Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (17)

14

27 декември 1943 г., Вашингтон, Д. С.

Когато по вътрешния телефон прозвуча мекият, успокояващ глас на лейтенанта от женския корпус към Сухопътните войски, която беше негова секретарка, Суонсън разбра, че това не е рутинна връзка.

— Феърфакс е на линията, сър. Полковник Пейс каза да ви прекъсна.

Откакто предаде делото на Дейвид Сполдинг, командирът на Феърфакс изпитваше неохота да телефонира сам. Не говореше за своята неохота, просто изпращаше съобщения на подчинените си. Всички те се отнасяха до напредъка в извеждането на Сполдинг от Португалия. Неговото мнение бе ясно, той щеше да съобщи, но не лично, защото не искаше да се знае за участието му.

Едмънд Пейс още не беше доволен от съмнителното „най-висш приоритет“ — обяснение, отнасящо се до неговия човек в Лисабон. Ще изпълнява заповеди, когато бъде изведен.

— Генерале, има извънредна радиовръзка от летище Лейджис в Терсейра — каза Пейс натъртено.

— Какво, по дяволите, значи това? Къде?

— Азорите. В самолет „Б–17“ със Сполдинг на борда бе извършен саботаж. Взривен бе при излитане.

— Господи!

— Може ли да дойдете тук, сър?

— Мъртъв ли е Сполдинг?

— Предварителните сведения са отрицателни, но не поемам гаранции за нищо. Не всичко е изяснено. Исках да чакам по-нататъшни потвърждения, но не мога повече. Има неочаквано развитие. Моля, елате, генерале.

— Тръгвам веднага. Търсете информация за Сполдинг!

Суонсън събра документите от бюрото… информацията от Кендъл…, която трябваше да бъде прибрана, затворена в тънка метална кутия и заключена в шкаф с дела с помощта на две комбинации и ключ.

Ако някога е имало причина за тотална сигурност, тя се символизира от тези документи. Той завъртя двете комбинации, заключи и после помисли за секунда, че би могъл да промени нещо, като вземе документите със себе си… Но това е рисковано. Те са по-защитени в шкафа, който е закрит до долу и е много по-добре там, отколкото в джоба на човек, който върви по улицата или се вози в автомобил. Шкафът за делата не може да катастрофира, не е изложен на уязвимостта на уморения петдесет и три годишен генерал.

Той поздрави войника на пост пред входа и слезе бързо по стълбите надолу до тротоара. Шофьорът го очакваше нащрек, извикан от неговата секретарка, чиято експедитивност надхвърляше непрекъснатите й опити да бъде нещо повече от секретарка за него. Знаеше, че един ден, когато натискът стане прекалено голям, той ще я повика вътре, ще заключи вратата и ще я скъса от любов върху кафявия кожен диван.

Защо ли мисли за своята секретарка? Не дава пет пари за лейтенанта от женския корпус към Сухопътните войски, която седи защитена зад вратата на неговия кабинет.

Седна в колата, облегна се и свали шапката си. Разбра защо мислеше за секретарката си — това му даваше моментно успокоение. То забавяше мислите около усложненията, които могат да избухнат или да не избухнат на пистата в Азорите.

О, Господи! Мисълта да започне отново с това, което вече бе успял да сглоби, беше непоносима. Да започне отначало, да реконструира, да търси подходящия човек — бе невъзможно. Трудно беше дори да премисли детайлите — такива, каквито са сега.

Детайлите, доставени от една отрепка.

Кендъл.

Една загадъчна личност. Една непривлекателна главоблъсканица, която дори Г–2 не би могъл да разгадае. Суонсън направи рутинна проверка, базирана на факта, че счетоводителят бе посветен в контрактите на „Меридиан Еъркрафт“. Момчетата от разузнаването и мълчаливите маниаци на Хувър не донесоха нищо на практика — освен имена и данни. Бяха инструктирани да не интервюират персонала на „Меридиан“ и никой, свързан с АТКО или „Пакард“, което направи задачата почти невъзможна.

Кендъл беше на четирийсет и шест, с остра астма. Не бе женен, имаше малко или почти никакви приятели и живееше през два блока от собствената си фирма, в средата на Манхатън.

Персоналните оценки бяха почти еднакви Кендъл е несговорчив, необщителен самотник, който обаче е брилянтен статистик.

Досието му би могло да разкаже тъжна история… изоставен от баща си, липса на привилегии, обикновените неща… но, всъщност, нямаше нищо такова. Нямаше следа от бедност, нищо, което да показва, че е бил онеправдан или е имал трудности, близки до тези, от които страдаха милиони хора, особено в годините на депресията.

Няма отбелязани дългове или нещо от този род.

Една загадъчна личност.

Нямаше нищо загадъчно в „детайлите“ на Уолтър Кендъл за Буенос Айрес. Те бяха ясни сами по себе си. Чувството на Кендъл за манипулация бе налучкано, предизвикателството стимулираше неговите първични инстинкти за влияние над другите. Като че ли той беше намерил решаващата „карта“… разбира се така беше, помисли Суонсън.

Операцията бе разделена на три самостоятелни части: пристигането и проверката на товара от диаманти; едновременен анализ на проектите на жироскопа, които също ще пристигнат; прехвърлянето им в подводницата. Сандъците с диаманти и фрагменти от мините в Коенинг ще бъдат тайно превозени в склад в предградието Дарсана Норт в Пуерто Нуево. Германците, определени за склада, ще докладват единствено на Ерих Ринеман.

Аерофизикът Юджиин Лайънс ще бъде настанен в охраняван апартамент в предградието Сан Телмо, приблизително еквивалентно на Грамърси парк в Ню Йорк — богато, уединено, удобно за наблюдение. Когато бъде доставена първата партида от проектите, той ще докладва на Сполдинг.

Сполдинг ще предшества Лайънс в Буенос Айрес и ще бъде аташиран към посолството под претекст, който Суонсън намери като приемлив. Неговата задача…, както Сполдинг ще бъде информиран е да координира доставката на жироскопските проекти и ако бъде потвърдена автентичността им, да узакони заплащането. Това узаконяване ще бъде направено чрез код, съобщен по радиото във Вашингтон, и това, предполага се, ще открие пътя за трансфер на сумите за Ринеман в Швейцария. Тогава Сполдинг ще стои на предварително взаимно уговорено летище, готов да отлети от Аржентина. Ще получи разрешение да излети, когато Ринеман има съобщение, че „плащането“ е осъществено.

В действителност кодът, изпратен от Сполдинг, ще бъде сигнал за германската подводница да отплува в предварително уговорено направление в морето, където ще се срещне с малък морски съд носещ товара от диаманти. Океанските и въздушните патрули ще бъдат държани извън този район. Ако бъдат задавани някакви въпроси… ще се използва прикритието, че се преследват нелегални бегълци.

Когато трансферът в морето бъде направен, подводницата ще потвърди чрез радиото „плащането“ на Ринеман. Тогава тя ще се потопи и ще отплува за Германия. Сполдинг ще бъде свободен да отлети за Съединените щати.

Тези гаранции бяха най-добрите, които можеха да бъдат очаквани и от двете страни. Той и Ринеман притежаваха известна обективност, липсваща у другите.

Суонсън не дискутира сходството, това беше друга жизненонеобходима причина за отстраняването на Кендъл.

Счетоводителят ще отлети за Буенос Айрес след седмица, за да направи последните уговорки с германския изгнаник. На Ринеман трябва да бъде внушено, че Сполдинг действа като един куриер с опит, опекун на ексцентричния Юджиин Лайънс — позиция, която според Кендъл бе желана. Но Сполдинг не беше и нищо повече. Той не участваше в трансфера на диаманти, не знаеше нищо за подводницата. Щеше да достави кодовете, необходими за трансфера, но нямаше да узнае никога за това. Нямаше начин да го научи.

Непроницаемо, иронично, приемливо.

Суонсън чете и препрочита „детайлите“ на Кендъл и не откри грешки в тях. „Железният“ счетоводител сведе изключително сложните преговори до серия от семпли процедури и отделни мотиви. Кендъл осъществи по свой начин една необикновена измама. Всяка стъпка се проверяваше, всяко движение имаше контрадвижение.

И Суонсън ще добави последната измама: Дейвид Сполдинг ще убие Ерих Ринеман.

Източник на командата — инструкции, получени от Централното съюзническо разузнаване. Естеството на участието на Ринеман бе прекалено голяма отговорност за германското нелегално движение. Бившият човек от Лисабон може да използва методи, които намери за най-подходящи. Да наеме убийци, да го направи сам — както се стекат обстоятелствата. Само да е сигурен, че е направено.

Сполдинг ще го разбере. Тъмният свят на агенти и двойни агенти беше неговият живот през последните няколко години. Дейвид Сполдинг… ако може да се вярва на досието му… Щеше да приеме заповедта, каквато и да е тя, и да намери разумно професионално решение.

Ако, разбира се, Сполдинг е жив!

О, Господи! Какво се бе случило? Къде бе това? Лейпис, Лейджис? Някакво проклето летище в Азорите! Саботаж. Взривен при излитане!

Шофьорът зави от автострадата по черен вирджински път. Бяха на петнайсет минути от базата Феърфакс. Суонсън се улови, че смуче долната си устна между зъбите. Явно бе прехапал меката тъкан, защото усети вкус на кръв в устата си.

 

 

— Имаме нова информация — каза полковник Едмънд Пейс, застанал пред фотокарта в рамка. Картата бе на остров Терсейра от Азорите. — Сполдинг е добре. Разтърсен е, разбира се. Няколко шева, охлузвания, но нищо счупено, въпреки това. Оживял е по чудо. Пилотът, помощникът и другият член на екипажа са мъртви. Единствените живи са Сполдинг и задният картечар, но той може би няма да оживее.

— Може ли да се движи Сполдинг?

— Да. Холандър и Балантайн са с него сега. Разбрах, че искате да бъде отведен…

— Исусе, разбира се — прекъсна го Суонсън.

— Изпратих го към Нюфаундленд за прехвърляне. Освен ако измените заповедите. Крайбрежният патрулен полет ще го вземе и отведе на юг. Летище „Мичел“.

— Кога ще пристигне?

— Довечера късно, ако позволява времето. В противен случай рано сутринта. Трябва ли да го доведем тук?

Суонсън се поколеба:

— Не… Нека някой доктор още на летище „Мичел“ да го прегледа основно. Задръжте го в Ню Йорк. Ако има нужда от няколко дни почивка, настанете го в хотел. Иначе… всичко остава.

— Добре… — Пейс изглеждаше леко разочарован от своя висшестоящ — Някой трябва да се срещне с него.

— Защо?

— Неговите документи, всичко, което приготвихме, отиде заедно със самолета. Те са купчина пепел.

— О, да, разбира се. Не се сетих за това. — Суонсън се отдалечи от Пейс и отиде до стола пред празното обикновено бюро. Седна.

Полковникът гледаше генерала. Той бе загрижен от липсата на съсредоточеност у Суонсън и неадекватната концентрация.

— Ние можем да приготвим нови много лесно, това не представлява проблем.

— Добре, направете го. След това изпратете някой да го посрещне на „Мичел“ и да му ги даде.

— Окей… Но възможно е да промените мнението си. — Пейс прекоси разстоянието до стола си, но остана прав.

— Защо? За какво става дума?

— Каквото и да е… Взривяването на самолета бе саботаж, както ви казах. Ако си спомняте, помолих ви да дойдете тук поради неочакваното развитие.

Суонсън погледна нагоре към своя подчинен.

— Имах трудна седмица. Аз ви казах важността на този проект. Не играйте с мене игрите на Феърфакс. Не съм експерт във вашата работа. Помолих ви само за сътрудничество, заповядах ви, ако това ви харесва повече. Кажете какво мислите, само без предисловия, моля.

— Помъчих се да ви помогна — тонът на Пейс бе строго учтив. — Не е лесно, сър. Оставих ви дванайсет часа да размислите върху алтернативите. Този самолет бе взривен от Хаганах.

— Какво?

Пейс му обясни за еврейската организация, действаща извън Палестина. Наблюдаваше Суонсън внимателно през цялото време.

— Това е безумие! Нищо не разбирам! Откъде го знаеш?

— Първото нещо, което екипът за проверка прави на мястото на саботаж, е бързо да го огледа, да вземе от отломките, да търси доказателства, които биха могли да се стопят от топлината, или да изгорят, ако са използвани експлозиви. Това е предварителна проверка и се прави бързо… Медальон на Хаганах е намерен, занитен към опашката. Искат да ги разпознаят добре.

— Господи! Какво казахте на хората в Азорите?

— Осигурих ви цял ден, генерале. Инструктирах Холандър да омаловажи всяка връзка, да не говори нищо на Сполдинг. Ако се постави този въпрос, чистосърдечно да го обясни със съвпадение. Организацията Хаганах е независима и фанатична. Повечето ционистки организации се пазят от нея. Наричат я група от диваци.

— Как допуснахме това? — Суонсън бе разтревожен на друго ниво.

— Знаете, сигурен съм, че Азорските острови са под британски контрол. Стар португалски договор им дава право да имат военни инсталации.

— Знам това — каза Суонсън предпазливо.

— Британците намериха медальона.

— Какво ще правят по-нататък?

— Да помислим. Евентуално ще направят рапорт до Централното съюзническо разузнаване.

— Но вие знаете вече.

— Холандър е добър човек. Прави услуги, но и приема услуги.

Суонсън стана от стола и се заразхожда безпомощно.

— Какво мислиш, Ед? Заради Сполдинг ли е направено? — Той гледаше към полковника.

Изражението на лицето на Пейс показваше на Суонсън, че той почва да разбира безпокойството му. Не се отнасяше толкова до проекта — той беше извън полезрението му, приемаше го, но не и това, че един колега офицер бе принуден да се справя в област, с която той не е запознат и не е обучаван за нея. В такива моменти всеки почтен военен изпитва съчувствие.

— Всичко, което мога да кажа, са предположения — много свободни, дори не са добре премислени… Би могло да е заради Сполдинг. Но дори и да е така, не е задължително да е свързано с вашия проект.

— Какво?

— Не зная какво е полето на дейност на Сполдинг. Не съвсем точно. А Хаганах са пълни с психопати от всякакъв вид. Те са толкова разумни, колкото частите на Юлиус Стрейшър. Сполдинг може би е трябвало да убие португалски или испански евреин. Или да използва някого като капан за прикритие. В католическа страна само това е достатъчно за бойните групи на Хаганах… Или може да е имало някой друг в самолета? Някой офицер или човек от екипажа, който има близък антиционист и по-специално — близък евреин-антиционист. Ще трябва да проверя… Докато не прочетеш книгата, не би могъл да разбереш тези евреи.

Суонсън остана мълчалив за няколко минути. Когато проговори, направи го като човек, разбиращ позицията на Пейс…

— Благодаря. Но това едва ли е нещо такова, нали? По отношение на испанските евреи, „капан за прикритие“ или някой вуйчо на пилота… Това е Сполдинг.

— Не знаете това. Да, може да се спекулира, но не можем да бъдем сигурни.

— Не мога да разбера как? — Суонсън седна отново, като мислеше на глас. — Като се вземат предвид всички неща… — Мислите му отлетяха в тишината.

— Може ли да би посъветвам? — Пейс отиде до стола си. Не беше време да спори с озадачения по-старши.

— С удоволствие — каза Суонсън, като погледна полковника, изразявайки с очи благодарност към този суров и уверен мъж от разузнаването.

— Аз не съм наясно с проекта и ако искате да знаете, така е по-добре. Това е работа на Отдела за диверсии и мястото му е там. Казах ви преди няколко минути, че би трябвало да имате алтернатива… може би трябва. Но само ако откриете пряка връзка. Наблюдавах ви и вие не открихте.

— Защото няма никаква…

— Вие не участвате — аз дори не виждам как? Като размисля какво знам за проучването и Йоханесбург… каква връзка има с концентрационните лагери? Аушвиц? Белзен?

— Никаква, дори далечна.

Пейс се наведе напред, с лакти на бюрото.

— Това са грижи на Хаганах. Заедно с испанските евреи и „капаните за прикритие“… Не вземайте никакви решения сега, генерале. Бихте ги взели прибързано, без доказателства.

— Доказателства… — Суонсън изглеждаше озадачен. — Бе взривен самолет. Убити са хора!

— А медальона е можело да бъде поставен от всеки на опашката. Възможно е да ви проверяват.

— От кого?

— Не мога да ви отговоря. Предупредете Сполдинг. Ще му се стори смешно, та той бе в този самолет. Но предупредете моя човек на летище „Мичел“, че може да има повторение, да бъде внимателен… Той беше там, генерале. Той ще се справи, както трябва… Междувременно, мога ли да ви предложа да помислите за заместник.

— Заместник?

— За Сполдинг. Ако има повторение, този път може да успеят. И той да бъде вън…

— Мислите, че може да бъде убит?

— Да.

— В какъв свят живеете, хора! — попита тихо Суонсън.

— Много е сложно! — каза Пейс.