Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (44)

41

— Сигурно мъжът от Лисабон е очаквал контрамерки. Аз съм удивен, че той беше толкова небрежен — Хайнрих Щолц пренесе своята арогантност по телефона. — Мисис Камрън беше фланг, който вие приехте за сигурен, нали? На повикването от любимата е трудно да се противопоставите, нали така?

— Къде е тя?

— Тя е на път за Луджан. Ще бъде гостенка на Habichtsnest. Почетна гостенка, уверявам ви в това. Хер Ринеман ще бъде много доволен, точно щях да му телефонирам. Исках да изчакам, докато залавянето бъде осъществено.

— Това е вече повече от позволеното! — каза Дейвид, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Вие използвате репресии в неутрален район. Дипломатически заложници в неутрална…

— Гостенка — прекъсна го германецът с наслада. — Едва ли спада към тях: снаха починал съпруг. Без официален статус. Толкова сложно е с тези американски социални церемонии.

— Знаете какво искам да ви кажа! Няма нужда от обяснения.

— Казах ви, че е гостенка! На един прочут финансист, с когото вие самият, бяхте изпратен да се свържете… относно международни икономически въпроси мисля. Евреин, изгонен от собствената си страна, която е противник на вашата. Не виждам причина за непосредствена тревога… Въпреки че може би ще трябва да се тревожите.

Нямаше причина да отлага повече. Джиин не бе страна от сделката, нито страна от обвинението. По дяволите обвинението! По дяволите ангажимента, който не значи нищо! Нямаше значение!

Единствено Джиин имаше значение.

— Какви са условията?

— Сигурен бях, че ще сътрудничите. Какво значение има за вас? Или за мен, наистина, вие и аз, ние изпълняваме заповеди. Да оставим философията за хората, които вършат велики дела. Ние ще преживеем.

— Не звучи като от истински вярващ. Беше ми казано, че сте вярващ — Дейвид говореше безцелно, трябваше му време, само секунди макар. За да помисли.

— Странно е, но съм вярващ. Страхувам се, че вярвам в света, който отминава. И само частично в този, който идва… Останалите проекти са в Habichtsnest. Вие и вашият аерофизик ще отидете там веднага. Бих искал да приключа нашите договаряния тази вечер.

— Чакайте! — Умът на Дейвид препускаше в догадки за избора на своя противник. — Това не е най-чистото гнездо, в което съм бил, има какво още да се желае от обитателите.

— Същото се отнася и до гостите…

— Две условия. Първо, да видя мисис Камрън още щом пристигна, второ, няма да изпратя кодовете, ако въобще трябва да се изпращат, преди тя да се е върнала в посолството. Заедно с Лайънс.

— Тези неща ще разгледаме по-късно. Все пак има едно предварително условие — Щолц спря — Ако не бъдете в Habichtsnest днес следобед, никога повече няма да видите мисис Камрън Както видяхте последния път… Habichtsnest има толкова много развлечения, гостите се забавляват. За съжаление… в миналото имаше няколко страшни злополуки. На реката, в басейна… на кон…

 

 

Работникът им даде карта на пътищата, напълни резервоара на автомобила на военноморската база от помпата на ранчото. Сполдинг махна оранжевите отличителни знаци от броните и направи неясни номерата на колата, като издраска боята, докато седмиците започнаха да изглеждат като единици, а осмиците — като тройки. Сред това изби орнамента от покрива, шляпна черна боя по решетката и махна всичките четири капака на колелата. Най-после взе ковашки чук и, за изненада на мълчаливия гаучо, удари по панелите на вратите, каросерията и покрива на колата.

Когато свърши автомобилът от военноморската база изглеждаше като всяка една таратайка от дълбоката провинция.

Тръгнаха от пътя към примитивна автострада, където при телефонна кабина на кръстопътя обърнаха на изток, към Буенос Айрес. Сполдинг настъпи педала на газта, вибрациите причиниха тракане на раздрънкан метал из колата. Лайънс държеше на коленете си разтворената карта и ако беше вярно, можеха да стигнат в района на Луджан без да пътуват по главни магистрали. С това намаляваха опасността да бъдат разкрити от патрулите на военноморската база, които сигурно вече са по пътя.

Проклетата ирония! — помисли Дейвид. Безопасност… безопасност за Джиин, за него също… Действително… бе в контакт със същия враг, с който се бе борил толкова ожесточено повече от три година. Един враг, станал съдружник чрез невероятни събития, измами, извършени във Вашингтон и Берлин.

Какво каза Щолц? Оставеше философията на мъже с велики дела.

Значение и безсмислие?

 

 

Дейвид едва не подмина почти скрития вход на Habichtsnest. Приближаваше го от обратната страна по странична отсечка от пътя, по която бе пътувал само веднъж, и то през нощта. Причина за да намали и да погледне наляво, където забеляза редици черни следи от гуми върху светлата повърхност на входа. Те бяха скорошни и горещото слънце или непрекъснатият трафик не бяха успели да ги изтрият. Дейвид си спомни думите на пазача от кея в Очо Кале.

… Има голямо викаш.

Дейвид си представяше Ринеман, крещящ заповедите си, колона препускащи „Бентли“-та и „Пакард“-и, пищящи пронизително при излизането от скрития път на Habichtsnest в посока към тихата улица в Сан Телмо.

И без съмнение по-късно, в часовете преди изгрева — други автомобили с други, изпотени и уплашени верни хора да препускат към малкия изолиран полуостров, където бе Очо Кале.

С известна професионална гордост Сполдинг размишляваше, че той беше ги възпрял добре.

И двата лагера. Всички врагове.

Неясен план идваше на фокус, но само с контурите си. Зависеше от това, какво ги очаква в Habichtsnest.

И от тихите думи на омраза изречени от Ашър Фелд.

Патрулите, в техните маскировъчни униформи насочиха пушките си към приближаващия автомобил. Други държаха кучета, които се дърпаха на ремъци, оголили зъби, лаещи ожесточено. Мъжът зад електрическата врата издаваше заповеди на тези отпред. Четирима от охраната изтичаха до колата и дръпнаха смачканите врати за да се отворят Сполдинг и Лайънс излязоха те бяха притиснати към превозното средство на военноморската база и претърсени.

Дейвид обръщаше главата си, като оглеждаше продължението на оградата отвъд двете страни. Той прецени височината и здравината на свръзките, точките на електрически контакти на отсечките между дебелите стълбове. Ъглите на козирката.

Това беше част от неговия план.

 

 

Джиин изтича към него през терасата. Той я прегърна мълчаливо, за няколко секунди. Това беше кратък миг на здрав разсъдък и той бе благодарен за това.

Ринеман стоеше до парапета на около двайсет фута, а до него беше Щолц. Тесните очи на Ринеман гледаха Дейвид иззад торбичките на потъмнялата от слънцето плът. Погледът изразяваше враждебност, но и уважение. И Дейвид знаеше това.

Имаше и трети мъж. Висок блондин в бял костюм „Палм Бийч“, седнал до покритата със стъкло маса. Сполдинг не го познаваше.

— Дейвид, Дейвид. Какво направих? — Джиин не го пускаше. Той гледаше меката й кестенява коса, отговаряйки й тихо.

— Спаси живота ми, между другото…

— Третият райх има изключително задълбочено наблюдение, мисис Камрън — прекъсна го Щолц като се усмихна. — Ние наблюдаваме всички евреи, особено професионалистите. Знаем, че бяхте приятели с доктора в Палермо и още, че полковникът бе ранен. Всичко това беше доста просто.

— Включва ли вашето наблюдение над евреите и мъжа до вас? — попита Сполдинг монотонно.

Щолц пребледня леко, погледът му се премести директно от Ринеман към блондина на стола.

— Хер Ринеман разбра какво искам да кажа — каза Щолц. — Говоря прагматично за необходимото наблюдение на вражески елементи.

— Да, спомням си — каза Дейвид, освобождавайки се от Джиин, като я прегърна през раменете. — Бяхте много ясен вчера за необходимостта от някои практически стъпки. Съжалявам, че изпуснахте лекцията, Ринеман. Отнасяше се до концентрацията на еврейски пари… Ние сме тук. Хайде да започваме.

Ринеман отстъпи от парапета.

— Да, но най-напред така, че… кръгът да е затворен, искам да ви представя един познат, който долетя от Берлин. По неутрални пътища, разбира се. Искам да ви дам възможност да контактувате директно с него. Размяната е по-естествена по този начин.

Сполдинг погледна към блондина в белия „Палм Бийч“, костюм. Очите им се срещнаха.

— Франц Алтмюлер, Министерство на въоръженията, Берлин — каза Дейвид.

— Полковник Дейвид Сполдинг. Феърфакс. Бивш от Португалия — Мъжът от Лисабон — допълни Алтмюлер.

— Вие сте чакали — добави Ринеман, — които се бият като дяволи и безчестят домовете си. Казвам го и за двамата. И двамата да го чуете… А сега, полковник, да продължим.

 

 

Щолц отведе Лайънс долу до подстриганата тревна площ край басейна. Тук, до голяма кръгла маса, стоеше човек от охраната на Ринеман с метално дипломатическо куфарче в ръка. Лайънс седна с гръб към балкона, а пазачът вдигна куфарчето на масата.

— Отвори го — изкомандва Ерих Ринеман отгоре.

Пазачът изпълни заповедта, Лайънс извади плановете и ги разтвори на масата.

Алтмюлер проговори.

— Остани с него, Щолц.

Щолц погледна нагоре учуден, но не каза нищо. Той отиде до ръба на басейна и седна на стола с втренчени в Лайънс очи Алтмюлер се обърна към Джиин:

— Може ли да поговоря с полковника, моля?

Джиин погледна към Сполдинг. Тя пусна ръката си от неговата и отиде в далечния край на балкона. Ринеман остана в средата, гледайки надолу към Лайънс.

— Заради нас двамата — каза Алтмюлер — мисля, че ще трябва да ми разкажете какво стана в Сан Телмо.

Дейвид наблюдаваше внимателно германеца. Алтмюлер не лъжеше, не се опитваше да му устрои клопка. Той не знаеше за Хаганах. Не знаеше и за Ашър Фелд. Това беше единственият шанс на Сполдинг.

— Гестапо — каза Дейвид, обличайки лъжата в простотата на убеждението.

— Невъзможно! — Алтмюлер сякаш изстреля думата. — Знаете, че е невъзможно! Аз съм тук!

— Имах работа с Гестапо — в най-различни случаи, почти четири години. Познавам неприятеля, повярвайте ми.

— Грешите! Не е възможно такова нещо!

— Вие сте прекарали твърде много време в министерството, но недостатъчно в полето на действие. Искате ли да направя професионален анализ?

— Кажете.

Дейвид се облегна на перилата.

— Измамен сте.

— Какво?

— Така, както и аз съм измамен. От тези, които използват значителните ни таланти. В Берлин и Вашингтон. Има забележително съвпадение, също… И двамата имат еднакви инициали… А. С.

Алтмюлер втренчено гледаше Сполдинг, сините му очи пронизваха, устата му беше полуотворена — не можеше да повярва. Каза името през зъби:

— Алберт Шпеер…

— Алан Суонсън — противопостави му Дейвид меко.

— Не може да бъде — каза Алтмюлер, но вече не така убеден, както би искал да покаже. — Той не знае…

— Не отивайте в полето на действие без малко предварителна тренировка. Няма да просъществувате дълго… Защо, мислите, предложих да направя сделка с Ринеман?

Алтмюлер слушаше, но не чуваше. Свали очи от Сполдинг; изглеждаше погълнат от една невероятна загадка.

— Ако това, което казвате, е истина — а аз не съм съгласен по никакъв начин, — кодовете няма да бъдат изпратени, размяната ще бъде неуспешна. Няма да има замлъкване на радиото, вашата флота ще плува радарите и самолетите ще действат. Всичко е загубено!

Дейвид скръсти ръце отпред. Сега беше моментът, когато лъжата или щеше да бъде приета, или отхвърлена веднага. Знаеше това, чувстваше го, както го бе чувствал много често в Северната провинция, когато лъжата бе крайъгълен камък.

— Вашата страна играе по-грубо от моята. Това идва от „новия ред“. Моите хора няма да ме убият, те само искат да са сигурни, че не знам нищо. Всичко, което ги интересува са тези проекти… С вас е различно. Вашите хора пазят правото си на избор открито.

Дейвид спря и се усмихна на Ринеман, който се беше обърнал от позицията на наблюдател от балкона и гледаше към тях. Алтмюлер задържа поглед върху Сполдинг… „Неопитната «свръзка» се учи“, помисли Дейвид.

— И по ваша преценка, какъв е този избор?

— Досещам се за два — отговори Сполдинг. — Задържат ме, изпращат друг човек с кодовете в последната минута и заменят проектите с фалшиви; или изнасят диамантите от Очо Кале по друг начин, а не по вода; трудно е с тези сандъци, но не е невъзможно.

— Тогава защо да не оставя това да бъде направено? Изкушавате ме.

Сполдинг гледаше нагоре. В необятното. Внезапно се обърна и погледна Алтмюлер.

— Не отивайте никога в полето на действие; няма да просъществувате и един ден. Останете си във вашето министерство.

— Какво значи това?

— Ако се използва каквато и да е друга стратегия, вие ще сте мъртъв. Вие сте уязвим сега. Имали сте работа с врага. Шпеер го знае, Гестапо го знае също. Единственият ви шанс е да използвате това, което знаете. Точно като мен. Вие — за живота си, аз — за огромна сума пари Господ знае, че самолетните компании ще направят пари; аз заслужавам част от тях.

Алтмюлер направи две стъпки към парапета и застана до Дейвид, като гледаше надолу към далечната река.

— Всичко това е толкова безсмислено.

— Не и когато се замислите — каза Сполдинг.

— В тази работа никога не се прави нещо за нищо.

Макар че гледаше точно напред, Дейвид почувства остро очите на Алтмюлер върху себе си. Той усети, че нова мисъл се оформя в мозъка на Алтмюлер.

— Благородството ви може да бъде вашата гибел, полковник… Ние все още можем да имаме нещо за нищо. А аз — медал на герой от Райха Имаме вас, мисис Камрън Физикът е заменяем, сигурен съм… Ще изпратите кодовете. Бяхте готови да се договаряте за пари. Сигурно ще се договорите и за живота си.

Подобно на Алтмюлер, Дейвид гледаше точно напред, когато отговаряше. Ръцете му бяха още скръстени той беше дразнещо спокоен както знаеше, че трябва да бъде.

— Онези договорености бяха приключили Ако Лайънс потвърди проектите, аз ще изпратя кодовете, когато той и мисис Камрън са отново в посолството. Не и преди това.

— Ще ги изпратите, когато аз ви заповядам — Алтмюлер трудно сдържаше гласа си нисък.

Ринеман отново погледна, но не направи опит да се намеси Сполдинг разбра — Ринеман си играеше със своите чакали.

— Съжалявам, че ви разочаровах — каза Дейвид.

— Тогава ще се случат крайно неприятни неща. Първо на мисис Камрън.

— Откажете се от това — въздъхна Дейвид. — Играйте по оригиналните правила. Нямате никакъв шанс.

Говорите много уверено за сам мъж Сполдинг се отдръпна от перилата и се обърна с лице към германеца. Заговори малко по-силно от шептене:

— Вие наистина сте проклет глупак. Не бихте преживели и един час в Лисабон… Мислите ли, че аз съм пристигнал тук без никаква поддръжка? Мислите ли, че Ринеман очакваше такова нещо?… Мъжете в разузнаването са много предпазливи, много страхливи, ние съвсем не сме герои. Ние не взривяваме сгради, ако имаме и най-малкия шанс да бъдем още вътре. Не разрушаваме вражески мост, освен когато имаме друг път, по който да се върнем обратно при своите.

— Вие сте сам. Няма оставени мостове за вас!

Дейвид погледна към Алтмюлер, сякаш преценяваше парче лошо месо, след това погледна часовника си.

— Вашият Щолц беше луд. Ако не се обадя до петнайсет минути, ще има много позвънявания и Бог знае колко много служебни автомобили ще се отправят към Луджан. Това е достатъчно.

— Това е абсурдно! Неутрален град е. Ринеман щеше…

— Ринеман ще отвори вратата и ще пусне чакалите — прекъсна го Сполдинг тихо и спокойно. — Ние сме уязвими и двамата „Тортюгас“ може да избухне със следвоенното си лице. Той няма да позволи това. Какво той мисли за системите, вашата или моята, няма никакво значение. Едно единствено нещо има значение за него — каузата на Ерих Ринеман… Мислех, че знаете това. Вие го избрахте.

„Алтмюлер диша равномерно, може би само малко по-дълбоко“, помисли Дейвид. „Опитва се да покаже, че се контролира, но едва успява.“

— Вие… сте се разпоредили да изпратите кодовете? Оттук?

Лъжата бе „купена“. Крайъгълният камък сега беше ни мястото си.

— Правилата отново са в сила. Ще има затихване на радиото и радарите. Няма да има въздушни нападения върху изплуващи на повърхността подводници, няма да има залавяне на траулери… под парагвайски флаг, влизащи в крайбрежната зона. И двамата печелим… Кое искате, чакале?

Алтмюлер се обърна към парапета и сложи ръце върху мраморната повърхност. Пръстите му бяха неподвижни върху камъка. Гънките на неговия бял костюм бяха неподвижни, като колосани. Погледна надолу към реката и каза:

— Правилата на „Тортюгас“ са възстановени.

 

 

— Трябва да позвъня по телефона — каза Дейвид.

— Очаквах да направите това — отговори Ринеман, като гледаше презрително към Франц Алтмюлер. — Нямам вкус към отвличане на човек от посолството. Това не служи никому.

— Не бъдете толкова рязък — каза Сполдинг любезно. — Това ме докара тук за рекордно късо време.

— Обадете се — Ринеман показа телефона на масата до арката. — Разговорът ви ще бъде усилен, разбира се.

— Да, разбира се — отговори Дейвид, като отиваше към телефона.

— Радиостая… — чуха се думи от невидимите говорители.

— Подполковник Сполдинг, военен аташе — каза Дейвид, прекъсвайки думите на Балард.

Имаше едва забележима пауза, преди Балард да отговори:

— Да, сър, подполковник Сполдинг?

— Оставих нареждане — да бъде проучено преди моето съвещание днес следобед. Можете да го считате за невалидно.

— Да, сър… Много добре, сър.

— Може ли да говоря с главния шифровчик, моля? Мистър Балард, мисля!

— Аз съм… Балард, сър.

— Извинете — каза Дейвид кратко. — Не ви познах, Балард Бъдете готов да изпратите запечатания код по схемите, които ви приготвих. Зеления плик, отворете го и се запознайте с прогресията. Когато ви се обадя, искам незабавно да го изпратите. По приоритетната линия с черно флагче.

— Какво… сър?

— Потвърждението ми е с черно флагче. То е в кодовата книга, така че освободете всички шифрови канали. Няма да имате разправии заради този приоритет. Ще ви се обадя пак.

— Да, сър…

Дейвид остави слушалката, надявайки се на бога, че Балард е толкова добър в работата си, колкото Дейвид мислеше, че е. Или толкова добър в „игрите“, колкото Хендерсън Гранвил мислеше, че е.

— Вие сте много експедитивен — каза Ринеман.

— Опитвам се да бъда.

 

 

Балард гледаше втренчено телефона. Какво се опитваше да му каже Сполдинг? Явно, че Джиин е добре, че той и Лайънс също са добре. Макар и засега.

Бъди готов да изпратиш запечатания код по схемата, която подготвих…

Дейвид не е подготвял никакви кодове. Той самият ги подготви. Сполдинг бе научил наизуст прогресията — това бе истина, но само като евентуалност, при непредвиден случай.

И какъв е този проклет зелен плик?

Нямаше плик — червен, син или зелен!

Каква, по дяволите, беше тази безсмислица… черно флагче — приоритет?

Какво беше черно флагче? Нищо не се разбира!

Но това бе ключова дума.

Има го в Лексикона…

Леке… Лексикон. Лексикон по криптография!

Черно флагче… Припомняше му нещо… нещо много неясно, озадачаващо, начин, използван в миналото. Черно флагче бе много стар термин, излязъл от употреба. Но значеше нещо.

Балард стана от своя въртящ се стол и отиде до рафта с книги на другия край на малката радиостая. Той не бе поглеждал в Лексикона по криптография от години. Това бе ненужна академична книга… Остаряла.

Беше на най-високия рафт, с други непотребни указатели, и като тях събираше прах.

Намери термина на страница 71. Беше единичен параграф, сбутан между други еднакво непотребни параграфи. Но сега вече имаше значение.

„Черното флагче, иначе познато като Schwarztuchchiffre, използвано за първи път от Германската имперска армия в 1916 г., е способ за хващане в клопка. Рисковано е, защото не може да бъде повторено два пъти от един и същи сектор. То е сигнал за предаване на код, активизиращ схема за прекъсване и отмяна на уговорени споразумения. Факторът за прекъсване е изразен в минути, специфично разчетени. Като практика то бе изоставено през 1917 г., защото обезсилва…“

Продължение… с намерение да прекъсне.

Балард затвори книгата и се върна на стола си пред избирателния диск.

 

 

Лайънс продължаваше да обръща листовете на проектите назад и напред, като че ли проверяваше двойно изчисленията си. Ринеман извика два пъти от балкона, питайки дали има проблеми. И двата пъти Лайънс се обърна, както бе седнал, и поклати глава. Щолц остана на стола до басейна като пушеше цигари Алтмюлер поговори кратко с Ринеман, но разговорът явно беше незадоволителен и за двамата. Алтмюлер се завърна на стола до покритата със стъкло маса и прелисти вестник от Буенос Айрес.

Дейвид и Джиин останаха в далечния край на терасата говорейки си спокойно. От време — навреме Сполдинг оставяше гласа му да се чуе оттатък, ако Алтмюлер слушаше. Той чу обяснения за Ню Йорк, за архитектурни фирми и неясни следвоенни планове. Планове на влюбени.

Но тези обяснения не бяха продължителни.

— В хотел „Алвеар“ — каза Дейвид меко, държейки ръката на Джиин — има мъж, регистриран под името Е. Пейс. Е Пейс. Истинското му име е Ашър Фелд Представи му се като моя свръзка… и агент на Феърфакс, наречен Бардън. Айра Бардън. Нищо повече. Кажи му, че се обръщам към неговите… приоритети. Точно след два часа от, минутата, когато телефонираш от посолството. Това значи: точно от минутата, Джиин, той ще разбере…

Само веднъж Джиин Камрън изпусна въздишка, която накара Дейвид да се вгледа в нея и да стисне ръката й. Тя прикри своя шок с неестествен смях; Алтмюлер повдигна глава от вестника. В очите му имаше презрение, а зад презрението прозираше неговият гняв.

 

 

Лайънс стана от стола и изпъна изтощената си фигура. Прекара три часа и десет минути на масата, обърна се и погледна нагоре, към балкона. Към Сполдинг.

Той кимна.

— Добре — каза Ринеман, прекосявайки към Франц Алтмюлер. — Ще продължим. Скоро ще бъде тъмно, ще приключим всичко рано сутринта. Няма повече закъснение! Щолц! Kommen Sie her! Bringen Sie die Aktenmappe!

Щолц отиде до масата и започна да прибира листовете в куфарчето.

Дейвид хвана ръката на Джиин и я поведе към Ринеман и Алтмюлер. Нацистът проговори:

— Плановете съдържат повече от четиристотин и шейсет страници с казуални данни и прогресивни уравнения. Никой човек не може да запомни такава информация; липсата на една част прави проектите ненужни. Веднага щом се свържете с шифровчика и предадете кодовете, мисис Камрън и физикът са свободни да напуснат.

— Съжалявам — каза Сполдинг. — Моята уговорка бе да изпратя кодовете, когато двамата бъдат върнати в посолството. Това е начинът, по който трябва да стане.

— Сигурно — намеси се Ринеман ядосано — не мислите, че аз бих позволил…

— Не, не мисля — вметна Дейвид — Но не съм сигурен доколко можете да контролирате положението извън вратите на Habichtsnest. Така съм сигурен, че ще направите по-големи усилия.