Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (10)

7

4 декември 1943 г., Берлин, Германия

Алтмюлер втренчено гледаше листа в ръката си. Беше след полунощ и целият град бе в тъмнина Берлин устоя още една нощ на смъртоносна бомбардировка — вече всичко отмина. Нямаше да има повече набези до късно сутринта, такава беше схемата. Черни завеси още закриваха прозорците. Цялото министерство бе в същото положение.

От бързината зависеше всичко сега. Въпреки бързината на планирането не трябваше да се забравят задължителните предпазни мерки. Тайната среща в Женева бе само първа стъпка, прелюдия, но трябваше да се действа внимателно. Не бе толкова важно какво се казва на нея, а кой го казва Същественото можеше да бъде предадено от някой с подходящи препоръки или с признат авторитет. Но в случай, че Германия падне, този някой не би могъл да представлява Третия Райх… Шпеер беше непреклонен.

Алтмюлер разбра, че ако войната бъде загубена, петното на предател няма да бъде лепнато на Райхминистерството. Или на тези лидери, от които Германия ще се нуждае в случай на поражение. През 1918 година след Версай имаше множество вътрешни контраобвинения. Настъпи дълбока, необуздана поляризация и национална параноя заради предателството и именно тогава бяха положени основите на фанатизма на двайсетте години Германия не успя да приеме поражението, не можеше да толерира разрушаването на идентичността си от предатели.

Разбира се, това бяха само оправдания.

На всяка цена трябваше да бъде избегнато повторението. По този въпрос самият Шпеер беше фанатик. Представителят в Женева трябваше да бъде фигура, несвързана с върховното командване. Някой от ранга на германската индустрия, който по никакъв начин да не е свързан с водачите на Третия Райх. Някой, който можеше да бъде пожертван.

Алтмюлер се опита да посочи непостоянството на манипулациите на Шпеер. Едва ли биха дали плановете на жироскоп за големите височини на един посредствен представител на германския бизнес. Пеенемюнде бе погребана, буквално погребана под земята с абсолютни военни мерки за охрана.

Но Шпеер не искаше и да чуе. Алтмюлер внезапно разбра логиката на райхминистъра. Той прехвърляше проблема точно където трябваше, към тези, които с лъжите и прикриванията си доведоха Пеенемюнде до ръба на катастрофата. А колкото до военните действия на Райха — трудови сили, лагери на смъртта, масови убийства — Алберт Шпеер удобно гледаше встрани. Той искаше положителни резултати, но без да цапа ръцете си.

Точно в този случай Шпеер беше прав, констатира Алтмюлер. Ако имаше рискове от голямо унижение, то нека германската индустрия да ги понесе. Нека германските бизнесмени поемат цялата отговорност.

Женева бе жизнено необходима само за създаване на връзка. Щяха да се изрекат предпазливи думи, които можеха да доведат… или… да провалят втория етап в тези невероятни преговори.

Втората стъпка бе географска — мястото на размяната, ако наистина се стигне дотам.

През изминалата седмица ден и нощ Алтмюлер не правеше нищо друго освен да се концентрира върху това. Той разглеждаше проблема не само от своя гледна точка, но и от тази на противника. Работната му маса бе покрита с карти, а бюрото — пълно с донесения, разглеждащи в детайли настоящия политически климат във всяка неутрална територия на земята.

Територията трябваше да е неутрална, за да може всяка от страните да има достатъчно гаранции, които да проучи и уважи. И може би най-важното от всичко бе да е далече на хиляди мили… от двата вражески коридора на властта.

Разстояние.

Изолирана.

Но също притежаваща възможности за бързи комуникации.

Южна Америка.

Буенос Айрес.

„Един окуражаващ избор“, помисли Франц Алтмюлер. Американците могат в действителност да приемат това като изгодно за тях. Сигурно няма да го отхвърлят. И двете страни смятаха Буенос Айрес за свой и имаха огромно влияние, но нито една не го контролираше реално.

Третата стъпка, както я виждаше той, бе свързана с човешкия фактор, дефиниран чрез думата арбитър Шипдсрихтер.

Арбитър.

Мъж, който трябваше да наблюдава размяната, същевременно да бъде достатъчно властен на неутралната територия, за да ръководи сделката. Някой, който има вид на безпристрастен… най-важно, приемлив за американците.

В Буенос Айрес имаше такъв мъж.

Една от огромните грешки на Хитлер.

Името му бе Ерих Ринеман. Евреин, принуден да отиде в изгнание поради униженията от налудничавата пропагандна машина на Гьобелс. Земите и компаниите му бяха конфискувани от Райха.

Само тези земи и компании, с които не бе успял да се справи преди погрешния ход на Райха. Това представляваше минимален процент от акциите му, задоволяващи само маниакалните крясъци на антисемитската преса, но едва ли засягаше огромното му богатство.

Ерих Ринеман живееше като изгнаник в Буенос Айрес в огромен разкош, богатствата му бяха осигурени в швейцарски банки, а интересите му се простираха из цяла Южна Америка. Много малко хора знаеха, че Ерих Ринеман беше по-всеотдаен фашист, отколкото ядрото около Хитлер. Той бе перфекционист във военните и във финансовите дела и с благороден поглед към човешкото състояние. Изграждаше империя, като оставаше странно, стоически мълчалив.

Имаше причина за това.

Щеше да се завърне в Германия, независимо от изхода на войната. Знаеше това.

Ако Третият Райх победи, глупавият указ на Хитлер ще бъде премахнат, както, разбира се, можеше да се случи и с властта му, ако тя продължи да се разпада. Ако Германия отиде към поражение, както предполага Цюрих, опитът и швейцарските сметки щяха да бъдат нужни за възстановяване на нацията.

Но това е в бъдещето. Настоящето има значение сега, а сега Ерих Ринеман е евреин, принуден да бъде в изгнание от сънародниците си, врагове на Вашингтон.

Той ще бъде приемлив за американците.

И би се ангажирал с интересите на Райха в Буенос Айрес.

Чак след втората и третата стъпки щеше да има яснота почувства Алтмюлер. Но те щяха да бъдат без значение, ако не се постигне споразумение в Женева Прелюдията трябва да бъде успешно изпълнена от малките инструменти.

Търсеше се човек за Женева. Мъж, когото никой не може да свърже с водачите на Райха — и все пак известен в търговските сделки.

Алтмюлер продължаваше да гледа в листовете под нощната лампа. Очите му бяха уморени, както и той самият, но знаеше, че не може да напусне кабинета си или да заспи, преди да е взел решението.

Неговото решение, то беше единствено негово. За да бъде одобрено от Шпеер сутринта и то само от един поглед. Едно име. Без да се дискутира. Някой, който ще бъде приет веднага.

Никога не ще узнае дали това бяха буквите в думата Йоханесбург или подсъзнателен процес на елиминиране, но очите му се втренчиха в едно име и той го загради. Веднага разпозна, че това беше още един втълпен избор.

Йохан Дитрих, меланхоличният наследник на „Дитрих Фабрикен“, непривлекателен хомосексуалист, отдаден на прекалено пиене и внезапна паника. Напълно заменим член на индустриалното общество, дори най-големият циник не би го свързал с върховното командване.

Излишна посредственост.

Куриер.

5 декември 1943 г., Вашингтон, Д. С.

Тежките удари на стенния часовник отбелязаха мрачно часа. Бе шест сутринта и Алан Суонсън гледаше през прозореца тъмните силуетите на Вашингтон. Неговият апартамент на дванайсетия етаж имаше прекрасен изглед към очертанията на столицата, особено от хола, където той сега стоеше бос и по халат.

През последните три дни, повече от часовете на нощта прекарваше, съзерцавайки очертанията на Вашингтон в небето.

Бог знае какъв беше този сън, прекъсван от кошмари и събуждания. Възглавницата му бе непрекъснато влажна от потта, която се стичаше по врата му.

Ако жена му бе с него, сигурно щеше да настоява за изследвания при Уолтър Рийд. Щеше да повтаря това, докато той се подчини. Но тя не бе с него и той бе непреклонен. Тя трябваше да остане при сестра си в Скардейл. Естеството на настоящата му работа беше такова, че не се знаеше кога ще свърши. Това означаваше… военният няма време за съпругата си. Жената на военния винаги трябваше да разбира… имаше сурови кризи в отношенията им и той не можеше да отговори на най-дребните й желания или да се справи с кризите. Той не обичаше да бъде виждан в тези ситуации и тя знаеше това. Затова щеше да остане в Скардейл.

О, Господи! Не е за вярване!

Никой не си позволи да каже това, нито дори да си го помисли.

Това беше решението, разбира се… Много, наистина много малко бяха хората, които имаха достъп до фактите и те обърнаха очите и мисълта си встрани от крайното решение. Прекъснаха сделката по средата, отказвайки да узнаят последната част от пазарлъка. Това беше за да задоволят другите, но не и самите себе си. Не и тях.

Както направи хитрият стар аристократ Фредерик Вандам.

Ето и вашето решение, генерале. Вашата система за водене. За Пеенемюнде… Някой иска да я продаде.

Ето това е всичко.

Купи го.

Цената не ме интересува. Цената няма значение… нека други да се погрижат за детайлите. Под никакъв предлог, ама под никакъв предлог детайлите не трябва да се разискват. Те просто трябва да бъдат изпълнени.

Тоест… командването зависи от изпълнението на общите задачи. Не бе необходимо… да бъде повтаряно, нито пък… изискваше ненужно разпростиране, изясняване или оправдания. Детайлите са проклятие, те отнемат много време. И освен това имаше негласна военна заповед — висшите ешелони просто нямаха време. По дяволите, човече, във война сме! Ние трябва да разрешим големия военен въпрос на държавата!

Дреболиите ще бъдат разглеждани от по-нискостоящи мъже… чиито ръце понякога вонят от миризмите на техните дребни задължения, но затова пък е командването.

Да се купи!

Нямаме време. Очите ни са обърнати встрани. Умовете ни са заети с нещо друго.

Издай заповед по своя инициатива, както би направил добрият войн, който познава командването. Никой няма да е подозрителен, защото по-важни са резултатите. Всички знаем това, както и за връзките в командването, старче!

Безумие.

По странно съвпадение едно разузнавателно проучване е направено от човек в Йоханесбург, чрез който се стремят да доставят индустриални диаманти. Доставка, за която беше изпратено цяло състояние в швейцарска валута от германската фирма „И. Г. Фарбен“ — оръжейният гигант на Третия Райх. Пеенемюнде притежава система за водене, а тя би могла да бъде взета. На определена цена.

Не е необходим голям интелект, за да се стигне до тази цена.

Индустриални диаманти!

Чиста лудост!

Не е необходима справка, за да се разбере, че Германия отчаяно се нуждае от диаманти. По съвсем ясни причини, както и съюзниците отчаяно се нуждаят от система за водене в големите височини.

Една размяна между врагове в последната фаза на най-жестоката война в историята на човечеството.

Лудост!

Извън човешкото разбиране!

И затова генерал Алан Суонсън отхвърли този план в неговата непосредствена… цялост.

Единичен дълбок удар на часовника го прекъсна, отбелязвайки четвърт час. Тук-там в лабиринта от тъмен бетон започнаха да проблясват светлини, хвърляни от малките прозорчета. Сивкав пурпур бавно започна да се показва на черното небе, а над него се появиха неясните очертания на облаци…

В големите височини…

Суонсън се отдалечи от прозореца и седна на дивана, обърнат към камината. Дванайсет часа изминаха… по-точно единайсет часа и четиридесет и пет минути… откакто започна отстраняването.

Той насочи лудостта там, където й беше мястото — към човека, предизвикал кризата, чиито лъжи и манипулации доведоха „Овърлорд“ до бездната на сквернословието.

Той беше заповядал на Хауърд Оливър и Джонатан Крафт да бъдат в апартамента му в шест и трийсет. Преди дванайсет часа и петнайсет минути. Телефонира им предишния ден, като им даде да разберат, че няма да търпи никакви извинения. Ако имат проблем с транспорта, ще им го осигури, но те на всяка цена трябва да бъдат в неговия апартамент във Вашингтон точно в шест часа.

Демаскирането е недопустимо!

Пристигнаха точно в шест, когато прозвучаха мрачните удари на стенния часовник. В този момент Суонсън знаеше, че действа от позицията на силата. Хора като Оливър и Крафт, по-специално Оливър, се придържат към такава точност само ако се страхуват. Това, разбира се, не беше от вежливост.

Прехвърлянето бе осъществено с простота…

В Женева, Швейцария, има един телефонен номер… На него ще отговаря мъж, който при определена кодирана фраза ще срещне двете коренно различни групи и, ако е необходимо, ще работи като преводач. Разбира се, че втората група — с цел изясняване — има достъп до усъвършенстваната система за водене в големите височини. На свой ред първата група трябва да знае за… може би да има и достъп… до пратките на индустриални диаманти. Мините „Коенинг“ край Йоханесбург може би са мястото, откъдето ще започнем.

Това бе цялата информация, която имаха.

Препоръчано бе господин Оливър и господин Крафт да започнат работа веднага по тази информация.

Ако те не успеят да направят това, до Министерството на войната ще достигнат изключително сериозни обвинения за измами от отделни лица и групи, свързани с контрактите за въоръжения.

Настъпи дълъг период на мълчание. Заключенията от неговото изложение, с всички забележки, бяха възприети постепенно от двамата мъже.

Алан Суонсън допълни натъртено потвърждението си за техните най-лоши опасения и каза не който и да бъде избран да отиде в Женева той няма да бъде някой негов познат. Не трябва да бъде свързан и с Министерството на войната или някоя от неговите служби. Това беше най-важното.

Срещата в Женева беше проучвателна. Който отидеше в Швейцария, би трябвало да бъде знаещ и, ако е възможно, способен да забележи измама. Явно човек, който сам е използвал измамата.

Това не би било трудно за тях, не и в кръговете, където се движат. Те със сигурност познават такъв човек.

Наистина познаваха такъв. Счетоводител на име Уолтър Кендъл.

Суонсън погледна нагоре към часовника на стената — показваше шест и двайсет.

Защо времето върви толкова бавно? От друга страна, защо не спре? Защо не спре всичко, освен слънцето? Защо трябва да има нощ, която да прекарваш сам?

След един час ще бъде в своя кабинет и тихо ще прави приготовления за някакъв си Уолтър Кендъл, който да отлети по неутрални пътища за Женева, Швейцария. Той ще скрие заповедите в синята кесийка заедно с драсканиците на другите транспортни и митнически документи. Няма да има подписи върху ордерите, само печата на дивизията във Феърфакс. Стандартна процедура при тайни операции.

„О, Исусе, помисли Суонсън, ако можеше да има контрол… без участие!“

Но той знаеше, че това не беше възможно. Рано или късно щеше да се изправи лице в лице с реалността.