След факта, полковник, не отричам това. Преди това ние нямахме причина.

Тесните очи на Ринеман се обърнаха към Сполдинг.

— Това е обезпокояващо. Кой би ви преследвал?

— Може ли да говорим на четири очи? — попита Дейвид, поглеждайки към Хайнрих Щолц.

Финансистът се усмихна.

— Няма нищо в нашите споразумения, което да изключва Botschaftssekretar. Той е между моите най-ценни съдружници в Южна Америка.

— Твърдя най-учтиво, че ще говоря само на четири очи.

— Нашият американски полковник може би е засрамен — прекъсна го Щолц с глас, изпъстрен с жлъч. — Мъжът от Лисабон не е считан за компетентен от собственото си правителство. Той е поставен под американско наблюдение.

Дейвид запали цигара, той не отговори на германския аташе. Ринеман проговори, като жестикулираше с едрите си, деликатни ръце.

— Ако това е така, няма причина за изключване. И явно не може да има друго обяснение.

— Ние купуваме — каза Дейвид със спокойно натъртване. — Вие продавате… Открадната собственост.

Щолц щеше да проговори, но Ринеман вдигна ръка.

— Не е възможно това, което загатвате. Нашите споразумения бяха направени при пълна секретност, те бяха напълно успешни. И хер Щолц е довереник на Висшето командване. Много повече от посланика.

— Не обичам да се повтарям — проговори Дейвид ядосано. — Особено когато аз плащам.

— Остави ни сами, Хайнрих — каза Ринеман с очи върху Сполдинг.

Щолц се поклони вдървено и излезе бързо, яростно през арката в голямото фоайе.

— Благодаря.

Дейвид промени позата си на стола и погледна нагоре към няколкото малки балкона на втория и третия етаж. Помисли си колко ли много мъже бяха близо до прозорците, наблюдаващи и готови да скочат, ако направи погрешно движение.

— Ние сме сами, както бе пожелано — каза германският изгнаник, едва прикривайки раздразнението си. — Какво има?

— Щолц е белязан — каза Сполдинг. Изчака, за да види каква ще бъде реакцията на финансиста при тези новини. Както можеше да се очаква, нямаше никаква. Дейвид продължи, като мислеше, че Ринеман не го разбира напълно. — На него не му е била дадена правилна информация в посолството. Той може да получи по-добра в нашето посолство.

— Абсурдно! — Ринеман остана неподвижен, тесните му клепачи бяха полупритворени, гледаше втренчено към Дейвид. — На какво базирате едно такова мнение?

— Гестапо. Щолц уверява, че няма действащо Гестапо в Буенос Айрес. Но той не е прав. То е тук, то действа. Решено е да ви спре. Да спре и нас.

Хладнокръвието напусна Ерих Ринеман, макар и за кратко време. Едва забележимо потрепнаха торбичките под очите му. „Погледът му стана по-суров от преди, ако това изобщо бе възможно“, помисли Дейвид.

— Моля да изясните!

— Първо искам да отговорите на въпросите.

— Вие имаше въпроси… — гласът на Ринеман се повиши, ръката му сграбчи масата, вените на посивяващите слепоочия се издуха. Той спря и продължи по-спокойно, както говореше преди. — Простете ми. Не съм свикнал да ми поставят условия.

— Сигурен съм, че не сте вие. От друга страна, аз не съм свикнал да работя със свръзка като Щолц, който е сляп за своята собствена уязвимост. Такъв човек ме разочарова… И ме тревожи.

— Тези въпроси… Какви са те?

— Приемам, че проектите са били изнесени?

— Да, изнесени са.

— На път ли са?

— Пристигат тази нощ.

— Пристигат по-рано. Нашият човек ще бъде тук вдругиден.

— Сега бие сте този, на когото е дадена грешна информация, хер полковник. Американският учен Лайънс ще бъде тук утре.

Дейвид замълча за няколко мига. Той бе използвал този „номер“ върху много други в миналото, за да покаже изненада.

— Очакван е в Сан Телмо вдругиден — каза Дейвид. — Промяната е незначителна, но това е, което Кендъл ми каза.

— Преди да се качи на „Пан Американ Клипър“. Ние разговаряхме след това.

— Явно той е говорил с много хора. Има ли причина за промяната.

— Плановете могат да бъдат забавени или ускорени, както необходимостта диктува…

— Или променени, за да извадят някого от равновесие — прекъсна го Дейвид.

— Не е това в случая. Няма да има причина. Както вие го казахте… най-кратко… ние продаваме, вие купувате.

— И, разбира се, няма причина, поради която Гестапо да е в Буенос Айрес…

— Може ли да се върнем на темата, моля? — подхвърли Ринеман.

— След момент — отговори Сполдинг, като усети, че нервите на германеца са отново опънати. — Трябват ми осемнайсет часа, за да стигнат моите кодове до Вашингтон. Те ще заминат по куриер, под химически печат.

— Щолц ми каза. Вие бяхте неразумни. Кодовете трябваше да бъдат изпратени.

— Една предпазливост, mein Herr! — каза Дейвид. — Или още по-просто, не зная кой е бил купен в нашето посолство, но съм дяволски сигурен, че има такъв. Има пътища, по които кодовете да бъдат продадени. Истинските ще бъдат съобщени по радиото само когато Лайънс потвърди плановете.

— Тогава трябва да работите бързо. Изпратете кодовете сутринта, а аз ще донеса първата част от проектите в Сан Телмо утре през нощта… Една предпазливост — ще имате втората част, когато гарантирате, че Вашингтон е готов да направи плащането в Швейцария… като резултат от получаването на установените от вас кодове. Няма да напуснете Аржентина, докато не получа вест от Берн. Има малко летище, наречено „Мендарро“ — тук, наблизо. Моите хора го контролират. Вашият самолет ще бъде там.

— Съгласен. — Дейвид смачка цигарата. — Утре вечер първата част от плановете. Останалите след двайсет и четири часа… Сега вече имаме разписание. Това е всичко, което ме интересуваше.

— Gut! А сега ще се върнем отново към тази работа с Гестапо. — Ринеман се наведе напред от стола, вените на слепоочията още веднъж образуваха сини ручейчета по загорялата от слънцето кожа. — Казахте, че ще изясните!

Сполдинг направи това.

Когато завърши, Ерих Ринеман дишаше дълбоко, равномерно. Тесните му очи, заобиколени от торбички, бяха ядосани, но сдържани.

— Благодаря. Сигурен съм, че има обяснение. Ще продължим по разписанието… А сега… Беше дълга и объркана вечер. Ще бъдете откаран обратно в Кордоба. Лека нощ.

 

 

— Алтмюлер! — изрева Ринеман. — Идиот! Глупак!

— Не разбирам — каза Щолц.

— Алтмюлер… гласът на Ринеман се понижи, но яростта остана. Обърна се към балкона, говорейки на огромната тъмнина и на реката долу. — В своите безумни опити да отдели висшето командване от Буенос Айрес… да освободи от отговорност своето скъпоценно министерство, той е хванат от своето собствено Гестапо.

— Няма Гестапо в Буенос Айрес, хер Ринеман — каза Щолц твърдо. — Мъжът от Лисабон лъже.

Ринеман се обърна и погледна дипломата. Гласът му бе леден.

— Познавам, когато човек лъже, хер Щолц. Този… Лисабон каза истината, няма причина да бъде другояче… Така че ако Алтмюлер не е бил разкрит, той ме е предал. Той е пратил Гестапо, той няма намерение да доведе докрай размяната. Той ще вземе диамантите и ще унищожи плановете. Тези, които мразят евреите, ме вкараха в капан.

— Аз самият съм единственият координатор с Франц Алтмюлер. — Щолц говореше с най-убедителния тон, подхранван от десетилетия във Външния корпус. — Вие, хер Ринеман, организирахте това. Нямате причина да ме разпитвате. Мъжете от склада в Очо Кале почти свършиха работата. Диамантите от Коенинг ще бъдат проверени до един-два дни. Куриерът ще достави плановете преди разсъмване. Всичко е, както го планирахме. Размяната ще бъде направена.

Ринеман отново се обърна встрани. Той сложи своите едри, но деликатни ръце върху парапета и погледна в далечината.

— Има само един начин, за да бъдем сигурни — каза той спокойно. — Съобщете в Берлин. Искам Алтмюлер в Буенос Айрес. Иначе няма да има размяна.