Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (16)

13

27 декември 1943 г., Азорските острови

Остров Терсейра, от Азорските острови, на 837 мили западно от Лисабон, бе позната спирка за трансатлантическите пилоти, летящи по южните маршрути до Съединените щати. Когато се снижаваха ги обхващаше топло чувство, че ще има малък трафик и ще бъдат обслужени от способни земни екипажи, което им позволяваше бързо да излетят отново. Летище „Лейджис“ бе добро за служба; хората, изпращани там, разбираха това и изпълняваха работата си добре.

Именно по тази причина майорът, командир на самолет Б–17 с единствен пасажер капитан Дейвид Сполдинг, не можеше да разбере закъснението. То започна при спускането от височина четиринайсет хиляди фута. От кулата на Лейджис прекъснаха инструкциите за приземяване и заповядаха на пилота да започне задържане във въздуха. Майорът се противопостави. От негова гледна точка нямаше нужда от това. Летището беше чисто. Диспечерът от кулата на Лейджис се съгласи с майора, но каза, че само повтаря телефонните инструкции на Американския щаб в Понта Делгада от съседния остров Сао Мигел. Аз — Ам — ХК даде заповедите, очевидно чакаха някой да посрещне самолета, но този някой не беше пристигнал. Кулата щеше да държи в течение майора и се поинтересува дали носи някакъв секретен товар. Чисто любопитство!

Разбира се, че не. Нямаше товар. Возеше само военния аташе от посолството в Лисабон, на име Сполдинг. Един от тези проклети дипломатически момчета, които тичат по приеми. Пътуването бе обичайно завръщане в Норфолк и защо тогава, по дяволите, да не могат да кацнат.

Кулата ще държи майора в течение.

Самолетът Б–17 кацна точно в 13 часа, задържането му продължи двайсет и седем минути.

Дейвид стана от подвижния стол, прикрепен към плота със скоби, и се опъна. Пилотът, един агресивен майор, който изглеждаше на Сполдинг около тринайсетгодишен, се измъкна от затворената кабина и му каза, че джипът е навън или скоро ще бъде, за да отведе капитана извън базата.

— Бих искал да поддържам нормално разписание — каза младият пилот, обръщайки се към по-възрастния, но с по-нисък ранг офицер, без чувство за хумор. — Разбирам, че вие, дипломатите, имате много приятели в тези социални кръгове, но ние имаме да летим големи разстояния. Запомнете това, моля.

— Ще се опитам да запазя поло мача до три кръга — отговори Дейвид уморено.

— Аха, направете го. — Майорът се обърна и тръгна назад към кабината, където един сержант от военновъздушните сили откри товарния отвор, който се използваше за изход на самолета Сполдинг го последва, като си мислеше кой ли би го посрещал навън.

— Името ми е Балантайн, капитане — каза цивилният мъж на средна възраст, който бе зад кормилото на джипа, подавайки ръка на Сполдинг. — Аз съм азорски американец. Скачайте вътре, ще бъдем там само за няколко минути. Ще пътуваме до сградата на военната полиция, която е на няколко стопиш метра зад оградата.

Дейвид забеляза, че постовете на вратата не се потрудиха да спрат Балантайн, само му махнаха с ръка да мине. Цивилният зави вдясно по пътя, успоредно на летището, и увеличи скоростта. За време, по-кратко от това за запалване на цигара, джипът влезе в алеята към едноетажна испанска хасиенда и продължи покрай къщата до навес, който изглеждаше съвсем не наместо.

— Пристигнахме, хайде капитане — каза Балантайн, излизайки, и посочи замрежена врата в заградения навес. — Моят колега Пол Холандър, ни очаква.

Холандър бе също цивилен, на средна възраст. Беше почти плешив и носеше очила с метални рамки, което го правеше да изглежда по-възрастен. Сравняван с Балантайн, имаше вид на интелигентен човек. Двамата приличаха на малко и голямо „Аз“. Холандър се усмихна естествено.

— Това е особено удоволствие, Сполдинг. Аз, както и много други, се възхищавам от работата на мъжа от Лисабон.

Главно „аз“ — помисли Дейвид.

— Благодаря Бих искал да зная защо не съм повече този мъж.

— Съжалявам! Нито аз, нито Балантайн можем да ви отговорим.

— Може би те мислят, че се нуждаете от почивка — предположи Балантайн — Господи, та вие бяхте там. Колко време? Три години без прекъсване.

— По-скоро четири — отговори Дейвид. — И имаше доста „прекъсвания“. Коста Брава превъзхожда стократно Палм Бийч Беше ми казано, че вие… разбрах, че вие… ще знаете заповедите за мен… Не искам да изглеждам нетърпелив, но има един противен хлапак пилот с чин майор. Той е нетърпелив.

— Кажи му да върви по дяволите — засмя се Холандър. — Ние имаме заповедите за вас и дори малък сюрприз. Вие сте подполковник вече. Кажете на майора да си изглади униформата.

— Изглежда съм „прескочил“ един чин.

— Не, всъщност. Вие станахте майор миналата година. Явно не са ви били нужни никакви титли в Лисабон.

— Или връзки с военните — допълни Балантайн.

— Нито едното, нито другото — каза Дейвид — Поне не бях разкрит. Имах предупреждение да съм нащрек дори в тоалетните.

— Едва ли — Холандър седна на един от столовете до бюрото и покани Дейвид да стори същото. Това беше негов начин да покаже, че разговорът няма да бъде толкова кратък, колкото мислеше Дейвид — Ако беше време за паради и разсекретяване, сигурен съм, че щяхте да имате честта да сте в първите редици.

— Благодаря — каза Дейвид, като сядаше. — Това ме успокоява. За какво се отнася всичко това?

— Отново ние нямаме отговор, само инструкции. Трябва да ви задам няколко въпроса. Дори само на един от тях да липсва отговор, ще ми попречи да ви предам заповедите. Първо да свършим с това. Сигурен съм, че бихте искали да знаете поне къде ще отидете. — Холандър отново се усмихна съвсем непринудено.

— Бих искал. Да започваме.

— След като бяхте освободен от задълженията си в Лисабон, имали ли сте контакти… умишлени или не… с който и да е извън посолството? Примерно да си вземете най-невинно довиждане? Или да платите сметка в ресторант или магазин, или случайно да срещнете някой познат на летището или по пътя към него?

— Не! И багажът ми бе изпратен в дипломатически кашони, нямаше куфари или пътнически чанти.

— Прецизен си — каза Балантайн, който все още стоеше прав.

— Имах причини. Естествено имах ангажименти за седмицата, след като се върнах от северния район…

— Откъде? — попита Холандър.

— Баската провинция и Навара, места за свръзка под границата. Винаги планирам следващи ангажименти. Това поддържа непрекъснатостта на връзките. Не много, но достатъчно, за да ме виждат. Част от прикритието. Имах два ангажимента тази седмица — обяд и коктейл.

— Разкажете ни за тях. — Балантайн седна до Дейвид.

— Инструктирах Маршал — шивровача, който изпълнява моите заповеди, — да се обади малко преди определеното време на пристигането ми и да каже, че ще закъснея. Това бе всичко.

— А не, че няма да бъдете там. — Холандър изглеждаше очарован.

— Не, само закъснял. Това подхожда на прикритието.

— Приемам думите би — засмя се Холандър. — Отговорихте перфектно и дори с повече подробности. Как ви се струва Ню Йорк?

— Както винаги, приятен за кратък период.

— Не знам за колко време, но това е назначението ви. И без униформа, подполковник.

— Живял съм в Ню Йорк. Познавам много хора там.

— Новото ви прикритие е много просто. Освободени сте с достойнство след служба в Италия. По медицински причини, след леко раняване. — Холандър извади от вътрешния джоб на сакото си плик и го подаде на Дейвид — Всичко е тук. Ужасно просто, документа… всичко.

— Окей — каза Дейвид, като пое плика. — Аз ще съм ранена патица в Ню Йорк. Дотук, много добре. Не можахте да го направите по-истинско, нали?

— Документите са обикновени. Не казвам автентични. Съжалявам.

— И аз също. Какво ще стане по-нататък?

— Някой е много загрижен за вас. Имате чудесна работа, а също и добро заплащане. В „Меридиан Еъркрафт“.

— „Меридиан“?

— Отдела за проектиране.

— Мислех, че „Меридиан“ беше в Средния запад. В Илинойс или Мичиган.

— Имат офис и в Ню Йорк. Или сега го създават.

— Проекти за самолет, както разбирам.

— Аз също мисля така.

— Контраразузнаване ли е?

— Не знаем — отговори Балантайн — Не знаем никакви факти, освен имената на двама мъже, на които ще докладвате.

— Те в плика ли са?

— Не — каза Холандър. — Устно ще ви бъдат казани и трябва да ги запомните. Нищо написано, докато не пристигнете на мястото.

— О, Господи, всичко това звучи като Ед Пейс! Той обича този вид глупости.

— Съжалявам отново! Това е по-високо от Пейс.

— Какво?… Не мислех, че нещо е по-високо от него, с изключение може би на Светото причастие… Тогава как ще докладвам? И на кого?

— Куриер с голям опит ще отиде направо на адрес във Вашингтон Няма нищо записано в отдела, но ще препращате с предимство и всичко ще минава през сухопътната дивизия във Феърфакс.

Сполдинг издаде меко, едва доловимо изсвирване.

— Кои са двете имена?

— Първото е Лайънс. Юджиин Лайънс. Той е аерофизик. Трябва да ви кажа, че е малко странен, но е гений, дявол да го вземе.

— С други думи, отхвърли мъжа, приеми гения.

— Нещо такова. Мисля, че сте свикнали на това — каза Балантайн.

— Да — отвърна Дейвид. — А другият?

— Мъж на име Кендъл. — Холандър кръстоса крака. — Нищо повече за него — само име. Уолтър Кендъл. Нямам представа с какво се занимава.

 

 

Дейвид прехвърли колана през кръста си на подвижния стол. Двигателите на Б–17 се въртяха с високи обороти, предизвиквайки вибрации по огромния корпус. Той гледаше наоколо по начин, който не беше използвал досега, като се опитваше да си представи всеки детайл под формата на чертеж. Ако описанието на Холандър за неговото назначение беше точно… а защо да не бъде… той ще трябва да изучава проекти на самолети само след няколко дни.

Изведнъж му хрумна колко странни бяха методите за предпазване. С една дума, те бяха неприемливи, отиваха дори над нормалната загриженост за сигурността. По-просто щеше да бъде да докладва във Вашингтон, разсъждаваше той, и да му бъде даден подробен инструктаж, но явно такъв нямаше да има.

Защо?

Трябваше ли да приема заповеди от двама мъже, които никога не е срещал преди? Без да ги познава, дори без да му ги представят от военното ръководство. Какво, по дяволите, прави Ед Пейс?

„Съжалявам… Над Пейс е.“ Това бяха думите, използвани от Холандър.

„… минало през сухопътната дивизия във Феърфакс.“ Отново негови думи.

Дейвид осъзна, че, с изключение на Белия дом, Феърфакс бе най-високото възможно ниво, но Феърфакс беше все още военен. А задачата му не бе поставена от Феърфакс, а само „минала през него“.

„Останалите въпроси“ на Холандър в действителност не бяха никакви въпроси. Те бяха представени с въпросителните думи правите ли, имате ли, можеше ли. Но не, не въпроси, просто по-нататъшни инструкции.

— Имате ли приятели в някоя от самолетните компании, на ръководно равнище.

За бога, та той не знаеше. Беше прекарал извън страната дяволски дълго, не беше сигурен има ли все още приятели.

Независимо от това, бе казал Холандър, той трябваше да избягва всякакви „такива“ приятели — ако те съществуват. Съобщете имената им на Уолтър Кендъл, ако ги срещнете.

— Имате ли някакви жени в Ню Йорк, които са известни.

Що за въпрос бе това? Най-глупавото нещо, което е чувал досега. Какво, по дяволите, искаше да каже Холандър?

Оплешивяващият, очилат азорско-американски агент се беше изразил кратко. В делото на Дейвид бе написано, че той изкарва прехраната си в цивилния живот, като работи в радиото. Това означаваше, че познава актриси.

И актьори, допълни Сполдинг. И какво от това?

Приятелството с известни актриси можеше да доведе до снимки във вестниците, присъедини се, Холандър. Или спекулации в някоя рубрика, с разгласяване на неговото име. Това също трябва да бъде избегнато.

Дейвид си спомни, че познава, познаваше, няколко момичета, които се представяха добре в киното, след като той бе напуснал. Имаше кратка афера с една актриса, която сега бе прочута звезда в „Уорнър Брадърс“. Той се съгласи неохотно с Холандър. Агентът имаше право. Такива контакти трябваше да се избягват.

— Можете ли бързо да разгадавате и запомняте проектни спецификации, които не са свързани с индустриалното проектиране?

При даден ключ за анализиране на корелативните символи и материалните фактори отговорът е може би „да“.

В такъв случай той трябваше да се подготви… по какъвто и да е начин… за самолетното проектиране.

„Това“, помисли Сполдинг, „е ясно“.

Това е всичко, което мога да ви кажа — бе допълнил Холандър.

„Б–17“ бе продължил до най-западния край на Лейджис и завил, готов за издигане във въздуха. Несговорчивият майор стоеше умишлено на товарния вход на самолета и погледна демонстративно часовника си, когато Сполдинг се завърна Дейвид се измъкна от джипа, стисна ръка на Балантайн и вдигна три пръста към майора.

— Загубихме представа за времето през последните кръгове — каза той на пилота — Знаете ги тези момчета с раирани панталони.

Майорът не приемаше шегата.

Самолетът набираше скорост, земята отдолу блъскаше по шасито с увеличаваща се сила. След секунди самолетът щеше да се издигне. Дейвид се наведе да вземе азорския вестник, който Холандър му даде. Беше го оставил в краката си, когато закопчаваше колана.

Внезапно нещо се случи. Експлозия с такава сила, че подвижният стол излетя от скобите и изхвърча към дясната стена на самолета, заедно с Дейвид, както беше наведен. Той никога нямаше да знае със сигурност, но често си мислеше дали азорският вестник спаси живота му.

Навсякъде се стелеше дим. Самолетът се килна на земята и се завъртя встрани… Звук от нагъващ се метал изпълни кабината с продължителен, неспиращ трясък. Железни ребра, извити от покрива и страните на фюзелажа, се чупеха…, разкривяваха и се измъкваха от подставките си.

Втора експлозия разтърси предната кабина. Пръски кръв и парчета плът се удариха в нагъващите се и извиващи се стени. Част от човешки скалп със следи от обгорена коса под ярката лепкава, червена течност удари Сполдинг по ръката. През дима Дейвид можеше да види ярката слънчева светлина, струяща през предната част на преобръщащия се самолет.

Самолетът беше разкъсан!

Дейвид внезапно разбра, че имаше само един шанс да оцелее. Резервоарите бяха пълни догоре за дълъг презатлантически полет и щяха да избухнат след броени секунди. Достигна катарамата на кръста си и я задърпа с все сила. Беше заключена. Изхвърлянето на стола бе причинило свиване на колана и разкъсване на плата. Той дърпаше и извиваше, докато закопчалката подскочи и се отвори.

След това, което се случи с останките на самолета, започнаха серии от гърмящи конвулсии, сякаш отбелязващи последна схватка, преди да спре на разровената, неравна земя оттатък пистата Дейвид се отблъсна в обратна посока и запълзя колкото можеше по-бързо към задната част. За момент бе принуден да спре и се притисна към една дъска, прикрил лице с ръцете си. Назъбено парче от метал пронизваше задната част на дясното му рамо.

Товарният отвор зееше. Сержантът от военновъздушните сили лежеше мъртъв, наполовина извън желязната рамка. Гърдите му бяха разрязани и отворени от гърлото до последните ребра на гръдния кош.

Дейвид прецени разстоянието до земята, доколкото му позволяваше обхваналата го паника, и се хвърли от самолета, като се сви, готов за падането и необходимото търкаляне по-далеч от продължаващата да се движи опашка.

Земята бе твърда и камениста, но той беше спасен, Продължи да се търкаля, да пълзи, разравяйки земята с окървавените си ръце, докато остана без въздух в дробовете си. Отпусна се на земята и чу в далечината свистящите сирени.

Чак тогава експлозия разтърси земята и изпълни въздуха.

 

 

По специалната честота летяха напред и назад радиограми между летище Лейджис и дивизията във Феърфакс.

Дейвид Сполдинг трябваше да бъде пренесен от Терсейра със следващия полет до Нюфаундленд не по-късно от един час. В Нюфаундленд ще бъде посрещнат от бомбардировач във военновъздушната база и откаран директно до летище „Минел“, Ню Йорк. При положение, че подполковник Сполдинг бе без големи физически наранявания, нямаше да се наложи промяна в дадените му разпореждания.

Причината за експлозията и убийствата в „Б–17“ без съмнение бе саботаж. Подготвен още в Лисабон или при зареждането с гориво в Лейджис. Веднага започна интензивно разследване.

Холандър и Балантайн бяха с Дейвид докато бе прегледан и превързан от английски военен лекар. Бинтове опасваха шевовете по дясното му рамо. Раните по дланите и ръката бяха почистени. Сполдинг се чувстваше разтърсен, но можеше да се справи. Докторът напусна, след като предписа венозно успокоително, така че Дейвид да почива напълно през последната част на палета до Ню Йорк.

— Сигурен съм, че ще бъде приемливо за вас да вземете една седмица отпуск — каза Холандър. — Боже мой, щастие е, че сте между нас.

— Жив е по-точната дума — добави Балантайн.

— Аз ли бях мишената? — потила Сполдинг. — Беше ли свързано с мен?

— Феърфакс не мисли така — отговори оплешивяващият Холандър. — Те мислят, че е случайно съвпадение.

Сполдинг гледаше азорско-американския агент, докато говореше. Видя му се, че Холандър се поколеба, като че ли искаше да прикрие нещо.

— Близко съвпадение, нали? Аз бях единственият пасажер.

— Ако врагът може да унищожи голям самолет заедно с пилота, в моите представи това вече е напредък. Охраната в Лисабон е отвратителна, негодна!

— Не и там, където бях аз. По принцип, не.

— Добре. Може би тук в Терсейра тогава… Аз само ви казвам какво мисли Феърфакс.

Почука се на вратата на превързочната и Балантайн отвори. На нея застана строен лейтенант и проговори внимателно, обръщайки се към Дейвид видимо знаещ, че едва е избягнал смъртта.

— Време е, сър. Ще трябва да излетим след двайсет минути. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Нямам нищо, лейтенант. Каквото имах е в онази грамада от изгорели отломки на юг.

— Да, разбира се. Съжалявам.

— Не съжалявайте. По-добре вещите, отколкото аз… Веднага идвам.

Дейвид се обърна и стисна ръцете на Балантайн и Холандър.

Когато казваше „довиждане“ на Холандър, той видя нещо в очите на агента.

Холандър криете нещо.

 

 

Британският морски офицер отвори замрежената врата на навеса и влезе вътре. Пол Холандър стана от стола.

— Вие ли донесохте това? — попита той.

— Да — офицерът постави куфарчето си на единичната метална масичка и отвори ключалките му. Извади плик и го подаде на американеца. — Фотолабораторията свърши чудесна работа. Добре осветени заден и преден изглед. Почти толкова добър, колкото и истинският предмет.

Холандър разтвори плика и извади снимка. Това беше увеличение на малък медальон.

Звезда с шест върха.

Звездата на Давид.

В центъра на лицевата страна беше гравирано на иврит. На обратната страна имаше барелеф на нож и светкавица, разделяща ножа.

— На еврейски е написано името на пророка Хаггай — това е символ на организация на еврейски фанатици, действаща извън Палестина. Те наричат себе си Хаганах. Според тях работата им е отмъщението… отмъщението от преди две хиляди години. Ще имаме доста тревоги с тях в следващите години, защото за съжаление, те го изразяват ясно.

— Но вие казахте, че е било заварено на дъното на главната подпора на задната кабина.

— По такъв начин, че да не се поврежда, с изключение на пряка експлозия. Вашият самолет бе взривен от Хаганах.

Холандър седна като гледаше снимката. Погледна нагоре към британския офицер.

— Защо, Господи, защо?

— Не мога да ви отговоря на това.

— Нито пък Феърфакс. Те дори не искат да знаят за това. Искат да го потулим.