Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (20)

17

31 декември 1943 г., Ню Йорк Сити

Бе сутринта на Нова година.

Първият му „работен ден“ в „Меридиан Еъркрафт“, в отдела за планиране.

По-голямата част от предишния ден бе прекарал в хотелската стая, излизайки за малко да обядва и да си купи списания. Вечеря в стаята и накрая взе едно такси до „Гринич Вилидж“, където предварително знаеше, че няма да намери Лесли Дженър в десет часа.

Бе стоял затворен по две причини. Първата бе заради потвърждението на диагнозата, поставена от доктора в базата „Мичел“, че е изтощен. Втората причина бе еднакво важна Феърфакс правеше проверка на Лесли Дженър-Хаукууд, на Синтия Тотъл-Бонър и на морски офицер на име Джак или Джон Уебстър, чиято жена бе отишла в най-подходящия момент в Калифорния. Дейвид искаше тези данни за всички тях преди да предприеме нещо друго, на Ед Пейс бе обещал да даде възможно най-пълна информация за времето, с което разполагаше — четирийсет и осем часа.

Сполдинг бе зашеметен от думите, които чу от Синди Бонър, думите, отнасящи се до Лесли Дженър.

Тя се премести в Калифорния Пасадина, струва ми се…

Обикновено телефонно обаждане до портиера на блока в „Гринич Вилидж“ бе потвърдило, че там действително живееше семейство Уебстър — мъжът бил във военноморския флот, а съпругата била на гости при него някъде в Калифорния. Портиерът прибирал цялата им поща.

Някъде в Калифорния.

Тя се премести в Калифорния…

Съществуваше ли някаква връзка? Или може би бе просто съвпадение.

Сполдинг погледна часовника си — беше осем часът. Сутринта в навечерието на Нова година. Утре щеше да бъде вече 1944.

Тази сутрин обаче той трябваше да докладва на някакъв Уолтър Кендъл и Юджиин Лайънс във временния офис на „Меридиан“, който се намираше на „Трийсет и осма“ улица.

Защо й трябваше на една от най-големите авиокомпании в Съединените щати да държи „временен“ офис?

Телефонът иззвъня Дейвид се протегна и вдигна слушалката.

— Сполдинг?

— Здравей, Ед.

— Направих, каквото можах. Информацията не е много смислена. Като начало, няма регистриран развод между семейство Хаукууд. Да, той е в Англия. Осма военновъздушна сила — няма нищо секретно. Той е пилот в Десети бомбардировъчен щаб долу в Съри.

— Какво ще кажеш за нея, живее ли в Калифорния?

— Преди около осемнайсет месеца напуснала Ню Йорк и се преместила при нейна леля в Пасадина. Много богата, женена за човек на име Голдсмит. Той е банкер. В социалния регистър се числи към любителите на поло. От информацията, която успяхме да получим, а тя е доста рехава, тя просто обича Калифорния.

— Окей. Какво разбрахте за Уебстър?

— Това, което каза, е точно. Той е офицер от артилерията на Саратога. Корабът е влязъл в Сан Диего за ремонт след сражение. По план след две седмици трябва да е пуснат на вода и определената дата е все още в сила. Дотогава са дадени много отпуски по четирийсет и осем и седемдесет и два часа. Въпреки това продължителни отпуски няма. Съпругата Маргарет е отишла при своя лейтенант преди два дни. Настанила се е в хотел „Гринбриър“.

— Научи ли нещо за семейство Бонър?

— Само това, което и ти знаеш. И още нещо — той е истински герой. Посмъртно е награден със Сребърна звезда, пехотинец. Убит е при разузнавателен патрул, докато прикривали евакуация при засада. Завладяването на Сицилия.

— И това е всичко?

— Да. Разбира се, всички се познават помежду си, но не мога да открия нищо, което да ги свързва със задачата ти от Министерството на войната.

— Но ти не контролираш тази задача, Ед. Ти каза, че не знаеш каква е тя.

— Вярно. От фрагментите, които знам, не мога да открия връзка.

— Стаята ми е била претърсена. Не греша за това.

— Може би с цел кражба. Богат войник в богаташки хотел, върнал се след дълго отсъствие. Може би е бил някой, който е предполагал, че си получил много пари наведнъж със задна дата — пари при уволнението.

— Съмнявам се. Всичко е извършено прекалено професионално.

— Много професионалисти шетат из хотелите. Те чакат хората да тръгнат към запивки и…

— Искам да проследя нещо — прекъсна го Сполдинг.

— Какво?

— Онова момиче, Бонър, каза, че не е много вероятно да се свърже някога с Лесли Дженър — и не се шегуваше. Странно нещо, нали? Искам да знам защо го каза.

— Продължавай. Била е твоята хотелска стая, а не моята… Знаеш ли какво мисля? Мислих доста по този въпрос, наложи ми се.

— Какво?

— Онази нюйоркска тайфа води доста бърз начин на живот по отношение на „музикалните“ легла. Сега ти не спомена подробности, но няма ли логика в това, че тази жена е дошла до Ню Йорк за няколко дни — може би самата тя те е видяла или пък някой друг и си е помислила — защо пък не?… Искам да кажа, какво, по дяволите — връщала се е обратно в Калифорния, сигурно няма да те види никога повече…

— Не, не е логично. Направи всичко прекалено комплицирано, а не бе необходимо. Тя се е погрижила да не се върна навреме в хотела.

— Е, ти си присъствал…

— Точно така. Знаеш ли, смешно е. Според твоя майор на Азорите, в базата „Мичел“, ти считаш, че онази акция е била предназначена срещу мен…

— Казах само може да е — прекъсна го Пейс.

— А аз не смятам така. И ето ме тук убеден, че нещата от предишната вечер стоят по този начин, а ти смяташ, че не е така. Може би и двамата сме преуморени.

— Може аз пък да съм загрижен за твоя извор на овладяване на нещата Този Суонсън е много нервен, не е свикнал с тези неща. Не считам, че може да поеме още усложнения.

— Тогава да не му създаваме такива. Поне не в момента. Ще разбера, ако се налага да му ги създавам.

 

 

Сполдинг наблюдаваше раздърпания счетоводител, докато той скицираше операцията в Буенос Айрес. Никога не бе срещал човек като Уолтър Кендъл. Човекът със сигурност бе нечистоплътен. Миризмата на тялото само частично бе прикрита от щедра доза ром. Яката на ризата му бе мръсна, костюмът — измачкан и Дейвид бе заинтригуван да наблюдава как мъжът диша едновременно през устата и носа си. Агентът от Терсейра бе казал, че Юджиин Лайънс е „странен“.

Ако този тип Кендъл бе „нормален“, то той чакаше с нетърпение да се запознае с учения.

Операцията в Буенос Айрес изглеждаше достатъчно проста, много по-проста в сравнение с голямата част от работата в Лисабон. Толкова лесна, че се ядосваше само при мисълта, че са го прехвърлили от Лисабон заради нея. Ако някой се бе помъчил да го информира преди няколко седмици, той би спестил на Вашингтон доста планове и може би дори пари. Беше работил с немското нелегално движение, откакто тази организация бе консолидирала разнообразните си фракции и бе станала една действително ефективна сила. Ако този Ерих Ринеман бе способен да купи плановете, да ги изнесе от комплекса Пеенемюнде, то той, мъжът от Лисабон, би могъл да ги изнесе от страната. Вероятно по-безопасно, отколкото да се мъчи да ги прехвърля през Северно море или по каналните пристанища, които бяха строго охранявани и патрулирани. Голяма част от работата му щеше да е излишна, ако ситуацията не бе такава. Единствената действително забележителна част от цялата операция бе, че Ринеман е успял да изнесе планове — каквито и да са те — от Пеенемюнде. Това бе действително изключително. Пеенемюнде бе една бетонна и стоманена гробница заровена в земята. Тя притежаваше може би най-сложните системи за проверки и потвърждения, измислени до този момент. Много по-лесно би било да бъде изведен човек оттам, по различни измислени причини, отколкото да бъде измъкната дори една-единствена страница.

Нещо повече, в Пеенемюнде лабораториите се държаха настрана, като най-важните етапи се координираха от шепа елитни учени, които бяха под наблюдение на Гестапо. Според информацията от Буенос Айрес това значеше, че Ерих Ринеман: първо, е способен да достигне и подкупи различни шефове на лаборатории в систематична последователност; второ, че е изиграл или подкупил самото Гестапо (невъзможно); трето, по някакъв начин си е осигурил сътрудничеството на онези шепа учени, които бяха допускани да преминават вратите на лабораториите.

Опитът, който бе придобил през тези години, подсказваше на Дейвид, че последните две възможности трябваше да бъдат изключени; съществуваше прекалено голяма опасност от предателство. Ринеман сигурно бе обърнал достатъчно внимание на шефовете на лаборатории; това само по себе си бе достатъчно опасно, но все пак по-вероятно.

Докато Кендъл продължаваше да говори, Дейвид стигна до едно решение — да запази за себе си заключенията, до които бе стигнал. Той щеше да зададе няколко въпроса, на един или два от тях действително искаше да разбере отговора, но нямаше да става партньор с Уолтър Кендъл засега. Това бе достатъчно лесно решение, тъй като той бе един от най-неприятните мъже, които бе срещал някога.

— Съществува ли някаква особена причина плановете да пристигат на етапи? — попита Сполдинг.

— Не е необходимо, но Ринеман ги е измъкнал на части. Всеки си има разписание. Той казва, че така е по-безопасно. По негови разчети ние смятаме, че това ще стане в срок от една седмица.

— Добре, това е разумно… И този тип Лайънс може да прецени дали са оригинални?

— Няма по-добър от него. След малко ще стигнем до него. Има две неща, които трябва да знаеш. След като пристигнем в Аржентина, той е твоя собственост.

— Звучи злокобно.

— Можеш да се справиш с него. Ще имаш помощници… Въпросът е в това щом той потвърди автентичността на плановете, ти трябва да изпратиш кодовете и Ринеман ще получи парите си — не и по-рано. Кодове се изпращат чак след потвърждението.

— Не разбирам. Защо трябва всичко да бъде толкова сложно? Ако са автентични, защо не му платите още в Буенос Айрес?

— Той не желае парите да бъдат внасяни в аржентинска банка.

— Сумата сигурно е доста голяма.

— Голяма е.

— От малкото, което знам за Ринеман, не е необичайно той да работи с немското нелегално движение?

— Той е евреин.

— Не го споменавай пред оцелелите от Освиенцим, няма да ти повярват.

— Войната принуждава различни страни да си сътрудничат. Погледни ни нас. Ние работим съвместно с червените. Едно и също е — имаме еднакви цели. Различията се забравят.

— В този случай специално това е доста хладнокръвно.

— Това е техен проблем, а не наш.

— Няма да продължавам… Само един налагащ се въпрос. След като съм на път за Буенос Айрес, към посолството по-точно, защо бе необходимо да оставам в Ню Йорк? Нямаше ли да е значително по-лесно да променя просто Лисабон с Аржентина?

— Страхувам се, че това решение бе взето в последния момент. Непохватно, нали?

— Не добре обмислено. Фигурирам ли в списъка за прехвърляне?

— В какво?

— В списъка за прехвърляне към Външното министерство. От Държавния департамент. За военен аташе.

— Не знам. Защо?

— Бих искал да разбера дали е разгласено, че съм напуснал Лисабон. Дали това може да е обществено достояние. Смятах, че никой не трябва да знае.

— Значи никой не знае. Защо?

— За да знам как да се държа, това е всичко.

— Решихме, че трябва да отделим няколко дни, за да се запознаеш с всичко. Да се срещнеш с Лайънс, с мен; да се запознаеш с плана; с това какво целим — неща от този род.

— Много мило. — Дейвид забеляза въпросителния поглед на Кендъл. — Не, точно това искам да кажа. Толкова често ни подхвърлят разни проблеми без да знаем нещо за общия фон. Самият аз съм постъпвал по същият начин с различни хора… Изведнъж това уволнение, битката в Италия — те са легенда за дейността ми в Лисабон, така ли? И важат само на територията на Ню Йорк ли?

— Ъ-хъ, предполагам, че е така. — Кендъл, който до този момент седеше на крайчеца на стола, стана и заобиколи, като отиде до стола на Дейвид.

— Докъде трябва да стигна? — попита Сполдинг.

— Да стигнеш какво? — Кендъл избягваше да погледне в очи Дейвид, който седеше наведен напред на дивана.

— Легендата. В документите бе спомената Пета армия — това е Кларк; Трийсет и четвърта дивизия, Сто и двайсети батальон и т.н. Трябва ли да навлизам в нещата? Не знам особено много за италианския театър. Изглежда са ме ранили отвъд Салерно. Има ли някакви особености?

— Това е армейска работа. Що се отнася до мен, ти ще бъдеш тук пет-шест дни, след което ще се срещнеш със Суонсън и ще бъдеш изпратен в Буенос Айрес.

— Добре, ще изчакам генерал Суонсън.

Дейвид осъзна, че е безсмислено да се мъчи да прилага похвати в стила на Г–2 върху Кендъл… Частично професионални, частично аматьорски. Колебливият валс.

— Докато стане време за заминаване, ще можеш да прекарваш колкото време счетеш за необходимо с Лайънс. В неговата кантора.

— Добре. Бих искал да се срещнем. — Дейвид се изправи.

— Седни, той не е тук днес. Няма никой тук днес, освен портиера. До един часа. Нова година е все пак — Кендъл се отпусна в стола си, извади цигара и я стисна. — Трябва да ти разкажа за Лайънс.

— Добре. — Дейвид се върна на канапето.

— Той е пияница. Прекарал е четири години в затвора, в изправителен дом. Почти не може да говори, защото е изгорил гърлото си с чист алкохол… Същият той обаче е и най-умният кучи син в областта на аерофизиката.

Сполдинг се втренчи в Кендъл, без да отговори няколко секунди. Когато най-сетне проговори, дори не направи опит да прикрие шока от получената информация:

— Това е доста противоречива препоръка, нали?

— Вече казах, че е умен.

— Такива са и половината от лудите в Бел вю. Може ли да функционира! След като ще става моя „собственост“, както се изразяваш бих искал да съм наясно какво, по дяволите, сте ми дали и защо. Не е случайност.

— Той е най-добрият.

— Това не отговаря на въпроса ми. Въпросите.

— Ти си войник. Дават ти се заповеди.

— Аз също давам заповеди. Не започвайте така.

— Добре… Окей. Имаш право, предполагам.

— Така и смятам.

— Юджиин Лайънс е написал учебника по физическа аеродинамика. Той беше най-младият професор в Техническия институт на Масачузетс, може би е бил прекалено млад и затова много бързо започна да пада надолу. Отвратителен брак, много пиене, много задлъжнял. Именно тия неща свършили своята работа, както обикновено. Всичко това и прекалено многото ум, за който никой не иска да плаща.

— Какво са направили?

— Побъркал се, след запой, който продължил цяла седмица. След като се събудил, в крайна сметка, в една стая в южната част на Бостън, жената, с която преспал, била мъртва. Пребил я от бой… Била курва, така че на никого не му пукало особено; и все пак той бил виновен. Нарекли случая непреднамерено убийство и му намерили добър адвокат. Прекарал четири години в затвора, след което излязъл. Никой нямал желание да го наеме на работа, нито да се докосне до него… Това е 1936-та. Отказал се от всички свои опити и се присъединил към цялата тази измет от скитници и престъпници. И, действително, искам да подчертая, се присъединил към тях. — Кендъл прекъсна за момент и се усмихна.

Дейвид бе смутен от усмивката на счетоводителя; нямаше нищо смешно в цялата тази история.

— Очевидно не е останал там. — Това бе всичко, което можа да измисли в отговор.

— Прекарал е три години при тази измет. Изгорил си гърлото на улица Хюстън.

— Това е жалко.

— Най-доброто нещо, което можеше да му се случи. Поинтересували се от историята му и един от лекарите се заангажирал с него. Откарали го в проклетия Секретен отдел за проверка, където получил сравнително добра рехабилитация, а със започването на войната го повикали на работа в отбраната.

— Значи вече е добре. — Сполдинг заяви уверено, ето отново му се случваше… Това бе единственото нещо, което му идваше наум.

— Не е възможно да изчистиш такъв човек за нула време. Нито пък за две години… Той има рецидиви, от време на време започва да се налива отново. Откакто работи със секретни неща, има прикачени лични надзиратели. Например тук, в Ню Йорк, държи стая в болницата „Сейнт Люк“. Развеждат го насам-натам, точно като пияниците от висшето общество… В Калифорния Локхийд му е намерил апартамент с градина. Обслужват го денонощно мъже-медицински сестри. Впрочем доста добре се е уредил.

— Трябва да е страшно ценен. Това е прекалено голямо безпокойство…

— Казах ти — прекъсна го Кендъл, — той е най-добрият. Само трябва да бъде под наблюдение.

— Какво става, като остане сам? Искам да кажа, познавал съм доста алкохолици — те имат способността да се измъкват по много оригинален начин.

— Това не е проблем. Дават му алкохол — като поиска. Но никога не излиза сам навън. Той не би отишъл там, където има много хора, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам.

— Не говори Най-доброто, което може да направи, е да говори с дрезгав шепот, нали ти казах, че гърлото му е изгоряло. Избягва хора… Което пък е добре. Когато не пие, което е в по-голямата част от времето, той чете и работи. Прекарва дни наред в лабораторията напълно трезв и не излиза навън. Добре е.

— Как общува? В лабораторията, на съвещания?

— С лист и молив, с по няколко прошепвания, с ръце. Най-вече с лист и молив. Всичко е свързано предимно с цифри, формули, диаграми. Това е езикът му.

— Целият му език?

— Точно така… Ако смяташ да говориш с него, просто се откажи още сега. Не е водил разговор с никого от десет години.