Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (41)

38

Ще се обади на Джиин по-късно, преди разсъмване. Той и Лайънс трябваше да се движат само в тъмнина, където и да отиваха. Можеше ли Джиин да им намери убежище?

Нямаше да бъдат изпратени кодове до Вашингтон, нямаше да бъде дадено разрешение за отвратителната размяна, нямаше да има спиране на радиото и радарите, което щеше да парализира флота. Дейвид разбра това, то беше най-простият и най-сигурен начин да провалят „Тортюгас“.

Но това не беше достатъчно.

Зад „Тортюгас“ имаше мъже. Те трябваше да бъдат извадени от тъмните ниши на тяхната мръсотия и показани на дневна светлина. Ако все още имаше някакво значение, ако годините на болка и страх… и смърт въобще могат да бъдат разбрани, те трябва да бъдат показани на света в цялата им гадост.

Светът заслужава това. Стотиците хиляди и от двете страни, които щяха да носят белезите от войната до края на живота си, заслужават това.

Те трябва да разберат отговора на: „За какво?“

Дейвид прие ролята си — трябваше да се срещне с мъжете на „Тортюгас“. Но не можеше да направи това само по свидетелските показания на фанатичен евреин. Думите на Ашър Фелд, лидер на Временното крило на Хаганах, въобще не са доказателство. Фанатиците са луди, светът е видял достатъчно и от двата вида, защото двата вида са всъщност едно и също. И те бяха отстранявани. Или убивани. Или и двете.

Дейвид знаеше, че няма избор.

Когато се изправеше в лице пред мъжете от „Тортюгас“, нямаше да е достатъчно да повтори думите на Ашър Фелд. Или да си послужи с лъжливи кодове и манипулации, които ще бъдат предмет на стотици интерпретации.

Измами, прикрития. Отстранявания.

Ще ги атакува с това, което е видял. Каквото знаеше, защото той самият бе свидетел. Ще им представи неопровержимото. И след това ще ги унищожи.

За да направи всичко това, трябва да се добере до траулера в Очо Кале. Траулерът, който ще бъде взривен, ако се опита да избяга от пристанището и да се срещне с германската подводница.

Това, че ще се опита да избяга, е неизбежно. Фанатичният ум ще поиска това. Тогава няма да има доказателства за видените неща. Нещата, в които са се клели.

 

 

Трябваше да се качи на този траулер сега. Даде последните си инструкции на Лайънс и се плъзна в топлите, мазни води на Рио де ла Плата. Лайънс трябваше да остане в колата — да я кара при необходимост… и ако Дейвид не се завърне, да изчака около деветдесет минути още и чак тогава да отиде във военноморската база и да каже на командващия офицер, че Дейвид е задържан като заложник на борда на траулера Американски агент, задържан като заложник.

Имаше логика в тази стратегия. Военноморската база имаше приоритетна заповед да заведат там Дейвид, заповед от Феърфакс. Щеше да бъде три и трийсет сутринта. Феърфакс изискваше бързи и смели действия. Особено пък в три и трийсет сутринта в неутрално пристанище.

Това беше мостът, който Дейвид винаги се опитваше да създаде за себе си в моменти на силно рисковано проникване. Това бе замяна — неговият живот срещу по-малка загуба. Урокът от Северната провинция.

Не искаше да стане по този начин. Имаше толкова много начини да го отстранят, толкова много паникьосани мъже във Вашингтон и Берлин, за да го оставят да оцелее. В най-добрия случай щеше да има компромис. В най-лошия… „срутването“ на „Тортюгас“ нямаше да е достатъчно, обвинителният акт щеше да бъде всичко за него.

Пистолетът бе пристегнат към главата му, вързан с лента от ризата, която стискаше със зъби. Той плуваше към корпуса на кораба, като държеше главата си над водата и пазеше сух, доколкото беше възможно, ударния механизъм на своето оръжие. Цената на това беше уста, пълна с гадна, замърсена с мазут вода и допир на голяма морска змиорка, привлечена, а после отблъсната от бялата плът, която се движеше. Всичко това беше ужасно противно.

Достигна корпуса. Вълните удряха меко и непрекъснато по твърдото тъмно туловище. Насочи се към кърмата на кораба наострил очи и уши за да открие доказателства за живот.

Нищо, освен непрекъснатото плискане на водата.

На палубата имаше светлина, но никакво движение, никакви сенки, никакви гласове. Само монотонна, безцветна светлина от верига голи крушки на черни жици, люлеещи се бавно в ленивия ритъм на корпуса. От страната на пристанището, откъм доковете бяха опънати две въжета, завързани за колове на кея, пуснати откъм кърмата и средата на кораба. Дискове за плъхове бяха сложени на всеки десет фута, дебелите кафяви въжета бяха почернели от грес и петролни мазнини. Като приближи, Дейвид видя само един пазач, седнал на стол до огромните товарни врати, които бяха затворени. Столът беше опрян до стената на склада, две мрежести лампи, покрити от метални сенници, бяха поставени от двете страни на широката врата. Пазачът беше облечен в маскировъчните дрехи от Habichtsnest. Той четеше книга. По някаква причина този факт се стори странен на Дейвид. Изведнъж, от западната част на складовия док се чуха стъпки. Бяха бавни, сигурни, без да се опитват да заглушат шума.

Пазачът вдигна глава от книгата. Между коловете Дейвид забеляза втора фигура. Това беше друг пазач в униформа на Ринеман Носеше кожена кутия, същата кутия, каквато имаха мъртвите мъже от Тераза Верде 15.

Пазачът на стола се усмихна и заговори на правия часовой. На немски език.

— Да си сменим местата ако искаш — каза мъжът на стола, — почини си за малко.

— Не, благодаря — отговори мъжът с радиото. — По-добре да ходя. Времето минава по-бързо.

— Нещо ново от Луджан?

— Нищо. Все още голяма възбуда. Чуват се още викове от време на време. Всеки дава заповеди.

— Чудя се какво ли се е случило в Телмо?

— Доколкото знам, работата е лоша. Блокират ни, изпратили са хора на изхода на Очо Кале.

— Чу ли това?

— Не. Говорих с Жералдо. Той и Луис са тук. На улицата, пред склада.

— Надявам се да не събудят курвите. — Мъжът с радиото се засмя. — Дори Жералдо може да е по-добър от тези кучета.

— Не се басирай за това — отговори пазачът на стола. Охраняващият, който се движеше, се засмя отново и продължи на изток в своето самотно патрулиране около сградата. Мъжът на стола отново започна да чете.

Дейвид се обърна към корпуса на траулера.

Ръцете му започнаха да се уморяват; отвратително миришещите боди на пристанището атакуваха ноздрите му. Имаше и нещо друго, с което той трябваше да се съобразява сега — Юджиин Лайънс.

Лайънс беше на четвърт миля оттук, диагонално по вода, на четири извиващи се пресечки от началото на Очо Кале. Ако патрулите на Ринеман започнат да кръстосват района, те ще намерят превозното средство на военноморската база с Лайънс в него. Това е обстоятелство, което той не беше предвидил. А трябваше да го предвиди.

Но сега не можеше да мисли за това.

Той достигна средата на дясната страна и се задържа на ръба на водата, давайки миг почивка на ръцете и раменете си. Траулерът бе в класификацията на средните кораби — не повече от седемдесет, осемдесет фута дължина и около трийсет фута напречна корабна греда. По нормалните стандарти и от това, което Дейвид можеше да види, като приближи кораба в тъмнината, кабините в средната и в кърмовата част бяха дълги около петнайсет-двайсет фута, с врати и илюминатори от двете страни. Ако диамантите от „Коенинг“ са на борда, изглежда логично да са в кабината на кърмата, най-отдалечена от нормалните места за работа на екипажа. Кабините на кърмата са по-широки и по-малко посещавани. И ако Ашър Фелд е прав, че двама или трима учени от Пеенемюнде изследват под микроскопи продуктите от „Коенинг“, те несъмнено имат напрегната програма, а това изисква изолация.

Дейвид установи, че диша по-лесно. Скоро щеше да разбере дали диамантите са на борда или не. След минути ще знае.

Развърза лентата от главата си, от която се стичаше вода, и хвана здраво пистолета. Парчето от ризата отплува встрани. Той се задържа на ръба и погледна нагоре. Перилото бе шест-седем фута над водата; щеше да се нуждае и от двете си ръце, за да се добере до палубата.

Изплю остатъците от мръсната вода в устата си и стисна дулото на пистолета между зъбите си. Единственото му облекло беше панталонът и той потопи ръце под водата, а след това ги затърка по плата с усилие, за да отстрани мазнините от естуарната вода.

Той стисна издатината на линията отново и с протегната дясна ръка изхвърли тялото си от водата и достигна следващия тънък ръб на корпуса. Пръстите му сграбчиха половининчовата издатина, той се изтегли нагоре, като сложи лявата си ръка до дясната и притисна тялото си до твърдото дърво за баланс. Босите му крака бяха близо до повърхността на водата, а перилата — на не повече от три фута над него.

Бавно повдигна колене, докато пръстите на двата му крака стъпиха на ръба до ватерлинията. Спря да си поеме въздух; знаеше, че няма да издържи дълго, подпрян така на тънкия ръб. Стегна мускулите на корема си, изтласка се силно, до болка, с пръстите на краката си от ръба, протегна се възможно най-високо и изви ръце навън; осъзнаваше, че ако не успее да се хване за перилата, ще падне обратно във водата. А плясъкът щеше да предизвика тревога.

Лявата му ръка достигна ръба, дясната се изплъзна, но това беше достатъчно.

Издигна се до перилата, ожули гърдите си в грапавия потъмнял корпус; кръв изби по кожата му. Прехвърли лявата си ръка от другата страна и извади пистолета от устата. Намираше се точно там, където искаше да бъде — в средата между кабините на носа и кърмата, стените им го скриваха от пазачите на товарния док.

Безшумно се прехвърли през перилата на тясната палуба и приведен направи необходимите крачки до стената на кабината. Притисна гръб към дървените летви и бавно се изправи. Стъпка по стъпка се придвижи към първия илюминатор на предната кабина. Светлината вътре бе частично закрита от примитивна завеска, отворена леко, за да влиза въздух. На втория илюминатор, малко по-нататък, нямаше такова препятствие, но той беше само на един фут от ъгъла на стената и беше възможно някой караул, който не се вижда откъм водата, да го наблюдава безпрепятствено. Можеше да види какво има вътре само през първото прозорче.

Погледна вътре, с буза, прилепена към захабената гума, опасваща илюминатора. „Завесата“ беше парче черна мушама, закрепено назад под ъгъл. Вътре светлината беше каквато си я представяше — единична крушка, спусната от тавана на дебела жица, която излиза навън през кръглия прозорец и е включена в мрежата на кея.

Генераторите на кораба не се използваха, когато е на док. Имаше парче метал с неопределена форма, което висеше от едната страна на крушката. Отначало Дейвид не разбра предназначението му, но после се досети, че парчето метал отклонява светлината на крушката от задната част на кабината, където под сгънатата мушама имаше две койки. На тях спяха мъже. Светлината беше включена, но те бяха в сянка. В далечния край на кабината до стената имаше дълга маса с необичаен вид — като болничен или лабораторен плот. Тя беше покрита с опъната бяла, безупречно чиста мушама, а върху нея на еднакво разстояние бяха подредени четири мощни микроскопа. До всеки инструмент имаше силна лампа — всички жици водеха до дванайсетволтова солидна батерия под масата. На пода пред микроскопите имаше четири стола с високи облегалки — четири бели, безупречно чисти стола, поставени в клиничен порядък.

„Ефектът е клиничен“, помисли Дейвид. Тази изолирана част от траулера беше в противоречие с останалата част на мръсния кораб. Тя беше нещо като малък клиничен остров, заобиколен от разлагащи се морски боклуци и дискове за плъхове.

И тогава той ги видя. В ъгъла.

Пет стоманени сандъка, всеки с метални ленти съединени в горния край и заключени с тежки трезорни секрети. Отпред на всеки сандък бе ясно написано: МИНИ КОЕНИНГ, ЛТД.

Видя ги. Неоспорими, неопровержими.

Тортюгас.

Отвратителната размяна, извършена чрез Ерих Ринеман.

И той бе близо, толкова близо до онова, което търсеше. Последното обвинение.

В своя страх, а той се страхуваше, се преплитаха ярост и силно изкушение. Те бяха достатъчни, за да прекратят безпокойството, да го накарат да се концентрира само в целта. Да повярва само за няколко минути в някаква мистична неуязвимост, въпреки ме убеждението му бе лъжливо и той знаеше това.

Това беше достатъчно.

Наведе се под първия илюминатор и приближи втория. Изправи се и погледна. Вратата на кабината беше точно срещу него. Това бе нова врата, а не оригиналната. Стоманена, с огромно резе, пуснато от вътрешната страна.

Учените от Пеенемюнде явно бяха не само клинично изолирани, но и като в самоналожен затвор.

Това резе, осъзна Дейвид, е неговият „алпийски проход“, който той трябва да премине без екипировка.

Отново коленичи и премина под илюминатора до края на стената на кабината. Остана на колене и милиметър по милиметър, с лице, прилепено до летвите, погледна зад ъгъла.

Караулът беше там, разбира се, и наблюдаваше пристанището, както беше прието за такъв вид караул. Палубата беше вътрешната линия на защита; с типичното отегчение, раздразнителност от досада, отпуснатост в бездействие и, отгоре на всичко, разочарование от безполезността.

Не беше в маскировъчните дрехи на Habichtsnest, а в широк костюм, който обаче не скриваше мощното воинско тяло. Косата му беше подстригана късо, в стил „Вермахт“.

Беше се облегнал върху голяма лебедка за рибарска мрежа и пушеше тънка цигара, духайки безцелно дима в нощния въздух. До него имаше автоматична пушка с калибър — .30. Ремъкът й беше свален и навит на масата. Пушката явно не бе докосвана от доста време, защото ремъкът беше влажен по повърхността.

Ремъкът… Дейвид издърпа колана от панталона си. Изправи се, пристъпи обратно към илюминатора, протегна ръка към парапета и извади две пречки от него, които бяха прикрепени към вътрешния корпус за рибарски мрежи. Тупна два пъти меко по парапета, после отново два пъти. Чу се пристъпване на пазача. Нямаше движение напред, само промяна в позата. Тупна отново. Два пъти. После още два пъти. Тихи, точни потупвания, преднамерени, през равни интервали — това беше достатъчно за да пробуди любопитство, но недостатъчно, за да предизвика тревога.

Вече чу стъпките на пазача. Все още отпуснат, движейки се напред спокойно, без да чувства опасност, а само любопитство. Може би плуващо дърво от пристанището удря по корпуса; попаднало в течението, то се спуска и издига.

Пазачът заобиколи ъгъла, коланът на Сполдинг се уви около врата му, моментално се опъна, задавяйки вика му. Дейвид усука колана, докато пазачът падна на колене, лицето му осезаемо потъмняваше в бледата светлина от илюминатора, устните му се свиха в сподавено страдание.

Дейвид не позволи на жертвата си да загуби съзнание — имаше да прекосява „алпийския проход“. Вместо това той пъхна пистолета си в панталона протегна ръка към ножницата на кръста на пазача и извади байонета на карабината. Това беше любимият нож на бойците, рядко използван на върха на някоя пушка. Задържа острието под очите на пазача и прошепна.

— Испански или немски?

Мъжът го гледаше втренчено, с ужас. Сполдинг затягаше все повече примката, пазачът се задави от кашлица и се опита да вдигне два пръста Дейвид прошепна отново, с натиснат нож към кожата под лявото око.

— Немски?

Мъжът кимна.

Той е германец разбира се, помисли Дейвид. И при това нацист. Дрехите, косата. Пеенемюнде олицетворяваше Третия райх. Учените бяха охранявани от свои хора. Той натисна острието на байонета така, че мъничко нараняване се появи под окото. Устата на пазача се отвори в уплаха.

— Ще правиш точно това, което ти кажа — прошепна Дейвид на немски в ухото му, — или ще ти извадя окото. Разбра ли?

Мъжът кимна почти безволево.

— Стани и извикай през илюминатора: „Имате важно съобщение от… Алтмюлер, Франц Алтмюлер.“ Те трябва да отворят вратата и да подпишат… Направи го! Сега! И помни — този нож ще е на инчове от лицето ти.

Пазачът се изправи шокиран. Сполдинг натисна лицето на мъжа към илюминатора, леко отпусна колана и смени позата си, минавайки отстрани на мъжа до прозореца. Лявата му ръка държеше колана, а дясната — ножа.

— Сега! — прошепна Дейвид, движещ острието в полукръгове.

Отначало гласът на пазача бе измъчен, изкуствен. Сполдинг се премести по-близо. Пазачът знаеше, че ще живее само секунди, ако не изпълнява.

Той изигра номера си.

Забеляза се раздвижване по койките в кабината. Започнаха с недоволни оплаквания, които обаче рязко затихнаха при споменаване името на Алтмюлер.

Нисък мъж на средна възраст стана от лявото по-ниско легло и тръгна, почти спящ, към стоманената врата. Той бе само по долно бельо. Дейвид придвижи пазача около ъгъла на стената и достигна вратата при звука на плъзгащото се резе, след това го блъсна срещу стоманената панела с увития колан. Вратата се отвори рязко. Дейвид сграбчи дръжката, хвърли ножа, издърпа пистолета и притисна дулото в черепа на дребния учен.

— Schweigen — прошепна рязко. — Wenn Ihnen ihr Leben lieb ist!

Тримата мъже в леглата бяха по-възрастни. Те се препъваха, ставайки от леглата, треперещи и безмълвна. Пазачът, давейки се още, започна да се съсредоточава около себе си и стана. Сполдинг направи две крачки и удари диагонално с пистолета мъжа по слепоочието, просвайки го на палубата.

Старият мъж, който се страхуваше по-малко, отколкото двамата му придружители, се вгледа в Дейвид. Той се почувства засрамен, без да може да си обясни причините. Насилието нямаше място в тази антисептична кабина.

— Няма какво да се разправям с вас — рязко прошепна Дейвид на немска — Вие изпълнявате заповеди. Но не се съмнявайте — ще ви убия, ако издадете звук. — Показа листове до микроскопа, те бяха изпълнени с числа в колони. — Вие! — той посочи с пистолета към стария човек. — Дайте ми онези листове! Бързо!

Старият мъж крачеше тежко и несигурно през кабината до клиничната работна територия. Вдигна листовете от масата и ги подаде на Сполдинг, който ги пъхна в мокрия джоб на панталона си.

— Благодаря… Сега! — Насочи оръжието към другите двама — Отворете един от тези сандъци! Направете го веднага!

— Не!… Не! В името на Бога! — каза с нисък глас, изпълнен със страх, по-високият от учените, който бе на средна възраст.

Дейвид сграбчи стария мъж, застанал до него. Стегна ръка около отпуснатата плът на старата шия и вдигна пистолета към главата му. Сложи палец на ударника и каза спокойно:

— Ще отворите сандъка или ще убия този човек. След това ще обърна пистолета към вас. Повярвайте ми, нямам друг изход.

По-ниският мъж обърна глава, умолявайки тихо по-високия. Възрастният човек, когото Дейвид държеше здраво, беше водачът Дейвид знаеше това. Един възрастен… alter-Anfuhrer винаги заема мястото на лидер при германците.

По-високият учен от Пеенемюнде тръгна, правеше всяка крачка със страх, към далечния край на клиничния работен плот, където имаше редица от ключове на стената. Взе един и колебливо отиде до най-близкия метален сандък. Наведе се надолу и сложи ключа в ключалката, секретът щракна и се отключи.

— Отвори капака! — изкомандва Сполдинг. Безпокойството му стана причина шепотът му да бъде по-висок, твърде висок, както сам осъзна.

Капакът на железния сандък бе тежък, германецът трябваше да го вдигне с две ръце, бръчките около очите и устата му издаваха усилие. Като достигна деветдесетградусов ъгъл, веригите от двете страни се опънаха, чу се щракане на закопчалка и капакът се застопори наместо.

Вътре имаше дузини еднакви отделения в нещо, наподобяващо плъзгащи се табли, нещо подобно на голяма сложна кутия за рибарски принадлежности. Чак сега Дейвид разбра, че предната част на стоманената кутия е на панти; тя също можеше да бъде отворена или свалена, още по-точно — позволяваше на таблите да се плъзгат навън.

Във всяко отделение имаше два малки тежки хартиени плика и бе постлано с пластове мека хартия. Само на горната табла имаше дузини от пликове.

Дейвид освободи възрастния човек, като го подбутваше обратно към моряшките легла. Размаха пистолета към високия германец, който отвори сандъка, и му заповяда да се присъедини към другите двама. Протегна ръка към стоманения сандък, извади малък плик и го приближи към устата си. Скъса ръба със зъби. Изтърси го на земята — мажи прозрачни късчета самороден диамант се разпиляха по пода на кабината.

Диамантите от „Коенинг“.

Наблюдаваше германските учени, докато смачкваше плика. Те се бяха втренчили в камъчетата на пода.

„Защо не?“ — помисли Дейвид. „В тази кабина бе решението за Пеенемюнде. В онези сандъци бяха инструментите, които ще сеят смърт върху стотици хиляди, тъй както и проектите за жироскопи, за които бяха разменени, щяха да направят възможна по-нататъшната смърт, по-нататъшното избиване.“

Бе готов да хвърли плика с отвращение и да напълни джобовете си с другите, когато очите му уловиха някакъв надпис. Той изпъна плика, с пистолет, насочен към германците, и погледна надолу. Единствената дума бе:

Истински. Естествени. Този плик, тази табла, този стоманен сандък бяха минали проверка.

Бръкна долу и грабна толкова пликове, колкото можа да вземе с лявата си ръка, и ги пъхна в джоба на панталона си.

Това беше всичко, от което имаше нужда за обвинението.

Това беше всичко. Това бе значението.

Имаше още едно нещо, което можеше да направи. От още по-актуално практическо естество. Прекоси до работния плот и отиде до редицата от четири микроскопа, удряйки с дулото на пистолета си поотделно всяко оптическо стъкло и всеки окуляр. Погледна за лабораторна кутия, от тези, в които се носи оптическо оборудване. Трябваше да има такава!

Тя беше на пода под дългата маса. Изрита я с босия си крак и се наведе да отвори закопчалката. Още процепи и табли, само че тези бяха пълни с оптически стъкла и мажи черни тръбички, в които да се слагат те.

Наведе се и преобърна кутията, дузини от кръглите оптически стъкла изпадаха от кутията на пода. Бързо, доколкото можеше, грабна най-близкия бял стол и го стовари върху купчината от стъкла.

Разрушението не бе пълно, но повредите бяха достатъчни може би за четирийсет и осем часа. Започна да се изправя, оръжието му, все още насочено към учените, очите и ушите му нащрек. Той го чу! Той го усети. И едновременно разбра, че ако не се отмести, ще бъде убит. Хвърли се на пода вдясно, ръката над и зад него се спусна надолу, ножът на карабината разряза въздуха и се отправи към мястото, където преди по-малко от секунда бе неговият врат.

Той бе забравил проклетия щик на пода. Беше го захвърлил. Пазачът, вече дошъл в съзнание го беше взел.

Нацистът успя да изкрещи преди Сполдинг да скочи върху коленичилата фигура, удряйки главата му върху дървения под с такава сила, че кръвта мигновено бликна на тънки струйки от нея. Но този единствен вик бе достатъчен.

— Има ли нещо лошо? — дойде глас отвън, двайсет ярда встрани, от товарния док. — Хайнрих! Извика ли?

Нямаше секунда, дори миг за колебание. Дейвид изтича до стоманената врата, издърпа я да се отвори и притича зад ъгъла на стената, до закритата част от перилата. Докато правеше това, се показа пазач, караулът от носа на траулера. Пушката му беше на височината на кръста и той стреля.

Сполдинг също стреля. Но чак когато разбра, че е ударен. Куршумът на нациста бе засегнал кръста в страничната част, чувстваше кръвта да просмуква в панталона му.

Хвърли се през перилата във водата и чу викове и крясъци от кабината и на кея.

Той се бореше с мръсната тиня на Рио и се опитваше да държи главата си отгоре. Къде беше? В каква посока? Накъде? За Бога, накъде?

Виковете вече бяха по-силни, прожектори бяха запалени из целия траулер, като кръстосваха и водите в пристанището. Чуваше крещящи по радиото мъже, както могат да крещят само паникьосани хора. Бяха обвиняващи, безпомощни.

Изведнъж Дейвид осъзна не тук нямаше лодки. От кея не идваха лодки с прожектори и мощни пушки, което би било гибел за него.

Нямаше лодки.

И той почти се засмя. Операцията в Очо Кале бе толкова секретна, че те не позволяваха на малки съдове да акостират в опустелия район.

Държеше страната си, доколкото бе възможно, плувайки под водата, и правеше това толкова бързо, колкото можеше. Траулерът и крещящите пазачи на Ринеман и Алтмюлер избледняваха в леката мъгла на пристанището. Сполдинг се опитваше да държи главата си отгоре, надявайки се на Бога, че плува в правилна посока.

Чувстваше, че е ужасно уморен, но не можеше да си позволи да се отпусне. Не можеше да си позволи това! Не и сега!

Той имаше обвинението срещу „Тортюгас“! Той погледна вехите на траулера. Може би на двеста, триста ярда. Бяха десните вехи, десните кейове! Те… те трябваше да бъдат!

Почувства, че водата около него се раздвижи и тогава видя морските змиорки да се удрят по тялото му. Кръвта от раната ги привличаше. Отвратителна маса от пляскащи, огромни червеи се бяха събрали около него.

Той удряше и риташе и се опитваше да сподави вика си. Удряше водите пред себе си, ръцете му бяха в непрекъснат допир с мазните змии на пристанището. Очите му бяха пълни със светещи точки и проблясъци от жълто и бяло, гърлото му бе сухо във водата, челото му пулсираше.

Когато вече изглеждаше, че викът ще се изтръгне, че не може да не се изтръгне, усети ръка в своята ръка. Почувства да повдигат раменете му, чу гърлените звуци на ужасения си глас, дълбок, уплашен, отвъд собствената му издръжливост. Успя да погледне надолу и да види, докато кракът му продължаваше да се влачи по стълбата, множеството змиорки под себе си.

Юджиин Лайънс го носеше, носеше го! Към автомобила на военноморската база. Той бе доловил, но още не осъзнаваше факта, че Лайънс го сложи внимателно на задната седалка.

След това Лайънс се качи след него и Дейвид разбра, въпреки че не можеше да проумее… Лайънс го удряше. Силно. Много силно.

Преднамерено. Без ритъм, но с голяма сила. Удрянето не спираше! Не можеше да го спре! Не можеше да спре полусъсипания, с разрушено гърло Лайънс, който го удряше.

Можеше само да плаче. Да плаче като дете. И изведнъж той можа да го накара да спре. Махна ръце от лицето си и хвана китките на Лайънс, готов при нужда да ги счупи. Той мигаше и гледаше втренчено физика. Лайънс се усмихна в тъмнината. Проговори със своя измъчен шепот:

— Съжалявам… Вие бяхте… във временен шок, приятелю мой.